Франк Хърбърт
Децата на Дюн (10)

„Ние или трябва да изоставим отдавна тачената Теория на относителността, или сме длъжни да престанем да вярваме, че можем да разчитаме на точно предсказване на бъдещето. Наистина, познаването на бъдното поставя куп въпроси, на които не може да се отговори с общоприетите предположения, освен ако, първо, Наблюдателят не бъде пренесен извън Времето, и, второ, движението не бъде изцяло пренебрегнато. Ако вие приемате Теорията на относителността, може да се твърди, че Времето и Наблюдателят са длъжни да останат във взаимна връзка помежду си, тъй като в противен случай ще се появят неточности. Тогава е редно да се каже, че не е възможно да се заловим с точно предсказване на бъдещето. Е, по какъв начин да обясним непрестанното преследване на тази фантастична цел от страна на уважавани хора на науката? И как да тълкуваме

Муад’Диб?“

 

Лекции по предведение от Харк ал-Ада

— Длъжна съм да ти кажа нещо — рече Джесика, — макар и да знам, че думите ми ще ти припомнят множество случки от общото ни минало, а това е рисковано за теб.

Тя замълча, за да прецени реакцията на Ганима. Двете бяха сами, седнали на ниски възглавници в едно от спалните помещения в Сийч Табър. Значителен опит и умение бяха необходими, за да се стигне до тази среща, а Джесика никак не бе сигурна, че е била единственият изпълнител на нужните за целта обходни маневри. Видът на Ганима говореше, че е подготвена за всяка нейна стъпка.

От съмването бяха изтекли почти два часа, така че вълненията по посрещането и опознаването бяха приключили. Джесика с усилие върна своя пулс в нормалния му ритъм, след което съсредоточи вниманието си върху стаята с каменни стени, тъмни драперии по тях и жълти възглавници. За да може да реагира адекватно на струпалите се вълнения, тя с изненада се улови, че за първи път от много години насам си припомня Молитвата против страх от ритуалните предписания на „Бин Джезърит“.

„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен, А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“

Тя мълчаливо го изрече, след което дълбоко пое дъх.

— Понякога помага — рече Ганима. — Молитвата имам предвид.

Джесика притвори очи, за да скрие изумлението си от подобна проницателност. Отдавна не бе срещала човек, способен да чете с такава точност нейните мисли. Фактът бе наистина разстройващ, особено пък предизвикан от интелект, скрит зад маската на детско личице.

Застанала открито срещу своя страх, Джесика отвори очи и разпозна източника на огромното си вълнение: Страхувам се за внуците си. Нито едно от децата не носеше позорното петно на абоминацията, с което парадираше Алая, макар че видът на Лито говореше без съмнение за нещо страховито, което той упорито крие. Именно поради тази причина Лито бе умело отстранен от настоящата среща.

Обзета от внезапен импулс, Джесика потисна дълбоко вкоренените в нея маски на чувствата, тъй като много добре знаеше, че тук ползата от тях е почти никаква, а те поставяха прегради срещу така необходимото установяване на истинска връзка. Тези бариери не бяха падали от времето на любовните мигове с нейния дук и сега тя почувства едновременно облекчение и болка. Оставаха факти, които нито една молитва не бе способна да заличи като съществуващи в съзнанието.

За тях не можеше да не се държи сметка. Някои елементи от проницателността и способността за прозрения на Пол се бяха пренаредили и времената бяха догонили неговите деца. Напомняха на магнит в празно пространство — злини и злоупотреби с властта се струпваха около тях.

Ганима, която следеше бързо сменящите се чувства по лицето на своята баба, недоумяваше защо Джесика се бе оставила без какъвто и да е контрол.

С удивителен синхрон на движенията на главите си двете се обърнаха една към друга; погледите им се срещнаха и потънаха дълбоко в самите себе си. Започна размяна на мисли без думи.

Джесика: Искам да разбереш колко се страхувам.

Ганима: Сега знам, че ме обичаш.

Бързо отминалият миг установи пълно доверие.

Джесика каза:

— Когато татко ти беше още момче, доведох в Каладън една света майка, за да го подложи на изпитание.

Ганима потвърди с кимване. Споменът за случая бе прекалено силен и жив.

— Ние от „Бин Джезърит“ винаги сме внимавали да бъдем сигурни, че отглежданите от нас деца са хора, а не зверове. Човек не всякога може да съди по външния вид.

— Такъв е бил пътят ви — рече Ганима.

Споменът заля нейното съзнание с образа на старата бин-джезъритка Гайъс Хелън Мохайъм. Тя бе отишла в замъка на Каладън с отровния гом джабър(*) и кутията с изгарящата болка. Ръката на Пол (дланта на Ганима в споделения спомен) се сгърчи като при агония благодарение на същата тази кутия, докато старата жена говореше за мигновена смърт, ако ръката се отдръпне от мястото на болката. Нямаше никакво място за съмнение относно смъртта при вида на иглата, поставена срещу врата на детето, а монотонният глас на възрастната жена говореше за най-важното:

— Чувала си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана. Така те решават по свой начин въпроса за съществуването си, но човекът остава в капана, изтърпява болката и се преструва на умрял с мисълта да убие ловеца и да премахне заплахата, грозяща него и рода му.

Ганима разтърси глава при спомена за болката. Ужасната изгаряща болка! Така непоносима! Пол си бе представил как кожата на агонизиращата му ръка в кутията почернява и се свива, а месестата тъкан се сбръчква и скапва, докато останат само овъглените кости. В действителност всичко е било измама — ръката му бе останала невредима. Но преживеният отново спомен покри с пот челото на Ганима.

— Разбира се, аз не мога да имам твоите възприятия за станалото тогава — каза Джесика.

Все още в плен на видението, Ганима зърна за миг баба си в друга светлина: какво ли би могла да стори тази жена, принудена да действа единствено по каноните на някогашната си подготовка в бин-джезъритската школа! Това повдигаше нови въпроси за връщането на Джесика на Аракис.

— Безсмислено е с брат ти да ви подлагат отново на същото изпитание — каза Джесика. — Вече знаете всичко за него. Длъжна съм да приема, че след като сте човешки същества, няма да злоупотребявате със силите, които сте наследили.

— Но ти дори не си го и предположила — отговори Ганима. Джесика примигна, усетила как преградите полека се връщат на предишните си места, и пак ги отхвърли решително. Попита:

— Вярваш ли, че те обичам?

— Да.

Ганима вдигна ръка преди баба й да заговори и продължи:

— Но тази любов не би ти попречила да ни унищожиш. Знам твоя аргумент: „по-добре е човекът-звяр да умре, отколкото да възпроизведе себе си.“ И той е още по валиден, ако човекът-звяр носи името на атреидите.

— Поне ти си човешко същество — измърморя Джесика. — Тук мога да разчитам на инстинкта си.

Ганима долови искреността в нейните думи, преди да каже:

— Но не си сигурна за Лито.

— Не съм.

— Абоминацията ли имаш предвид?

Джесика успя само да кимне.

— Все пак и двамата съзнаваме опасността — тихо изрече Ганима. — Можем да я преценим по ставащото с Алая.

Джесика покри очите си с длани и помисли: Дори обичта не е достатъчно силна защита срещу натрапващите се факти от действителността. Ясно съзнаваше, че все още обича дъщеря си, виейки мълчаливо срещу силата на съдбата. Алая! О, Алая! Така съжалявам за моя дял в твоето унищожаване.

Ганима високо се изкашля.

Джесика свали ръцете си. Мога да жаля горката си дъщеря, но сега има други неотложни неща.

После каза:

— Значи и двамата сте разбрали какво става с Алая.

— Лито и аз следихме внимателно събитията. Не можехме да ги предотвратим, въпреки че обсъждахме различни варианти.

— Сигурна ли си, че брат ти е защитен от подобна беда?

— Напълно.

Спокойната увереност на нейното твърдение бе повече от убедителна. Джесика почувства, че я приема напълно. И запита:

— Как успяхте да се предпазите?

Ганима обясни начина, с помощта на който двамата с Лито бяха съумели да избягват транса, предизвикан от подправката — разликата бе дошла от твърде честото прибягване на Алая към нея. Сетне продължи с разказа за неговите съновидения и плановете, които бяха обсъждали, включително и този за Джакуруту.

Джесика кимна в знак на съгласие и рече:

— Алая все пак е атреидка, а това води до големи усложнения.

Ганима замълча, след като внезапно бе схванала, че Джесика продължава да тъгува за своя дук, сякаш той бе умрял едва вчера, и че ще тачи името и паметта му независимо от всякакви заплахи. Спомените от личния живот на дука заляха съзнанието на Ганима, като едновременно потвърдиха нейното заключение и го направиха по-приемливо благодарение на разбирането.

— А сега — продължи с рязък глас Джесика, — как стоят нещата с този Проповедник? Вчера до мен стигнаха обезпокоителни сведения.

Ганима сви рамене, преди да започне:

— Би могъл да е…

— Пол?

— Да, макар че лично не сме го видели.

— Джавид се надсмива над подобни слухове — рече Джесика.

Ганима се поколеба, преди да попита:

— Вярваш ли на този Джавид?

Ледена усмивка се появи на устните на баба й едновременно с думите:

— Не повече от теб.

— Според Лито той се присмива там, където не трябва — поясни Ганима.

— Да не говорим повече за смеховете на Джавид — отсече Джесика. — Все пак приемаш ли сериозно мнението, че моят син е все още жив и се е завърнал в този вид?

— Приемам го за възможно. И Лито…

Ганима изведнъж почувства сухота в устата си, като си спомни за страховете, свили сърцето й. Преодоля ги с усилие и продължи да разказва за други откровения от прорицателските сънища на брат си. Джесика кимаше с глава тъй, сякаш думите я удряха.

— Лито настоява, че трябва да намери този Проповедник, за да се увери лично — вметна Ганима.

— Да… Разбира се. В никакъв случай не биваше да си тръгвам оттук. Постъпих страхливо.

— Защо се обвиняваш? Ти стигна до самия предел. Знам го. Знае го и Лито. Дори Алая сигурно си дава сметка за това.

Джесика постави ръка на гърлото си и леко го разтри, преди да изрече:

— Да, проблемът, носещ името на Алая.

— Тя оказва странна притегателна сила върху Лито — поде Ганима. — Ето защо поисках да се срещнем сами. Той е съгласен, че нейният случай е безнадежден, но още търси начини да я разбере. Има и друго, което е твърде обезпокоително. Когато започна да говоря за нея, брат ми се унася и заспива. Той…

— Да не би да му дава упойващи средства?

— Не, в никакъв случай — рязко тръсна глава Ганима и добави:

— Но е странно съпричастен. А в съня си… често споменава Джакуруту.

— Отново същото! — възкликна Джесика, като си припомни доклада на Гърни за съзаклятниците, заловени на космодрума.

— Понякога се страхувам, че Алая иска Лито да търси и намери Джакуруту — рече Ганима. — Винаги съм го приемала за легенда. И ти, нали?

Джесика потръпна с думите:

— Ужасна история. Ужасна.

— Какво трябва да сторим? — попита Ганима. — Боя се от преравянето на моите спомени в паметта на всичките животи…

— Гани! Твърдо те съветвам да не го правиш. Не бива да рискуваш…

— То може да се случи дори ако не поема този риск. Откъде знаеш какво точно е станало с Алая?

— Не! Трябва да ти се спести подобно… овладяване.

Тя процеди думата през зъби и продължи:

— Значи… Джакуруту, така ли? Изпратих Гърни да намери това място, ако то съществува.

— Но как би могъл той... О, разбира се — контрабандистите.

Джесика се улови как млъква при поредното доказателство за съгласуваните действия на ума на Ганима и това, което трябваше да бъде вътрешно осезание на останалите в нея. Също и на мен! Колко необикновено е наистина, помисли Джесика, че тази млада плът може да носи всички спомени на преживяното от Пол, поне до мига, в който семенната му течност се бе отклонила от собственото си минало. Това беше същинско нахлуване в интимния свят на душата, срещу което се противеше нещо прастаро в самата нея. В същия миг тя усети как отвсякъде я обвива абсолютно непоколебимата присъда на „Бин Джезърит“: абоминация! Но в това дете имаше и нещо ласкаво и топло, някаква силна готовност да се пожертва за своя брат, която не можеше да бъде пренебрегвана. Ние сме един живот, който протяга ръка към мрачното бъдеще — помисли Джесика. — Ние сме една кръв. Подготвяше се да приеме събитията, приведени в движение от самата нея и Гърни Халик. Лито трябваше да бъде отделен от сестра си и обучен така, както настояваше Сестринството.