Франк Хърбърт
Децата на Дюн (55)

„Свободните се оказаха първите човешки същества, разработили съзнателна/извънсъзнателна система от символи и способи за тълкуването им с цел практическото изучаване на движенията и взаимодействията в установения порядък на тяхната планета. Първи от всички хора те съумяха да изобразят климата посредством полуматематически език, чиито символи обединяват и придават субективен характер на външните взаимодействия. Самият език представлява част от описваната система. В завършения си вид той създава форма на изследваното с неговия собствен инструментариум. Тук се подразбира и ролята на дълбоко заложеното местно познание на всички налични животоподдържащи запаси. Обхватът на така създалото се взаимодействие език/система може да бъде оценен дори само от факта, че в собствените си представи свободните се виждаха като животни, които хрупат фураж.“

 

Историята на Лайът-Кайнс по Харк ал-Ада

— Каве уахид! — разпореди се Стилгар. — Донеси кафе!

Той направи знак с вдигната ръка на слугата, застанал от едната страна на единствената врата в неприветливата стая с каменни стени, където бе прекарал безсънна нощ. Обикновено старият наиб на свободните хапваше тук непретенциозната си закуска; сега почти бе дошло времето за това, но след подобна нощ не чувстваше никакъв глад. Изправи се и разкърши тялото си.

Дънкан Айдахо бе седнал на възглавница недалеко от вратата, правейки опит да сподави поредната прозявка. Току-що си бе дал сметка, че двамата със Стилгар са прекарали цялата нощ в разговор.

— Прощавай, Стил — рече той. — Държах те буден толкова време.

— Останеш ли буден през нощта, прибавяш един ден към живота си — отвърна Стилгар, поемайки подноса е кафето, подаден през вратата.

После бутна ниската масичка към Айдахо, сложи подноса отгоре и седна със скръстени крака срещу своя гост.

Двамата мъже носеха жълтооцветените жалейни роби; дрехата на Айдахо бе взета назаем, понеже людете в Табър се чувстваха засегнати от зеления цвят на всекидневната му атреидска униформа.

Стилгар сипа тъмното питие от тумбеста медна гарафа, отпи глътка и вдигна чашката си към Айдахо според стария обичай на свободните, който сякаш казваше: „Не е опасно. Вече пийнах от него.“

Хара бе приготвила кафето, както го обичаше Стилгар: зърната се изпичаха до тъмнорозовокафяво, стриваха се фино в каменен хаван още топли и веднага се варяха с щипка подправка.

Айдахо вдъхна силния аромат на подправката и отпи предпазливо, но шумно. Все още не бе разбрал дали е убедил Стилгар. Способностите му на ментат се бяха раздвижили бавно в ранните часове на утрото, а всички крайни резултати от мисловната му дейност биваха съпоставяни със сведенията, получени в посланието на Гърни Халик.

Алая е знаела за Лито! Просто е знаела.

И Джавид също е бил брънка от това.

— Трябва да ме освободиш от юздата си — най-после проговори той, захващайки отново проточилия се спор.

Стилгар нямаше никакво намерение да отстъпва:

— Постигнатото съгласие за невмешателство ме принуждава да бъда твърд в решенията и присъдите си. Гани е в безопасност при мен. Вие с Ирулан няма от какво да се боите. Но не можете да пращате съобщения. Можете да ги получавате, но обратното не се разрешава. Дал съм дума.

— Това не е обичайното отношение към гост и стар приятел, споделял неведнъж грозящите те опасности — каза Айдахо, повтаряйки умишлено вече използван довод.

Стилгар свали чашката си, постави я внимателно върху подноса и заговори, без да отмества погледа си от нея:

— Ние, свободните, не се чувстваме виновни за неща, които пораждат подобно чувство у другите хора.

Трябва да го накарам да напусне това място с Гани — помисли Айдахо и каза:

— Нямах намерение да вдигам буря от чувството за вина.

— Разбирам те — кимна Стилгар. — Поставям въпроса, защото искам да насоча вниманието ти към нашето поведение на свободни, тъй като ние сме именно такива. Дори Алая мисли като една от нас.

— И жреците ли?

— Те са друго нещо — каза Стилгар. — Искат от хората да преглътнат сивите празни приказки за греха, превръщайки ги във вечно усещане. А това е голям дефект, с който се опитват да представят общоприетото, но единствено от самите тях.

Думите му бяха изречени спокойно, ала ментатът долови скритата горчивина и се запита защо именно тази подробност не може да повлияе на Стилгар да промени решението си.

— Един много — много стар трик на властта на самодържеца — каза Айдахо. — Алая добре го знае. Вината като чувство започва да се проявява в усещане за несполука. Добрият монарх предоставя множество възможности за неуспех на своите поданици.

— Забелязал съм го — сухо отсече Стилгар, — но трябва да ме извиниш, ако спомена още веднъж, че говориш за собствената си жена. Тя е сестрата на Муад’Диб.

— Аз пък казвам, че е обладана от дух!

— Мнозина го твърдят. Някой ден ще й се наложи да мине през изпитанието. Междувременно има и по-важни съображения.

Айдахо тъжно поклати глава.

— Всичко, казано от мен, може да се провери. Връзките с Джакуруту винаги минаваха през замъка на Алая. Там има участници в заговора срещу близнаците. Там отиват и парите от продажбата на червеи на други планети. Всички нишки водят до седалището на Алая — Регентството.

Стилгар направи отрицаващ жест с глава и пое дълбоко дъх:

— Тук е неутрална територия. Дал съм дума.

— Нещата не могат да продължат по този начин! — разпалено възрази Айдахо.

— Съгласен съм — кимна другият. — Алая е вътре в кръга, а този кръг се смалява с всеки изминал ден. Също като при нашия стар обичай на многоженство. Ударът попада точно в целта — мъжкото безплодие. — Той отправи питащ поглед към събеседника си. — Казваш, че те мами с други мъже, „използвайки пола си като оръжие“ — както се изрази, струва ми се. А сега ти се предоставя идеална и напълно законна възможност — Джавид е тук, в Табър, донесъл послание от Алая. Трябва само да…

— На твоята неутрална територия?

— Не. Но вън, в пустинята…

— А ако се възползвам от случая и избягам?

— Няма да ти се предостави такъв случай.

— Стил, кълна ти се, че Алая е обладана. Какво ли още трябва да сторя, за да те убедя…

— Трудно е да се докаже — настоя Стилгар, след като бе привеждал многократно същия аргумент през дългата нощ.

Айдахо си спомни за думите на Джесика и вметна:

— Но разполагаш с начини да го сториш.

— Да, има един начин — каза Стилгар и отново направи отрицаващия си жест. — Болезнен и безвъзвратен. Ето защо ти припомних за нашето отношение към греха. Можем да освобождаваме себе си от чувството за вина спрямо всичко с изключение на изпитанието за обладаване. В този случай специалният трибунал поема пълната отговорност.

— Вече сте го правили, нали?

— Убеден съм, че светата майка не е пропуснала възможността да ти го разкаже — отвърна Стилгар. — Много добре знаеш, че сме го правили.

Айдахо реагира на раздразнението в гласа му:

— Не се опитвам да те подмамя към капана на лъжата. Просто…

— Дълга беше тази нощ на въпроси без отговори — прекъсна го Стилгар. — Но вече е утро.

— Трябва да ми се даде възможност да пратя съобщение на Джесика — настоя Айдахо.

— Това съобщение ще отиде на Салуса — парира наибът. — Нямам навик да обещавам по никое време. Дадената от мене дума на две не става. Именно поради тази причина Табър е неутрална територия. Оставаш без глас за света навън. Тържествено съм отдал в залог всичко, което виждаш около мен.

— Трябва да подложиш Алая на изпитанието!

— Може би. Но първо следва да се разбере дали няма смекчаващи вината обстоятелства. Като загуба на авторитет, например. Или дори лош късмет. Би могло да е и съвсем естественото за всички човешки същества неблагоприятно стечение на факти и събития.

— А ти просто искаш да си сигурен, че не съм измаменият съпруг, който търси ръжен за отмъщението си — кимна Айдахо.

— Поискали са го други, не аз — отговори Стилгар. После се усмихна, сякаш за да извади жилото от думите си. — Ние, свободните, имаме своята наука за традицията — нашата хадит. Когато се боим от някой ментат или от светата майка, връщаме се към хадит. Казва се, че единственият страх, който не можем да отстраним, е страхът от собствените ни грешки.

— Трябва да се съобщи на лейди Джесика — рече Айдахо. — Гърни твърди…

— Съобщението може и да не е от Гърни Халик.

— От него е. Ние пък, атреидите, имаме свой начин за проверка на изпращаните от нас послания. Стил, не би ли огледал поне някои от…

— Джакуруту вече го няма — каза Стилгар. — Беше разрушен преди много поколения. — Той докосна ръкава на Айдахо. — И в никакъв случай не мога да отделя бойци. Времената са размирни има опасност за каната… Нали ме разбираш? — Наибът седна на мястото си. — Така че, когато Алая…

— Алая вече не съществува — отсече Дънкан.

— Това го казваш само ти. — Стилгар отпи от кафето и върна чашката на мястото й. — Приятелю Айдахо, да спрем дотук. Не си струва да изгориш юргана заради една бълха.

— Тогава да поговорим за Ганима.

— Не се налага. Тя има моята подкрепа и е на сигурно място. Тук никой не може да й навреди.

Наистина ли е толкова наивен? — помисли Айдахо.

В същото време Стилгар се изправяше, за да покаже, че беседата е приключила.

Айдахо стана с усещането, че краката му са неподвижни. Прасците му бяха като вдървени. В същия момент при тях влезе придружител и застана встрани. След него в стаята се появи и Джавид. Айдахо се обърна. Стилгар се намираше на четири крачки от него. Ментатът измъкна ножа си и без никакво колебание заби върха му в гърдите на нищо неподозиращия Джавид. Мъжът се олюля, опитвайки се да се измъкне от острието. Завъртя се и падна по лице. Краката му заритаха въздуха и след миг беше мъртъв.

— Е, сега слухът ще замлъкне — рече Айдахо.

Адютантът държеше в ръка ножа си, но не знаеше как да реагира. Дънкан вече бе избърсал своето оръжие, оставяйки ивица кръв в края на жълтата си горна дреха.

— Ти оскверни честната ми дума — изкрещя Стилгар. — Това е неутра…

— Замълчи! — Айдахо гневно прекъсна смаяния наиб. — Ти носиш хомот!

Това бе една от трите най-жестоки обиди, отправяни към свободен. Стилгар побледня.

— И си слуга — продължи Айдахо. — Продал си своите братя за водата им.

Втората по сила смъртоносна обида бе унищожила на времето Джакуруту.

Наибът скръцна със зъби и ръката му стисна дръжката на ножа. Адютантът отстъпи към вратата.

Обръщайки гръб на Стилгар, Айдахо също пристъпи към нея в тясното пространство покрай трупа на Джавид и изрече третата обида, без дори да си направи труда да се обърне:

— А няма и кой да те обезсмърти. Никой от наследниците ти не носи твоята кръв!

— Ментате, къде си тръгнал? — извика Стилгар след вече напускащия стаята Айдахо. Гласът му беше студен като вятър от полюсите.

— Отивам да намеря Джакуруту — отвърна другият, все така гърбом.

Стилгар изтегли ножа си с думите:

— Мисля, че мога да ти помогна.

Дънкан бе вече в коридора. Без да спре, той каза:

— Ако ще ми помагаш с ножа си, крадецо на вода, моля те да го сториш, както съм с гръб към теб. Това подхожда на човек, който носи хомота на зъл дух.

С два скока Стилгар прекоси стаята, стъпи върху трупа на Джавид и хвана Айдахо малко след рамката на вратата. Възлестата му ръка го завъртя и спря. Сега се намираше лице в лице с него, с оголени зъби и гол нож. Яростта му бе толкова силна, че той не съумя да забележи странната усмивка върху лицето на ментата.

— Извади си ножа, ментатна отрепко! — изрева Стилгар. Другият се изсмя. Зашлеви силно свободния първо с лявата, а после и с дясната си ръка — два жилещи удара по лицето.

С несвързан крясък наибът насочи ножа си в корема му, извъртайки острието право нагоре през диафрагмата към сърцето.

Айдахо сякаш повисна на ножа и се усмихна подигравателно на Стилгар, чийто гняв внезапно застина в смразяващ шок.

— Двама мъртви в името на атреидите — дрезгаво и с усилие рече Айдахо. — И вторият ненужно, също като първия.

После залитна встрани и се срина ничком на каменния под. От раната му рукна кръв.

Стилгар се взря в тялото му покрай капещата кръв от ножа и на пресекулки пое дълбоко въздух. До него лежеше трупът на Джавид. Съпругът на Алая — Божествената утроба — беше умъртвен от собствената му ръка. Донякъде уместно бе оправданието, че един наиб като него е принуден да защити честта на името си, отмъщавайки за заплахата, надвиснала над тържествено заявения неутралитет. Но мъртъв бе самият Дънкан Айдахо. Независимо от неоспоримите доводи, независимо от „смекчаващите вината обстоятелства“, нищо не можеше да омаловажи подобно деяние. Дори прието на четири очи от Алая. Тя също щеше да се окаже принудена да избере публичното отмъщение. Въпреки всичко Алая беше от свободните. За да може да ги управлява, бе длъжна да остане предвидима, да не се променя нито на йота.

В този миг Стилгар проумя, че положението се оказа точно такова, каквото искаше да го направи Айдахо със своята „повторна смърт“.

Той вдигна поглед и видя ужасеното лице на Хара — втората си съпруга, която втренчено го гледаше от заобиколилата ги тълпа. Накъдето и да обърнеше очите си, Стилгар виждаше лица с едно и също изражение — на дълбок смут и неясно осъзнаване на последствията.

Наибът бавно изопна тялото си, обърса острието на ножа в ръкава и го прибра в калъфката. Обръщайки се към заобиколилите го, каза с безизразен глас:

— Които ще ме последват, да стегнат вързопите. Пратете хора да призоват червеи.

— Къде отиваме, Стилгар? — попита Хара.

— В пустинята.

— Идвам с теб — каза тя.

— Разбира се, че ще дойдеш. Всички мои жени идват с мен. Както и Ганима. Хара, вдигни я. Веднага.

— Разбрано, Стилгар. Веднага… — В гласа й прозвуча колебание. — А Ирулан?

— Ако иска.

— Слушам, съпруже. — В гласа й все още се долавяше някаква несигурност: — Гани като заложница ли идва?

— Заложница? — той се изненада от въпроса й. — Жено… — Докосна леко тялото на Айдахо с пръстите на крака си.         — Ако ментатът е прав, аз съм единствената надежда за нея. После си припомни и предупреждението на Лито: „Пази се от Алая. Трябва да избягаш заедно с Гани.“