Франк Хърбърт
Децата на Дюн (61)

„Муад’Диб ни предостави особен вид познание за пророческото прозрение, за поведението, което служи като фон на това прозрение, както и за неговото влияние върху събитията, за които се вижда, че «предстоят». (Или, казано с други думи: събитията, заложени да бъдат реализирани в сродна система, която пророкът разкрива и тълкува.) Както бе вече отбелязано, такова пророческо прозрение функционира като своеобразен капан за самия прорицател. Той може да стане жертва на собственото си познание, което е относително често срещана слабост при хората. Опасността се заключава във факта, че онези, които предсказват реални събития, могат да не обърнат сериозно внимание на поляризиращия ефект, привнесен от прекомерното доверие в собственото им разбиране за истината. Те са склонни да забравят, че в една поляризирана вселена нищо не може да съществува без присъствието на своята противоположност.“

 

Прорицателската визия по Харк ал-Ада

Вдигнат от вятъра пясък висеше като мъгла на хоризонта, затулвайки изгряващото слънце. В сенките на дюните беше все още студено. Лито бе излязъл от пръстена на палмовите насаждения и гледаше към пустинята. Усещаше мириса на прах и аромата на трънливи растения и чуваше утринните звуци, издавани от хора и животни. Тук свободните не се грижеха за канат. Разполагаха с ограничен минимум растителни култури, поливани от жените, носещи вода в кожени мехове. Ветрокапанът им не беше особено надежден — пясъчните бури лесно го повреждаха, но и поправката му не бе трудна. Лишенията, тежките условия на работа и търговия с подправката, а не на последно място и рисковете, бяха типичните елементи на живота по тези места. Тукашните свободни все още вярваха, че раят представлява звук от течаща вода, но високо ценяха древното схващане за Свободата, споделяно и от Лито. Свободата е състояние на самотност — помисли той. Придърпа гънките на бялата роба, покриваща живия му влагосъхраняващ костюм. Осезателно чувстваше как ципата от пясъчни твари го бе променила; в подобни случаи винаги трябваше да превъзмогва острото усещане за безвъзвратна загуба. Отдавна вече не беше човек в истинския смисъл на думата. В кръвта му плуваха странни съставки. Ресните на пясъчните твари бяха проникнали във всеки негов орган, носейки промяна и налагайки адаптация. Самите пясъчни твари също се променяха и адаптираха към него. Осъзнавайки всичко това, той полека-лека се почувства откъснат от старите нишки, на изгубената си човешка същност, чийто живот бе уловен в тресавището на прастарото терзание за разбитата и вече несъществуваща целокупност. Но познаваше и капана на прекомерното впечатляване от такива чувства. Познаваше го добре.

Нека бъдещето произлезе от самото себе си — помисли той. — Единственото правило, насочващо творческото съзидание, е самият акт на творчеството.

Беше му трудно да откъсне поглед от пясъците, от дюните, от техния необозрим безкрай. Тук, в самия край на пустинята, бяха полегнали няколко скали, които отправяха въображението отвъд: към ветровете, праха, редките и самотни растения и животни, към дюната, която прелива в онази до нея така, както и пустинята се слива със съседната.

Зад него се чу гласът на флейта, подхванал музиката на утринната молитва — песнопение за влагата, което сега бе леко изменено като серенада за новия Шай-хулуд. В съзнанието на Лито тези познати неща придаваха на музиката усещане за изначална и вечна самота.

А мога просто да се отдалеча в пустинята — каза си той.

Тогава всичко щеше да се промени. Една посока е толкова подходяща, колкото и всяка друга. Вече се бе научил да живее живот без обсебвания. Беше усъвършенствал до крайност загадъчното правило на свободните: всичко взето е необходимо; и това беше всичко, което бе взел. Не носеше нищо, освен робата на гърба си, пръстена с ястреба на атреидите, скрит в нейните гънки, и кожата-която-не-беше-неговата-собствена.

Нямаше да е трудно да се махне оттук.

Вниманието му привлече движение високо в небето, а пролуката между скосените краища на крилете издаваше лешояд. Гледката изпълни гърдите му с болка. Лешоядите, също като дивите свободни, живееха по тези места, защото бяха родени тук. Те не познаваха нищо по-хубаво. Пустинята ги превръщаше в това, което бяха.

Но след Муад’Диб и Алая вървяха други свободни. Именно заради тях той не отиде в пустинята като баща си. Спомни си думите на Айдахо от някогашните дни: „Ах, тези свободни! Какви чудесни хора са. Никога не съм виждал свободен-лакомник.“

А сега беше пълно с лакоми свободни.

Внезапно го заля тъга. Бе поел по път, който неминуемо щеше да промени всичко, но дължимата цена изглеждаше ужасна. Пък и спазването на поетия курс ставаше все по-трудно с нарастващата близост до въртопа.

Предстоеше Крализец — Бой с Тайфуна… Но Крализец или нещо още по-лошо можеше да се окаже и цената само на една погрешна стъпка.

Лито долови говор зад себе си, последван от звънлив детски гласец:

— Ето го. Обърна се.

Проповедникът току-що бе излязъл от палмовите насаждения, воден от дете.

Защо продължавам да мисля за него като за Проповедника? — учуди се Лито.

Отговорът се появи на чистия екран на мисълта му: Защото вече не е нито Муад’Диб, нито Пол Атреидски. Пустинята беше сътворила от него това, което бе сега. Пустинята и гаднярите от Джакуруту с техните свръхдози мелиндж и вечните си измени. Проповедникът беше остарял преждевременно, но не въпреки подправката, а поради нея.

— Казаха ми, че си искал да ме видиш — заговори той след като детето-водач спря.

Лито го погледна. Беше високо почти колкото него — в очите му страхопочитанието бе смекчено от жадно любопитство. Младите очи хвърляха мрачни отблясъци над маската на влагосъхраняващия костюм с детски размер.

Лито махна с ръка:

— Остави ни.

За миг непокорството изопна плещите на детето, но почти веднага отстъпи под натиска на страхопочитанието и вроденото уважение на свободните към нуждата от усамотяване. Малчуганът се отдалечи.

— Знаеш ли, че Фарад’н е на Аракис? — попита Лито.

— Гърни ми каза, когато снощи долетяхме заедно.

Колко отмерено студени са думите му — помисли Проповедникът. — Прилича на мен, какъвто бях някога.

— Чака ме труден избор — каза Лито.

— Мислех, че вече си избрал всичко.

— Тате, познавам този капан.

Слепецът се окашля, за да прочисти гърлото си. Почувстваното напрежение бе достатъчно доказателство за близостта им до всеразтърсващата кризисна точка. Сега Лито нямаше да се задоволи с обичайната чиста визия, а щеше да прибегне до нейното насочване.

— Имаш ли нужда от помощта ми? — запита Проповедникът.

— Да. Връщам се в Аракийн и искам да бъда твой водач.

— Каква е целта ти?

— Ще изречеш ли още една проповед в Аракийн?

— Може би. Има неща, които не съм им казал.

— Тате, няма да се връщаш в пустинята.

— Ако дойда с теб ли?

— Да.

— Ще направя това, което поискаш.

— Преценил ли си всичко? Щом Фарад’н е там, майка ти ще бъде с него.

— Без съмнение.

Проповедникът отново се окашля. Това издаваше нервност, която Муад’Диб никога не би си позволил. Плътта му дълго време бе държана извън някогашния режим на самодисциплина, а Джакуруту твърде често бе заливал разума му с ярост. Ето защо сега той помисли, че не е особено мъдро да се завърне в Аракийн.

— Не си длъжен да идваш с мен — каза Лито. — Но сестра ми е там и аз трябва да отида. Можеш да вървиш и с Гърни.

— А ти ще отидеш сам в Аракийн, така ли?

— Да. Трябва да се срещна с Фарад’н.

— Тогава идвам с теб — въздъхна Проповедникът.

Лито долови в маниера му отсянка от някогашната ярост, съпътстваща протичането на визията, и се запита: Дали не е играл играта на прорицанието? Не. Той никога нямаше да се осмели, защото добре познаваше капана на частичното обвързване. Всяка негова дума бе потвърждение, че е прехвърлил прорицателските визии на сина си, разбирайки, че всичко на този свят се очаква и е предопределено.

Сега мисълта за някогашните полюси го измъчваше, караше го да прелита от един парадокс към друг.

— Тръгваме след няколко минути — рече Лито. — Ще кажеш ли на Гърни?

— А той няма ли да дойде с нас?

— Искам Гърни да оцелее.

Проповедникът сякаш отмахна преградата към витаещите напрежения. Бяха се струпали във въздуха около него, в почвата под нозете му като нещо подвижно и фокусирало същността си в подобие на дете, но и не-дете, което бе неговият син. Притъпеният, ала осезателно присъстващ писък на някогашните му визии бе застинал в очакване в самото му гърло.

Тази проклета святост!

Неприятният пясъчен привкус на страховете му не можеше да бъде избегнат. Знаеше какво го очаква в Аракийн. Щяха отново да започнат играта с ужасяващи и смъртоносни сили, които никога нямаше да доведат до помирение.