Пат Далтън
Близо до изгрева (5)

V

Сградата величествено издигаше снага на лунната светлина, създавайки илюзията за палат, изваян целия от сребро. Страстите на Чед се разпалиха и Дениз неволно се загледа в лицето му. Като резултат от това заглеждане, сандалът й се закачи на ръба на една голяма раковина, тя се препъна и залитна.

Ръцете на Чед просто се изстреляха от джобовете. Той я улови и покровителствено обгърна раменете й, като предложи по този начин дължината на цялото си тяло за опора.

Никога досега тя не е била изложена на по-голяма опасност от падане и нараняване, както сега, плътно притисната в тялото на Чед. В крайна сметка тук, под лунната светлина, тя можеше да си позволи да обхване неговия кръст, който се оказа доста по-горещ, отколкото си беше представяла.

— Ти не трябваше да напускаш болницата още — каза наставнически Чед. — Ще те върна веднага там.

— О, Чед! Просто се спънах на една раковина. Чувствам се отлично. Наистина! — каза тя с тон на задоволство и решителност.

— Сигурна ли си? — долепил устни до ухото й, нежно попита той.

— Абсолютно!

Никой от двамата не смееше да помръдне в тъмнината, сякаш щеше да развали някакво вълшебство.

Тя нямаше представа колко мига бяха изминали, нарушени единствено от учестеното дишане на двата силуета, когато някъде отдалече долетя гласът на Чед:

— Тази пътека е ужасен предател, крие много опасности.

И изведнъж, за нейна най-голяма изненада, той приклекна леко и пое крехкото й тяло с мускулестите си ръце.

— Чед! — успя само да възкликне, опитвайки се да отправи нещо като протест, но той скоро заглъхна и тя обгърна нежно с двете си ръце неговия врат.

След още няколко крачки обаче каза:

— Чед, пусни ме долу! Аз мога да ходя, повярвай ми. Освен това съм твърде тежка за носене.

— Права си — изпъхтя тежко той, а после добави: — Жените нямат нищо общо с моята физическа издръжливост.

Тя беше доста объркана от чувството, породено от близостта между неговото и нейното тяло, за да продължи да се съпротивлява.

— Просто дръж пътеката и се радвай, че е достатъчно права, а ти не си небостъргача Кинг Конг или витите стълби в „Отнесени от вихъра“ — пошегува се тя.

— Но, скъпа лейди, бихте ли ме информирала какво произлиза на върха на тези стълби?

Дениз не отговори. Затвори очи и се остави на усещанията си. Мускулите му просто щяха да пръснат ефирната тъкан на дрехата му и, допирайки се, изгаряха нейното тяло.

Той леко я премести, за да достигне бравата на вратата и в същия момент спря учудено:

— Заключено е! — после реши да уточни: — Никой тук не заключва.

Тогава тя пусна едната си ръка, с която обгръщаше врата му:

— Ключът е в джоба на дънките ми. Налага се май да ме пуснеш на земята.

Чед внимателно я постави в „изправено положение“, продължавайки да я придържа с едната си ръка, докато Дениз ровеше с треперещи пръсти в джобовете си да намери ключа.

Той го взе от нея и отвори вратата.

Лунната светлина очертаваше през отворената врата една тясна пътека, водеща право до леглото. Чед я поведе по тази лунна пътека, предлагайки все още ръката си за опора, но държеше тялото си колкото е възможно по-далеч.

— Събуй обувките си и ми ги подай — каза той. — Не бих искал главата ти отново да се замае от едно ново навеждане.

С нехарактерно за нея покорство тя седна в края на леглото и подаде единия си крак.

Чед въобще нямаше представа, че замайването на главата й е предизвикано от самия него, от неговите ръце, движещи се бавно по глезена, за да разкопчаят сандала, и няма нищо общо със замайване при навеждане. Дениз имаше чувството, че ще полудее. „Ако сега бях Пепеляшка, а той принцът, който сваля не сандал, а стъклена пантофка — мислеше тя, — то ние никога не бихме се върнали навреме в двореца за сватбата.“

Същата процедура се повтори и при другия крак, само че този път ръката му прихвана глезена малко по-отгоре, задържа го известно време и изведнъж го издърпа.

— Предполагам, че оттук ще можеш да ги вземеш — промърмори той дрезгаво, докато поставяше сандалите до леглото.

— Уух! — беше отговорът, последван от дълбока въздишка.

Когато Чед се изправяше, техните погледи се срещнаха. Всеки беше вперил взор в другия, неспособен да се откъсне от магията на мига. Дениз не беше съвсем сигурна чие въздействие е по-силно.

Чед пръв се опомни и наруши тишината:

— Страхувам се да ти пожелая „Лека нощ“, защото ще поискам да те целуна.

— А какво те кара да мислиш, че аз ще кажа „не“? — промърмори в отговор тя, учудвайки се на свободния си начин на държание.

— Страхувам се, че ще кажеш „да“, а аз няма да бъда в състояние да спра с една целувка.

Тя обърна своите устни към неговите, предлагайки една неизказана покана, тръпнеща от нуждата да усети устните му върху своите. Той поднесе на свой ред своите, погали я нежно и те се сляха в една мъчителна, дългоочаквана, възбуждаща желанията целувка. Езикът му я водеше в безумен, изпепеляващ от копнежи танц. После той внезапно се отдръпна и я побутна леко назад:

— Предупредих те, че няма да мога да спра с една целувка — прошепна дрезгаво Чед.

С разтуптяно сърце Дениз заекна в отговор:

— Не си… спом… ням да съм… те молила да… спираш.

Тя прекоси невидимата линия помежду им и устните им отново залепнаха, сякаш бяха намагнитизирани. Същият магнетизъм беше обхванал и телата им и те се притиснаха едно в друго. Дениз се отдаде изцяло на усещанията, които предизвикваше у нея огромният му гръден кош. Прегръдката на Чед беше просто една симфония на милувката, приласкаваща нейното тяло. Бавно, чувствено, той я направляваше, оставяйки назад всички недоизречени въпроси и отговори. Очите бяха казали всичко необходимо.

Ризата, която покриваше раменете на Чед, без възражение бавно се спусна на пода. Той задържа нейното нетърпеливо, пламенно тяло до своето, а върховете на гърдите й охотно прилепнаха до неговия матов космат и огромен гръден кош. Тя беше щастлива, че бариерите между тях бяха отпаднали. Но внезапно я обзе някакво съмнение. „Не трябваше ли все още да позадържи гарда? О, не! Лицемерието никога не е било мой стил.“ С риск да изглежда старомодна, тя реши да се отдаде на чувството от сутринта и се учуди как ли би се чувствала на другата сутрин, а на следващите сутрини? Какво ставаше с нея? Та тя едва го познаваше и вече трепереше в ръцете му, извиваше се страстно и… опознаваше Чед по-добре.

„Вземи се в ръце! Овладей се! — изкомандва Дениз сама себе си. — Вземи някакво рационално решение! Помисли за няколко минути за нещо друго или просто го изхвърли от мислите си.“

След малко тя се надяваше да успее да задържи сетивата си докато панталоните на Чед вече намираха пътя си към пода.

Тя беше хваната в капана на една вихрушка от страсти. „Непоколебимите“ й решения се разбиваха на хиляди парчета от всяка следваща целувка, от всяко следващо докосване, от всяка негова милувка. Всяко нейно движение засилваше водовъртежа от чувственост, направляван умело от Чед. Тя установи без съмнение, че няма никаква надежда да се изплъзне от този влудяващ я мъж. И тя се остави на този вихър, безсилна да му противостои, без да мисли как можеше да изглежда всичко утре.

Пръстите на Чед се плъзнаха по пищната дантела и изведнъж той оттегли ръцете си от нея. Дениз изпусна стон на разочарование.

Веднага след това същите тези ръце започнаха ново търсене. Спуснаха се леко надолу и обхванаха в нежна милувка нейните топли, тръпнещи от желание гърди. Пръстите докосваха нежно върховете, завъртайки ги един по един и изостряйки неимоверно тяхната чувствителност, докато устните му отново и отново шепнеха:

— Дениз… Дениз…

Палците му се движеха напред-назад по зърната, докато устните му обхванаха нейното малко, розово като раковина ухо. Езикът му се стрелна във вътрешността, разпалвайки още по-буен огън. Изглеждаше, че ръцете не му достигат, за да обходи всеки милиметър от тялото й. Искаше едновременно да докосне навсякъде. Но и само с двете постигаше завиден успех, като без каквото и да било усилие леко, естествено я караше да се чувства пленница на техните страсти. Неговата изгаряща уста се спусна надолу, обсипвайки с целувки цялата й шия. Тогава усети бясно пулсиране в гърлото й, когато тя отметна главата си назад, предавайки се изцяло на милувките. Ръцете на Дениз последователно галеха и се вкопчваха здраво в мускулестия му гръб.

Целувките му се заизвиваха надолу между нежната плът на гърдите й. Езикът му очертаваше бавни кръгове около всеки връх. Въздишка на удоволствие се изтръгна от нея.

Тя плъзна ръка по меката материя, която все още ги разделяше. Треперещите й пръсти преминаха през топлата плът на мускулестия му стомах. Той пое дълбоко въздух, стремейки се да запази пълната сила на своето мъжество под въздействието на плъзгащите се женски длани. Чед я сграбчи здраво за задните части и двамата се отпуснаха на леглото. Цялото й тяло започна да трепти, когато нежните му милувки слязоха надолу, по бедрата, обхождайки вътрешната им страна, достигайки топлата сърцевина между тях.

Специалните целувки отведоха главата й на пухкавата възглавница, която се оказа доста приятно местенце.

Но изведнъж, докато падаше назад, Дениз не беше в състояние да сподави вика си, в резултат на острата, пронизваща болка, която я бе разтърсила внезапно.

Чед, изненадан, рязко се отдръпна назад. Личеше, че е малко объркан какво да мисли по отношение на причината за нейното възклицание. Сянка на загриженост и тревога премина през лицето му, когато се досети за причината. Той погали нежно кестенявите й коси и внимателно я нагласи по-удобно.

— Добре съм, скъпи — увери го тя. — Наистина!

И завъртя главата си в по-удобна позиция.

Чед промуши пръсти в косите й и впи устни в една продължителна целувка. След това лекичко се отдръпна, борейки се сам със себе си да успее да установи контрол върху сетивата си и успокои учестеното дишане.

Дениз увисна на врата му, очаквайки неговото докосване. Тя притреперя, когато той наклони главата си към нейната. Но вместо целувка на очакващите й уста, неговите устни нежно преминаха по бузите й, сякаш брат целуваше малката си сестричка.

— Не тази вечер, скъпа — прошепна той. — Не сега! Ти имаш главоболие.

— Чед — произнасянето на името му беше дълго като агония. — Добре съм!

Но той се обърна, стана бързо от леглото и почти сграбчи панталоните си. „Е — мислеше тя, — щом той не ме желае повече, то аз пък няма повече да се унижавам да го моля.“

Докато излизаше, той се обърна рязко към нея. Погледът му беше неестествен, блуждаещ.

— Ще бъда в съседната стая — уведоми той. — Просто почукай на стената, ако имаш нужда от нещо.

Тогава той излезе, затваряйки вратата след себе си, като остави Дениз сама в тъмнината, обсебена от нощта. „Дали всяко удоволствие, предизвикано от него, беше истинско?!“ Еуфорията отстъпи място на мрачното настроение. Унинието уталожи страстите, за да даде път, поне за малко, в тази проклета вечер, на разума. „Вероятно, той никога не ме е желал истински.“ Тя изведнъж се почувства толкова празна, невероятно празна, като глупавата стая, в която глупаво стоеше в момента.

„Почукай на стената.“

Часовете минаваха бавно, особено за Дениз.

„Почукай на стената, ако имаш нужда от нещо!“

Разбира се, че имаше нужда от нещо. Или по-точно от някого — Чед. Но определено нямаше намерение да „телеграфира“ SOS на стената, за да го призове.

Тя, авторитетният служител от Бостън, се нуждаеше от Чед. Каква ли разумна причина можеше да намери за това, ако работодателите й във фирмата научеха за нейните „нужди“. Тя не беше в състояние да си го обясни сама на себе си, нито на Чед, нито на когото и да било друг.

Тя го срещна преди по-малко от седмица. Невъзможно беше да се влюбиш за такъв кратък период.

Любов! Ха! Разбира се, това е абсурдно да е любов. Не можеш да допуснеш това, Дениз. Избий си го от главата. Това беше просто една сексуална атракция, която не си преживявала по-рано.

Не се чуди, Дениз, че лекото главоболие постави нещата в противоположната посока. Тоест, не; всичко си легна точно на мястото.

В края на краищата никога не беше чувала оток на главата да събужда полови нагони. Освен ако не откриваше някаква нова точка за акупресура, може би.

Тя се опита да се съсредоточи върху болестта, с надежда да забрави случилото се. Опита се да отпусне умореното си тяло за почивка, но като че ли напук на това, крайчецът на всеки един нерв така беше се опнал, като да беше някаква сензорна антена, търсеща, очакваща завръщането на Чед.

„Почукай на стената, ако имаш нужда от нещо!“

Дениз започна да търси смисъла. Да не беше това някакъв съвет, даден от лекарите на излизане от болницата. Или беше някаква последица от всички онези странни събития от изтеклата седмица? Или някакъв златен сън с неочаквано добър край, след куп нелепи обстоятелства и възел от неразгадаеми проблеми?

Вероятно това беше просто една физическа потребност на организма. Тя беше чувствена млада дама, която не бе имала в живота си друга връзка, откакто се бе разделила с Боб Фейръл. Но едва ли можеше да става дума за сравнение между тях…

„Почукай на стената!“

Това би било толкова просто, толкова лесно. Само едно продължително „Бам-бам-бам“.

„Спри с тези глупости!“ — изкомандва се сама Дениз. Разбира се, че няма да отиде до никаква стена, няма да издаде какъвто и да било звук по нея. В крайна сметка тя си има собствено достойнство. След всичко Чед я беше напуснал. Той беше този, който я изостави самотна и нещастна в празната стая.

Тя се завъртя ядосано на другата страна и тръгна към банята, която всъщност разделяше двете стаи.

Няколко минути по-късно вече си лягаше, надявайки се, че сънят би бил спасението от ужасните спомени от ужасния ден. Полежа известно време в тъмнината, загледана в свежото си тяло.

Дан-дан, дан-дан! Часовете, не, миговете минаваха бавно. Дениз установи, че няма да може да заспи, затова светна нощната лампа и реши да потърси нещо за четене, било книга, било списание. Тя почти опипом стигна до люлеещия се стол, но тъй като светлината беше твърде недостатъчна за четене, приближи се до входната врата и потърси ключа за главното, осветление.

Тя въздъхна тежко. Изведнъж Дениз подскочи стреснато — вратата срещу нея се беше отворила и сребристата лунна светлина осветяваше високия силует на Чед. Тя отново въздъхна и се загледа в контурите на мускулестото тяло пред нея. Личеше си, че набързо е нахлузил своите панталони, а тя стоеше така, както си беше — по бикини само.

— Какво има? — разтревожено попита той. — От какво имаш нужда?

— Аз, ами… — запъна се Дениз. — Нищо.

— Но ти почука на стената.

Столът. Тя се сети, че няколко минути преди това, като нагласяше люлеещия се стол, го беше поставила много близо до стената и не беше обърнала внимание, че люлеейки се, той опира в нея и предизвиква звук, подобен на почукване. Сега това беше изиграло ролята на сигнал и беше довело Чед скоропостижно, като някак си й помагаше.

— Много съжалявам — започна Дениз с извиненията. — Реших да потърся нещо за четене, обърнах стола и той леко се допря до стената. Но всичко е станало съвсем случайно. Аз не съм чукала по стената — наблегна, с оттенък на гордост накрая тя.

— В такъв случай аз съм този, който би трябвало да поиска извинение, защото явно от мен произлиза недоразумението.

Той гледаше втренчено връхчетата на гърдите й, извивката на тънката й талия, плоския корем, и нямаше сили да срещне очите й, въпреки деловия тон, с който му говореше. С усилие вдигна глава и погледна лицето й:

— Е, добре де. В крайна сметка аз съм тук по някакъв начин. Защо не си легнеш, а аз ще ти донеса това, от което се нуждаеш.

Дениз послушно тръгна към леглото, забравяйки отново принципите си. Тя придърпа завивката чак до брадичката си и се обърна на една страна, за да може да го наблюдава.

Едва тогава Чед включи настолната лампа. Той се обърна към рафта с книги над писалището и затърси с поглед:

— Какво би предпочела? — меко попита.

— Нищо — излъга тя. — Имах намерение просто да прочета няколко реда, за да се приспя.

— Много ли боли? — отново с обезпокоен глас попита той. — Не ти ли дадоха в болницата някакви хапчета?

— Главата ми беше наранена изцяло, но за това лекарства не съм вземала. Аз просто не можех да заспя…

Чед подбра едно тънко томче от рафта, взе един стол и го постави по-далеч от леглото.

Мъчение! Агония!

Как може да се държи така с нея?! Та това е жестоко и за него, ако няма желание тя да го докосва.

— Сега ще ти прочета приказка — засмя се той. — Така, както е правел баща ти.

Веднага осъзна грешката си и добави:

— Съжалявам! Не исках да кажа това.

— Няма нищо. Всичко е наред. В края на краищата, аз не съм малко дете — бързо отвърна тя.

Погледът му обходи нейните форми, пищно очертани под чаршафа, отвори книгата и зачете, за нейна най-голяма изненада, любовна лирика.

Докато Чед се въодушевяваше върху строфите, Дениз се беше съсредоточила почти хипнотично върху него, чудейки се кога това сладко мъчение ще свърши. И щом той я погледна, обръщайки страницата, тя бързо затвори очи и се престори на заспала. Надяваше се, че той няма да я закачи и ще продължи да чете.

После обаче беше невъзможно да ги отвори отново и неусетно наистина заспа. И засънува…

В съня й се появи висок, млад, мускулест мъж, с тъмна коса и изпепеляващ поглед, който я любеше…