Пат Далтън
Близо до изгрева (11)

XI

Тя повдигна бинокъла към очите си. Скоро лодката се приближи достатъчно и бинокълът стана излишен. Забеляза някакъв мъж на борда…

Лодката беше на Уик, а мъжът, който слезе на брега, беше Чед.

Сърцето й заби лудо. Спомени нахлуха в измореното й съзнание.

— Всичко изглежда „Окей“ — обърна се Чед към лодката, размахвайки ръце във въздуха.

После погледът му се отправи в нейната посока:

— Ей! Ей!

Тя не знаеше как се бе показала от прикритието си. Не знаеше и какво да прави. Объркана, удари на бяг.

— Дениз! — изкрещя Чед.

Тичаше като подивяла. Изпитваше панически ужас, усещайки, че дистанцията помежду им намалява.

— Дениз, почакай! — викаше Чед след нея. — Защо бягаш от мен?

Тя се спъна и падна на влажната земя. Чед бързо стигна до нея и я сграбчи в ръцете си.

— Какво правиш тук? — попита задъхан той. — Защо се опитваш да се бориш с мен?

— Пусни ме да вървя! Изпратила съм писма на няколко души с моите съмнения — излъга тя, надявайки се лъжата да хване ред. — Ако нещо ми се случи, те ще знаят, че ти си отговорен…

— Значи ти си мислиш, че аз мога да те нараня? Но защо точно аз?

— За да прикриеш… своите… действия.

— Ти мислиш, че бих могъл да ти навредя някак? — очите му се разшириха. — Може би да те убия, или…

Втренченият й поглед към лодката послужи вместо отговор.

Уик се приближаваше по брега към тях. Той отправи ядосан поглед, но не към Дениз, а към Чед.

— Не мога да повярвам… Ти обеща да изчакаш докато някой ни подсигури.

— Не съм й казал нищо. Тя е надушила и сама е тръгнала да разгадава. Откакто ти си единственият, който се занимава с това, каква да е информацията…

— Вероятно Чед е прав — обърна се Уик към Дениз. — Той иска да ти каже, а пък аз после ще му кажа две думи насаме.

— Да ми каже какво? — гласът й вече приличаше на крясък. — Какво има на тази лодка?

— Това е нашият начин да помагаме на хората — отвърна Чед. — Денис им казваше „потиснати и унижени“ хора. Даваме политическо убежище на емигранти от много страни и се опитваме да им помогнем да започнат отново да живеят — той пое дъх и продължи. — Денис беше открил нова цел на своето съществуване в последните няколко години. Санрайс Кий е станал пристан за емигранти, търсещи ново светло бъдеще.

— Нелегално — обобщи Дениз.

— Да, но се опитваме да им помогнем. Повечето от тях получават законно гражданство. Ние вярваме, че свободата е достатъчно условие да рискуваме собствения си живот, предпазвайки техния.

— И откога се занимавате с тази благотворителност? — попита тя.

— Всичко започна преди няколко години — поде Чед. — Рамон Томас, моят бизнес партньор, бе избягал от Куба със сестра си Лола. Той никога няма да спре да се надява, че всички негови родители и приятели ще успеят също да се отърват от кошмара. Е, аз смятах, че всичко ще приключи само с него, но нещата се усложниха. Карлос и Консуела са също кубинци.

Повече от половин час му беше необходим, за да „разнищи“ цялата история.

— И така, вероятно и Бърт е замесен в тази каша? — попита Дениз.

— В тила, така да се каже — поясни Уик, — той беше натоварен със задачата да намира работа на емигрантите, които вече са се установили тук.

— Значи ли това, че от страх за себе си вие сте карали и Бърт да мълчи?

— Страх и притеснение?

Двамата братя едновременно се учудиха. Спогледаха се, без да знаят за какво говори тя.

Чед се опита да обясни:

— Денис беше намалил до минимум притока на курортисти през последната година, за да намали и риска от нашите операции. Тук пребиваваха предимно емигрантите…

— А, значи това е обяснението за многото излишна храна в кухнята — досети се тя. — Вие сте превозвали хора на лодката през първия ден, когато се видяхме, и затова не сте успели да разберете за смъртта на баща ми?

— Точно така. И понеже нямахме друг избор, наложи се да ги настаним край блатата за известно време. Едно шестчленно семейство от Ел Салвадор беше там, когато ти си решила да се разходиш в тази посока. Те не са знаели коя си и едно тринадесетгодишно момче се уплашило и те ударило.

— Вярно ли е всичко това? — попита Дениз изненадана.

— Да — отвърна Чед. — Харесва ми да помагам на хора, които живеят в опасност. В един момент обаче тук започнаха да идват такива, които просто търсят по-добър живот. За да ги прикрием, ние почти нищо не декларирахме и съответно не плащахме. Винаги съм бил против това, както и против ненужните рискове — помълча малко и добави. — Не исках да те замесвам и теб, Дениз. Затова ти нищо не знаеше — той се вгледа в нея. — А за хората Уик обеща, че други няма да има и можем за известно време да ги скрием при мен, във Форт Майърс. По този начин ще те държим настрани от цялата работа.

— О, не! Разбира се, че могат да останат и да ползват вилите за курортистите. Все едно аз нищо не знам, докато намерите начин да ги прехвърлите — тя се обърна и погледна двамата братя. — И за да не си направите някои грешни заключения, бих искала да ви поднеса своите специални благодарности за милионите долари, ориентирани съвсем правилно към агенцията за недвижими имоти. Просто не мога да си намеря място от радост, че не ми се наложи и тях да включвам в сметките, нито пък да ги декларирам, като при това останах незамесена в „далаверата“. Пък и Санрайс Кий е бил и ще бъде използван по предназначението, което моят баща се е надявал да има.

— Ще започна да прехвърлям хората на лодката — каза Уик и съвсем недипломатично добави: — Всичко ли разказа на Дениз за Лола?

— Надявах се да започна от този момент — засмя се Чед.

— О, да. Ти си супер интелигентен — заядливо продължи Уик. — Само се чудя… о, няма значение.

— Ще й кажа някога.

— Можеш да го сториш, докато слизаме към гроба на баща ми — каза Дениз и докато Уик се отдалечаваше, бързо изстреля: — Лола е споменът ти от балната зала на Сансет, нали?

— Да — отговори той, — но има още нещо: Лола е и майка на моето дете.

— Какво? — спря Дениз на половин крачка.

— Не знаех, докато детето, моят син, се роди. Тогава засякох датите. Както ти бях казал обаче, Лола избра да се омъжи за друг, който се нуждаеше повече от нея, отколкото аз.

— О, Чед! — тя стисна ръката му съчувствено.

— Избраникът беше също емигрант. От първата група, прехвърлена от Куба — цяла вечност измина, докато Чед продължи. — А съдбата на сина ми е аналогична с твоята. Лола ме помоли никога да не го търся, никога да не го виждам, изобщо да го оставя със семейството му. Рамон обаче поддържа връзка с нея и редовно ми изпраща снимки и подробни данни за него. Ще се опитам поне финансово да се погрижа за него, като го издържам да учи докато навърши двадесет и две години.

— Това ли е причината никога повече да не пожелаеш друго дете? Не искаш да рискуваш отново, защото болката е ужасна? — нежно попита Дениз.

— Не е точно така — очите му потърсиха нейните, — но ти нямаш желание да имаш деца?

— Да, но не и ако срещна мъж, когото истински обичам — устните й потърсиха неговите…

 

 

Уик се върна късно вечерта, когато Дениз и Чед се разхождаха край брега.

— Може би трябваше да те попитам, Дениз, но мисля, че няма да имаш нищо против — започна Уик. — Днес посадих цветя на гроба на баща ти.

— Така Денис ще има винаги своя остров — зарадва се тя.

— Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не. Чудесно е!

— Карлос и Джакус ще се грижат за тях, когато си тръгна.

— Ти ни напускаш?

— Така е по-добре. Лодката ми вече много се разпознава. Пък и в края, на краищата, и аз трябва да се заловя за нещо по-сериозно. Ще хвърля котва някъде в Луизиана. Мога да си наема местенце в Ню Орлеан… Прасчо вече ще може да започне там училище. Нали разбираш; откакто убиха родителите му, аз съм му единственият близък човек.

— Е, остана само ти да решиш какво ще правиш — обърна се Чед към Дениз. — Аз излизам в отпуск, но ти ще можеш да се съветваш с мен, ако ти се наложи, срещу минималната комисиона от една хилядна от печалбата.

Всички се засмяха. Дениз целуна Чед по бузата.

— Благодаря — каза тя. — А какво би казал за няколко милиона в обръщение?

— Добро момиче — каза Уик. — Денис никога не искаше да си помисли, че булдозерите могат да дойдат тук и да изравнят със земята всичко създавано с десетилетия от нищото.

— Успех, скъпа — нежно повтори Чед. — Бих се опитал да ти помогна, но…

— Но професионалната етика не ти позволява — завърши вместо него тя. — Но какво значи тя, щом аз те обичам?!

— Е, това е нещото, заради което също ще трябва да тръгна — каза Уик.

— Мисля, че в теб има много повече етика, отколкото успяваш да убедиш света, господин Даниъл Реналд Чедуик — отвърна Дениз.

Отправиха се към кея, където Чед и Дениз изпратиха Уик, впили поглед в лодката му, отдалечаваща се бавно в нощта.