Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Close to Sunrise, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Манолова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,1 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пат Далтън. Близо до изгрева
ИК „Слово“, Велико Търново, 1996
Американска. Първо издание
Редактор: Йордан Великов
ISBN: 954-439-162-2
История
- — Добавяне
IV
Все пак Чед я посети още веднъж в болницата. Пристигна в момента, в който докторът казваше на Дениз:
— Обикновено изписваме хората сутрин, но не виждам причина да не можете да си отидете у дома още довечера… Ако искате, разбира се.
„Назад към необяснимия, ужасен писък, тресавището, финансовите проблеми. Назад към Чед, който вече няма причина да ме посещава ежедневно… Много благодаря, докторе!“ — мислеше си тя, а гласно произнесе:
— Разбира се. Така е най-добре.
— Аз ще те откарам — пое ангажимент Чед. — Можем да пътуваме с кола до отдалечения край на Кейптив, където е закотвена яхтата ми. Оттам ще вземем моторницата и няма да ти се наложи да прекараш много време в пътуване по море.
Дениз не беше много съгласна с това предложение. Никак не й се искаше да облича същите мръсни дънки и, ризата с форма на „Т“, с които беше при „блатното“ произшествие, но просто нямаше друг избор.
— Предполагам, че ще е по-добре да ме изчакаш навън докато се облека — почти го изгони Дениз.
— Не започвай да се преобличаш, докато не съм излязъл — не й остана длъжен Чед.
Една мисъл проблесна в главата на Дениз:
— Да не си ми донесъл и нещо за обличане?
— Е, не е палто от норка, но и това ще стане. Обещавам! И не бързай да отхвърляш предложението ми! Оставил съм го в багажника на колата за времето, когато ще бъдеш изписана.
Значи все пак той се беше надявал да я придружава на връщане вкъщи, въпреки че никога не го бяха обсъждали. Откъде пък беше сигурен, че Уик няма да се появи внезапно, или че точно върху него ще падне изборът й за компания обратно към дома?
Само няколко минути по-късно Чед беше отново при нея, като в ръце носеше огромна кутия, опакована изцяло и завързана с красива лъскава панделка.
— Имаш избор между два комплекта тук — предупреди я той. — Едното от двете все пак трябва да е твоят размер.
Тя разгъна опаковката и прочете фирмения надпис върху кутията: „Украсена и обогатена“.
— Това е един нов бутик във Форт Майърс — улови погледа й той.
Тя му подари в замяна очарователна усмивка, повдигайки изящните си вежди.
— Наложи се да отида дотам — набързо отвърна на усмивката й.
— Е, нека да видим точно ли преценяваш размерите на жените — каза тя по-заядливо, отколкото го чувстваше.
Отваряйки кутията, тя откри една усукана, доста украсена пола, нещо подобно на това, с което Дениз свързваше пиратските жени в киното, само че с по-къса, съвременна дължина. Що се отнася до блузата и нейната гръдна обиколка, всичко си беше на мястото, всичко беше съразмерно. Тя избягваше обаче да подчертава това си качество, тъй като нямаше представа какви са му вижданията за „идеалната“ жена…
Дениз изтегли най-сетне завесата, зад която бе скрила Чед.
— Ооу! — беше всичко, което успя да каже той. — Признавам обаче, че в себе си се надявах да избереш точно това.
— Нямах много голям избор. — Дениз не беше в състояние да продължи шеговития му тон.
— Какво имаш предвид? — попита незлобливо, почти наивно той.
— Блузата е малко широка — едва сподавяйки вече смеха си, отвърна Дениз. — Доста широка, бих казала дори.
Чед разглеждаше внимателно нейното деколте. Очите му замряха в една продължителна въздушна милувка. Тя се почувства така възбудена, както не беше се чувствала, откакто беше на седемнайсет. За беда, усети пъпките на гърдите й да разцъфват, да се втвърдяват, очаквайки нещо повече от докосване на изпепеляващ поглед…
— Съжалявам! Мислех, че носиш номер 32 — каза той.
— О, да, той би бил идеален — тя разгърна етикета. — Само че това е 44. Вероятно продавачът те е разбрал погрешно.
В себе си заключи, че правейки такава голяма грешка, все пак Чед не е толкова на „ти“ с жените.
— Ако не ти харесва — предложи той, — бих могъл да я сменя.
— О, не. Намирам я чудесна! Бих предпочела да я преправя, но не и да я връщам…
По-късно, когато прекосяваха вече полуостров Флорида през Гълф Коуст, Дениз неочаквано каза:
— Спомних си! Почти си спомних… Първо чух ужасен писък. Не мисля обаче, че идваше по посока на главната сграда…
— На острова, особено в резервата, гнездят много птици — отбеляза Чед. — Сега те трябва да са в любовен период. Понякога, вероятно случайно възпроизвеждат такива ужасни звуци.
— Писъкът така или иначе, ме вцепени — продължи тя.
— Почакай да чуеш рева на алигаторите! Тогава може би ще решиш, че на Санрайс Кий има и лъвове…
Тъкмо когато вече достигаха моста между Санибел и Кейптив, непосредствено пред тях се стрелна някакво блестящо малко кълбо.
— О-ох! — не можа да сдържи вика си Дениз.
Чед отби веднага в единия край на магистралата и спря.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — отговори му машинално. — А ти?
— Разбира се, но се притеснявам за теб. Нещо с главата ти ли не е в ред?
— Много добре съм. Наистина! — успокои го тя. — Какво беше това?
— Ще проверя и ще го открия — каза Чед.
Излизайки от колата, ръката му случайно докосна голото й бедро. За секунда и двамата успяха да неутрализират учестеното си дишане.
Той решително отвори вратата:
— Изчакай ме тук.
Но Дениз вече беше излязла навън. Едно малко миещо мече притича пред нея. Майката обаче беше блъсната от колата.
— Почти мъртва е — констатира Чед.
Дениз настигна малкото и понечи да го вземе.
— Не го докосвай!
— Защо не?
— Може да те ухапе. Ще се опитам да го прехвърля от другата страна на магистралата — каза Чед, гледайки издъхващата майка, и философски добави: — Такъв е животът.
— И смъртта — изстреля тя.
— О, по дяволите! Разбира се, по принцип можеш да отгледаш миещото мече. Просто трябва веднъж да му дадеш да яде от ръката ти. Само че никога няма да бъде свободно, а то има нужда да се развива на свобода.
— Но в края на краищата все пак ще живее.
Чед въздъхна примирено и разкопча ризата си.
„Леле-е, каква буйна «растителност» има по гърдите!“ — откри за себе си тя, а гласно попита:
— Какво правиш?
— Свалям ризата си от моя гръб и я поставям на твоя — отвърна той, покривайки голите й рамене.
Тя му помогна. Мускулестото му тяло се доближи до нейното. Тъмните й коси се бяха разпилели. Отново дъхът й за миг спря. „О, не! Не сега!“ — болезнено потръпна тя.
Във фирмата в Бостън Дениз, може да се каже, се намираше в отлични позиции и по отношение на клиентите, и по отношение на работодателя си. Извършваше финансовите операции с лекота и за няколко години успя да се издигне до нивото на най-добър финансист и счетоводител. И всичко вървеше ясно и гладко. Животът си течеше тих и безбурен и тя, едва ли не, беше вече свикнала с мисълта, че това е единственият и възможно най-добър вариант да прекараш земните си дни. Вместо това обаче изведнъж се оказа собственица и пазителка на един процъфтяващ някога, а сега запустял остров. Отново способностите й на финансист бяха призовани да се проявят.
От нея се очакваше да възроди Санрайс Кий и да развие Санрайссет в преуспяващ курорт. Но вероятно тя щеше да срещне и много противници по пътя си, които май вече бяха започнали да напомнят за себе си. Тя, разбира се, можеше да опита да разпродаде наследството си. Дори и лихвеният процент да се покачи, все ще се намери купувач на Санрайс Кий. А приходите от продажбата биха й осигурили едно удобно, спокойно съществуване до края на живота й.
Но това бяха други неща.
В момента се вълнуваше от Чед и малкото мече, свито в скута й. Тя реши да се осведоми за местността, през която минаваха, просто така, колкото да върви разговорът. След известно време достигнаха и дилемата как да бъде наречено бебето мече. Решиха името му да е Клейтън.
— Нека аз се погрижа за Клейтън — каза Дениз, когато колата спря на пристанището, където бавно се полюшваше моторницата на Чед.
Той заобиколи „Ягуара“, отвори вратата на спътничката си и внимателно пое Клейтън от скута й. Приятна тръпка пролази през нея, когато ръцете му докоснаха бедрата й, задържайки ги там малко повече от необходимото…
Нотки на закачливост се прокраднаха в гласа му, когато каза:
— Бих поканил веднага и двама ви на борда, но съм длъжен да…
В този момент Клейтън се изви в ръцете му и за пръв път направи опит за бягство.
— Хей, спри! Почакай! — опита се да го спре Чед, влагайки доста повече топлота, отколкото Дениз допускаше, че може да изпита, ако евентуално мечето ги напуснеше.
Моторницата бързо скъси дистанцията между Санрайс Кий и Кейптив, без да даде време на Дениз да развихри фантазията си. Час по-късно те стояха в кухнята на курорта, смееха се и обсъждаха възможностите за развитие на коалчето.
— Чудя се, дали да си облека отново ризата или не — подхвърли шеговито Чед, когато вече бяха пристигнали. — Все пак мога да хвана я бълхи, я нещо друго.
„Аз май трябваше да стоя настрани“ — помисли си Дениз в същия тон и се посгърчи така, като да имаше усещането за ухапване от бълха.
В крайна сметка ризата се върна на гърба на притежателя си.
Наблюдавайки Дениз, която в този момент държеше в ръце Клейтън и го хранеше, Чед отбеляза:
— От теб би излязла добра майка.
— Това обаче съвсем не е включено в списъка на нещата, които възнамерявам да свърша — отговори бързо тя, учудвайки се сама на себе си защо и от къде на къде го информира за своите цели и намерения.
— Мисля, че Клейтън е доста далеч от степента на развитие на родителските ми инстинкти — допълни тя, наблягайки на последната фраза.
— Аз пък мисля, че моите инстинкти сега клонят към строителство на клетки — каза Чед. — Само гледай какъв дом ще спретна за Клейтън!
Карлос влезе точно когато Чед довършваше своята реплика.
— Ако някой има нужда да остане, другото крило на сградата е почистено, сеньорита — съобщи той.
— Ти проявяваш извънредно внимание — побърза с отговора Чед.
— Карлос, запознай се с Клейтън — обърна се да представи новия гост Дениз.
Скоро Чед и Карлос обсъждаха идеята да изградят дом за Клейтън в бившия кокошарник. Малко по-късно пристигна и Джакус за лека закуска и се присъедини към проекта им, който скоро се превърна в реалност. Клейтън доволен се засели в новата си „къща“ и легна да спи.
— Чу ли го да каже „Лека нощ“? — запита Чед.
— О, не. Би било твърде неправилно — смеейки се, отговори Дениз, — защото нямаше да има нищо общо със самотния рейнджър.
Чед погледна часовника си.
— Мисля, че вече трябва да се „спасявам“ към дома. Доста е късно.
— Но ти имаш само няколко минути път с моторницата до Кейптив — възрази Дениз.
— Съвсем не. Прибирам се в къщата си във Форт Майърс. Не съм ли ти споменавал, че…
— Не е нужно тази вечер непременно да се връщаш обратно у дома, ако, разбира се, не държиш особено на това — прекъсна го Дениз. — Имам предвид, че цялото крило от другата страна е почистено й готово за „експлоатация“.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?
„Ако имаше как, дори бих те затворила тук“ — помисли Дениз, но нищо не отговори.
Изведнъж тя стана решително, събра си личния багаж и те тръгнаха бавно надолу по мидената пътека към крилото за почивка.