Пат Далтън
Близо до изгрева (2)

II

Дениз избра една пристегната рокля, изпъстрена с розови цветни щампи, очертаваща пищните форми на тялото й, и влезе в трапезарията. Карлос украсяваше единия ъгъл на помещението с гирлянд от цветни балони. Докато тази част изглеждаше весела, празнична и приветлива, то останалата беше повече от мрачна и потискаща.

Уик пристигна пръв, придружен от важно пристъпващия Прасчо. Момчето изглеждаше малко объркано от присъствието на Дениз и просто не беше наясно какво точно трябва да очаква от този „рожден ден“. Двамата бяха облечени идентично — сини дънки и обикновени бели ризи с къс ръкав. Един стил, който целеше да разкрие преимуществената мускулна маса на Уик.

Самата тя беше недостижима във финансовите дела, но с децата нещо й куцаше. Прасчо побърза да се предпази от неадекватните й опити да го включи в банални шаблонни разговори: „Здравей! Как си? Как намираш училището? В кой клас си?“

Първоначално той се сви зад Уик. После обаче, обладан от неочакван прилив на смелост, пристъпи до Уик и я погледна право в очите:

— Не говори добре английски, сеньорита — извини се Прасчо.

Неговото твърдение беше твърде преувеличено, помисли си Дениз, имайки предвид наблюденията си от тази сутрин. Тогава изглеждаше далеч не толкова незапознат с английския език.

— Между другото, хвърлили сме котва в противоположния край на острова — каза Уик. — Надявам се, нямате нищо против?

— Това е свободен океан.

— В определени случаи само — беше бързият отговор на Уик.

— Сигурна съм, че Санрайс Кий не консумира напълно собствената си граница от три мили. Можете да акостирате на всяка една вълна, която си изберете. Впрочем, оставихте ли следи през тресавището до тук?

Той се засмя:

— В никакъв случай не бих рискувал. Дори и през деня е твърде ужасно да останеш сам. Мрачно е като смъртта.

След това Уик сниши глас, като да заразказва някаква призрачна история.

— Знаете ли кое е единственото нещо, което можете да видите през нощта?… Червените очи на алигаторите, светещи в тъмнината.

— Разбира се. Сигурно това са алигатори, изконсумирали достатъчно много мартинита.

— Не, наистина! Това е, което ловците на крокодили откриват през нощта. Но има и друго нещо… Винаги, когато минавате край тях, трябва да сте нащрек, защото докато се усетите, алигаторът ще се опита да ви превърне в блюдо вкусна закуска.

Пое дълбоко въздух и продължи, като промени малко насоката.

— В последно време алигаторите бяха едни, изложени на изчезване видове. Сега ловът им отново е узаконен.

— За година-две, докато почти изчезнат — намеси се и Чед.

— Точно така — потвърди братът.

Дениз забеляза Прасчо да гледа към бюфета. Без да е наясно колко гости са предвидили Уик и Чед, даде наставления на Консуела да приготви поднос с няколко вида салати, студени предястия и различни видове хляб. Направи й впечатление, че кухнята е добре снабдена, въпреки че курортът бе твърде „олекнал“ откъм посетители.

— Хапвай, хапвай, Прасчо!

Момчето беше започнало с ордьоврите, след това спря, огледа се плахо и реши да приеме и нейното предложение. Прасчо гледаше към Уик, явно се нуждаеше от подкрепа.

— Esta bien. Соме!^[1] — каза Уик учтиво.

— Майката на Прасчо няма ли да може да дойде тази вечер? — въпросът уж случайно се изплъзна от устата й.

— Майката на Прасчо е… Не, не, тя не може да дойде. Просто няма физическата възможност.

Дениз се почувства задължена да запълни настъпилата пауза в разговора:

— Като говорим за родители, вие щяхте да ми разказвате нещо повече за моя баща.

— Честит рожден ден! — прозвуча почти истински поздравът на Чед.

Дениз се обърна да види кой го придружава, но необяснимо за самата себе си установи с тревога, че той е сам. Носеше бели спортни панталони и светлосиня риза. Той реши също да бъде оригинален:

— Не бях сигурен какво да донеса, червено или бяло — каза, стискайки бутилка вино, — като не знам какъв вид торта ще бъде поднесен.

— Това е мотото на Чед — заядливо подхвърли Уик. — Обичайната поза при всяко непознато момиче.

Тя се загледа в бюфета:

— Бих казала, че имаме повече от достатъчно храна за четирима души.

— Пабло, моят най-добър приятел, трябваше да остане с лодката, но Кони, Карл и Джек няма ли да се присъединят към нас? — Уик закрачи към кухнята, без да чака нейното одобрение: — Ще им кажа, че партито започва.

Дениз забеляза как той американизира имената на всички, с изключение на Прасчо, чието име беше толкова испанско, колкото и неговото. Контактите на този човек като че ли с всички се основаваха на приятелски начала. „Ако всички така горяха от желание да бъдат претопени в тази култура — размишляваше тя, — то те съвсем охотно биха се отрекли от собствения си корен и биха отишли дори толкова далеч, че да се откажат от имената, които са ги съпътствали през целия им живот.“

Но в крайна сметка те поне бяха приели истински имена, не просто „малката“ или „момиче“…

Празникът потръгваше добре и разговорът вървеше леко. Джек се превърна в Джакус, черен, чийто говор имаше лек френски акцент, свойствен за диалекта по Карибското крайбрежие. Той, Карлос и Консуела изглеждаха едва ли не влюбени в Уик и просто толерантни към Чед.

Уик се опитваше да мине за добър разказвач, който доставя наслада на слушателите си с много интересни и забавни истории за Флорида и Карибите, без обаче да разкрива много за себе си. Чед пък изглеждаше доволен да бъде тих и незабележим в тази особена вечер и само в определени моменти да показва една по-голяма доза интелигентност и остроумие.

Отново двамата се опитваха да покажат превъзходството един над друг.

В крайна сметка Уик се поукроти, когато видя Прасчо, полузаспал на един стол, и прецени, че е време да си ходят. Неговото тръгване беше подсещащо и за Чед.

Половин час по-късно, докато вървеше към собствената си вила, Дениз дочу хрущене на мидени черупки по една пресечна алея. Тя беше видяла гостите си да отпътуват — Чед с моторницата, а Уик и Прасчо с яхта. „Интересно! Кой ли може да бъде?“

— Кар-ло-ос? Джа-а-ку-у-с? — извика Дениз в тъмнината.

Фигурата, която спря пред нея, беше доста по-висока от тази на когото и да било от служителите. Тя хукна, обзета от паника, обратно към централната сграда.

— Дениз, почакай! Аз съм, Чед!

— Мислех, че си си тръгнал — обърна се тя поуспокоена.

Без малко да се изпусне за това, което преди малко беше видяла. Фактически беше последвала мъжете до пристанището, стъпвайки внимателно по скриптящата пътека, с надеждата да долови нещо, което да й помогне да разкрие мистерията около двамата братя. Но разговорът в края на кея беше доста сбит и неясен.

— Много съжалявам, че те изплаших, но исках да разговарям с теб насаме. Бях тръгнал към твоята вила.

Дениз установи отново с тревога, че присъствието на Чед внася смут в душевния й мир. Изглежда, този мъж с физическата си привлекателност успяваше да я държи в ръцете си. Или това просто беше последица от влажния, негостоприемен климат.

Опияняващият аромат от хиляди цветя сякаш се засили, докато той пристъпваше към нея. Чед пое нежно ръката й и тя усети как някаква тръпка, подобно на лека вълна, преминава по цялото й тяло. Опита се да намери обяснение на реакциите си по отношение на Чед като си напомни, че е необикновено изморена и следователно доста уязвима в този момент. Това беше повече от причина, която, разбира се, трябваше да я разтревожи.

— Мислех да се поразходя по брега — излъга тя.

— Идеята звучи доста примамливо — той пристъпи към Дениз. — Североамериканското крайбрежие наистина е подходящо за разходка през нощта.

Лунната светлина танцуваше над Санрайс Кий, прокрадвайки се през назъбените листа на палмите и карайки пясъците да искрят, подобно на сребърни стружки.

— Има обаче няколко препятствия по този бряг — обясни Чед, но тя въобще не можеше да схване за какво става въпрос. — Съществува голяма вероятност да се препънеш или изгубиш в тази тъмнина. А може и равновесие да загубиш някъде.

Ако изгубеше равновесие в тъмнината с Чед, усещането щеше сигурно да е доста емоционално, за да го държи отговорен за това. И въобще мисълта за подобна случка съвсем не й беше неприятна, макар да осъзнаваше безразсъдството на подобно хрумване. Тя се опита да се стегне и да наложи сама на себе си контрол.

— За какво искаш да разговаряме? — въпросът прозвуча доста по-остро, отколкото го беше предвидила.

— Имаш ли шанс да установиш финансовото положение на курорта още днес?

„Велик предмет на разговор за лунна разходка!“

Отговорът беше доста по-рязък от въпроса, този път съвсем преднамерено:

— Прекарах целия следобед, преглеждайки сметките. Разбира се, ще имам нужда от още няколко дни… Вече ти казах; все още не съм готова за бизнес дискусии.

И, обръщайки се рязко, тя тръгна обратно към своята вила.

Той я последва и с две големи крачки успя да я спре:

— Аз отново много съжалявам!

Дениз остана с впечатлението, че извиненията не са обичаен компонент в способите за действие на Чед спрямо жените.

— Но исках да ти направя предложение наистина от голяма важност.

— По-късно през седмицата! Ще се свържа с теб, когато съм готова.

Той се опита да подхване лек, незначителен разговор по обратния път, но Дениз съвсем не показа отзивчивост. Когато достигнаха пристанището, тя каза натъртено:

— Не е нужно да ходиш след мен по целия път обратно до вилата ми.

— Разбира се, че ще се върна с теб.

Тя дочу звук от затваряща се врата, докато бързаше по алеята. Вероятно Джакус. Не беше сигурна коя точно вила обитава той, макар че Консуела и Карлос бяха в централната сграда.

Чед спря и погледна разтревожено, когато пристигнаха до вилата.

— Мога ли да те поканя на вечеря в четвъртък? Или на обяд, ако предпочиташ.

Той извади една картичка от джоба на ризата си:

— Домашният и служебният ми телефонен номер са тук.

Тя прие визитката без дори да й хвърли бегъл поглед.

Чед протегна ръка и пръстите му пробягаха по лицето й, очертавайки една милувка, която накара бузите й да пламнат.

— Аз подкрепям старата поговорка, че не бива работата и удоволствието да се смесват, Дениз. Не бих искал да получа работа по този начин.

Когато тя влезе във вилата си, всички лампи светнаха изведнъж. Стресна се, но реши, че се е включила някаква автоматична система. Все пак огледа всички помещения. Какво бе удивлението й, когато завари Уик да се излежава в собственото й легло.

— Малка случка навън, а? — каза той. — Но Чед очевидно пак се е замесил в тъмна сделка, която ще изпълва живота му в близко бъдеще.

Дениз автоматично погледна картичката в ръцете си: „СДТ и сдружение“, беше изписано там. Успявайки да се овладее, тя каза:

— Виждам, че имаш лошия навик да влизаш и да се месиш точно там, където нито си канен, нито желан. Какво търсиш в края на краищата тук?! Доколкото си спомням, ти си тръгна преди час. И нямаш никаква работа в моята стая! — накрая тя едва се сдържаше да не се разкрещи.

— Работа не, но ти по-рано… — спря и като се сети нещо, вметна: — Да, разбира се, това е територията на Чед… Та, исках да кажа, че твоето желание беше да научиш нещо повече за баща си, а друг шанс да останем насаме не сме имали.

— Как попадна тук? — тя погледна вратата. — Спомням си много добре, че заключих.

— На Санрайс Кий това не е необходимо.

— Може би, но в Бостън това е въпрос на живот и смърт. Не бих променила навиците си. И спри, ако обичаш, да отклоняваш въпроса ми.

— Чаках те отвън като обикновен джентълмен, когато дочух Чед да говори… Сама разбираш, стана просто наложително да използвам ключа и да вляза, за да те изчакам вътре.

— А ако Чед беше влязъл с мен?

— Ами тогава, целият разтреперан, бих се скрил зад завесата в банята.

— И ако…

— И ако Чед продължаваше да стои толкова дълго, че… Хайде, Дениз, освен моята преценка да се беше провалила тотално и то, за пръв път, но ти не си такова момиче, нали?

— Жена — поправи го тя.

— Допускам само една част от моето изказване да бъде променена. Забележи това. Така пропускам действието.

— Пропускаш и ключа. Да не очакваш да те приветствам с „добре дошъл“ всеки път, когато решиш да се натресеш в стаята ми?! И какво си мислиш? Че имаш правото да ползваш ключа от собствената ми стая както ти се хареса?

След тази реплика Уик стана и постави ключа на нощното шкафче, а Дениз продължи разговора в друга насока:

— Къде е Прасчо?

— Сложих го в леглото и след това се върнах с моторницата.

— Не те видях на пристанището.

— Не, хвърлих котва надолу по брега.

Несъмнено стилът на поведение на този човек включваше като обикновено явление дебнене в тъмнината и криене зад завесите в стаите на дамите — откри за себе си Дениз.

Ризата му беше наполовина разкопчана, като по този начин откриваше добре сложения му и богат на мускули гръден кош.

Освен баня, разбира се, вилата на баща й се състоеше от една огромна просторна стая с „кралско“ легло, два тежки фотьойла, писалище с дървен стол и две масички.

Уик седна на леглото. Дениз си избра най-отдалечения стол.

— Та за баща ми?

— Той ми беше истински приятел и голям човек.

Сега тя беше тази, която го прекъсна:

— Интересно твърдение, като се има предвид, че е изоставил собственото си семейство.

Странното е, че тя никога не беше изпитвала някаква носталгия по неизвестния си баща. Още от ранните й години той винаги е бил нещо като призрак. Някой, който никога не е съществувал реално за нея.

— Не съм в състояние да го коментирам, освен че това не би могло да звучи за Денис. Вероятно си е имал причини, които обаче никога не е обсъждал с мен. Фактически докато ти не се „материализира“ тази сутрин, аз нямах и понятие, че той е имал дъщеря.

Уик се излегна отново, нагласи се удобно, като че ли щеше да прави психоанализа, и продължи монолога си:

— Денис беше чудесен, великолепен човек. Човек, изтъкан от идеали и мечти. Но той беше прозорлив. Не беше празен идеалист. Беше далновиден и вярваше в сбъдването на всяка мечта. И накрая беше човек свободен, без излишни скрупули и ограничения, обичащ свободния полет на духа.

Дениз имаше усещането, че Уик описва не само баща й, ами се опитва да нарисува собствения си портрет. Сигурно защото беше по-затворен. Може би Уик му е бил нещо като син. Но защо, по дяволите, баща й беше напуснал всичко и не се бе заинтересувал от дъщеря си в продължение на 25 от нейните 27 години?

Уик продължи разказа си:

— Предполагам, знаеш, Денис беше човек на морето. Служеше във военноморския флот по време на войната в Корея, а и след това. После се присъедини към търговски кораб и скоро беше произведен в чин помощник-капитан в търговския флот. Денис беше обиколил навсякъде, целия свят: Маршалските острови, Пирея, Джибути, Сингапур, Коломбо… За зла участ, някъде по време на дългите пътешествия прихвана малария — рядко срещан вид, който се повтаря в продължение на години. Той беше достатъчно енергичен и предприемчив, за да успее да натрупа капитал от износ на стоки от Щатите като използва свободното пространство на товарния кораб.

А дали целият износ на баща й е бил деклариран и напълно легален? — чудеше се Дениз. — Защото как току-така се правят пари за цял един остров?

— Когато Денис дойде на Санрайс Кий, той знаеше, че иска да разработи този остров. Разбира се, освен крайбрежието — то беше нищо. Пък и наличието на много тресавища, змии и комари… Просто не си струваше.

Дениз отново се унесе в мисли. Уик прекъсна хода им:

— Просто знам, че Денис беше великолепна личност — и тръгна да си ходи.

— И това е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Засега.

Въпреки разочарованието, което изпита от разказа на Уик, машинално, като истинска домакиня, стана да изпрати госта си до вратата.

Изведнъж той се обърна. Неговите ръце, силни и загрубели от работа, я стиснаха здраво за раменете и я изтеглиха грубо навън в нощта. Заключвайки я в мускулестото си тяло, той каза:

— Търси сега, колкото си искаш Чед!

И преди още тя да се опита да протестира или да поиска някакво обяснение, Уик се наведе и целуна решително побелелите й устни, отстъпи и процеди злъчно:

— Съмнявам се, дълбоко се съмнявам, госпожице Бентън, че някога сте преживявала някакво, каквото и да било любовно приключение.

Той се взря в нощта, толкова черна, че неволно въображението му нарисува мустаци на негър, отвлечен и продаден за роб.

Дениз залъкатуши по обратния път към стаята си. Посегателството на Уик не я развълнува така, както нежното докосване на Чед. За момент тя се замисли за Уик. Коя ли беше майката на Прасчо и защо ли той се грижеше за него?

Предната нощ тя доста се бе изморила от размишления върху връхлетелите я събития. Но тази вечер намеренията й да се наспи бяха, може да се каже, наполовина осъществени. Струваше й се странно да заема същото легло, същата вила, всичко, което някога е принадлежало на биологичния й баща, който обаче тя никога не бе познавала.