Лора Лионе
Под омагьосаната луна (8)

Осма глава

Зиги се събуди от странно монотонно припяване и зловещи тамтами в джунглата. Отвори очи и огледа тъмната стая. Къде бе отишла Чериш? Какво правеше той тук? Какъв беше този шум?

Образите от ритуала дугу нахлуха в съзнанието му. Зиги скочи от леглото и притисна с пръсти слепоочията си. Ужасната болка пробождаше черепа му в ритъма на тамтамите. Миризмата от огньовете, виковете на участниците в дугу, които влизаха в контакт с духовете, и танцуващите сенки по стените го подгониха навън от стаята, от къщата, от селото…

Ръцете и краката му бяха придобили свръхестествена сила. Той тичаше през джунглата, без да обръща внимание на лианите и храстите, които го дърпаха и го удряха в лицето. Но колкото и бързо да бягаше, онова, което го гонеше, оставаше вътре в него и някъде наоколо. Част от съзнанието му бе незасегната от лудостта и тя му казваше да спре, да си поеме въздух, да прекрати безумния бяг. Но нещо много по-силно и първично го дърпаше напред в сърцето на нощта.

Люк Мартинез беше прав — в джунглата беше пълно с духове. Всеки момент Зиги можеше да се натъкна на Сисимито, огромно космато чудовище, което разкъсва мъжете и отвлича жените им. Той чуваше брътвежа на дуендите — четирипръсти джуджета, които бяха изяли крака на Дог-Дог, кучето на Питър Саки.

Загубил ориентация и зашеметен, Зиги мина през малка горичка от кокосови палми и се озова на Индиго Бийч. Изглежда му бе съдено да се връща там дотогава, докато си спомни как се е озовал на брега за първи път. Задъхан, мъжът се облегна на ствола на едно дърво и затвори очи.

Изглежда полудявам, помисли си той. Причина за състоянието му беше опиатът, който му бе дала баба Мартинез. Не беше възможно да загуби напълно и без това ограничената си представа за реалността.

Изтощен и объркан, той се отпусна на земята. Облегна гръб на близката палма и впери поглед в огромния океан. Вълните се разбиваха в брега с лек и равномерен ритъм, не както в нощта, обсебила мислите му, за която не можеше да си спомни нито една подробност. Зиги се заслуша в прилива. Хармонията на великата природа му подейства успокоително и той отпусна глава върху дънера на дървото.

Небето над него бе божествено красиво. Пълната луна грееше ярко в тъмното небе, пулсираща от живот. Звездите мигаха в отговор на нейния изтънчен флирт. Небесните тела изглеждаха като живи. Кръглите дантелени облаци сияеха, окъпани в сребриста лунна светлина.

Прекрасната гледка разтърси дълбоко душата на Зиги. Спокойният ритмичен плясък на вълните му подсказваше, че има и други начини за изразходване на енергията, освен лудия бяг през джунглата.

— Къде си? — през плътната стена от дървета нейният вик прониза сърцето му.

В момент на лудост той си помисли, че това е Икстабей, магьосницата, царица на белизката джунгла. Хората от острова я бяха виждали как седи по клоните на дърветата и разресва косите си. Тя омайвала мъжете и ги отвеждала в гъсталака. Никой не знаел какво прави със своите любовници, защото те полудявали и умирали.

— Моля те, не се крий! — викаше тя с глас, по-изкусителен от всичко на света.

Той се изправи треперещ. Не се интересуваше от последствията. Трябваше да отиде при нея, каквото и да му струва това. Беше полудял. Нямаше значение какво ще направи тя с него. Той знаеше какво иска. Под омагьосаната луна, без да притежава нищо, освен морската шир, която го бе довела при нея, Зиги откликна на нейния призив.

Инстинктът подсказа на Чериш, че Зиги е отишъл на Индиго Бийч. Мястото го привличаше все по-силно напоследък. Тя тръгна по пътеката към брега. Маймуните и птиците бяха неспокойни. Нещо ги беше разтревожило. Дали Зиги се бе изгубил в джунглата? Отчаяна, тя започна да го вика по име.

Той не се обаждаше и тя помисли, че наркотикът, който е поел по време на ритуала, все още го държи в плен. Внезапно чу неговия отговор:

— Чериш!

— Зиги! — тя изкрещя името му и се затича към кокосовата горичка. Преодоля с усилие купчина храсти с копринено меки листа и розови цветчета. Най-после съзря Зиги между дърветата.

За момент изпита страх. Луната го осветяваше в гръб и той изглеждаше огромен. Около главата му блестеше ореол, а лицето му оставаше в сянка. Приближаваше към Чериш с големи крачки и тя си спомни предупрежденията на баба Мартинез, че в джунглата живеят похотливи духове с човешки облик, които отвличат невинни девойки.

След миг ръцете му се сключиха около тялото й, силни и нетърпеливи, и тя вече нямаше никакви съмнения, че това е Зиги. Мускусният мирис на тялото му, уханието на нейния сапун по брадата и косите му изпълниха ноздрите й. Целувката му бе жадна и безпощадна, без обичайния финес. Тя се олюля в прегръдките му.

Той най-после откъсна устни от нейните. Впери поглед в лицето й. Тя го гледаше с широко разтворени, удивени очи. Нямаше желание да говори, да протестира, да се съпротивлява. Най-после беше влязла в джунглата, където той я очакваше. Нямаше връщане назад.

— Няма да ти причиня болка — гласът му беше дрезгав. — Друго не мога да ти обещая! Знам само, че няма да ти причиня болка.

— Зиги! — тя вдигна ръце и привлече лицето му към себе си. Господи, той беше жив и здрав и стоеше до нея. Чериш бе твърде уморена, за да размишлява над чувствата си към Зиги. Желаеше го повече от всичко на света.

Той я притисна върху зеления килим от треви и цветя. Страстта победи волята.

Досега тя бе спазвала строгите стандарти, следвала бе здравия разум и се бе съпротивлявала срещу посегателствата. Но избра да се отдаде на мъж без име, без минало, а може би и без бъдеще. Искаше да се любят като варвари — тук, в джунглата, без да разговарят, без да мислят за утре, без да се страхуват за последствията. Зиги бе единственият мъж, събудил у нея такова неистово желание. Само той можеше да й даде тази нощ и тя щеше да е най-голямата глупачка, ако го остави да си отиде.

Целувките му бяха страстни и отчаяни, езикът му се движеше със сладостна неизтощимост. Мъжът изискваше, заповядваше, увличаше я, изпиваше дъха и силата й с прегръдки и целувки, които разтърсваха душата й.

Тя се опита да съблече фланелката му, въпреки че телата им бяха вплетени едно в друго. Успя да я издърпа през главата му и той я захвърли встрани.

Устните му отново се впиха в нейните. Ръцете й галеха гърба му, играта на мускулите я възбуждаше. Никога не си бе представяла, че допирът до мъжко тяло може да й донесе такова голямо удоволствие. За пръв път изпитваше тази невероятна смесица от гордост, страст, обожание и страхопочитание пред силата и красотата на мъжкото тяло. Обзета от безумна страст, тя разкъса колана на шортите му.

С едно-единствено движение той раздра блузата й и оголи гърдите й. Изправи се на колене и обхванал талията й, увлече Чериш със себе си. Освободена от шнолата, разкошната й коса се разпиля по раменете й на прекрасни червени кичури, които грееха с кехлибарен блясък на лунната светлина. Мъжът отново я целуна, наслаждавайки се на нейния отклик. Не можеше да й се насити. Тя го беше омагьосала и той не желаеше да възвърне свободата си. Чериш можеше да го задържи в джунглата завинаги, стига да пожелаеше това.

— Чериш — промълви той и обсипа с нежни целувки дългата й шия. Бялата й кожа беше съвършена като мрамор, напръскана тук-там с малки слънчеви лунички. Той плъзна длани по ръцете й, целуна я отново, обхвана гърдите й.

Чериш затвори очи, тялото й потръпна в ръцете му. Пръстите му погалиха изящните зърна, болезнено втвърдени от възбуда. Устните му не се откъсваха от нейните. Нетърпеливо се плъзнаха по шията, по раменете й. На следващата сутрин там щяха да се появят издайнически отпечатъци, ала сега удоволствието бе невероятно. Но когато той пое възбуденото зърно в устата си, Чериш изви гръб и впи нокти в раменете му. Желаеше сладката болка толкова силно, че изстена. Дълго бе чакала този миг на лудост и самозабрава.

Той свали бельото й и нежната трева погали пламналото й тяло. Ръцете й се плъзнаха по тялото му. Тя го беше къпала и се бе грижила за раните му, но никога не бе обхващала мускулестите бедра, не бе галила зърната му, не се бе наслаждавала на гладката му кожа. Беше го видяла веднъж гол и възбуден, но не бе имала време да му се възхищава, както тази нощ. Ръцете й бавно се плъзнаха по бедрата му…

Зиги се отпусна по гръб и се остави на удоволствието, което ръцете й разливаха по тялото му. Зарови пръсти в косите й, галеше гърба и раменете й, ръката му се промъкна възбуждащо между бедрата й. Тя не бе срещала друг мъж, който така добре да познава своето тяло и да владее мъжествеността си.

Наслаждаваше се на всеки миг от любовната игра.

Харесваха й въздишките му, когато го докосваше. Опиваха я стенанията му, когато го възбуждаше по-смело. Най-много й харесваше начинът, по който той я гледаше. Потънала в неговата нежност, тя се надигна и водена от ръцете му, се плъзна върху него. Усети как той проникна в нея и изви тяло назад.

Зиги гледаше как тя се издига над него като богиня с корона от лунни лъчи. Тя му говореше нежно, но той не разбираше думите й, защото ги поглъщаше шумът на вълните. Усети желаната влажна топлина на тялото й върху себе си и едва се въздържа. Не искаше да бърза. Беше благодарен, че не бе забравил как да достави удоволствие на една жена. С ръце върху бедрата й той започна древния танц, приспособи се към нейния ритъм.

Около тях джунглата шумеше и шепнеше, но тя вече не бе враждебно свърталище на демони и опасности. Сега природата възпяваше любовта им. Закриляше ги от земните грижи, които ги бяха хвърлили в прегръдката на джунглата.

Чериш извика от удоволствие и се отпусна премаляла отгоре му. Той я притисна силно към себе си, галейки косите й, потопен в нежността й.

Без да се разделят, той я обърна по гръб и я притисна с тяло към мекото ложе от цветя и листа. Косата й се разпиля по лицето и ръцете й. Очите й блестяха на лунната светлина. Приличаше на горска нимфа, която бе успял да улови и прелъсти, макар че когато вдигна глава и го целуна, той не беше съвсем сигурен кой кого е прелъстил. Глезените й се сключиха около него като в мечтите и фантазиите му. Кадифените й бедра го притиснаха в прегръдка, от която той не желаеше никога да се освободи.

С ръце, вплетени в косите й, той проникна дълбоко в нея, наслаждавайки се на стенанията й. Устните им отново се сляха и той продължи да навлиза в нея все по-силно и по-силно, полагайки усилия да удължи удоволствието. Тя отново достигна апогея на екстаза, извивайки се лудо под него, стенейки, притискайки се към тялото му и в същия миг той изпита чувството, че се хвърлил сред пламъците на мощен пожар. Двамата се издигнаха заедно отвъд луната и звездите в едно прекрасно пътешествие един към друг. От безнадеждната бъркотия на своето забравено минало той знаеше със сигурност само едно — никога досега не се беше влюбвал.

 

 

Зиги примижа срещу слънцето и видя Чериш гола, застанала над него.

— Защо си отишла толкова далече от мен? — попита той сънено и протегна ръце към нея.

Тя се усмихна и му позволи да я привлече към себе си.

— Ти заспа и аз станах.

— Как съм могъл да заспя? Извинявай.

— Ти се умори много вчера — тя нежно погали гърдите му. — Ритуалът дугу накара ли те да си спомниш нещо?

— Да, спомних си нещо — въздъхна той. — Но не знам какво означава. Никога в живота си не съм се чувствал толкова добре. Доколкото си спомням, разбира се.

— Бих искала — тя потрепери.

— Студено ли ти е?

— Да, малко. Искаш ли да се прибираме вкъщи?

— Вкъщи? — хареса му непосредствеността, с която тя изрече думите. — Ами да!

Станаха и потърсиха дрехите си. Успяха да се облекат, макар шортите на Зиги и блузата на Чериш да бяха доста разкъсани.

— Не разбутвай храсталаците, Зиги! Може да има отровни змии.

— Трябваше да помислиш за това, преди да ме изкусиш в сърцето на джунглата.

— Колко безразсъдно от моя страна…

— Е, доколкото зависи от теб, сигурно ще се случи пак — той я хвана за ръката и я поведе към пътеката. Едва тогава забеляза леката подутина върху бузата й. — Какво се е случило?

— На лицето ми ли? — тя докосна бузата си. — Ти ме удари.

Той опита да си припомни случилото се през нощта.

— Кога те ударих?

— По време на ритуала. Беше изпаднал в транс.

— Боли ли?

— Малко.

— Мили Боже! — той нежно докосна страната й. — Извинявай.

— Аз трябва да ти се извиня, защото те накарах да участваш в него. Не биваше да го правя.

— Откъде би могла да знаеш, че ще стане така.

— Вярно е, че не знаех, но това не ме извинява.

— Такива неща се случват, когато човек живее в среда, която не му е присъща. Трябва да се научиш да приемаш нещата такива, каквито са.

— Не зная, Зиги. Искам…

— Виж какво, ти ме накара да участвам в дугу, а аз съм те ударил. Добре ли се чувстваш?

— Разбира се.

— И аз се чувствам добре. Значи всичко е наред. Да тръгваме.

По пътя към дома те мълчаха. Бяха щастливи, че са заедно. Селото бе утихнало. Прибраха се вкъщи и Чериш тръгна към спалнята. Зиги я дръпна за ръката.

— Само не на онова легло! Освен ако не си решила да спиш сама.

— Но хамакът — тя изгледа със съмнение старите рибарски мрежи.

— Ела — усмихна се той. — Хамакът е по-добър от леглото.

Заспаха прегърнати.

Когато се събуди, Зиги намери бележка от Чериш:

„Не исках да те будя. Питър Саки ще ме отведе до Рам Пойнт. Баба Мартинез каза да отидеш при нея за обяд. Ще се видим довечера.“

Той се усмихна и прочете бележката още два пъти, сякаш бе любовно писмо. Всъщност тъй като бе написана от Чериш, тя бе точно такава. Докторката не беше особено сантиментална.

В резултат на приключенията през миналата нощ рамото и главата го боляха. Съжаляваше, че не е отишъл с Чериш, но само като си представи, че ще трябва да пътува с лодката на Питър, му прилоша.

Въпреки духовните и физическите си страдания той усещаше в тялото си сладостна лекота, която, разбира се, нямаше нищо общо с ритуала дугу.

Дължеше се на жената, която бе спала в прегръдките му миналата нощ.

Зиги беше щастлив. Но разбираше, че има много неща, за които трябва да разговарят, когато тя се върне. Първо, той не бе взел предпазни мерки, когато се любиха, а откакто живееше в дома на Чериш, не бе забелязал тя да използва противозачатъчни средства. И двамата си бяха загубили ума миналата нощ. Най-вече той, разбира се.

Освен въпроса за евентуално забременяване, тормозеше го и фактът, че не знае нищо за своето сексуално минало. Не можеше да бъде сигурен, че винаги е вземал предпазни мерки с различните си партньорки. Защото ако… По дяволите!

Освен това беше длъжен да разбере дали в живота му няма друга жена. Трябваше да каже на Чериш, макар да му се искаше да я увери, че е единствената му любовница. Но ако имаше друга…

Кой бе той всъщност? Имаше ли нещо, което да предложи на Чериш — работа, име, репутация? Или бе престъпник като О’Грейди, собственикът на „Дръзката дама“?

Не знаеше дали е бил обикновен пътник или затворник на „Дръзката дама“, нито кой го бе завързал с въжета и пробол с нож. Той затвори очи и опита да си припомни образите, които бе видял по време на ритуала. Защо някой искаше да го убие? Каква бе ролята на заека в тази история? Зиги започваше смътно да си спомня, че го държеше през цялото време на своето бягство от яхтата.

Той взе грозната играчка. Колкото и да се взираше в отвратително хилещото се лице на заека, не можеше да открие отговорите на тези въпроси.

Но заекът му напомни нещо друго. Този път видението от миналото беше приятно. Зиги беше заедно с нисък брадат старец, който приличаше на Хемингуей.

Двамата разглеждаха плюшени играчки в „Шварц“, магазина мечта за всяко дете. Беше шестият рожден ден на Зиги.

— Дядо? — промълви той с развълнуван глас. Старецът беше непоправим — тъпчеше момчето със сладкиши и бонбони, лъжеше на всички игри и издаваше смешни звуци, докато се забавляваше с плюшените играчки.

— Гррр! — той взе едно плюшено мече гризли и шеговито заплаши момчето с него. Зиги се заливаше от смях и бягаше от стареца и мечето.

— Дядо!

Зиги рязко отвори очи. Дишаше тежко, разкъсван между вълнението, предизвикано от ясния спомен, и отчаянието, че не може да си спомни името на стареца, че не знае дали е все още жив.

— Зиги! — Люк бе застанал до вратата. — Няма ли да дойдеш да обядваш с нас?

— Какво? О, да — той стана от стола и огледа разсеяно стаята. Инстинктивно сложи заека под мишница.

Беше сигурен, че има някакво семейство. Дали се тревожеха за него? Дали го търсеха? Не можеше цял живот да бездейства във Вуду Кей и да чака паметта му да се възвърне. Това можеше да продължи години. Възможно бе никога да не успее да си спомни каквото и да било, тъй като тук нищо не му бе познато. Но къде бяха познатите му неща? В Ню Йорк? В Париж? В Лондон? Да, Лондон! Спомняше си тапетите на спалнята в хотел „Риц“. Но не беше сигурен дали е пребивавал там като гост на хотела или като крадец.

— Хайде, Зиги, тръгвай! — нетърпеливо го подкани Люк.

Със заека под мишница той последва момчето. По пътя срещнаха много познати. Започваше да се привързва към това място. Изкушаваше се да забрави предишния си живот и да остане тук с Чериш Лав и гарифуните. Да започне нов живот във Вуду Кей… Но изкушението не се дължеше само на удоволствието от компанията на Чериш, приятелското отношение на хората и красотата на острова. Зиги се страхуваше какво ще открие за себе си в миналото.

Не искаше да причини мъка на Чериш. Ами ако се окаже долен престъпник, търсен от полицията? Или ако онзи, който иска да го убие, все още го търси? Какво ще се случи, ако враговете му дойдат във Вуду Кей? Присъствието му тук ще изложи на опасност Чериш и приятелите му…

Той трябва на всяка цена да открие кой е.

 

 

Питър Саки докара Чериш с лодката по залез-слънце.

Помогна й да слезе на брега. С натежало сърце тя се отправи към Индиго Бийч, където се надяваше, че ще открие Зиги.

Няма да е толкова лошо той да научи новината, разсъждаваше ядно Чериш. Въздействието му върху гарифуните, както и върху нея, беше кошмарно. Той ги подтикваше да превърнат Вуду Кей в Маями Бийч, а тя се бе любила с абсолютно непознат човек, без да използва предпазни средства. Загубила си бе ума миналата нощ. И вината за това беше на Зиги.

Да, навярно нямаше да го заболи толкова много от новината, колкото тя си мислеше. Сутринта Чериш се събуди в прегръдките му с чувството, че животът й едва сега започва. Но след телефонния разговор, който проведе с посолството на САЩ, предпочиташе никога да не го беше срещала.

Трябваше да предвиди всичко това. Но тя се хвърли в тази авантюра, без да мисли и сега щеше да плати за това.

Зиги бе седнал близо до водата. На лицето му бе изписана тревога.

— Зиги!

— Ти се върна! — той стана и тръгна към нея. Понечи да я целуне.

Тя се отдръпна.

На лицето му се появи странно изражение.

— Какво се е случило? Какво ти казаха от посолството?

— Твоята съпруга се е появила — промълви Чериш с равен глас. — Кетрин те очаква в американското посолство в Белиз Сити.