Лора Лионе
Под омагьосаната луна (5)

Пета глава

Събуди го миризма на прегорели яйца и кафе. О, Боже, кой е пуснал пак сестра му Клоанс в кухнята? Това момиче така и не можа да се научи да готви. Но веднъж в годината, на рождения ден на баща му, всички се преструваха, че тя наистина може да приготви закуска.

Рожденият ден на баща му? По дяволите, отново бе забравил за него. Кетрин трябваше да му напомни, че днес е рожденият ден на баща му!

Беше твърде рано за ставане. Той зарови глава във възглавницата. Нещо мъхесто докосна носа му. Той лениво повдигна клепачи. Насреща му се хилеше отвратителен розов заек. Зиги скочи уплашено. Хамакът се залюля и мъжът се строполи на пода.

— Зиги, удари ли се? — Чериш влетя през отворената врата.

Зиги изръмжа и закри с ръка очите си.

— Слънцето е прекалено силно — оплака се той.

— Добре ли си? — Чериш клекна до него. От косата й се стичаше вода.

— Цялата си мокра — каза той.

— Миех си косата на двора. Не исках да те събудя…

Възможно ли бе една жена да изглежда толкова добре в избеляла и провиснала фланелка, с коси в сапунена пяна и зачервено от напрежение лице? Прииска му се да я целуне, да я докосне, да свали дрехите й… Да сподели с нея сънищата и страховете си.

— Как е попаднал заекът в леглото ми? — попита той.

— След като ти заспа, станах. Реших да почистя къщата. По едно време ти отново стана неспокоен. Питаше къде е заекът и не можа да се успокоиш, докато не ти го дадох.

Зиги си спомни, че бе заспал в обятията й. Изпита необичайно чувство на срам.

— Закуската ли мирише така? — промени той темата.

— Да, аз тъкмо — тя се спусна към печката, пръскайки около себе си сапунена пяна. — Как можах да ги забравя!

— Това ми е познато — той се взираше в тигана. — Миризмата… Знаеш ли преди малко сънувах, че… Мисля, че имам или някога съм имал семейство.

Тя мълчеше. Водата се стичаше на струйки по бузите й, по врата…

— Семейство? Искаш да кажеш жена и деца?

— Не. Имам родители, сестра и Кетрин. Да, наистина има Кетрин в моя живот.

— Съпруга? Любовница? Леля?

Той безпомощно сви рамене и зарови пръсти в косата си.

— Нямам представа.

— Е, сега поне знаеш, че имаш семейство, което се тревожи за теб и ще започне да те търси.

— Може би — дали семейството му наистина щеше да го потърси? Какъв син и какъв брат бе той? Не трябваше да възлага големи надежди…

— Ще си спомниш още неща — опита се да го утеши тя. — Това е само началото.

Той гледаше чувствените й устни, миглите, удавени в сапунена пяна.

— Много си бяла. Не ходиш ли на плаж?

Тя се изненада от неочаквания обрат на разговора.

— Не се излагам на слънце, защото съм червенокоса. Винаги нося шапка. Иначе почервенявам като рак.

— Имаш хубава кожа, с цвят на перла.

— О, благодаря ти, Зиги!

Тя се изчерви. Сведе очи; страстните зелени очи, които винаги я издаваха. Нима мислеше, че може да избяга от собствената си природа? Колкото и да си даваше вид на безчувствена интелектуалка, очите й излъчваха страстен темперамент. Понякога те светеха с топлина и нежност, които Зиги вече познаваше. Друг път бяха изпълнени със състрадание. Както миналата нощ.

При мисълта за миналата нощ Зиги отново изпита срам. Спомни си как трепереше и плачеше като малко дете в нощта и молеше Чериш да остане при него. Не я беше ухажвал, не я беше спечелил като мъж. Страхуваше се да остане сам в тъмнината, тя бе видяла неговата слабост и го беше утешила… За първи път се чувстваше така ужасно на „следващата сутрин“. Защо не бе стиснал зъби? Защо си бе позволил да хленчи? Защо не беше я любил? Между тях се беше случило нещо много по-интимно от обикновен секс и това го притесняваше.

Чериш продължаваше да избягва погледа му. Опитваше се да извади прегорелите яйца от тигана. Той би дал всичко на света само да можеше да се престори, че снощи не се бе случило нищо особено. Но Зиги знаеше, че трябва да се изправи смело пред фактите и пред тази жена, да я успокои, макар да не бе в състояние да намери успокоение за себе си.

— Чериш, снощи… Искам да кажа — той стисна зъби. Какво става с него тази сутрин? Та той винаги бе успявал да се справи в подобни ситуации! Тази мисъл го стресна. Той почака, но не последва друг спомен от миналото му.

— Слушам те — Чериш се извърна и погледите им се срещнаха. За негова изненада тя изглежда се забавляваше. Не му се присмиваше. От нея се излъчваше нежност, а усмивката й бе мила. Зиги не се почувства обиден от искрицата в очите й. Но тя определено се смееше на нещо. Това го обърка и той забрави думите си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя.

Той кимна и се опита да продължи:

— Исках да кажа… Съжалявам за снощи!

— Няма за какво да се извиняваш. Имаш и по-ужасни черти на характера…

Словоохотливостта го бе напуснала. Може би щеше да се почувства по-добре, след като си изпие кафето.

— Върви да си измиеш косата, докторке! Аз ще се оправя със закуската.

— Ще я дадем на кучето на Питър. А баба Мартинез сигурно ще измисли нещо за теб.

— Ще отида да я попитам.

— Не трябва да ходиш, кракът ти е болен. Зная, че бездействието не ти се отразява добре. Изглежда не си свикнал да стоиш на едно място. Щом оздравееш, ще можеш да обикаляш острова, колкото искаш. Но сега недей! — погледът й пробяга по стройното му тяло и той се запита дали й харесва. В този миг единственото му желание бе да остане сам.

Що за човек съм аз всъщност, питаше се Зиги. Постоянно протестиращ, непредсказуем, с променливи настроения? Или причината да се държа така е тази жена? От друга страна, бил съм на косъм от смъртта и е естествено сега да се държа малко странно.

Неясните образи от неговия предишен живот, които започваше да си спомня, изпълваха мислите му. Искаше да пробуди още спомени. Не можеше да мисли за нищо друго. Опитваше да си спомни приятни неща, които нямаха нищо общо с ужасната нощ и не предизвикваха в съзнанието му кошмарна болка и уплаха.

Сутрешният спомен беше предизвикан от миризмата на прегорелите яйца. Появи се нещо съвсем простичко — мисълта за сестра му и баща му. Едно от онези неща, които му бяха необходими, за да започне да реди частиците на разпръснатата мозайка. Беше чел някъде, че най-силните спомени са свързани с миризмите. Това му вдъхна надежда.

Чериш го остави сам през целия ден. Беше заета с научните си изследвания. Зиги използва времето, за да изучава миризмите в къщата. Както беше казала Чериш, оказа се трудно да отдели спомените си от фантазиите, особено когато долавяше уханието на нейния парфюм. Но постепенно започнаха да се появяват мимолетни, обикновени образи на познати неща. Това го убеди, че съществува вероятност да възвърне паметта си. Беше склонен да приеме твърдението на Чериш, че амнезията му е психогенна и не се дължи на мозъчно увреждане. До този момент не бе разбрал колко силен е бил страхът му, че няма да разбере нищо за себе си.

Когато се прибра вечерта, Чериш откри Зиги седнал на пода с буркан мед, глава чесън и парче сапун пред него.

— Това не е перверзен сексуален експеримент — пошегува се той и побърза да й обясни заниманията си.

— Чудесно! — Чериш се настани на стола и кръстоса крака.

Тези невероятно дълги крака, които се плъзгаха до неговите миналата нощ… Дали бе мислила за случилото се през деня, дали си бе спомняла допира на телата им, питаше се Зиги.

— Спомни ли си вече нещо конкретно? — попита тя.

— Не. Не можах да си спомня. Но вече знам, че в главата ми има нещо, което трябва да отключа — той затвори очи и се съсредоточи. Искаше да я прегърне, да я притисне в обятията си. Искаше да я попита какво е правила през деня, каква е темата на нейното изследване. Вместо това, Зиги продължи: — Постелката пред входа мирише на кон… Знам, че умея да яздя. Мисля, че имам или съм имал арабски жребец. Черен, много красив и буен…

— Така ли? Тези коне са много скъпи, Зиги.

— Знам — той не възнамеряваше да я убеждава в правотата си. — Спомням си също така една жена…

— Естествено… — вметна сухо Чериш.

— Мисля, че това е първата жена, с която съм се любил.

— По коя миризма си я спомни?

— Не беше миризма. Видях четката ти за коса. Тя беше червенокоса като теб, но по-възрастна.

— Ти на колко години беше тогава?

— Не зная. Бил съм млад.

— Тя е била по-възрастна от теб, така ли?

— Кой според теб учи неопитните млади мъже да се любят?

— Това е един наистина интересен въпрос. В някои общности… — започна Чериш, но Зиги побърза да прекъсне лекцията.

— Ала не можах да си спомня нищо, което да ми помогне да разбера кой съм — в гласа му се долавяше чувство на безсилие.

— Баба Мартинез е намислила нещо, което може да ти помогне.

— Включва ли бульон от гърмяща змия?

— Предполагам този път няма да има змии.

— Продължавай!

— Тя иска да направи дугу.

— Разбира се! Нямам нищо против да си го направи и ако иска да си го закачи на врата. Какво общо имам аз с това?

— Това не е шега, Зиги.

— Извинявай.

— Явно си по-добре, щом се заяждаш — Чериш се намръщи, но не изглеждаше ядосана.

— Винаги ми е приятно да открия, че нямам мозъчно увреждане!

Чериш въздъхна, но според Зиги това бе опит да прикрие усмивката си. Той се чувстваше много по-добре отколкото сутринта. Беше почти готов да забрави колко малодушен се бе оказал миналата нощ.

— Дугу е една от най-важните церемонии в религията на гарифуните — поясни Чериш.

— Мислех, че са католици.

— Тук са разпространени и католицизмът, и дугу.

— Имаш предвид церемонията?

— Религията дугу. Думата означава и двете. Дугу обединява католическата и африканска религия с ритуалите на карибските индианци. На тази тема няма много публикации, но аз бих могла да ти препоръчам…

— Защо баба Мартинез мисли, че церемонията ще ми помогне? — прекъсна я той.

— Чрез този ритуал се прогонват злите духове.

— Значи тя все още смята, че моята амнезия е причинена от злите духове? — Зиги се надяваше, че ако употребява по-често думата амнезия, тя вече няма да му се струва толкова страшна. — Баба Мартинез е прекрасна жена и никога не бих си позволил да се присмивам на религиозните й схващания. Но ти, Чериш, не вярваш на всичко това, нали? — тя забави отговора си и съмнението му нарасна. — Разкажи ми за церемонията дугу, докторке!

— Това е празник на помирението. В него са включени религиозни ритуали, музика, танци, жертвоприношения на животни.

— На колко такива ритуали си присъствала?

— На… нито един — призна тя.

— Церемонията дугу е важен религиозен ритуал, на който не се допускат външни хора. Прав ли съм, доктор Лав?

Чериш кимна.

— Безобразие! — той гневно се взираше в нея. — Да ме използваш като морско свинче!

— Мисля, че прекаляваш! — подскочи тя.

— Страх те е, че ако сега не се възползваш от възможността да видиш дугу, няма да ти се удаде никога повече. Сигурно непрекъснато благодариш на Бога, че са ме наръгали с нож и са ме хвърлили от „Дръзката дама“ в морето, за да се случи всичко това.

— Съмнявам се, че някога ще благодаря на Бога, задето те намерих изхвърлен на брега — каза тя студено. — Но след като вече си тук и хората искат да ти помогнат, а аз ще мога да направя своето изследване за дугу и да го публикувам, ще си най-големият глупак, ако откажеш!

Той се втренчи в нея за миг, после рече:

— Знаеш ли колко си хубава, когато си сърдита?

— О, нима? — тя бързо се отдръпна от него.

Държа се хладно с него през цялата вечер. Остави го сам вкъщи и отиде да се разходи по брега. Зиги безцелно крачеше из къщата. Повтаряше си, че неговият живот е на друго място, далече от Чериш Лав и нейните антроположки мании. Но не знаеше къде е този негов живот.

Тя се върна и седна зад бюрото. Отвори тетрадката и се зачете в записките си.

— Ако мислиш, че с мълчание ще ме накараш да променя мнението си, заблуждаваш се — заяви Зиги.

— Никога не бих постъпила по този начин — отвърна тя.

— Така ли? — той надникна иззад рамото й. — Защо тогава вече двайсет минути не си обърнала страницата?

Тя затвори тетрадката и се изправи ядно. Срещна погледа му и неочаквано избухна в смях.

— Добре, предавам се — призна тя. — Съжалявам, държах се като глезено дете.

— Да, така е. Нима ритуалът дугу има такова голямо значение за теб?

— Да, наистина държа да присъствам.

— Тогава защо не ми каза?

— Казах ти!

— Не си ми казала. Говореше нещо за твоите изследвания и ми каза, че съм глупак.

— Извинявай — промълви тя.

— Ще хванеш повече мухи с мед, отколкото с оцет — погледът му се плъзна по тялото й. — Аз предпочитам меда.

— Престани — скара му се тя. — Вече ти се извиних.

— Какво да направя, първични инстинкти — ухили се той.

— Глупости, това е въпрос на приобщаване.

— Ако знаех към каква общност принадлежа, щяхме да поспорим по този въпрос. Можеше просто да ме помолиш да отида на дугу заради теб. Като лична услуга.

— Лична услуга? — тя го изгледа със съмнение. — Не искам да правя компромиси…

— Защо? Всичко на този свят е изградено на компромиса, от изгрева до залеза, от раждането до смъртта всички правим компромиси. Би могла и ти да опиташ, поне веднъж!

— Не знаех, че си такъв философ!

— Не си ме питала — отвърна той. — Защо не ме помоли мило, както жена би помолила мъж?

— Никога не моля както жена би помолила мъж — заяви Чериш.

— Така се лишаваш от най-забавното в живота.

— Тъкмо обратното. Такова поведение е не само непрофесионално…

— Няма професионални обстоятелства.

— Но да си служа с моята…

— С твоята красота и привлекателност?

— Ако използвам пола си, това ще насърчи мъжете да… Как да го кажа по-деликатно…

— Ще си помислят, че трябва да им се отплащаш, защото са ти направили услуга? — попита той.

— Именно!

— Затова ли не можеш да ме помолиш нормално да ти направя обикновена услуга? — въздъхна той. — Мислиш, че ако го направиш, ще си въобразя, че мога да правя с теб каквото си искам?

— Нужни ли са подробности?

— Виж какво, Чериш, кълна се в живота на майка ми, която и да е тя, че ако двамата с теб… Как да се изразя по-деликатно?

— Ами опитай.

— Ако се съглася да присъствам на церемонията, то няма да е защото си ми задължена, или защото смятам, че имам някакви права над теб. Ще го направя, защото ти ще си го поискала — той приближи към нея и добави лукаво: — Вече знаеш какво искам, нали?

— Толкова ми е трудно да те разбера понякога! — каза тя през зъби.

— А всичко е толкова просто. Падам си по червенокоси антроположки.

— Зиги, заболя ме главата — тя го отблъсна. — Защо си толкова негативно настроен спрямо дугу? Държиш се така, сякаш съм те помолила да направиш нещо ужасно!

— Там ще има жертвоприношение? Фетиши и амулети? Танци? А ти още не си ми казала каква ще бъде музикалната програма — рок или опера?

— Мисля, че изпускаме най-важното — тя премига. — Аз съм тук, за да изучавам живота на тези хора. Няма нищо лошо в това, че искам да използвам възможността да видя един от техните най-важни ритуали. А ти говориш така, сякаш искам да те използвам за нещо гадно и неморално!

— Ех, де да беше наистина така — тя го изгледа гневно и той побърза да добави: — Извинявай, извинявай. Ще опитам да се държа сериозно поне за малко.

Те се спогледаха и внезапно осъзнаха, че вече нямат никакво настроение да се карат.

— Поне ще разговаряш ли с баба Мартинез за дугу? — попита тя. — Направи ми тази услуга, моля те!

— Разбира се, Чериш — усмихна се той. — Ще се радвам да го направя за теб. Чудесно е, когато можем да обсъждаме нещата като разумни възрастни хора.