Лора Лионе
Под омагьосаната луна (7)

Седма глава

Деца от племето гарифуна тичаха с топка по поляната.

— На какво играете? — обърна се Чериш към Люк.

— Баскетбол! — той сияеше. — Зиги ни научи. Той е нашият треньор!

Зиги бе на крака от няколко дни и вече се усещаше влиянието му върху живота на местните хора. Чериш трябваше да поговори с него по този въпрос. Може би дори вече бе закъсняла.

— Знаеш ли къде е той?

— Отиде да се изкъпе на Индиго Бийч. Искаш ли да видиш колко добре забивам топката?

— Не мога сега, Люк. Ще ми покажеш, когато се върна — Чериш кимна на момчето и тръгна към мястото, където бе открила Зиги.

Зиги стоеше до водата. За стотен път решаваше да се хвърли в идващата вълна и за стотен път не успяваше да го направи. Мисълта да се потопи в морето го изпълваше с ужас, от който му прилошаваше. Щом се почувстваше по-добре, го обземаше срам.

— Ще скоча! — обеща си той за следващата вълна.

Беше сигурен, че умее да плува. Фактът, че бе оцелял в бурята, потвърждаваше това. Имаше усещането, че преди ужасната нощ плуването му бе доставяло удоволствие. Но сега гледката на приближаващата вълна го изпълваше със заслепяващ ужас.

Болката… Кръвта… Акула… Дробовете му се пълнят със солена вода… Вълните го заливат отново… Той стиска заека… Бори се да не изпусне спасителния пояс…

Зиги затвори очи и потрепери, заслушан в шума на вълните, които се разбиваха в брега. Може би щеше да е най-добре да се прибере вкъщи.

Но там беше Чериш. Той я избягваше съзнателно след разговора им, в който тя му обясни защо презира мъжете.

Зиги нямаше намерение да я обижда, да й се натрапва или да я притеснява като другите мъже. Но истината бе, че той едва ли би могъл да се въздържи да не посегне към нея по-дълго време. Съжителството им изискваше от него постоянен самоконтрол.

Сутрин тя се разхождаше из кухнята в обикновени памучни дрехи. Изглеждаше невероятно съблазнителна. Стомахът му се свиваше. Имаше ли представа тя какво му причиняваше, когато миеше съдове? Слънчевите лъчи проникваха през прозореца и вратата, осветяваха разкошната й червена коса, искрящите й от съня зелени очи и алабастровата кожа. Съзнаваше ли тя, че светлината преминава през прозрачната й нощница и очертава линията на бедрата й. Известно ли й беше, че той е загубил съня си? Че желанието към нея го измъчва непрестанно? Подозираше ли, че Зиги е излязъл от къщи тази сутрин, преди тя да се събуди, защото вчера едва бе успял да прикрие възбудата си? Това бе признак на неговото оздравяване, който не би я възхитил.

Към брега се приближаваше нова вълна. Трябваше да се гмурне в нея; студената вода би му се отразила наистина чудесно.

Смърт… Вода… Кръв…

Вълната се разби в брега.

Нощите бяха истинско мъчение за Зиги. Той трябваше да понася интимните моменти, когато Чериш приготвяше леглата, да гледа как тя се връща от банята с още влажна коса, да долавя движенията й в спалнята. Лекото полюшване на хамака и уханията, които се носеха в нощта, го измъчваха, както и нежното шумолене на нейните чаршафи и леките въздишки, които издаваше понякога насън.

Но най-трудно понасяше нейните неочаквани посещения посред нощ. Достатъчно притеснителен беше фактът, че тя знаеше за кошмарите му и ужаса, който тъмнината предизвиква в него. Нямаше смисъл да се преструва пред Чериш. Тя го бе държала в прегръдките си, за да прогони ужаса му. Седяла бе край леглото му, за да го пази от чудовищата в съзнанието му. Но той се нуждаеше от нея вече не само за да го успокоява и да му прави компания.

Той я желаеше като жена и любовница. Искаше да погали кожата й, да слее тялото си с нейното, да почувства краката й, обвити около бедрата му. Желаеше да чуе как тя стене от удоволствие и шепне любовни думи.

Чериш искаше да бъде оставена на мира. Но в очите й понякога той забелязваше нежност, а също и страст, която тя не можеше да скрие, щом двамата се сблъскваха в малката стая. След такива моменти тя бързо се овладяваше. Потискаше своята чувственост. Зиги не вярваше, че ще я промени, ако се държи като мъжете, които бяха тичали с изплезен език след нея, неканени и нежелани.

Той имаше достатъчно проблеми. Явяваха се кратки проблясъци на паметта му, но все още не знаеше нищо конкретно за себе си, дори името си. Беше сигурен само в едно: някой искаше смъртта му.

Чериш го откри до водата, загледан в океана, сякаш можеше да открие там отговорите на всички свои въпроси. Беше гол до кръста, леко загорял от слънцето през последните дни. Ризата му лежеше на пясъка, затисната с плюшения заек. Зиги никога не се разделяше със заека, макар че не можеше да обясни защо играчката е толкова важна за него.

През последните дни Зиги бе замислен. Разменяше с нея само поздрави или безлична благодарност. Сега, когато той можеше да се движи, двамата се виждаха по-рядко. Навярно нейната компания му е омръзнала, реши Чериш. След като му разкри душата си, той странеше от нея.

Може би не обичаше да слуша оплаквания. Не трябваше да бъде толкова откровена с него. Дали бе престанал със заядливите си забележки и фамилиарности поради тази причина? Чериш трябваше да е доволна, защото това беше донякъде целта й, когато сподели с него проблемите си. Но той започна да се държи прекалено хладно. Тя изпитваше желание да го разтърси, за да сложи край на така отвратително учтивите им взаимоотношения. Подобно хладно ухажване никак не отиваше на Зиги. А най-вече не й се нравеше.

Защо я избягваше? Снощи се прибра от Питър Саки много късно, а тази сутрин излезе преди изгрев. Нима нейната компания е толкова непоносима? Нима той не можеше да изпие чаша кафе с нея сутрин? Мислеше, че са започнали да се харесват един друг. За себе си можеше дори да каже, че се е привързала към Зиги.

Но тя бе отрекла секса от техните отношения и Зиги се бе превърнал в студен сфинкс. Мъж като всички останали…

Раздразнението й растеше, докато крачеше към него в сияйния следобед.

— Трябва да поговорим — рече тя.

Той се стресна от неочакваната й поява.

— По дяволите, Чериш! Защо се промъкваш така потайно?

— А ти какво си се втренчил във водата като в транс?

— Ами… Възнамерявам да поплувам.

— Така ли? Много съжалявам, че нарушавам спокойствието ти, но се налага да поговорим.

— Нима долавям сарказъм, доктор Лав?

— Нещо повече. Ядосана съм, Зиги.

— Сега пък за какво?

Неговото безразличие я вбеси.

— Престани да се намесваш в живота на гарифуните!

— За какво говориш?

— За какво говоря ли? Ти заразяваш тяхната култура! — той я гледаше, без да разбира. Чериш се задъха от вълнение. — Отравяш езика им с американски жаргон. Учиш ги на съвременни спортни игри и на комар, които са чужди на техните традиции. А днес чух дори да се говори, че ги насърчаваш да развиват туризъм на Вуду Кей.

— Искаш да се караме, така ли?

— Не променяй темата!

— Добре, значи ме питаш как е възможно да се държа приятелски с тези хора, които са толкова добри към мен, така ли?

— Приятелското отношение е нещо много по-различно от намесата в тяхната култура.

— Да, за теб ще е прекрасно те да си останат замразени завинаги, без изобщо да се променят, нали, докторке? И тогава ще можеш до края на кариерата си да жънеш слава с научни статии за тях.

— Това няма нищо общо…

— Разбира се, че има. Ти не желаеш онова, което е добро за тях. Искаш онова, което е добро за теб.

— Нямаш право да ме съдиш!

— Нима?

— Отегчен си и се чудиш как да…

— А ти си сляпа за действителността. Твърде дълго си живяла в твоята кула от слонова кост. Понякога много ми напомняш на К… Кл… — той продължи да напряга паметта си. Лицето му се изопна. Бореше се да задържи изплъзващия му се спомен.

— За кого ти напомням? — запита тя бързо. — За Кетрин ли?

— Не. Не на нея. Напомняш ми за Кло…

— Кло? Клер? Или Клариса?

— Понякога ми се иска да я удуша — Зиги беше стиснал очи. — Но я обичам!

— Съпруга ли ти е? Сестра? Или приятелка?

— Сестра? Да мисля, че ми е сестра — след секунда той отвори очи. — Отиде си…

— Вече втори път си спомняш за нея, когато става въпрос за наука — Чериш реши да не го предизвиква повече. Зиги изглеждаше потиснат. Не й даваше сърце да го упреква, след като видя, че той е загубил всякакъв интерес към спора. — Сега ще те оставя да поплуваш. Разбира се, ако не желаеш да остана на брега с теб, в случай че…

— Благодаря, не е нужно — рязко каза той. — Върви да гледаш как баба Мартинез се готви за дугу.

— Готов ли си за ритуала утре?

— Да, разбира се.

Макар че беше притеснена за Зиги, Чериш си тръгна. На завоя се обърна и погледна назад. Той продължаваше да стои край водата, загледан във вълните.

 

 

Тя остана дълго будна тази нощ. Беше ядосана, че той отново се прибра доста след като тя си беше легнала. Безпокоеше се за психическото му състояние. Той се намираше във Вуду Кей повече от седмица. Не си беше спомнил почти нищо за себе си. Чериш вече започваше да мисли, че паметта му никога няма да се върне, ако край него няма познати неща, които да го стимулират.

Какъв беше неговият свят? Чериш се отнасяше скептично към твърденията му, че карал порше. Не вярваше на приказките му, че често обядвал в „При Максим“ в Париж и отсядал всеки път в хотел „Риц“ в Лондон.

Чериш разбираше, че трябва да провери казаното от него. Но как да го направи? Вълните го бяха изхвърлили на брега без никакви пари и документи. Самата тя нямаше възможност да го изпрати в Париж или Лондон, за да го разпознаят в „При Максим“ или в „Риц“.

Зиги беше доволен, че се е съгласил да направят в негова чест ритуала дугу. Всички чудесно се забавляваха, а най-вече баба Мартинез. Чериш си водеше бележки, тъй като беше забранено да се правят снимки на церемонията. Тя описваше подробно танците, костюмите, амулетите, специалните храни, които се поднасяха.

През изминалата нощ тя не го посети. Той спа зле. Сънищата му бяха изпълнени с неописуем страх. Копнееше за докосването на Чериш до челото му, за успокояващото й присъствие край леглото му, за нежния й глас, за топлата прегръдка.

— Изпий това, Зиги! — подкани го Питър Саки и той надигна чашата със силното питие, от което му се замая главата.

— Дугу е доста шумен празник — рече Зиги.

— Такъв е, за да ни чуят духовете — обясни Питър.

— Мислиш ли, че са ме обладали зли духове?

— Не знам… Може би трябва да повикаме паметта ти да се завърне в твоето тяло. Тя навярно скита някъде и търси нещо.

— Какво би могла да търси? — свъси вежди Зиги.

— Някакъв минал живот или стар враг. А може би приятел, на когото е по-необходима, отколкото на теб. Възможно е да ти търси приятелка… Или е избягала от теб, за да ти спаси живота.

— В какъв смисъл?

— Онзи, който те е наръгал с ножа, не може да те открие на Вуду Кей. Никой не знае, че си тук, а ние ще забележим всеки външен човек, който дойде на острова. Така си в безопасност. Но ако знаеше кой си всъщност, ти щеше да си отидеш там, откъдето си дошъл, и опасността щеше да те следва.

— Не съм се замислял върху това. Но рано или късно ще трябва да си тръгна от Вуду Кей.

— Защо трябва да си тръгваш? — попита Питър. — Тук имаш всичко. Намери нови приятели. Можеш да построиш хотел. Имаш си и чудесна жена.

— Така ли? Вчера тази чудесна жена искаше да ме разкъса — каза Зиги сухо.

— По това ще разбереш, че те обича… На докторката сигурно й е омръзнало да си ляга сама в леглото, докато ти играеш карти с мен.

— Съмнявам се, Питър! Предполагам, че докторката ще ме ухапе, ако се опитам да я докосна тази вечер.

— Да те ухапе ли? Това не е чак толкова лошо.

Не довършиха разговора, защото баба Мартинез дойде да отведе Зиги. С приближаването на нощта ритуалът достигаше своята кулминация. Зиги щеше да бъде в центъра на вниманието.

Старицата му даде да изпие някаква топла, горчиво-сладка течност. Тя не му обясни каква е, но в резултат от взаимодействието й с алкохола, който вече бе изпил, Зиги престана да се интересува от каквото и да било.

Гарифуните запалиха огромен огън и десетина мъже започнаха да танцуват с факли в ръце под ритъма на барабаните. Припявайки, баба Мартинез взе ръката на Зиги и го поведе към кръга на танцуващите. Той разтърси глава, за да дойде на себе си, но светът бясно се завъртя около него.

Баба Мартинез довърши песента и започна да му говори. Съзнанието му беше прекалено объркано, за да разбере всичко, но Зиги успя да схване основната й мисъл. Тя му казваше, че духовете вече са се събрали наоколо и са готови да изслушат и да разговарят с участниците в ритуала. Обещаваше му, че ще му помогне да се отърве от демоните, които са го обзели, и да повика собствения си дух. Питаше го дали е готов да го направи.

Зиги кимна, макар че му беше много трудно да контролира тялото си. Струваше му се, че плува, макар че в момента седеше.

Баба Мартинез започна отново да припява. След нея заклинанията се повтаряха от хор, в който участваха поне петдесет души, всички вперили поглед в Зиги. Искаше му се да разбере какво казват, защото думите явно бяха много важни. Опитваше да се пребори със съня, който затваряше очите му… За негово изумление, танцьорите се бяха превърнали в странни, боядисани в ярки цветове, извиващи се, животни с много глави и ръце, точно като духовете, за които старицата му бе казала, че ще се появят. Той искаше да я попита как са дошли, но езикът му не се подчиняваше.

Зиги никога не бе опитвал наркотици. Не смяташе, че могат да доставят удоволствие. Удоволствие бе да яздиш бърз кон, да караш кола, да флиртуваш с хубава жена и да я любиш, да дразниш многознайковците в семейния бизнес и след това да им затвориш устата с познанията си. Удоволствие беше да ядосаш Кетрин така, че да разпери перушината си. Удоволствие беше да тръгнеш с дядо в неговите страхотни приключения. Удоволствие беше… Чериш! И всичко свързано с нея…

Но къде беше тя? Защо го остави сам сред тези хилещи се, танцуващи демони, високата припяваща жрица и въртележката от видения, изпълващи главата му? Тя винаги се грижеше за него. Почистваше раните му, бдеше над съня му нощем… Но не и миналата нощ. А той толкова много се нуждаеше от нея.

Старицата отново започна да говори, прекъсвайки мислите му. Задаваше му въпроси. Зиги съзнаваше колко силна е тя. Не можеше да й се изплъзне. Жрицата го водеше по дълга тъмна пътека в пещера под морската шир, от другата страна на луната. Водеше го там, където той самият не желаеше да отиде — в най-тъмните кътчета на собственото му съзнание.

Валеше ли? Зиги усещаше лицето си мокро. Беше му студено. Земята под краката му бе изчезнала, подмятаха го яростни вълни. Той здраво държеше ръката, която го водеше.

— Сега ще ме убият — каза той.

— Кой ще те убие?

— Чух да говорят, че ще ме убият. Трябва да избягам!

— Кой ще те убие?

— Моля те, не го карай да си спомня за това!

Глас на жена. Изплашен глас. Но той не вижда жената. Зиги е сам, съвсем сам. Никой не знае, че е тук, че се готвят да го убият… Никой няма да го потърси…

— Къде си? — отново женски глас, но друг. Гласът на жената, върнала го в ужасната нощ, за която той не желаеше да си спомня никога.

— Яхтата… — прошепна той.

— Кой…

— Шшшт… Те се връщат.

Той успя да освободи едната си ръка от въжетата, но другата бе все още здраво завързана. Защо се връщат толкова скоро?

— Духовете не могат да те чуят — говореше жената. — Кажи им какво става?

Кръв… Неговата кръв… Нож в рамото му. Господи, как боли! Той парира следващия удар със свободната си ръка.

— Зиги, спри!

Острието докосва лицето му… Рита някого силно, успява да се добере до ножа… Освобождава другата си ръка от въжетата. Отново чува приближаващите стъпки. Някой го сграбчва за ръката и сърцето му се изпълва с ужас.

 

 

Трепереща, Чериш изми потното тяло на Зиги. Той неспокойно се размърда в съня си. Протегна ръце и промълви нещо неразбрано. Тя го успокои и се отдръпна от леглото му, изпълнена с угризения.

Удоволствието да наблюдава изключителния ритуал дугу изчезна, когато видя как Зиги започна да се поти от ужас и да трепери силно, преживявайки отново опасността и насилието от нощта по време на бурята. Чериш така се разтревожи за него, че се намеси в церемонията и накара мъжете да го отнесат в къщи. Сега разбираше защо дугу е забранен за чужди хора. Чувстваше се виновна.

Баба Мартинез влезе и я повика да се върне на празника. Макар че се страхуваше да остави Зиги сам, тя се подчини, за да не обиди гарифуните.

Когато се върна в къщата, откри леглото празно.