Лора Лионе
Под омагьосаната луна (6)

Шеста глава

В дългата тропическа нощ Чериш потъна в размисли за миговете, които бе прекарала в прегръдките на Зиги. Най-трайни бяха спомените върху обонянието й — знойното ухание на кожата му, мириса на шампоан в косите му. Ромът придаваше на дъха му нещо порочно и възбуждащо.

Тя знаеше, че не бива да се увлича по Зиги, макар че вече откриваше под фриволността му една много по-сериозна душевност, отколкото бе предположила в началото. Снощи той се опита да й каже нещо за себе си. Тя не успя да разбере всичко, защото думите му бяха шеговити. Но в тях проблесна искреност.

„От раждането до смъртта всички непрекъснато правим компромиси. Би могла и ти да опиташ, поне веднъж!“ — чу тя неговия шепот.

Зиги имаше предвид поемането на риск, нещо като скок във водовъртежа. Но щеше да се разочарова. Чериш не бе лекомислена и не се поддаваше на първичните инстинкти. Вече бе направила своя избор — науката.

Призивът на самотна птица в нощта смути мислите й. Чериш се обърна в тясното легло. Вдъхна с пълни гърди уханието на бриза. Въздухът беше наситен с мириса на жасмин, хибискус и олеандри. Тя за пръв път забеляза колко нежно и съблазнително е тяхното ухание.

Прииска й се да отиде при Зиги. Трябваше да се увери, че дишането и сънят му са спокойни. Ако отново го обземат кошмари, ще се наложи да го събуди. Беше вече при вратата, когато осъзна колко смешен претекст си е измислила. Търсиш си белята с този мъж, Чериш, каза си тя.

Тя отиде до прозореца, облегна се на перваза и се загледа в сребристата луна, която блестеше като приказно бижу на тъмносиньото кадифено небе над Вуду Кей.

— Колко е прекрасен лунният сърп! — промълви Чериш.

— Изглежда толкова близко, сякаш можеш да протегнеш ръка и да го хванеш, нали? — каза Зиги зад гърба й.

Чериш трепна изненадано. Дали го бе повикала с мисълта си?

— Мислех, че спиш — каза тя тихо.

— Не мога да заспя. Бях на терасата. Искаше ми се да отида на плажа.

— О!

— Чух те, че идваш насам и дойдох да видя дали всичко е наред.

— Всичко е наред — увери го тя. Силуетът му изпълваше рамката на вратата. Не можеше да различи чертите на лицето му, но напрежението в тялото му беше достатъчно красноречиво.

— Знам, че всичко е наред при теб — каза той. — Всъщност не за това дойдох…

Той не беше дошъл, за да я съблазнява, въпреки романтичната красота на нощта. Чериш разбираше, че Зиги се страхува да остане сам.

— Искаш ли да поговорим? — попита тя.

— Не — след продължително мълчание той каза бавно: — Търся си компания. Не искам да бъда сам.

— Нощем ти е трудно, нали? — прошепна тя.

— Чувствам се като дете, което се бои от чудовището в килера.

Тя разбираше какво усилие му коства да сподели страховете си с нея.

— Искаш ли да си легнеш, а аз да поседя при теб?

Той се усмихна тъжно.

— Никога не бих предположил, че ще имам такива желания в прекрасна тропическа нощ в компанията на красива жена.

— Знам, че винаги ще ме изненадаш с нещо — каза тя. Не виждаше лицето му, но беше сигурна, че той се усмихна.

 

 

На следващата сутрин баба Мартинез пристигна със закуската и се зае да обяснява церемонията дугу на Зиги. Той не изглеждаше особено възхитен, но това не я обезкуражи. Зиги се държеше учтиво с нея. Когато старицата си тръгна, Чериш предложи:

— Какво ще кажеш да те избръсна?

— Идеята не е лоша — той прекара ръка по брадата си. — Имаш ли самобръсначка?

— Имам запаси за две години. Използвам ги за краката си.

Зиги огледа със съмнение бръснача, който тя донесе.

— Боя се, че аз не употребявам точно такива…

— Съвсем обикновена самобръсначка. Ще се справя. Имам и крем за бръснене.

— Знам. С лимонова есенция — той понечи да стане от стола. Чериш решително го бутна назад.

— Не мърдай. Няма да те заболи.

— Сам ще се избръсна — настоя той.

— Как ще го направиш, когато китките ти са в рани и рамото ти не е оздравяло?

— Да не съм сакат! — лицето му помръкна.

— Позволи ми да го направя, Зиги!

Той отстъпи. Оказа се, че не обича сапунената пяна.

— Махни това от лицето ми! — крещеше той.

— Винаги ли се държиш така зле с бръснарите?

— Не мога да си спомня…

— Вече няма да приличаш на отшелник — говореше му Чериш успокоително, докато го сапунисваше.

Чериш нямаше представа защо настоя да го избръсне. Кой знае защо идеята й се бе сторила така привлекателна. Зиги се възстановяваше, силите му се възвръщаха. Тя явно търсеше повод да го докосне.

— Окото ти изглежда доста по-добре днес — каза тя. Подутината бе изчезнала, драскотините зарастваха. — Какво реши, ще вземеш ли участие в дугу?

— Съгласен съм. Баба Мартинез каза, че времето за подготовка е кратко и ритуалът ще продължи само ден и половина, вместо една седмица, както е обичаят.

Чериш се опита безуспешно да прикрие разочарованието си.

— Защо не ми каза, че искаш церемония за цяла седмица, докторке! — използва случая да я подразни той.

— Ами…

— Виж какво, ако не бях аз, изобщо нямаше да има дугу. Така ли е? — той замълча, после продължи озадачено: — Хората тук говорят английски по характерния напевен начин за Карибския район. Но аз не разбирам езика, на който разговарят помежду си. Откъде са дошли?

— Гарифуните? Техните прадеди живеели в Западна Африка. През седемнайсети век ги откарвали за Америка като роби. Те успели да избягат от кораба и се установили на остров край Сент Винсент. Смесили се с карибски индианци и сложили началото на уникална култура. Устояли срещу английската колонизация до края на осемнайсети век. Тогава ги депортирали на островите близо до Хондурас. През деветнайсети век гарифуните започнали да се разселват по брега и островите на Централна Америка. Те са много горди със своето минало. За съжаление, традиционните общности като тази във Вуду Кей стават все по-малко. Вдигни си главата! — нареди тя.

— Ти как се озова тук? — попита той.

— Когато Гримли ме взе на работа, майка ми цяла седмица търси карта, на която да е отбелязан Вуду Кей. Баща ми не успя да запомни с какво точно се занимавам и затова носи в портфейла си листче, на което е написано „гарифуна“.

— Как те наеха за тази работа?

— Имам докторска дисертация по антропология — обясни Чериш. — Бях най-добрата в курса. Моята тема…

— По-спокойно, докторке! — прекъсна я Зиги. Коленете му обхванаха бедрата й. — Не те питам какви дипломи имаш. Искам да разбера защо си именно във Вуду Кей, а не на друг антропологически обект?

— Извинявай, отегчих те — тя помръкна.

— Много си докачлива — той обви ръце около кръста й.

— Приключихме! — обяви Чериш. — Изглеждаш приемливо.

— Приемливо?! Не си спомням друга жена да ми е правила такъв комплимент. Ще се постарая да не се главозамайвам.

— Е, добре, раните ти са зараснали и си избръснат. Изглеждаш добре! Сигурно жените доста са тичали след теб.

— Защо ставаш толкова нападателна, щом заговорим за научната ти кариера?

— Няма смисъл да ти обяснявам — въздъхна тя. — Ти си мъж и няма да ме разбереш.

— Да, мъж съм — той я привлече към себе си. Гърдите му опряха в корема й. Не откъсваше поглед от нея. — Ако имаш съмнения по въпроса, ще се радвам да ги опровергая.

— В мъжете е генетично заложено да не разбират жените.

— Защо не опиташ с мен! — той я притисна към тялото си. Чериш поиска да се освободи и заблъска раменете му. Той потръпна от болка и тя престана да се съпротивлява. Зиги я привлече в скута си.

Едната му ръка обгръщаше гърба й, другата бе обвита около кръста й. Чериш се взря в лицето му. Раните бяха заздравели. Изсечените черти, загорялата кожа, чувствените устни, извитите вежди и гъстите мигли му придаваха едновременно порочен и аристократичен вид. Тя отмести ръката му, която се плъзгаше към корема й.

— Ето кое ме кара да бъда нащрек! — поясни тя многозначително.

— Искаш да кажеш, че не обичаш да те докосват? — той беше впил изпитателно очи в лицето й.

— Не понасям да ме гледат влюбено, да ме галят, да ме свалят, да ме опипват и да ми досаждат — изброи Чериш.

Той замълча за миг. След това внимателно я свали от скута си и се изправи. Отиде в противоположния ъгъл на стаята и се престори, че изучава лицето си в огледалцето над мивката.

— Всички мъже ли предизвикват у теб такава реакция, или това се отнася само за мен?

— Нима има значение — тя се отпусна на стола.

— Колкото и да ти е странно, има значение.

— Не разбирам защо — тя поклати глава. — Мъжете искат само едно нещо от мен. Разбрах го, когато бях на четиринайсет. В училище всички момчета искаха да излизат с мен. Но не защото съм умна…

— Не знам как да ти обясня, доктор Лав, но няма тийнейджър, който да отиде на среща с момиче, защото е умно…

— Те не излизаха с мен, защото ме харесваха — продължаваше тя упорито — или защото съм забавна… Не, те искаха да излизат с мен, защото съм червенокосата, която „си има всичко“ и най-вече „големи бомби“.

— Разбирам защо мъжете не са твоя слабост… Но предполагам, че след като си завършила училище…

— В колежа беше още по-зле. Представи си млади мъже с напиращи хормони, които за пръв път са се избавили от зоркото родителско око. При това всеки си мисли, че момиче на име Чериш Лав веднага „ще пусне“.

— А как са ти дали това име?

— Вината е на майка ми. Но мъж с име Зиги едва ли има право да я съди.

— Права си — съгласи се той. — Знаеш ли, никога не съм се замислял над тези неща от гледна точка… на една жена. На деветнайсет години и аз щях да искам да се срещам с теб по същите причини. Но предполагам, не бих ти правил безвкусни комплименти за „бомбите“ и нямаше да те моля „да ми пуснеш“.

— Ти щеше да си по-изискан. Щеше да ми кажеш, че съм момиче от корица на списание…

— Извинявай — измърмори той. Взря се в огледалцето и се опита да разведри настроението й. — Ама аз наистина изглеждам доста добре!

— Така е — тя едва сдържа усмивката си. — Но няма да ти се случи нищо страшно, ако минеш край тълпа мъже — Чериш въздъхна. — Защо всички мъже мислят, че жената трябва да се чувства поласкана, когато първият срещат поиска тя да забременее от него.

— Е, в този смисъл… — Зиги седна срещу нея с неочаквано сериозно изражение. — Дължа ли ти някакво извинение, Чериш?

Думите му я изненадаха.

— Ти не можеш да отговаряш за всеки, който ме е ощипал, или се е опитал да ми обясни колко голям е…

— Питам за себе си.

Тя примига. Не знаеше какво да отговори. С изненада установи, че няма никакво желание да чуе от неговите уста извинения за постоянното му флиртуване, страстните целувки, въпросите от личен характер и дръзките предложения.

Преди няколко дни тя бе поставила Зиги в категорията „всички мъже“. Но в действителност любовната игра на котка и мишка, която се бе установила помежду им, й харесваше.

— Затова ли се отдаде на научна кариера? — предпазливо попита той. — Случвало ли се е да бъдеш сексуално дискриминирана от хората, с които работиш?

— Нещо повече. Всеки мисли, че жена с външност като моята е тъпа като зелка.

Той неволно се засмя. Но след миг разбра, че тя говори сериозно.

— Не мога да повярвам! Възможно ли е човек, който е разговарял с теб, да мисли така? Съвсем ясно е, че ти си…

— За кого е ясно?

— За мен например!

Чериш изведнъж изпита желание да сподели с него проблемите си. Заразказва му неща, които никога не бе споменавала пред чужди хора. Тя беше бдяла над него и бе слушала трескавото му бълнуване, бе успокоявала кошмарите му. Оказа се, че това е породило особена връзка между тях. Зиги я слушаше със съчувствие и загриженост, на които тя не подозираше, че е способен преди няколко дни.

— Не разбирам — прекъсна я той по едно време. — Как така са ти отказали стипендия заради външността ти?

— Не мога да докажа, че са ме дискриминирали. Просто чух да се говори, че това е била една от причините за решението на съвета. Дадоха стипендията на друга студентка… Но най-ужасни бяха въпросите, които ми задаваха при последното събеседване. Питаха дали ми е известно, че на обекта няма да имам удобствата, с които съм свикнала и дали няма да ми липсват светски контакти. Не вярваха, че бих могла да изкарам цяла година без секс.

— Чудя се дали аз ще мога… — предпазливо рече Зиги.

— За мен това не е проблем. Преживявала съм без секс и по-дълго.

— Не се ядосвай на глупостите им, Чериш. Жените са ти завиждали, а мъжете са те желаели.

— Знаеш ли, когато разглеждаха кандидатурата ми за преподавателка в Барингтън…

— Барингтън ли? Звучи ми познато!

— Така ли? — тя моментално забрави своите оплаквания. — Само името ли си спомняш? Или си бил някога там? — тя отново се сети за изискания изговор, характерен за най-престижните колежи.

Може би спомените на Зиги не са толкова абсурдни, помисли си тя. Възможно е той наистина да е от богато семейство и да има добро образование.

— Не знам — тръсна глава той след кратко напрегнато мълчание. — Възможно е да са ме изхвърлили от Барингтън или да съм имал приятелка там… Значи на теб ти отказаха мястото в Барингтън?

— Не. Председателят на факултетния съвет ме повика насаме в кабинета си за интервю и ми се нахвърли. Аз така се ядосах, че го халосах по главата с висящата на стената ритуална маска на племето догон.

— Ако преди това си имала някакви шансове да получиш тази работа, след този случай вече никой не е можел да ти помогне… Подаде ли оплакване?

— Да, макар че не се надявах да постигна нещо. Той беше уважаван шеф на факултет, а аз бях никому неизвестна преподавателка, на която току-що й бе отказана работа.

— Бил е достатъчно умен да не те преследва пред свидетели.

— За жената е много трудно да докаже, че й е оказван сексуален натиск — тя сви рамене. — Моето оплакване навярно все още се мотае някъде из лабиринта от инстанции в Барингтън.

— В крайна сметка ти си спечелила. Получила си работа във Вуду Кей. Трябва да призная, че тук не е чак толкова лошо, макар че не мога да гледам първенството за купата… Кой месец е сега?

— Февруари. Ти следиш ли срещите за купата?

— Задължително. Имам билети за — той млъкна.

— Билети за какво?

Зиги изглеждаше объркан.

— Не знам. Нещата се появяват в съзнанието ми, когато най-малко ги очаквам. Щом разбера какво съм казал, всичко изчезва.

— Ще си спомниш! — утеши го тя.

— Всичко е страшно объркано! — той удари масата с юмрук толкова силно, че тя се разлюля.

— Разбирам — изпълнена със съчувствие и благодарност, Чериш сложи длан върху юмрука му. Той пое дълбоко въздух. Напрежението бавно напускаше тялото му. Мъжът разтвори юмрук и сплете пръсти с нейните. — По-добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Да — той бе вперил поглед в сплетените им ръце. — Кога ще се обадиш отново в посолството?

— Щом мине церемонията дугу.

— Надявам се, скоро ще мога да отида в Белиз Сити.

— Да, ще можеш — Чериш усети как стомахът й се свива от притеснение.

— Като ми вземат отпечатъци от пръстите — той се взираше в белезите върху дланта си. — Какво ли ще открият?

— Нищо особено!

— Може би имам криминално досие…

— А може би и съпруга Кетрин — добави Чериш тихо. — Възможно е — лицето му беше безизразно.

— Макар че, ако съм женен, би трябвало да имам халка.

— Голяма част от мъжете не носят халки.

— Как ли ще се почувства Кетрин, когато разбере, че съм я забравил?

— Аз… имам работа. — Чериш бавно изтегли пръстите си от ръката му. — Искам да видя приготовленията на баба Мартинез за ритуала.

— Добре. Аз ще се поразходя из селото. После ще сляза до плажа.

На излизане Чериш неочаквано осъзна, че й е по-трудно да се раздели със Зиги, отколкото би желала.