Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Under the Voodoo Moon, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ангелина Василева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лора Леоне. Под омагьосаната луна
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Американска. Първо издание
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0201-8
История
- — Добавяне
Трета глава
След като пи от отварата на баба Мартинез, Зиги заспа дълбоко и спокойно. Ала Чериш не можа да затвори очи. Стори й се, че треската му е попреминала. Обаче нямаше никакво намерение да го докосне, за да се увери в това.
Не, Чериш не беше нито сляпа, нито наивна. Ясни й бяха неговите погледи в кратките моменти, когато идваше в съзнание… „Момиче от корица на списание“ — и той я възприемаше като останалите мъже…
Чериш знаеше какво виждат мъжете в нея — едри гърди, тънка талия, дълги бедра, буйни червени коси и зелени очи, на които сякаш всичко е известно… Поради съвсем случайно и, според нея, несправедливо подреждане на хромозомите, мъжете я задиряха, преследваха, налитаха й още от четиринайсетгодишна. Това тяхно поведение я бе накарало да ги намрази.
„Смисълът на живота е в любовта — казваше нейната романтична майка. — Открий мъжа, който те обича истински, и проблемите ти ще изчезнат!“ Но тя не обясни на дъщеря си как да разпознае истинските чувства. Момчетата, с които Чериш се срещаше, искаха единствено да я повалят на задната седалка на колата.
„Когато се появи истинският, ще го познаеш“ — беше й казал веднъж баща й.
„А как да разбера, че е той? — попита тя ядно. На деветнайсет години Чериш не вярваше, че може да получи от мъжете нещо по-мило от похотливи погледи и грубо опипване. — Как да го позная, щом не откъсва поглед от… гърдите ми?“
Разбира се, не биваше да задава такъв въпрос на баща си. Обикновено не споменаваше пред него нищо за премеждията си с мъжете, защото се страхуваше, че той ще прекара остатъка от живота си зад решетките за убийство на половината от момчетата в колежа.
— Баща ти ме гледаше така, когато бяхме млади — обясни майка й, когато двайсет и една годишната Чериш й се оплака, че мъжете я зяпат похотливо.
— И ти се ожени за него?!
— Беше толкова романтично!
— Но, мамичко, така ме гледат всички мъже!
След този случай Чериш престана да се оплаква на майка си.
Беше вече твърде голяма, за да търси закрилата й. Освен това жена, която бе нарекла дъщеря си Чериш Диър Лав, навярно беше убедена, че мъжките опипвания са мотивирани от романтични чувства, а не от напиращи хормони.
Чериш разреши своите проблеми, като се посвети на науката. Мъжът си остава мъж, каквато и да е кесията му. Но някои мъже бяха толкова погълнати от науката, че реакцията им при вида на Чериш се оказа поносима. Разбира се, налагаше й се да преглъща някои неща. През последната си година в колежа влезе в часа на непознат професор, който помисли, че е мажоретка и я отпрати в гимнастическия салон. Отказаха й заслужената стипендия, защото решили, че жена с нейната външност не можела да се занимава сериозно с антропология. Подобна беше историята с преподавателското място в колежа в Барингтън…
За да се откъсне от мрачните мисли, Чериш отиде в малката кухничка и се зае с домакинска работа. Затропа с чиниите и тиганите и ожесточено запомпи вода.
Добре направих, че дойдох във Вуду Кей, помисли си тя. Беше благодарна на своя научен ръководител Гримли Коридър, шеф на Института по антропология в Белиз. Ексцентричен, доста възрастен и необикновено строг, той гледаше на нея като на обикновен антрополог. Невъздържан, маниак, прекалено взискателен и неоправдано груб, той никога не бе събличал Чериш с поглед, не я бе задявал и не бе намеквал, че е прекалено красива, за да е умна.
Разбира се, Чериш бе страстна жена. Майка й цял живот повтаряше колко прекрасна е любовта.
— Аз дори се омъжих за човек, който носи името Любов — казваше тя на дъщеря си. — Когато имам нужда от любов, той е до мен!
— Разбирам, мамичко…
Чериш много внимателно избра първия си любовник. Той беше срамежлив, разсеян студент по археология. Беше малко скучен и тя го забрави само месец след като се разделиха, но той поне не я караше да се чувства като предмет за секс, преследвано животно и… „момиче от корица на списание“. Той не би се нахвърлил гол отгоре й само ден, след като са се запознали… И не би се хилил без капка угризение на съвестта след такова отвратително държание.
Да, тя ще покаже на Зиги кой командва тук! Е, той сполучи в нещо, което никой друг мъж не бе успял да направи с нея — макар и случаен непознат, той я накара да се увива като луда около тялото му… Няма значение! Снощи тя бе твърде уязвима, беше уморена, а той… използваше средства, които й бяха непознати. Но това няма да се повтори! Чериш има петнайсетгодишен опит с мъже, които винаги си мислят, че ще постигнат своето. Ще се справи с още един мъж, който е ранен и страда от амнезия.
Кой е този мъж? Защо не може да си спомни нищо за живота си? Коя е Кетрин? Къде плава „Дръзката дама“? Какво ще стане, ако той не си възвърне паметта?
— Къде е моят заек?
Чериш се стресна и изпусна тенджерата. Обърна се и се оказа лице в лице със своя пациент. Той стоеше до вратата на спалнята. Увил бе чаршафа около кръста си. Облягаше се върху рамката на вратата, за да не натоварва крака си. Чериш го виждаше за пръв път изправен. Впечатли я силата му. Въпреки раните и синините неговото високо и стройно тяло с изваяни мускули, стойката и маниерите му говореха за човек, който е сигурен в себе си и е убеден, че ще получи всичко, каквото пожелае.
— Събудил си се! — рече колебливо тя.
— Както дрънкаш с тези тенджери и тигани, не вярвам някой да спи на острова — отвърна той.
— О, като че ли днес си раздразнителен!
— Къде ми е заекът?
— Твоят заек?!
— Моят заек! Точно така, моят заек! — повтори той с нарастващо нетърпение. — Знам, че беше с мен, когато ме намери на брега. Къде е сега?
— Аз… — Чериш се опита да си спомни къде го е сложила.
— Да не си го изхвърлила? — той побледня от яд.
— Не е изсъхнал още — Чериш хвана заека с два пръста за ухото и му го подаде.
— Дай ми го! Как така си ми взела заека!
— Успокой се! Малко странно е мъж на твоята възраст да носи със себе си такава играчка.
— Аз не зная на каква възраст съм — напомни й той, като пое заека и го изгледа с неодобрение.
— Трийсет? Или трийсет и две?
— Щом си спомня, ще ти кажа — сви рамене той.
— Все още ли не можеш да си спомниш нищо?
— Много добре си спомням миналата нощ…
Погледите им се срещнаха. На Чериш й се стори, че потъва в дълбините на тъмносивите му очи. С усилие отмести поглед.
— Какво толкова има в този заек, Зиги? Той е ужасен!
— Да, ужасен е! — той го гледаше втренчено. Заекът беше висок трийсетина сантиметра, дебел, с мъхнати крака и прекалено дълги уши. Имаше бяло лице, отвратителна усмивка и евтини копчета за очи.
— Произведено в Гватемала — прочете Чериш върху размазания етикет, който висеше от ухото му. — Онази нощ ти едва си се спасил. Докато си плувал в бурята, през цялото време си стискал в ръка тази играчка. Могъл си да се удавиш заради нея. Защо си го носил със себе си?
— Нямам представа! — той разглеждаше заека, а чаршафът бавно се свличаше по бедрата му. Погледът на Чериш се плъзна по плоския корем, пъпа, бедрата…
— Какво? — попита той внезапно.
— Моля?
— Ти произнесе някакъв звук, като… Не знам точно какъв… Просто звук.
— По-добре седни! Не трябва да натоварваш крака си!
— Ще ми помогнеш ли да отида до масата? — той премига срещу нея. Чериш го изгледа с подозрение. — Обещавам, че ще се държа прилично…
— Добре — съгласи се тя със зле прикрито нежелание.
Мъжът я прегърна през раменете. Чериш обви ръка около кръста му. Пръстите й усещаха горещината на гладката кожа, лекото движение на мускулите му. Тялото му ухаеше твърде приятно, като се има предвид, че бе прекарал два дни в солена вода. Сякаш нямаше нищо общо с мъжа, който се бе държал така арогантно с нея миналата нощ.
Той внимателно седна на разнебитения стол до старата кухненска маса.
— В тази къща няма ли прилични мебели? — попита Зиги. — Леглото е на бабуни. Столовете са като везала за прослушване на безработни артисти в Ню Йорк.
— Ходил ли си в Ню Йорк? — Чериш седна срещу него.
— Ами… да! — той я погледна радостно. Очите му засияха. — Да, познавам добре Ню Йорк!
— Там ли живееш?
Той поклати глава.
— Не зная, Чериш. Съвсем ясно си представям улиците на Ню Йорк. Знам всички забележителности — Емпайър Стейт Билдинг, Световният търговски център, Центъра „Линкълн“, Таймс Скуеър, хотел „Плаза“. Има един магазин, в който продават само презервативи.
Чериш примига притеснено.
— Спомняш ли си нещо лично? Например хотела, в който си отсядал, или ресторанта, в който си се хранил? Магазинът, от който си купил нещо? Имаш ли някакви познати там? Кетрин, може би?
Той свъси вежди. Изражението му говореше, че полага неимоверни усилия да си спомни. След миг простена от болка и притисна пръсти към слепоочията си.
— Защо ме заболява така силно главата винаги, когато се опитам да си спомня кой съм?
— Не се безпокой. Чела съм за това. Нарича се психогенна амнезия.
— Не може ли без думичката „амнезия“? Звучи твърде сериозно!
— Не е загуба на паметта, а по-скоро… прикритие. Забравеното е в главата ти, в подсъзнанието. Накрая ще успееш да се добереш до него.
— Не мога ли да си спомня сега?
— Не съм специалистка в тази област — каза тя скромно.
— Чериш! — нетърпеливо настоя той.
— На страдащия от психогенна амнезия обикновено му се е случило нещо толкова ужасно и травмиращо, че се е „изключил“, за да… За да продължи нататък. Може да е преживял природно бедствие, физическо нараняване, смърт, голяма мъка…
Зиги се взираше в раната на рамото си.
— На мен като че ли са ми се случили всички ужасии — отбеляза той.
— Случило ти се е нещо, за което съзнанието ти се е затворило. Ранили са те с нож, едва не си се удавил, преживял си бурята… А може би е имало и още нещо? Затова имаш кошмари. Информацията за случилото се е в съзнанието ти. Когато си изолирал ужаса от онази нощ, ти си изолирал и информацията.
Той помълча, преди да зададе следващия въпрос с нехайност, която не можеше да заблуди Чериш за истинските му чувства.
— И колко продължава това състояние, докторке?
— Съзнанието ти може да реши никога повече да не си припомниш събитията от онази нощ.
— До края на живота ми?
— Не зная, Зиги — призна тя. — Предполагам, в повечето случаи паметта се възвръща. Сигурно ще бъде по-лесно, ако си в позната обстановка и сред близки хора. За беда, морето те изхвърли на брега без никакви документи. Сега отивам в Рам Пойнт. Ще се обадя по телефона до посолството на САЩ в Белиз Сити и ще видя какво мога да направя. Говори ли ти нещо името „Дръзката дама“?
— „Дръзката дама“… Смея да кажа, че това ме навежда на мисли за теб, около три часа тази сутрин…
Тя се намръщи.
— Спасителният пояс е от „Дръзката дама“. Ако я открием, може би ще научим нещо за теб.
— Много окуражаващо…
— Имай предвид, че паметта ти може да се върне всеки момент — добави тя насърчително.
— Но защо си спомням толкова много неща, които не се отнасят до мен? — разсъждаваше той на глас. — Мога да изброя американските щати и повечето от техните столици. Знам цитати от Шекспир. Известно ми е, че пеницилинът се прави от плесен, Берлинската стена е съборена, а Джордж Буш няма да бъде преизбран за президент. Как е възможно да знам тези неща, а да не помня собственото си име? Защо не мога да си спомня кой съм, какво е „Дръзката дама“ и коя е Кетрин?
Сърцето й се сви от болка, когато усети отчаянието в гласа му. Прииска й се да му помогне. Личеше, че той не е свикнал да се чувства безпомощен.
— Ами заекът? Какво те свързва с него? — в душата си тя се помоли играчката да не е принадлежала на дете, което се е удавило в бурята.
— Не зная — той премяташе играчката в ръцете си. — Когато се събудих, първата ми мисъл беше за него. Боях се да не го загубя. Защо ме е грижа какво ще се случи с проклетия заек?
— Възможно ли е заекът да е принадлежал на човек, който ти е близък? — попита тя със свито гърло.
— Никога не бих подарил толкова грозно нещо на човек, който ми е близък! Знам какво имаш предвид. Ако имам деца, сигурно им купувам играчките от „Шварц“.
— Дали можеш да си го позволиш?
— Ако не мога, едва ли си е заслужавало да се боря, за да оцелея през онази нощ. Не, Чериш, няма съмнение, че съм богат.
— Щом казваш, значи е така, Зиги — тя сподави смеха си.
— Носех часовник за тринайсет хиляди долара — напомни й той.
— Но не можеш да кажеш със сигурност, че е твой.
— Да не искаш да кажеш, че съм го откраднал?
— Ще отида да проверя дали някой рибар ще може да ме закара с лодка до Рам Пойнт — смени темата тя.
— Ти не отговори на въпроса ми!
— А ти ще трябва да се изкъпеш и избръснеш — тя се изправи.
Когато минаваше покрай него, той сграбчи ръката й и я притисна до бузата си с изненадваща сила за болен и слаб човек.
— Е? — изразителните му очи бяха станали стоманено студени, а ужасната рана върху дясната част на лицето му и синините около лявото око му придаваха страховит пиратски вид.
Докосването му я развълнува. Чериш усети тръпката, разтърсила тялото й.
— Не знам какво да мисля — каза тя шепнешком. — Възможно е да си богат и известен американец, нападнат от трафиканти на наркотици или пирати от залива. Или пък — тя повдигна рамене. — Не знам, наистина. В панталоните ти нямаше нищо.
Не откъсваха поглед един от друг. Пръстите му се отпуснаха и погалиха ръката й. Чериш сведе поглед. Чаршафът едва покриваше слабините му и оголваше бедрата и корема. Зиги излъчваше сила, топлина и неприкрита сексуалност, която я покори. Той внимателно протегна болната си ръка и хвана китката й.
Лицето му отново се преобрази и очите му дяволито заблестяха.
— Нямало нищо в панталоните ми ли? Мога да ти докажа, че това не е вярно!
Тя беше като парализирана от знойната страст в погледа му, от недоизказаното обещание на неговото докосване. Едва успя да си поеме въздух, за да проговори:
— Как… Как можеш да мислиш за секс в такъв момент?
Той сведе глава към нея. Здравата му ръка обгърна талията й.
— Може би съм бил винаги такъв… Но честно казано, струва ми се, че нещо в теб ме кара да се държа така, докторке.
Тя въздъхна и се отдръпна. Зиги стисна зъби и едва преодоля импулса да я последва.
На безопасно разстояние от него Чериш свъси вежди. Беше обидена, наранена и по-изкушена, отколкото й се искаше да признае.
— Не желая да те предизвиквам — каза тя.
— Разбрах — примири се мъжът и се отпусна на стола. Погледът му се плъзна по разкошната коса, пристегната с панделка, обикновените шорти и фланелка в цвят каки, обувките без ток. — В теб има нещо, което ме кара да забравя, че сам слаб и ранен — той вирна глава и добави: — А очите ти говорят, че и ти понякога забравяш това.
Не й се наложи да търси отговор, защото в този момент пристигнаха баба Мартинез и Люк.
— Радвам се, че най-после се събуди — усмихна се баба Мартинез на своя пациент. — Как се чувстваш?
— Доста по-добре.
— Спомни ли си как се казваш? — попита момчето.
— Решихме, че името ми е Зиги.
— Хубаво име! — Люк беше доволен.
— Върши работа — отвърна Зиги без ентусиазъм.
— Спомняш ли си нещо друго? — попита баба Мартинез.
— Не — той хвърли поглед към момчето. — Защо му беше нарисувала кръст на челото? Сигурно мислиш, че злите сили са откраднали паметта ми?
— Кой знае… — бабата подреждаше храната, която бе донесла за него. — Може да си видял злите духове в лицето. Уплашил си се и си захвърлил паметта си в морето.
— Трябва да тръгвам — обади се Чериш. — Ще отида до Рам Пойнт, за да се обадя по телефона на професор Коридър и в американското посолство.
— Известно време Зиги няма да може да пътува — рече баба Мартинез.
Сигурно беше права, но Чериш искаше да се отърве от него при първа възможност. От погледа му разбра, че той е отгатнал мислите й. Тя грабна чантата си и бързо излезе.
Зиги не си спомняше кога се е хранил за последен път, ала умираше от глад. Лакомо се нахвърли върху яденето, което бе донесла възрастната жена.
След като се почувства сит, изпи и силното кафе. Побъбри с чернокожото момче, което го гледаше като хипнотизирано. Откри, че умее да насочва разговора към темите, които го интересуват.
— Докторката ли? Ами тя е тук от половин година — информира го Люк. — Сигурно ще остане още две.
— Тя има ли си приятел?
Люк направи гримаса.
— Не. Тя е сериозно момиче. Пише си и говори по телефона само с професор Коридър. Той е шефът й.
— Я да видя какво става с конците — докато баба Мартинез разглеждаше рамото му, Зиги забеляза, че раната е зашита с лилави конци.
— Сега лилавото ли е на мода? — попита той шеговито.
— Кажи на докторката да почисти раната, преди да си легнеш довечера — нареди старицата. Усмихна се на някаква своя мисъл и добави: — На нея й е нужен мъж в живота.
— Защо се интересуваш толкова много от докторката? — попита Люк.
— Ами няма за какво друго да мисля. Нали знаеш, че не мога да си спомня нищо за себе си.
— Люк ще стои днес при теб, защото Чериш няма да се прибере скоро — каза баба Мартинез — той ще изпере чаршафите и ще ги простре да изсъхнат, за да ти е приятно да спиш в тях довечера.
— Иска ми се и аз да съм чист като чаршафите — заяви Зиги. — Докторката май каза нещо за душ?
— Зад къщата е — рече Люк.
— А след това ще се заема с вестниците. Може да прочета нещо, което да задейства паметта ми — каза Зиги. Но беше почти сигурен, че нещата, които му бяха необходими, за да възвърне паметта си не бяха във вестниците, а някъде дълбоко в подсъзнанието му.