Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 264 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джудит Макнот. Рай

ИК „Плеяда“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-165-3

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Юни 1978 г.

Стаята, в която бяха живели Мередит и Лиза в „Бенсънхърст“ в продължение на четири години, беше задръстена от кашони и куфари. На вратата на гардероба висяха сините шапки и тоги, които двете носиха в началото на церемонията предишната вечер заедно със златните пискюли в знак на това, че бяха завършили с най-висок успех. Лиза прибираше пуловерите в един кашон, а отвъд тяхната врата, в коридора, се чуваха мъжки гласове на бащи, братя и приятели на заминаващите си ученички, които сваляха куфарите и кашоните по стълбите. Бащата на Мередит беше прекарал нощта в местната странноприемница и щеше да дойде след един час, но тя беше загубила представа за времето. Прехвърляше дебел куп фотографии, извадени от бюрото й, усмихвайки се мило на спомените, които навяваше всяка една от тях.

Времето, прекарано с Лиза във Върмонт, беше чудесно и за двете. Противно на първоначалния страх, че щяла да бъде аутсайдер в „Бенсънхърст“, Лиза скоро се беше наложила над другите момичета. През първата им година в колежа тя беше тази, която организира и поведе успешен рейд срещу момчетата от „Личфийлд Преп“ в отговор на техния опит, демонстриран срещу „Бенсънхърст“. През втората учебна година направи сценичното оформление за годишното представление на „Бенсънхърст“, което беше толкова артистично, че се появиха снимки от него във вестниците из няколко града. През третата учебна година Лиза беше тази, която Бил Флечър покани на пролетния бал на „Личфийлд“. Освен че беше капитан на футболния отбор на „Личфийлд“, той беше изключително красив и много умен. В деня преди бала вкара два гола и отбеляза още една „точка“ в близкия мотел, където Лиза му отдаде своята девственост. След това знаменателно събитие тя се появи в стаята при Мередит и весело съобщи новината на четирите момичета, които се бяха събрали там. Скачайки на леглото, весело изтърси:

— Вече не съм девствена. Отсега нататък можете да се чувствате напълно свободни да се обръщате към мене за съвет и информация.

Другите очевидно приеха това като още един пример за независимостта и обиграността й, защото се смееха, докато Мередит беше разтревожена и донякъде изплашена.

Онази нощ, след като приятелките им си отидоха, двете се скараха за пръв път, откакто бяха дошли в „Бенсънхърст“.

— Не мога да повярвам, че си направила това! — беше избухнала Мередит. — Ами ако забременееш? Ами ако останалите се разприказват? Или ако родителите ти разберат?

Лиза й беше отговорила по същия начин:

— Не си ми пазач и не си отговорна за мене, така че престани да се държиш като моя майка! Ако искаш да стоиш и да чакаш Паркър Рейнолдс или някой друг рицар на бял кон да те отвлече и вкара в леглото, твоя си работа! Но не очаквай всички други да са като тебе! Нищо не съм взела от това, с което монахините ни тъпчеха главите в училището „Свети Стефан“ — продължи. — Ако си била права да си напълниш главата с него, тогава остани си вечната девственица, но не очаквай от мене същото! И не съм непредпазлива, че да забременея. Бил използва презерватив. Нещо повече, другите момичета няма да кажат нито дума за направеното от мене, защото те вече са го правили. Тази вечер в стаята ни ти беше единствената изненадана малка девственица.

— Достатъчно — прекъсна я Мередит студено. Независимо от привидно спокойния тон изпитваше неудобство и чувство за вина. Беше отговорна за Лиза, защото я беше довела в „Бенсънхърст“. — Не те съдя, притеснявам се за тебе, това е всичко.

След кратко тягостно мълчание приятелката й се обърна към нея и каза:

— Мер, съжалявам. Просто аз не съм като тебе, а и не мога да бъда. Не че не съм опитвала понякога.

Признанието й накара Мередит да се усмихне тъжно.

— Защо не би искала да бъдеш като мене?

— Защото — отговори Лиза плахо усмихната, после, имитирайки Хъмфри Богарт, каза: — Ти притежаваш класа, момиче. Класа с главно „К“.

Първият им истински разговор приключи с примирие, което беше сключено на чаша млечен шейк в „Полсънс Айс Крийм“.

Спомените й за онази нощ бяха прекъснати, тъй като Лин Клафлин надникна в стаята и съобщи:

— Тази сутрин Ник Тиерни се обади от автомата в коридора. Каза, че телефонът ви тук вече бил изключен и че щял да се отбие след малко.

— За коя от нас се обади? — попита Лиза.

— За Мередит.

Когато Лин излезе, Лиза се обърна към приятелката си със светнали очи:

— Знаех си! Снощи не можа да свали очи от тебе, въпреки че почти щях да направя челна стойка, само и само да ме забележи. Никога не биваше да ти показвам как да си слагаш грим и да си подбираш дрехите!

— Пак започваш да си приписваш всички заслуги за малкото известност, с която се ползвам сред няколко момчета.

Ник Тиерни беше трета година студент в Пел. Беше пристигнал вчера за дипломирането на сестра си. С красивото си лице и добро телосложение се бе харесал на всички момичета, но той насочи вниманието си към Мередит.

Малко известност сред няколко момчета ли? — повтори Лиза, която изглеждаше фантастично дори с небрежно вързаната си червена коса. — Ако през последните две години беше излизала с половината от момчетата, които са те канили, щеше да счупиш рекорда ми по срещи!

Тъкмо щеше да каже още нещо, когато сестрата на Ник Тиерни почука на отворената врата и каза:

— Мередит, Ник е долу с двама негови приятели, които пристигнаха тази сутрин от Ню Хейвън. Твърди, че е решил да ти помогне да си приготвиш багажа.

— Изпрати бедния влюбен човек и компанията му горе — нареди Лиза, смеейки се.

Когато Триш Тиерни си тръгна, приятелките се погледнаха развеселени.

Изминалите четири години бяха отбелязали много промени у тях, но при Мередит те бяха най-видими. Лиза винаги е била хубава, никога не беше изпитвала нуждата от очила или изживявала проклятието да бъде пълничка още от бебе. Контактните лещи, които Мередит си беше купила с издръжката преди две години, дадоха възможност да се види красотата на очите й. Природата и времето се погрижиха за останалото, като подсилиха деликатно оформените й черти, бледорусата й коса се сгъсти, фигурата й се закръгли и стегна точно където трябваше.

На осемнадесет години Лиза със своята огнена къдрава коса и прям характер беше земна и възторжена. Мередит беше сдържана и ведро красива. Жизнерадостта на Лиза впечатляваше мъжете; сдържаността на Мередит ги предизвикваше. Винаги, когато двете момичета се появяваха някъде заедно, мъжете се обръщаха и зяпваха. На Лиза й се нравеше вниманието им; обичаше тръпката от срещите и възбудата от една нова връзка. Мередит не се вълнуваше от популярността си напоследък сред другия пол, въпреки че й беше приятно да я водят на ски, танци или събирания. След като преминеше вълнението от новото познанство, срещите й с момчетата, към които не изпитваше нищо повече, освен приятелски чувства, бяха приятни, но не така разтърсващи, както беше очаквала, че ще бъдат. По същия начин се чувстваше, когато я целуваха. Приятелката й отдаваше всичко на факта, че тя прекалено беше идеализирала Паркър и сега продължаваше да сравнява с него всяко същество от мъжки род. Това несъмнено беше причината за липсата й на ентусиазъм у Мередит, но не беше без значение и това, че тя беше израснала в една стара къща, където властваше силен бизнесмен. И въпреки че момчетата от „Личфийлд Преп“, с които общуваше, бяха приятни, тя неизменно се чувстваше по-възрастна от тях.

От малка мечтаеше да завърши колеж и един ден да заеме долагащото й се място в „Банкрофт и компания“. Момчетата от „Личфийлд“, а и по-големите им братя — също ученици в колежа, с които се беше срещала, изглежда се интересуваха само от секс, спорт и пиене. За Мередит идеята да се отдаде на едно от тези момчета беше безсмислена, унизителна и обидна.

Копнееше да има интимни отношения с някого, на когото се възхищава и на когото можеше да се довери, искаше нежност и разбиране, искаше и романтика. Когато си мислеше за сексуална връзка, тя си представяше повече от това да се прави любов, жадуваше за дълги разходки по плажа и за нощи, преминали в разговори пред камината. След безуспешните си опити да общува с баща си Мередит беше твърдо решена, че евентуалният й любовник ще да бъде някой, с когото би могла да разговаря и който ще споделя мислите си с нея. Винаги когато си представяше такъв идеален мъж, той приемаше образа на Паркър. През времето, докато учеше в „Бенсънхърст“, се виждаше с него доста често, когато си беше вкъщи по време на ваканциите, тъй като двете семейства членуваха в кънтриклуба на Гленмор. Там имаше традиция членовете на клуба да участват масово в танцовите забави и спортните прояви. Допреди няколко месеца, когато стана на осемнадесет години, на Мередит й беше забранено да посещава тези мероприятия. Затова тя канеше Паркър да й партнира на тенис в срещите за младша и старша възраст. Той винаги приемаше великодушно, а мачовете им бяха тъжно поражение за деня, дължащо се най-вече на изключителната й нервност по време на игра с него. Освен това бе убедила баща си през всяка от летните ваканции да дава няколко вечери за приятелски семейства, една от които винаги включваше Паркър и семейството му. Тъй като семейство Рейнолдс бяха собственици на банката, в която бяха депозирани всички средства на „Банкрофт и компания“, и тъй като Паркър вече беше служител на тази банка, практически той беше задължен да присъства на вечерите поради делови причини и да партнира на Мередит.

По Коледа беше успяла на два пъти да застане под венеца с имел във фоайето, когато той и семейството му идваха на обичайната си визита у Банкрофтови. И винаги придружаваше баща си, когато връщаха посещението у семейство Рейнолдс.

В резултат на номера с венеца през първата учебна година Паркър беше този, който целуна Мередит за първи път. Тя живя със спомена до следващата Коледа.

По време на общите им вечери обичаше да го слуша как говори за работата си в банката, но особено много й харесваха разходките, които започнаха да правят, докато родителите им пиеха бренди. Така миналото лято разбра, че той винаги е знаел за нейната слабост към него. Беше започнал да я разпитва за карането на ски във Върмонт и тя му разказа една смешна история за това как е ходила на излет с капитана на ски отбора на „Личфийлд“. Когато Паркър спря да се смее на това, че кавалерът й е трябвало да преследва ската й по склона на планината, той заяви тържествено с усмивка на уста:

— Всеки път, когато те видя, си по-хубава от предишния. Винаги съм знаел, че някой ще заеме моето място в сърцето ти, но никога не съм мислил, че то ще бъде узурпирано от някакъв тип, спасил ските ти. Всъщност — подразни я — бях свикнал да бъда твоят любим романтичен герой.

Само гордостта и разумът я предпазиха да не избухне, че погрешно е била разбрана и че никой не е заел неговото място. Тъй като той очевидно не беше разстроен от нейната въображаема изневяра, тя реши, че единственото нещо, което можеше да направи, беше да съхрани приятелството им и в същото време да погледне на увлечението си по него като на нещо забавно от младежкото й минало.

— Знаел си какво изпитвам ли? — попита тя, успявайки да се усмихне.

— Да — призна той. — Чудех се дали баща ти ще забележи и ще тръгне да ме търси пушка в ръка. Той бди над тебе.

— Забелязала съм — пошегува се Мередит, въпреки че специално по този въпрос съвсем не й беше до смях.

Паркър продължи сериозно:

— Въпреки че сърцето ти принадлежи на скиор, надявам се, че това не означава край на нашите разходки, вечери и тенис срещи. Винаги ми е било приятно, наистина.

С обсъждането на плановете на Мередит и намерението й да следва пътя на прадедите си до президентския пост в „Банкрофт и компания“ приключиха разговора. Той разбра колко много й се искаше да заеме полагащото й се място във веригата от магазини „Банкрофт“ и искрено вярваше, че тя би могла да го направи.

Сега, в спалното помещение, Мередит стоеше и си мислеше, че след цяла една година щеше да го види отново. Опитваше се да приеме, че Паркър ще бъде за нея само приятел. Перспективата беше обезкуражителна, но тя беше сигурна в приятелството му, а това също означаваше много за нея.

Лиза стовари на леглото до отворения куфар последния куп дрехи.

— Мислиш си за Паркър. В такъв момент винаги придобиваш замечтан вид… — не довърши тя, тъй като Ник Тиерни се появи на вратата, а двамата му приятели стояха зад него.

— Казах им — съобщи той, кимайки с глава към приятелите си, които не се виждаха, — че ще видят повече красота в една стая, отколкото са видели в целия щат Кънектикът. Но тъй като аз бях тук пръв, първият има право на избор, и аз избирам Мередит — като намигна на Лиза, той пристъпи встрани. — Господа, обяви той и с плавен жест се обърна към тях, — позволете ми да ви представя на моя „втори по ред избор“.

Другите двама влязоха. Изглеждаха отегчени и надути, една двойка модели от „Лигата на бръшляна“. Погледнаха Лиза и се вцепениха.

Мускулестият блондин се съвзе пръв.

— Ти трябва да си Мередит — каза на Лиза, а видът му ясно говореше, че според него Ник беше откраднал най-доброто за себе си. — Казвам се Крейг Хаксфорд, а това е Чейс Вотиер — кимна към тъмнокосия двадесет и една годишен младеж до него, който я разглеждаше като човек, най-сетне съзрял съвършенството.

Тя скръсти ръце на гърдите си и ги погледна развеселена.

— Аз не съм тази, за която ме взимате.

Главите им се обърнаха едновременно към противоположния ъгъл на стаята, където стоеше Мередит.

Господи! — прошепна със страхопочитание Крейг Хаксфорд.

— Господи! — повтори Чейс Вотиер, докато гледаха ту едното, ту другото момиче.

Мередит хапеше устни, за да не се изсмее на абсурдната им реакция. Лиза вдигна вежди и сухо отбеляза:

— Момчета, като приключите с молитвите си, ще ви предложим по една кола в замяна на помощта ви да приготвим тия кашони за път.

Пристъпиха напред, усмихвайки се. В този момент Филип Банкрофт, дошъл половин час по-рано, влезе и застина на място. Лицето му потъмня от гняв при вида на тримата млади мъже.

— Какво, по дяволите, става тук?

Петимата се вледениха. Тогава Мередит се окопити и се опита да заглади положението, като припряно представи момчетата на баща си. Пренебрегвайки усилията й, той гневно посочи към вратата.

— Вън! — изкрещя и когато те излязоха, се нахвърли върху момичетата: — Смятах, че правилникът на училището забранява на други мъже, освен на бащите да влизат в тази проклета сграда!

Той не „смяташе“, че беше така, знаеше го. Преди две години неочаквано беше посетил Мередит и когато беше пристигнал в четири часа следобед в неделя, беше заварил момчетата в хола на пансиона. До този момент на мъжете посетители се разрешаваше да влизат в хола само в следобедите на събота и неделя. Филип предизвика промяна на правилника, като връхлетя в канцеларията на административната директорка и я обвини за всичко — от немарливост до възпитаване в лоши маниери. После заплаши, че ще уведоми всички родители за тези факти и ще преустанови голямото годишно дарение, което семейство Банкрофт предоставя на „Бенсънхърст“. След този ден беше забранено на мъже да влизат вътре в сградата.

Сега Мередит се опита да овладее яда и унижението си от неговото поведение пред трите момчета, които не бяха направили нищо, за да предизвикат гнева му.

— Първо — започна тя, — учебната година свърши вчера, така че правилникът не важи. Второ, те само искаха да ни помогнат за багажа.

— Бях останал с впечатлението — прекъсна я той, — че аз щях да дойда тук, за да направя всичко това. Заради това и станах рано сутринта…

В този момент административната директорка го прекъсна:

— Извинете, господин Банкрофт. Спешно ви търсят по телефона.

Като излезе, за да се обади, Мередит се отпусна на леглото, а Лиза удари шишето кока-кола на бюрото.

— Не мога да го разбера тоя човек! — побесняла извика тя. — Той е невъзможен! Няма да ти разреши да излезеш с когото и да било, ако не го познава от рождението му. Подари ти кола за шестнадесетия ти рожден ден, а не ти дава да я караш. Имам четирима братя, италианци, по дяволите, които, взети заедно, не струват колкото баща ти — закрилника! — без да забелязва, че само налива масло в огъня и засилва притеснението на Мередит, тя седна до нея. — Мер, трябва да направиш нещо за него, или това лято ще бъде още по-лошо за тебе, отколкото миналото. Още повече, че аз заминавам и няма да ме има за разтуха.

Ръководството на „Бенсънхърст“ беше толкова впечатлено от успеха на Лиза и артистичния й талант, че й бяха отпуснали шестседмична стипендия за Европа. Съгласно правилника избраният студент имаше право да посочи град по желание за бъдещите си творчески планове. Тя си избра Рим и се записа в курса по дизайн на интериора.

Мередит се облегна на стената.

— Не се безпокоя толкова за това лято, колкото за следващите три месеца от този момент нататък.

Лиза знаеше, че тя има предвид битката, която водеше с баща си за следващия колеж. Няколко университета бяха предложили пълна стипендия на Лиза и тя избра университета „Нортуестърн“, защото приятелката й смяташе да учи там. Баща й обаче настояваше тя да отиде в „Меривил Колидж“, който беше добър институт в едно предградие на Чикаго. Мередит беше направила компромис, като кандидатства и на двете места и беше приета и в двата института. Сега с баща си бяха на напълно противоположни позиции по въпроса.

— Мислиш ли, че ще можеш да го уговориш да не те праща в „Меривил“?

— Няма да отида там.

— Но баща ти трябва да се съгласи да плати учебната такса.

Мередит каза:

— Ще отстъпи. Той бди над мене до невъзможност, но иска най-доброто за мене, наистина го иска, а бизнес институтът на „Нортуестърн“ е най-престижният. Дипломата на „Меривил“ не струва хартията, на която е написана.

Ядът на Лиза отстъпи пред объркването, което изпита, преценявайки Филип Банкрофт, човека, когото все още не можеше да разбере.

— Наясно съм с това, че иска най-доброто за тебе — разсъждаваше — тя. — И допускам, че той не е като повечето родители, най-малкото се вълнува непрекъснато за тебе. Обажда ти се всяка седмица и идва тук за всяка по-голяма училищна проява — беше удивена от факта, че родителите на повечето момичета, изглежда, не се интересуваха от децата си и че пристигащите по пощата скъпи подаръци обикновено заместваха родителските посещения, телефонните обаждания и писмата. — Може би ще трябва да говоря с него насаме, ще се опитам да го убедя да отидеш в „Нортуестърн“.

Мередит я погледна.

— Защо мислиш, че това би имало ефект?

Лиза се наведе, дръпна нагоре късия чорап на левия си крак и стегна връзките на обувката.

— Същият, който имаше миналия път, когато се изправих пред него и взех твоята страна. Ще започне да си мисли, че ти влияя зле — за да предпази Филип да мисли точно така, Лиза се отнасяше към него като към обичан и уважаван благодетел, допринесъл да бъде приета в „Бенсънхърст“. Беше олицетворение на учтивост и женственост, толкова неприсъщи за нейната личност, че изглеждаше ужасно, а това обикновено разсмиваше Мередит.

Отначало Филип гледаше на Лиза като на намерениче, което е спонсорирал. Затова и беше останал изненадан от нейното оправяне в „Бенсънхърст“. С течение на времето обаче по свой начин беше показал, че се гордее и може би изпитва малко симпатия към нея. Родителите й не можеха да си позволят да идват в „Бенсънхърст“ за каквито и да било училищни прояви, така че Филип беше поел тяхната роля, като я водеше не само на вечеря заедно с Мередит, но проявяваше и интерес към успеха й. През пролетта на първата учебна година стигна дори дотам, че караше секретарката си да се обажда на госпожа Понтини и да я пита дали иска да изпрати по него нещо за Лиза. Веднъж Понтини беше приела предложението му и се уговориха да се видят на летището. Там тя му връчи кутия с италиански сладкиши и плик с дълги пръчки колбаси. Ядосан, че трябваше да се качи на самолета, натоварен с тези провизии, той все пак предаде нещата на Лиза и продължи да играе ролята на заместник-родител за нея, докато беше в „Бенсънхърст“. По случай дипломирането подари на Мередит медальон от розов топаз с тежка златна верижка от „Тифани“. На Лиза даде далеч по-евтина, но красива златна гривна с инициалите й, изкусно гравирани. Беше я купил също от „Тифани“.

В началото тя изобщо не знаеше как да се държи с него, защото въпреки че беше учтив с нея, той винаги се държеше резервирано, така както се държеше и с дъщеря си. По-късно, след като беше анализирала поведението му, Лиза развеселена обяви на Мередит, че всъщност Филип е един добродушен мечок, който само ръмжи, но не хапе! Това погрешно заключение я подведе и тя взе страната на приятелката си по време на лятната ваканция след втората учебна година. Тогава беше казала на Филип с най-ослепителната си усмивка, че Мередит заслужава малко повече свобода през лятото. Отговорът му на това, което той наричаше „неблагодарността на Лиза“ и „бъркане, където не й е работа“, беше равно на експлозив. Само нейното унизително и мигновено извинение му попречиха да осъществи заплахата си да прекрати дружбата й с Мередит и да предложи на „Бенсънхърст“ да дадат стипендия на някой друг „по-заслужаващ“. Сблъсъкът с него беше накарал Лиза да занемее не само от реакцията му, но и от нещо друго. От това, което й беше казал, накрая разбра, че Филип не просто беше предложил да й отпуснат стипендията, но че тя беше от личното дарение на семейство Банкрофт за училището. Откритието я беше накарало да се чувства като абсолютна неблагодарница, докато избухването му я беше поставило в състояние на безсилие и обърканост.

Сега отново почувства същия яд и смущение от жестоките ограничения, които той налагаше на дъщеря си.

— Ти наистина ли вярваш — попита я, — че причината, поради която се държи като твое куче-пазач, е, защото майка ти го е измамила?

— Тя не го е правила само веднъж. След като са се оженили, е преспивала с всеки — от треньорите по езда до шофьорите. Нарочно е направила баща ми за посмешище. Паркър ми го каза миналата година, когато го питах какво знаят родителите му за нея. Очевидно всички са били наясно какво представлява тя.

— Но това, което не разбирам, е — продължи Лиза тъжно — защо баща ти се държи така, сякаш липсата на морал е някаква генетична заложеност.

— Държи се по този начин, защото донякъде вярва в това.

Двете виновно вдигнаха глава, когато Филип Банкрофт се върна в стаята. Само един поглед, хвърлен към тревожния израз на лицето му, беше достатъчен, за да накара Мередит да забрави за своите проблеми.

— Какво се е случило?

— Дядо ти е починал тази сутрин — отговори той с приглушен глас. — Сърдечен удар. Ще отида да си взема нещата от мотела. Уредих да заминем със самолета, който излита след един час — обърна се към Лиза: — Разчитам на тебе да докараш колата вкъщи.

Мередит го беше убедила да дойде с колата, за да може приятелката й да се върне с тях.

— Разбира се, ще го направя, господин Банкрофт — отвърна бързо. — Много съжалявам за баща ви.

Когато Филип излезе, Лиза погледна Мередит. Тя се взираше в празното пространство на вратата.

— Мер? Добре ли си?

— Предполагам — промълви със странен глас.

— Този дядо ли е човекът, който се е оженил за секретарката си преди години?

Тя кимна.

— С баща ми не се разбираха много. Не съм го виждала откакто станах на единадесет години. Той се обаждаше обаче да говори с баща ми за различни неща относно магазина, а също и с мене. Той беше… той беше… харесвах го — заключи безпомощна. — Дядо също ме харесваше — вдигна очи към Лиза, пълни с тъга. — Освен баща ми той беше моят единствен друг близък роднина.