Джудит Макнот
Рай (20)

Глава 20

— Господин Фаръл нареди да му донеса тези договори веднага след като пристигнат — каза Питър на госпожица Стърн късно следобед на следващия ден.

— В такъв случай — тя повдигна тънките си сиви вежди — предлагам да направите точно това.

Раздразнен от загубата и на втори рунд с нея, той почука на вратата и я отвори. В усилията си да разубеди Фаръл да не действа толкова необмислено за парцела в Хюстън, не забеляза, че Том Андерсън седи в далечния край на големия кабинет, изучавайки картината, която току-що беше закачена на стената.

— Господин Фаръл — започна Питър, — трябва да ви кажа, че се чувствам изключително неспокоен за сделката „Торп“.

— Носиш ли договорите?

— Да — с нежелание му ги подаде. — Но ви моля поне да изслушате това, което искам да кажа.

Фаръл кимна към едно от кожените кресла около бюрото му.

— Седни, докато ги прегледам, и после можеш да споделиш притесненията си.

В напрегнатата тишина Питър се чудеше дали този мъж някога е изпитвал човешки слабости като съмнение, страх, съжаление или каквото и да е друго силно чувство.

През едната година, в която работеше за „Интеркорп“, беше наблюдавал как Мат Фаръл взима решение за нещо, което много иска да направи. Той преодоляваше с лекота усложненията и пречките и приключваше сделката за седмица или две. Когато имаше мотивация за постигане на целта, отстраняваше всяка пречка по пътя си, човешка или от общ характер, точно като торнадо.

Разсъжденията му внезапно бяха прекъснати от двете забележки, които Фаръл направи в договорите, после ги парафира и му подаде документите.

— С нанесените поправки са добре. Какъв е проблемът със сделката?

— Те са няколко, господин Фаръл — отговори Питър. — На първо място, имам чувството, че прибързвате с тази сделка, защото ви накарах да мислите, че бихме могли да реализираме бърза и лесна печалба чрез повторната продажба на „Банкрофт“. Вчера бях убеден, че това е абсолютно сигурна възможност, но след срещата ни прекарах времето си в повторна проверка на „Банкрофт“, преглеждайки финансовите им отчети и провеждайки няколко телефонни разговора с мои приятели на Уолстрийт. Накрая говорих с лице, което лично познава Филип и Мередит Банкрофт…

— И?

— Сега не съм абсолютно сигурен, че „Банкрофт и компания“ ще имат финансовата възможност да закупят земята в Хюстън. Базирайки се на всичко, което открих, мисля, че са изправени пред голяма неприятност.

— Каква неприятност?

— Става дума за една доста дълга история и аз мога само да разсъждавам, основавайки се на фактите и интуицията си.

Вместо да го прекъсне за това, че не преминава директно на въпроса, Фаръл го подкани:

— Продължавай.

— Добре, ето как стои въпросът. Допреди няколко години Банкрофт е имал няколко магазина в и около Чикаго и компанията е била в застой. Маркетинговата им техника е била старомодна, ръководният екип е разчитал твърде много на „престижа“ на името и като един динозавър е бил тръгнал по пътя на изчезването. Филип Банкрофт, който все още е президент, ръководел магазина така, както и баща му — като една фамилна династия, нямаща нужда да отчита икономическите промени. Но тогава се появява дъщеря му Мередит. Вместо да посещава някое модерно училище и да се посвети на появяването си по страниците на списанията, тя решава, че иска да заеме полагащото й се място в йерархията на „Банкрофт“. Отива в колеж, където изучава търговия, завършва с отличие и получава титли, но нищо не трогва баща й, който се опитва да я разубеди да работи в „Банкрофт“, назначавайки я за чиновничка в отдела за бельо — спирайки за момент, Питър обясни: — Давам ви тази информация, за да имате представа кой ръководи магазина — формално.

— Продължавай — каза Фаръл отегчено, взе доклада от бюрото си и започна да го чете.

— През следващите няколко години — продължи упорито служителят му, — госпожица Банкрофт преминава през различни длъжности и навсякъде бележи значителни постижения.

— Каква връзка има това с нашата бъдеща сделка?

— Точно това исках да посоча: госпожица Банкрофт е търговец, както и другите от рода й, но нейният определен талант е в разширяването и дългосрочното планиране и именно към това тя се устремява. Успява някак да убеди баща си и Борда на директорите да започнат програма за разширяване и да открият магазини в други градове на страната. За финансирането на тази идея те се нуждаят от стотици милиони долари, които получават по обикновения начин — заемат каквото могат от банката си, после започват да продават дялове от компанията на борсата в Ню Йорк.

— Какво значение има всичко това?

— Нямаше да има никакво значение, ако не съществуваха две обстоятелства, господин Фаръл: „Банкрофт“ толкова бързо са осъществили това разширяване, че са затънали до гуша, тъй като по-голяма част от печалбите са използвани за откриването на новите магазини. В резултат на това нямат суми в наличност, с които да извършват основни икономически операции. Честно казано, не зная как възнамеряват да платят земята в Хюстън и дали въобще ще могат. На второ място, вътре в самата организация има проблеми във взаимоотношенията между някои отдели. Ако някой пожелае да ги погълне, те просто не могат да спечелят битката. Готови са да бъдат погълнати. И — подчерта Питър, — мисля, че някой вече е забелязал това.

Вместо да се разтревожи, Фаръл изглеждаше твърде доволен.

— Това вярно ли е?

Питър кимна, малко объркан от странната му реакция.

— Мисля, че някой тайно е започнал да изкупува всички дялове на „Банкрофт“, до които може да се добере, но ги купува на малки части, за да не се усъмнят от компанията или на Уолстрийт. Смятам, че някой се опитва да придобие контрол над компанията.

Мат стана, слагайки грубо край на разговора.

— Или е това, или инвеститорите просто мислят, че „Банкрофт и компания“ е вложение за цял живот. Независимо от всичко ще продължим със сделката в Хюстън.

Питър нямаше друг избор, освен да вземе подписания договор от бюрото и да направи това, което му бяха наредили.

— Господин Фаръл — каза той колебаейки се, — чудех се защо изпращате мен в Хюстън, за да водя тези преговори. Това не е по моята специалност.

— Сделката няма да е трудна — отговори му той с внимателна, окуражаваща усмивка. — А ще обогати опита ти. Спомням си, че това беше част от причините, поради които ти пожела да работиш в „Интеркорп“.

— Да, господине — отговори Питър.

— И не оплесквай нещата — добави Фаръл.

— Няма — увери го, разтреперан от предупреждението, което долови в гласа на шефа си.

През цялото време Том Андерсън бе стоял мълчаливо до прозореца. Проговори едва след като младежът излезе:

— Мат, ти му изкара акъла на това дете.

— Това дете — сухо отбеляза той — има коефициент на интелигентност шестдесет и пет и вече е направило няколко милиона за „Интеркорп“. Доказва, че е отлична инвестиция.

— А това петно в Хюстън, и то ли е отлична инвестиция?

— Мисля, че да.

— Добре — Том седна и протегна дългите си крака напред. — Защото не ми се ще да мисля, че ще похарчиш цяло състояние само за да се противопоставиш на някаква дама от обществото, която те е обидила на публично място.

— И защо правиш това заключение? — студено попита Мат.

— Не зная. Просто в неделя случайно прочетох във вестника, че дама на име Банкрофт те е поляла със студен душ в операта. А тази вечер ти подписваш договор, за да купиш нещо, което тя също иска да купи. Колко ще струва това на „Интеркорп“?

— Вероятно двадесет милиона.

— А колко ще й струва на госпожица Банкрофт, за да го купи от нас?

— Много повече.

— Мат — подхвърли небрежно Том, — спомняш ли си нощта преди осем години, когато окончателно се разведох с Мерилин?

Той се учуди на въпроса, но си спомняше добре всичко. Няколко месеца след като Том започна работа при него, съпругата му неочаквано беше съобщила, че има любовна връзка и иска да се разведе. Твърде горд, за да се моли, и твърде съкрушен, за да се бори, той се беше изнесъл от къщата, но до деня на развода вярваше, че жена му ще промени намерението си. През този ден не беше дошъл на работа, нито се беше обадил по телефона. В шест вечерта Мат разбра защо: Том му се обади от полицията, където беше задържан за пиянство и буйстване.

— Не си спомням много, с изключение на това, че здравата се напихме.

— Аз вече бях пиян — поправи го Том. — Ти ме освободи и после двамата се напихме заедно. Имам някакви смътни спомени, че ти сподели тогава за някаква дама на име Мередит, която те била измамила или нещо такова. Само че тогава не я нарече „дама“, а „разглезена малка кучка“. По някое време, преди да заспя, двамата пиянски се разбрахме, че жени, чиито имена започват с буквата М, не струват.

— Очевидно паметта ти е по-добра от моята — заяви Мат, но той видя едва забележимото стягане на челюстите му при споменаване на това име и стигна до незабавно и правилно заключение.

— И така — продължи усмихнат, — след като днес разбрахме, че тази Мередит е всъщност Мередит Банкрофт, ще имаш ли нещо против да ми обясниш защо двамата все още се мразите?

— Да. Имам нещо против — отговори Фаръл, стана и отиде до ниската масичка, където се намираха проектните чертежи на фабриката в Саутвил. — Нека да довършим разговора за Саутвил.