Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 264 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джудит Макнот. Рай

ИК „Плеяда“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-165-3

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Дългата редица автомобили бавно се придвижваше към покрития вход на хотел „Дрейк“ в Чикаго, където спираха, за да могат младите пътници да слязат.

Портиерите се движеха напред-назад, придружавайки всяка новодошла група от колите до фоайето. Гостите пристигаха във фракове, ушити по поръчка, и с официални рокли. Това бяха децата на най-известните семейства в Чикаго — и единственото доказателство за младостта им бе приповдигнатото настроение за предстоящата нощ.

Откъм края на опашката автомобили Мередит наблюдаваше слизащите младежи и девойки. Като нея и те щяха да посетят годишната вечеря с танци на госпожица Епингъм. Тази вечер учениците на госпожица Епингъм, на възраст между дванадесет и четиринадесет, трябваше да покажат социалните си умения, придобити и усъвършенствани по време на шестмесечния курс.

От колата наблюдаваше веселите, самоуверени лица на връстниците си, които се събираха във фоайето. Тя единствена дойде сама. Другите момичета се присъединяваха към групички или пристигаха с „придружители“ — често по-големи братя или братовчеди, които вече бяха завършили курса на Епингъм. С потиснато самочувствие тя се възхищаваше на красивите рокли на момичетата и на начинът, по който бяха подредени косите им в сложни къдри с кадифени панделки или прихванати с шноли, обсипани със скъпоценности.

Госпожица Епингъм беше запазила Голямата бална зала за тази вечер и Мередит тръгна от мраморното фоайе нагоре по стълбите със свит на топка стомах и с треперещи от притеснение крака. На площадката видя дамската тоалетна и веднага се отправи натам. След като влезе, отиде до огледалото, надявайки се да се увери отново в добрия си външен вид. Всъщност това, върху което Лиза беше работила, не беше съвсем лошо и тя реши, че не изглежда зле. Русата й коса беше разделена на път от дясната страна и прихваната назад с коприненото цвете, а след това падаше надолу. Цветето й придаваше загадъчен вид. Доволна, свали перлите и ги пусна в чантичката, след което постави там и очилата си.

Пред балната зала учениците на Епингъм се поздравяваха един друг и се събираха на групички, но никой не й махна, нито й каза: „Надявам се, че на масата ще бъдем заедно.“ Знаеше, че те не са виновни. Много от тях се познаваха отдавна, техните родители бяха семейни приятели и посещаваха взаимно рождените си дни. Висшето общество на Чикаго представляваше голям, изключително прецизно подбран кръг от хора и естествено възрастните членове в него се чувстваха задължени да запазят това положение. Бащата на Мередит беше единственият противник на тази философия, макар че, от една страна, искаше тя да заеме полагащото й се място в обществото, но, от друга, се страхуваше да не бъде покварена от децата на родители с по-свободни от неговите възгледи за възпитанието.

Мередит се отправи към залата и тъй като местата бяха обозначени с картички, нервно извади очилата от чантичката си и започна да търси своето. Откри, че ще бъде с Кимбърли Геролд и Стейси Фитзхъг, две от момичетата, с които беше „нимфа“.

— Здравей, Мередит! — извикаха те, поглеждайки я с весело снизхождение, което винаги я караше да се чувства недодялана и стеснителна, и после веднага се обърнаха към момчетата, седящи между тях. Третото момиче беше по-малката сестра на Паркър — Розмари. Тя й кимна и после прошепна нещо на момчето до нея, което го накара да се засмее, явно по адрес на Мередит.

Упорито потискайки убеждението си, че Розмари говореше за нея, тя весело се огледа, сякаш бе очарована от коледните украшения в червено и бяло. Столът от лявата й страна остана празен, защото момчето се бе разболяло от грип. Това я постави в неудобното положение да бъде без партньор на масата.

Вечерята започна. Заслуша се в обсъждането на някакъв филм.

— Ти гледала ли си го, Мередит? — попита Стивън Мормон, придържайки се към указанията на госпожица Епингъм за приобщаването на всички на масата в разговора.

— Не съм — не стана нужда да казва още нещо, защото оркестърът започна да свири. Преградната стена беше разтворена, което означаваше, че вечерящите трябваше да приключат разговорите на масата и да се отправят към балната зала.

През следващите два часа госпожица Епингъм изпълняваше задълженията си на домакиня, придвижвайки се между гостите и осигурявайки партньор на всеки. От време на време Мередит виждаше как тя насочва някое не особено желаещо да танцува момче към нея, за да я покани.

Към единадесет часа благодарение на старомодната музика повечето от младежите се бяха събрали на малки групички и дансингът беше почти празен. Мередит беше в една от четирите двойки, останали да танцуват, и водеше оживен разговор с партньора си Стюарт Уайтмор относно неговата цел — да работи в адвокатската фирма на баща си. И той като нея беше сериозен и умен, и тя го харесваше повече, от което и да е друго момче от тълпата тук, най-вече защото я беше поканил да танцуват. Слушаше Стюарт, а очите й не се откъсваха от входа на залата. Когато Паркър неочаквано застана там заедно с трима приятели от колежа, сърцето й подскочи. Колко добре изглеждаше в черния си фрак, с гъстата си, просветляла от слънцето руса коса и тъмния тен на лицето! Всички останали мъже в залата, дори и двамата, които го придружаваха, й се струваха незначителни.

Забелязвайки, че тя неочаквано се стегна, Стюарт прекъсна обясненията си за изискванията в училището по право и хвърли поглед в посоката, в която се беше загледала.

— О, братът на Розмари е тук — каза.

— Да, видях го — отговори Мередит.

Той се намръщи.

— Какво толкова има в Паркър Рейнолдс, та кара всички момичета да остават без дъх и да се разтреперват? — попита язвително. — Искам да кажа, само защото е по-висок, по-голям и шест пъти по-хитър ли го предпочиташ пред мен?

— Не трябва да се подценяваш — отвърна тя, гледайки Паркър да пресича залата за задължителния танц със сестра му. — Ти си интелигентен и приятен.

— Както и ти.

— От теб ще излезе блестящ съдия, точно какъвто е твоят баща.

— Би ли желала да се видим следващата събота вечерта?

— Какво? — едва си пое дъх Мередит и го погледна. — Ами — бързо отговори — много мило от твоя страна да ме поканиш, но баща ми няма да ме пусне да отида на среща, докато не навърша шестнадесет години.

— Благодаря ти, че ме отряза толкова лесно.

— Не съм — възрази тя, но после забрави да се доизкаже, защото видя Паркър да се отправя към изхода. — Извини ме, Стюарт — изрече отчаяно, — но трябва да предам нещо!

Без да съзнава, че привлича вниманието, Мередит се втурна през празния дансинг и застигна Паркър точно когато излизаше с приятелите си. Те я огледаха любопитно и с досада, но усмивката на Паркър беше топла и истинска.

— Здравей, Мередит. Приятна ли е вечерта?

Тя кимна, надявайки се, че той ще си спомни за обещанието да танцува с нея. Щеше да припадне от неудобство, защото той продължаваше да стои и явно я чакаше да му каже това, заради което се беше втурнала след него. Бузите й станаха тъмночервени от срам, когато осъзна, че се беше втренчила в него с мълчаливо благоговение.

— Аз имам… трябва да ти дам нещо — произнесе с треперещ глас, ровейки в чантичката си. — Исках да кажа, че татко ми даде това за теб — измъкна плика с билетите за опера и честитката за рождения му ден, но перлената огърлица се изплъзна и се разпиля на пода. Тя бързо се наведе, за да я вземе, в същия момент, в който се наведе и Паркър, така че челата им се сблъскаха. — Съжалявам — извини се тя. Докато се изправяше пък, червилото на Лиза изпадна от отворената й чантичка и Джонатан Сомърс, един от приятелите на Паркър, коленичи, за да го вдигне.

— Госпожице, защо просто не изсипете чантичката си, за да можем да съберем всичко едновременно — пошегува се той, а от него се разнесе миризма на алкохол.

Ужасена, Мередит чу смеха, който се разнесе между учениците на Епингъм, наблюдаващи сцената. Пъхна плика в ръцете на Паркър, прибра бързо огърлицата и червилото си и преглъщайки сълзите си, се обърна, за да изчезне незабелязано.

Стоящият зад нея Паркър се сепна.

— Какво става с танца, който ми обеща? — попита той добронамерено.

Тя се обърна и лицето й светна.

— О! Бях забравила. Искаш ли? Да танцуваме, искам да кажа.

— Това е най-доброто предложение за цялата тази вечер — галантно отговори той и когато музикантите засвириха „Омагьосани, разтревожени, объркани“, Мередит се понесе в ръцете на Паркър и осъществи мечтата си. Под върховете на пръстите си усещаше гладката материя на сакото му и твърдата плът под нея. Одеколонът му ухаеше великолепно и той беше отличен танцьор. Тя беше така обзета от чувствата си, че несъзнателно произнасяше мислите си на глас:

— Ти си великолепен танцьор.

— Благодаря.

— И изглеждаш изключително добре във фрак тази вечер.

— И ти изглеждаш много хубава.

Чувствайки, че бузите й пламват, бързо сведе поглед. За съжаление цветето в косата й се бе измъкнало от стъблото си. Мислейки трескаво, за да каже нещо изтънчено и остроумно, тя наклони отново глава назад и весело попита:

— Добре ли прекарваш коледната си ваканция?

— Много добре — отговори той, докато погледът му бе насочен към мястото на клюмналото цвете. — А ти?

— Да, също и аз — отговори неловко.

Ръцете на Паркър я пуснаха в момента, в който музиката спря, и той усмихнат й пожела лека нощ. Мередит знаеше, че не може да остане там и да гледа след него, затова бързо се обърна. Тогава забеляза отражението си в огледалната стена. Видя как цветето виси от косата й и го сграбчи с надеждата, че току-що се е измъкнало. Нареждайки се на опашката пред гардероба, замислено гледаше цветето и ужасно се страхуваше, че то се бе удряло в рамото й по време на танца с Паркър. Погледна към момичето, застанало до нея, и тъй като то разбра мислите й, кимна:

— Да-а. Висеше през цялото време.

— Опасявах се именно от това.

Другото момиче се усмихна съчувствено и Мередит си спомни името й — Брук, Брук Морисън.

— Къде ще учиш следващата година? — попита Брук.

— „Бенсънхърст“, във Върмонт — отговори й.

— „Бенсънхърст“? — повтори тя, мръщейки нослето си. — Та режимът в него е като в затвор. Баба ми е учила там.

— И моята — отговори Мередит с въздишка.

 

 

Лиза и госпожа Елис се бяха сгушили в столовете си, когато се отвори вратата.

— Е? — попита приятелката й, скачайки от мястото си. — Как беше?

— Чудесно — отговори Мередит, — ако изключиш това, че когато подавах плика на Паркър, съдържанието на чантичката ми се разпиля. Или това, че му обяснявах колко добре изглежда и колко добре танцува — хвърли се на стола, където беше седяла Лиза, и едва сега видя, че мебелите са разместени. Всъщност стаята изглеждаше различно.

— Е, как я намираш? — попита Лиза с дръзка усмивка, докато Мередит бавно оглеждаше всичко наоколо, а лицето й отразяваше изненада и удовлетворение.

— Ти си чудесна!

— Така е — засмя се отново тя. — Госпожа Елис ми помогна.

— Аз — възрази икономката — само й донесох саксиите. Лиза направи всичко. Надявам се, че баща ти няма да се разсърди — добави притеснено и си тръгна.

Когато останаха сами, Лиза каза:

— Надявах се, че баща ти ще надникне тук, и си бях приготвила малка реч, с която да го посрещна. Искаш ли да я чуеш?

Мередит отвърна на усмивката й и кимна. Имитирайки чудесно възпитание и с безупречна дикция, Лиза започна:

— Добър вечер, господин Банкрофт. Аз съм Лиза Понтини, приятелка на Мередит. Искам да стана дизайнер и сега се опитвам да осъществя моите идеи на практика. Надявам се, че не възразявате?

Тя се справи така добре, че Мередит се засмя и каза:

— Не знаех, че искаш да станеш дизайнер.

Лиза я погледна дяволито.

— Ще съм щастлива, ако мога да завърша гимназия, та какво остава за колеж. Нямаме пари за това — с печален глас добави: — Госпожа Елис ми обясни, че твоят баща е Банкрофт от „Банкрофт и компания“. Не е ли в града?

— Има вечерно заседание на Борда на директорите — отговори Мередит и попита: — В коя гимназия ще учиш?

— В „Кемерлинг“.

Мередит примигна. Това беше голямо и грозно обществено училище, покрай което минаваше на път за „Свети Стефан“. Баща й често бе казвал, че отлично образование се получава в отлично училище. И дълго след като приятелката й беше заспала, в главата й се зароди идея. Заради нея тя започна веднага да обмисля една стратегия много по-внимателно от всичко друго, което беше планирала досега. С изключение на въображаемите си срещи с Паркър.