Джудит Макнот
Рай (24)

Глава 24

Неспособна да потисне нарастващата си тревога, Мередит все пак успяваше да се усмихва и да бъде любезна с гостите на баща си. Вечерята беше приключила преди час, а Паркър все още не се обаждаше. Опитвайки да се разсее, тя обикаляше из трапезарията и наглеждаше как почистват масата. После влезе в библиотеката, където гостите се бяха събрали да изпият по чашка бренди, преди да се разотидат по домовете си.

Телевизорът работеше и няколко души гледаха новините.

— Чудесно парти, Мередит… — започна съпругата на сенатор Дейвис, но не можа да се доизкаже, тъй като в този момент коментаторът съобщи:

„А сега — за още една личност от Чикаго в новините днес. Матю Фаръл гостува в студиото на Барбара Уолтърс рано тази вечер. Наред с другите неща той коментира наскорошното поглъщане на фирмите от кредиторите. Ето част от интервюто…“

Гостите, които вече бяха чели статията на Сали Менсфийлд, естествено предполагаха, че Мередит би се интересувала от интервюто с Фаръл. След като я погледнаха любопитно усмихнати, хората в стаята като един се обърнаха към телевизора, когато лицето на Мат изпълни екрана.

— Как се чувствате при нарастващия брой враждебно настроени кредитори, които поглъщат фирмите? — попита го Барбара Уолтърс.

— Смятам, че това е явление, което ще продължи, докато не се изработят ръководни принципи, за да го контролират.

— Има ли имунизирани срещу поглъщане от вас — приятели и т.н.? — допълни тя шеговито. — Възможно ли е например нашето АБВ да се окаже следващата ви плячка?

— Предметът на едно асимилиране се нарича цел — обясни той, усмихвайки се, а не плячка. Все пак — продължи с обезоръжаваща усмивка, — ако това ще ви подейства успокоително, мога да ви уверя, че „Интеркорп“ няма претенции към АБВ.

Мъжете в стаята се засмяха на неговата забележка, но Мередит запази пълно спокойствие.

— Позволявате ли да поговорим сега малко повече за личния ви живот? През последните няколко години се носят слухове, че сте имали шеметни връзки с няколко филмови звезди, с една принцеса и напоследък с Мария Калварис, наследницата на кораби. Всички тези любовни истории истински ли са, или са били измислени от клюкарските хроники?

— Измислени.

Мередит отново чу одобрителния смях зад гърба си, който изпълни библиотеката, и очите й засвяткаха с презрение, предизвикано от лекотата, с която този човек печелеше хората.

— Никога не сте сключвали брак, чудех се дали имате някакви планове да се ожените в бъдеще?

— Не е изключено.

Леката му усмивка я накара да скръцне със зъби, спомняйки си как тази усмивка някога караше сърцето й да бие ускорено. Телевизионните камери рязко се върнаха на водещата, но облекчението, което изпита Мередит, беше краткотрайно, защото сенаторът се обърна към нея с приятелско любопитство:

— Мередит, предполагам, че всички тук са прочели статията на Сали Менсфийлд. Ще имаш ли нещо против да ни кажеш защо не харесваш Фаръл?

Тя се опита да имитира усмивката на Фаръл.

— Не.

Всички се засмяха, но тя усети нарастващото им любопитство и побърза да се залови с възглавниците по дивана. В същия миг сенаторът сподели с баща й:

— Стантън Ейвъри е предложил Фаръл за член на клуба.

Проклинайки Мат за това, че беше дошъл в Чикаго, Мередит погледна баща си умолително, но чувствата у него вече бяха надделели над разума.

— Сигурен съм, че всички ние тук имаме достатъчно влияние, за да не го допуснем — дори ако всеки друг, който принадлежи към „Гленмор“, го иска за член.

Съдията Нортръп чу това и прекъсна разговора си с един друг гост.

— Това ли имаш намерение да направим, Филип? Да не го допуснем?

— По дяволите, точно това!

— Ако си убеден, че е нежелан, това е предостатъчно за мене — заяви съдията и се огледа за подкрепа у останалите. Бавно, но подчертано, всички гости на баща й кимнаха единодушно в знак на съгласие и Мередит разбра, че шансовете на Мат да членува в клуба „Гленмор“ вече бяха нулеви.

— Купил е голямо парче земя в Саутвил — съобщи съдията на баща й. — Настоява да бъде преразпределено така, че да може да построи голям високотехнологичен комплекс върху него.

— Така ли? — възкликна Филип, а от следващите му думи младата жена разбра, че и тук беше готов да попречи, стига да можеше. — Кого познаваме в регионалната комисия в Саутвил?

— Няколко души. Има един Полсън и…

— За бога! — прекъсна ги тя, като се засмя насила и умоляващо погледна баща си. — Няма защо да пускате тежката артилерия само защото не харесвам тази личност.

— Сигурен съм, че с баща ти имате достатъчно основателни причини за това — заяви сенаторът Дейвис.

— Ти си напълно…

— Ни най-малко! — прекъсна баща си Мередит и се опита да спре една вендета, която започваше. Със сияйна изкуствена усмивка заяви високо: — Истината е, че преди време, когато бях на осемнадесет години, Мат Фаръл се опита да ме сваля и татко още не може да му го прости.

— Сега се сещам къде съм го срещала преди! — възкликна госпожа Фостър. Обръщайки се към Мередит, тя продължи: — Преди години в „Гленмор“. Спомням си какъв необикновено привлекателен млад човек беше той… и, Мередит, ти беше тази, която ни запозна с него!

Дали случайно или нарочно, сенаторът спести отговора на Мередит, като обяви:

— Е, не искам да си тръгвам от моето тържество, но трябва да излетя за Вашингтон със самолета в полунощ…

 

 

Половин час по-късно и последният гост си отиде. Застанала до баща си, Мередит се сбогуваше с всеки един поотделно, когато забеляза, че по алеята към двора идва кола.

— Кой, по дяволите, е това? — раздразнено попита Филип, след като фаровете ги осветиха.

Тя присви очи и различи светлосин мерцедес.

— Паркър!

— В единайсет през нощта!

— Надявах се партито да е приключило досега. Трябва да говоря и с двамата — заяви Паркър.

— Не забравяй, че баща ми беше болен… — започна тя.

— Няма да го притеснявам неоснователно — обеща той, почти изтласквайки ги по коридора навътре, — но трябва да бъде запознат с фактите, за да могат правилно да се отработят.

— Престани да говориш за мен така, като че ли ме няма! — извика Филип, когато влязоха в библиотеката. — Факти за какво? Какво, по дяволите, става тук?

Затваряйки вратите на библиотеката, младият мъж каза:

— Мисля, че и двамата трябва да седнете.

— Паркър, нищо не ме разстройва повече от това да ме държат в неизвестност…

— Много добре, Филип, снощи хвърлих един поглед върху документите от развода на Мередит и забелязах някои нередности. Спомняш ли си преди около осем години да си чел за един адвокат от Чикаго, който приемал такси от клиентите, след което присвоявал сумите без някога да е регистрирал делата им?

— Да. И какво от това?

Предугаждайки какво ще последва, Мередит се отпусна на дивана. Стомахът й се сви на топка. Гласът на годеника й долиташе някъде отдалече:

— Та този човек имал някакви познания по право и знаел достатъчно много термини, за да може да оформи едно прилично искане на юридически жаргон. Когато някакъв клиент отивал при него с молба за развод, той най-напред изисквал или взаимното съгласие на двамата съпрузи, или единият от тях да не може да бъде открит. След това взимал на клиентите толкова пари, колкото можел да измъкне. Изготвял решението за развода и понеже знаел, че никога не би могъл да се представи за адвокат пред колегията, подписвал решението за разтрогване на брака сам, вместо съдията.

— Опитваш се да ми кажеш — започна Филип, — че адвокатът, когото бях наел преди единайсет години, не е бил адвокат?

— Боя се, че да.

— Не вярвам! — тихо възкликна той.

— Няма смисъл да се докарваш до втори сърдечен удар, защото това няма да промени нищо — разумно изтъкна Паркър, а на Мередит мъничко й поолекна, като забеляза, че баща й се опитва да се поуспокои.

— Продължавай — подкани той след малко.

— Днес, след като получих потвърждение, че Спижалски не е член на Адвокатската асоциация, изпратих един човек да проучи нещата в съда — много дискретен човек, когото ползваме за нужди на банката — увери той Филип, който беше впил пръсти в облегалката на стола пред себе си. — Той прекара целия ден и част от нощта, проверявайки отново и отново, и установи, че разводът на Мередит не е вписан в съдебните регистри.

— Ще го очистя това копеле!

— Ако имате предвид Спижалски, ще трябва най-напред да го откриете. Той е изчезнал. Ако обаче си мислите за Фаръл, горещо ви съветвам да преосмислите намерението си.

— По дяволите, ще го направя! Мередит може да реши целия проблем, като просто излети за Рено или някъде другаде и получи тихо и бързо развод.

— Вече мислих за това, но няма да стане — вдигна той ръка, за да спре разярения мъж. — Слушай ме, Филип, тъй като имах достатъчно време тази вечер, премислях нещата. Дори ако Мередит постъпи както предлагаш, това няма да помогне и за отпадане на законното основание върху правата за собственост. Ще трябва да се действа само чрез съда в Илинойс.

— Дъщеря ми няма нужда да му казва, че има усложнение.

— Американската адвокатска асоциация вече разполага с две жалби срещу Спижалски и те са предадени за разглеждане от властите. Да предположим, че Мередит те послуша, арестуват Спижалски и той си признае. Веднага щом като го направи, властите ще уведомят Фаръл, че разводът му не е законен. Даваш ли си сметка какво дело би могъл да заведе той за всичко това? В името на добрата воля Фаръл е предоставил на теб и Мередит да поемете отговорността за развода, а вие сте били немарливи; нещо повече, изложили сте го на възможността за двуженство през тези години и…

— Изглежда си премислил всичко — язвително подхвърли Филип. — Какво предлагаш да направим?

— Всичко възможно, за да го умилостивим и да го накараме да се съгласи на бърз и без усложнения развод — отговори Паркър, след което се обърна към Мередит: — Боя се, че тази работа ще се падне на тебе.

По време на цялата дискусия тя седеше, отнесена нанякъде, но тази забележка я накара да трепне.

— Защо трябва да бъде умилостивен от мене или от когото и да било друг?

— Защото има огромни финансови усложнения. Харесва ли ти или не, но този човек е законният ти съпруг от единайсет години насам. Ти си богата млада жена, Мередит, и като твой законен съпруг Фаръл би могъл да предяви иск за дял от това, което имаш…

— Престани да го наричаш мой „законен съпруг“!

— Истина е — продължи Паркър, но този път по-меко, — че Фаръл би могъл и да откаже да сътрудничи при получаването на развода. Би могъл да те съди за небрежност…

— Боже мой! — извика тя и започна нервно да крачи. — Не мога да повярвам! Не, чакайте. Преиграваме — заяви след секунда, наложила си да разсъждава логично, като че ли имаше да разрешава служебен проблем. — Ако е истина това, което съм чела, Мат е далеч по-богат от нас…

— Много по-богат — потвърди Паркър, усмихвайки се одобрително на спокойствието, с което тя разсъждаваше. — В такъв случай той би загубил дяволски повече в една битка за собственост, отколкото ти.

— Следователно няма защо да се безпокоим — заключи младата жена, — тъй като той също ще иска да се приключи с този кошмар и ще е доволен, че не търся нищо от него. Всъщност ние имаме решаващ глас…

— Това не е съвсем вярно — възрази Паркър. — Както току-що обясних, с баща ти сте поели отговорността за получаване на развода и тъй като не сте изпълнили задължението си, адвокатите на Фаръл лесно биха могли да убедят съда, че вината е ваша. В такъв случай не е изключено съдията да присъди дори наказателни щети. Вие, от друга страна, доста трудно ще получите някакви пари от Фаръл, тъй като се предполага, че съзнателно не сте довели нещата докрай.

— Няма да получи и цент повече! — злостно подхвърли Филип.

— Вече платих на копелето десет хиляди долара, за да се махне от живота ни и да забрави за всякакви пари от Мередит или от мене.

— Как му платихте?

Лицето на Филип посърна.

— Направих това, което оня тип ми каза да правя — написах чек, който да бъде изплатен на двамата: Фаръл и на него.

— Спижалски — вметна Паркър саркастично — е мошеник. Наистина ли мислиш, че той би имал някакви скрупули и не би измамил Фаръл, като отмъкне всичките пари за себе си?

— Трябваше да убия Фаръл в деня, в който дъщеря ми го доведе тук!

— Престани! — извика Мередит. — Не си приписвай още една заслуга! Просто ще наемем адвокат, който ще се свърже с неговия адвокат.

— Не смятам, че е редно да се постъпи така — намеси се Паркър.

— Ако искате той да ви сътрудничи и да се запази в тайна цялата тази бъркотия — което смятам, че е основна цел за всички нас, — то по-добре е нещата да се изгладят лично с него.

— Какви неща? — попита тя разпалено.

— Бих предложил — заяви Паркър — лично да му се извиниш за направената от тебе забележка, която се появи в колонката на Сали Менсфийлд.

При спомена за благотворителния бал Мередит се сви на креслото пред камината, вперила поглед в огъня.

— Не мога да повярвам — прошепна.

Баща й възкликна:

— Започвам да ти се чудя, Паркър. Що за мъж си, че предлагаш тя да се извини на това копеле! Аз ще се разправям с него!

— Един практичен, цивилизован мъж, такъв съм аз — отговори той, прекоси стаята и сложи ръка върху рамото на Мередит. — А ти си своенравен Филип, поради което си последният човек в света, който трябва да се свърже с него. Още повече, че аз вярвам на Мередит. Слушай, дъщеря ти ми разказа за всичко, което се е случило между Фаръл и нея. Оженил се е за нея, защото е била бременна. Това, което е направил при загубата на детето, е било жестоко, но може би е било по-добре, отколкото да продължи един брак, обречен от самото начало.

— Много мило! — изсъска Филип. — Този субект беше на двадесет и шест години и докато преследваше богати момичета, успя да съблазни една осемнадесетгодишна наследница. Преспа с нея и после „учтиво“ благоволи да я вкара под венчило.

— Престани! — извика Мередит още по-рязко. — Паркър е прав. А ти много добре знаеш, че не ме е „съблазнил“. Казах ти какво се случи и защо. Това обаче няма нищо общо със случая сега. Аз ще се оправям с Мат, но след като преценя как ще бъде най-добре да постъпя.

— Това вече е моето момиче — доволен отбеляза Паркър и погледна Филип, но не обърна внимание на буреносния израз върху лицето му. — Мередит просто трябва да се срещне с него по цивилизован начин, да обясни проблема и двамата ще получат развод без финансови претенции един към друг — изучаваше бледото й, изпито лице. — Имала си и по-заплетени проблеми за разрешаване в живота си, нали, скъпа?

Тя видя разбиране, подкрепа и гордост в очите му, но се чувстваше безпомощна.

— Не, грешиш.

— Разбира се, че си имала! — настояваше той. — Всичко това скоро може да бъде зад гърба ти, ако само успееш да го убедиш за среща още утре.

— Слушай! Защо да не му кажа по телефона?

— Така ли би постъпила, ако това беше заплетена ситуация от твоя бизнес, жизненоважна за тебе?

— Не, разбира се — въздъхна тя.

 

 

След като Паркър си отиде, известно време Мередит и баща й останаха в библиотеката, зареяли поглед в пространството и сякаш изпаднали в някакъв сърдит унес.

— Предполагам, че ме обвиняваш за всичко това — проговори накрая Филип.

Тя извърна глава и го погледна. Изглеждаше победен и бледен.

— Разбира се, че не — отговори тихо. — Ти само се опита да ме защитиш, като нае адвокат. Е, оказа се, че си налетял на мошеник.

— Ще се обадя на Фаръл сутринта.

— Не трябва — възрази тя. — Паркър беше прав. Ти губиш всякакъв контрол само като чуеш името Мат. Ако се опиташ да говориш с него, само след десет секунди ще получиш нов сърдечен удар. Защо не си легнеш да поспиш? — добави и стана. — Ще се видим утре в службата. Сутринта всичко ще изглежда по-малко страшно. Освен това — тя се опита да се усмихне окуражаващо, докато се придвижваха към изхода, — аз вече не съм онова осемнадесетгодишно момиче и не се страхувам да се срещна с Матю Фаръл. Всъщност — излъга Мередит — дори чакам с нетърпение да го надприказвам!

Махна на баща си весело с ръка и забърза надолу по стъпалата. Колата й беше паркирана до пътеката. Тя отвори вратата и се вмъкна вътре. Опря чело във волана и затвори очи. „О, Боже мой!“

Перспективата да се изправи лице в лице с тъмнокосия демон от миналото й я ужасяваше.