Джудит Макнот
Рай (36)

Глава 36

До обяд действието на хапчетата беше преминало. Мат се почувства значително по-добре, въпреки че беше изненадан от слабостта си, след като не беше правил нищо друго, освен да вземе душ и да си обуе дънките. Леглото го мамеше да си легне отново, но той не му обърна внимание. Долу Мередит очевидно приготвяше обеда, тъй като я чуваше да се движи из кухнята. Извади електрическата самобръсначка, която си беше купил от Германия, включи я и така застина с машинката в ръка. Мередит беше долу…

Невъзможно. Немислимо. Не беше истина. Осъзнаваше, че мотивите за присъствието й и спокойствието, с което беше приела новината за Хюстън, изглеждаха невероятни. Мат започна да се бръсне. Навън отново валеше и беше адски студено, ако се съдеше по ледените висулки по дърветата. Но вътре беше топло и неочаквано уютно, а простата истина беше, че не му се занимаваше с опаковане на книгите, не беше и достатъчно болен вече, за да пази леглото и се взира в тавана. Компанията на Мередит, въпреки че нямаше нищо общо с отмората, щеше да бъде едно приятно развлечение.

Докато сновеше из кухнята, Мередит чу, че той крачи из стаята над нея. Взе подноса и тръгна към стълбите. Довечера или на сутринта щеше да му разкаже какво се беше случило с тяхното дете, не точно сега. От друга страна, страшно много й се искаше да приключи с тази част от посещението си, да изтрие завинаги оскърблението, гнева и болката, които двамата бяха преживели. Тогава щяха да обърнат нова страница. Биха могли наистина да се помирят, може би дори да спечелят едно взаимно и чисто приятелство, и най-сетне да сложат край на този бурен и обречен от самото начало брак. Тази сутрин Мат беше склонен да остави нещата в миналото, но тя не искаше и да мисли за евентуалната му реакция, когато откриеше докъде всъщност се простираше коварството на баща й.

Засега беше доволна, че той е потопен в блажено невежество за нещата, които предстоеше да научи. Трябваше да си даде кратка почивка… за да се подготви за предстоящия мъчителен разговор — както за нея, така и за него. Хрумна й, че беше необикновено щастлива от перспективата да прекара една спокойна вечер в негова компания. В края на краищата, след като бяха стари приятели, и двамата заслужаваха да подновят приятелството си.

Спря пред вратата му, почука и извика.

— В добро настроение ли си?

— Да. Влез.

Отвори вратата и го видя, че стои пред огледалото без риза и се бръсне. Смутена, тя отмести поглед от бронзовия гръб и подскачащите му мускули. Забелязал реакцията й, Мат присви вежди в огледалото.

— Не е нещо, което не си виждала преди — отбеляза сухо.

Упрекна се за това, че се държи като неопитна девственица, и изтърси първото нещо, което й дойде наум:

— Истина е, но сега съм сгодена.

Ръката му застина.

— Имаш си голям проблем — добави той след кратко напрегнато мълчание. — Съпруг и годеник.

— Когато бях млада, бях свита и безинтересна за момчетата — пошегува се тя и остави подноса. — Сега се опитвам да наваксам за загубеното — като се обърна към него, добави с по-особена нотка в гласа си: — От думите на баща ти, доколкото разбирам, не съм единствената, която има проблем със съпруг и годеник. Очевидно смяташ да се ожениш за момичето, чиято снимка е на бюрото ти.

— Това ли каза баща ми?

— Да. Истина ли е?

— А има ли някакво значение?

— Не.

Мат изключи самобръсначката.

— Бих ли могъл да те помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Прекарах две изтощителни седмици и очаквах с нетърпение идването си тук, за да остана на тишина и да си почина.

Мередит се почувства така, сякаш й беше зашлевил плесница.

— Съжалявам, че наруших спокойствието ти.

На устните му заигра усмивка.

— Ти винаги си нарушавала спокойствието ми, Мередит. Всеки път, когато се срещнем, целият свят около нас се обърква. Не съжалявам за това, че си тук, но бих искал да прекарам един приятен следобед, без да се занимавам с неприятни неща точно сега.

— Всъщност аз се чувствам по същия начин.

Двамата се изгледаха, после Мередит се обърна и взе хавлиения халат, преметнат на един от столовете.

— Облечи това и после можеш да обядваш.

Мат послушно навлече халата и седна, вперил недоверчив поглед в покритите чинии.

— Какво има в оная купичка? — попита той предпазливо.

— Наниз чесън — излъга Мередит тържествено, — да го увесиш на врата си — той все още се смееше, когато тя вдигна капака. — Дори аз мога да приготвя супа от консерва и да направя сандвич, като сложа парче месо върху две филии хляб.

— Благодаря — каза той искрено. — Много мило от твоя страна.

След като се нахрани, двамата слязоха долу и седнаха пред камината, която той настоя да запали. Известно време разговаряха спокойно за неща, които не биха предизвикали спор — за времето, за сестра му и накрая за книгата, която четеше. Тя забеляза, че той се измори.

— Не би ли искал да си легнеш пак?

— Не, по-добре ми е тук, долу — изтегна се на дивана и бавно отпусна главата си върху възглавницата.

След като спа един час, Мат се събуди със същата мисъл, която го беше споходила сутринта — сънуваше, че Мередит е при него. Но когато обърна главата си леко и погледна към стола, където беше седяла по-рано, се убеди, че не е сън. Тя беше там — подвила крака под себе си, правеше записки в един жълт бележник. Светлината на огъня позлатяваше косата й, а гладките й бузи озаряваше с лек розов отблясък. Гледаше я как работи и се усмихваше вътрешно. Тя приличаше по-скоро на прилежна ученичка, която пише домашните си, отколкото на временно изпълняващ длъжността президент на национална верига магазини за търговия.

— Върху какво работиш?

Жената на стола се усмихна и вместо „алгебра“ или „геометрия“, отвърна:

— Подготвям обзор за развитието на пазара. Трябва да го представя на следващото заседание на Борда на директорите. Надявам се, ще ги убедя да ми разрешат по-широка гама стоки с наша, собствена марка. Универсалните магазини — обясни тя, — особено магазини като „Банкрофт“, печелят изключително много от продажби на стоки със собствени етикети. Ние обаче не се възползваме достатъчно от това положение, за разлика от „Ниймънз“ и „Блумингдейл“, например.

Както по време на обеда, така и сега, Мат изведнъж бе силно впечатлен от тази страна на нейната личност — делова жена. Отчасти може би, защото контрастираше толкова много с представата му за нея от миналото.

— Защо не сте се възползвали от тази възможност? — попита той.

— Никога не бихме могли да го направим — разясни му тя, когато той я подтикна да помисли за закупуването на техни собствени производствени мощности в Тайван или Корея.

— Защо пък не? Ако притежавате ваши собствени мощности, бихте елиминирали всичките си проблеми с качествения контрол и с доверието на потребителите.

— Прав си, но просто не бих могла да си го позволя. Нито сега, нито пък в близко бъдеще.

Явно тя не го разбираше.

— Не ти предлагам да използваш ваши собствени пари! Вземи кредит от банката, банкерите са за това — добави той, забравяйки за момент, че годеникът й упражняваше точно тази професия. — Банкерите ти заемат твоите собствени пари тогава, когато са убедени, че това, за което искаш кредита, е сигурно нещо. Тогава ти взимат лихва, понеже са ти отпуснали парите — а когато заемите се изплатят, ти заявяват колко са щастливи, че са поели риска вместо тебе. Сигурно знаеш как стават тия работи.

Мередит избухна в смях.

— Напомняш ми моята приятелка Лиза — тя не е особено възторгната от професията на годеника ми. Смята, че Паркър трябва просто да ми дава парите, когато ми потрябват, без да настоява за обичайното обезпечение.

Усмивката му леко се помрачи при споменаването на годеника й, но след това прерасна в шок, когато тя допълни:

— Повярвай ми, започвам да ставам експерт по търговско кредитиране. „Банкрофт“ е вече на кредит, а откровено казано, и аз също.

— Какво искаш да кажеш с „и аз също“?

— Разрастваме се много бързо. Ако навлезем в дадена област, която е била разработена от някой друг, разходите намаляват, но също и печалбите. Така че обикновено развиваме съответната търговия сами, тогава даваме на лизинг част от нея на други търговци. Цяло състояние струва да се направи това и за целта осигуряваме средствата — от кредит.

— Разбирам, но какво общо има това лично с тебе?

— Необходимо е обезпечение, за да получиш заем — напомни му. — „Банкрофт и компания“ вече са дали като обезпечение всичко, което имат, както и самите магазини, разбира се. Исках да пробия в Ню Орлийнс и Хюстън, за да вложа стоки и собственост в доверителния фонд за обезпечения. След една седмица ще навърша тридесет години и доверителният фонд, който дядо ми е открил в моя полза, минава под мое управление.

Видя го, че се намръщи, и бързо добави:

— Няма основание за безпокойство. Магазинът в Ню Орлийнс се справя с изплащането на заема.

Мат беше напълно онемял.

— Да не би в момента да ми казваш, че ти лично си гарантирала тоя заем за магазина в Ню Орлийнс?

— Трябваше да го направя.

Той се опита да говори спокойно:

— Никога не прави това отново — предупреди я. — Никога не залагай свои пари за бизнес сделки. Казах ти, че банките са за това. Те печелят от лихвата, нека да поемат риска. Ако бизнесът се провали и магазинът в Ню Орлийнс не може да погасява заема, ти ще трябва да го направиш, а ако не можеш, банката ще те довърши.

— Нямаше друг начин.

— Ако твоята банка ти е внушила това, то тя е мошеник — прекъсна я той. — „Банкрофт и компания“ е утвърдила се, печеливша корпорация. Една банка има правото да поиска от някого персонална гаранция за кредитиране на бизнес само в случай на неизвестно лице без почтено кредитно досие — тя отвори уста и понечи да му противоречи, но Мат я спря, като вдигна ръка. — Зная, че ще се опитат да те накарат лично да подпишеш. Много биха искали да имат петдесет консигнанта с обикновена ипотека на жилищата си, ако можеха да ги осигурят, тъй като това елиминира техния риск. Но никога, при никакви обстоятелства, не се подписвай лично за кредит на „Банкрофт“ отново. Смяташ ли, поне за секунда, че банкерите молят директорите на „Дженеръл Мотърс“ да гарантират лично банковите кредити за собствената им корпорация?

— Не, разбира се, че не. Но нашият случай е малко по-различен.

— Това е, което банките винаги се опитват да кажа. Кой, по дяволите, е банкерът на „Банкрофт“?

— Моят годеник… „Рейнолдс Маркънтайл Тръст“ — поясни тя.

— Голяма сделка е изработил годеникът ти за тебе — заяви той саркастично.

Дали тази забележка не беше породена от мъжко съперничество?

— Не си разумен — тихо се обади тя. — Има нещо, което забравяш. Банковите контрольори проверяват отпуснатите от банката кредити, и сега, когато банките навсякъде непрекъснато фалират, ревизорите се мръщят за това, че банките инвестират неудачно, давайки големи кредити. „Банкрофт и компания“ дължи стотици милиони на „Рейнолдс Маркънтайл“. Паркър не би могъл лесно да ни предоставя парични заеми — особено сега, когато сме сгодени, — освен ако не дадем достатъчно обезпечение.

— Би трябвало да има някаква друга форма на обезпечение, която бихте могли да използвате като гаранция. Ами акциите ти в магазина?

Тя преглътна и поклати глава.

— Вече съм ги използвала, а и баща ми направи същото. Има само един голям акционер на „Банкрофт и компания“, който не е заложил акциите си.

— Кой?

На нея вече й се искаше да отклони разговора в друга насока и се възползва от предоставената й възможност.

— Майка ми.

— Майка ти ли?

— И аз имам такава, знаеш ли? — напомни му сухо. — Дали са й голям брой акции като част от бракоразводното споразумение.

— Защо майка ти не предложи акциите си на банката? Съвсем разумно е, тъй като това ще й донесе печалба. Стойността на акциите се повишава с всеки изминат ден за това, че „Банкрофт и компания“ продължават да се разрастват и просперират.

Като остави бележника настрани, Мередит го погледна.

— Не го е направила, тъй като не е била помолена да го направи.

— Ще ти бъде ли удобно да ми кажеш защо не е била помолена?

— Защото живее някъде в Италия и нито баща ми, нито аз сме имали нещо общо с нея, откакто съм навършила годинка — изведнъж реши да му каже нещо, за което обикновено предпочиташе да не си спомня. Наблюдавайки го за реакцията му, продължи с усмивка. — Моята майка е Каролин Едуардс.

Той сви вежди в недоумение и тя му подсказа:

— Спомняш ли си един стар филм с Кари Грант? Той е на Ривиерата, а принцесата на някакво митично кралство избягва оттам…

По израза му разбра, че се беше сетил точно кой е филмът и коя е филмовата звезда, изпълняваща женската роля.

Той я погледна изненадан и се усмихна.

— Тя е твоята майка?

Мередит кимна утвърдително.

Замислен, Мат мълчаливо сравни Мередит със звездата от филма. Каролин Едуардс е била красива, но дъщеря й беше още по-красива. Тя пленяваше с излъчването си, което идваше отвътре и озаряваше изразителните й очи с онази естествена изтънченост, която не можеше да бъде придобита в някаква актьорска школа. Притежаваше изваян нос, на който и скулпторите биха завидели, нежни скули, романтична уста, която мамеше и приканваше мъжа да я обсипе с целувки, и в същото време всичко останало у нея го предупреждаваше да стои на разстояние.

Дори ако този мъж беше неин съпруг…

Мат прогони тази мисъл от главата си в мига, в който го споходи. Бяха женени само по технически причини, в действителност си бяха чужди един на друг. Интимни непознати, напомни демонът в главата му, и той се насили да не сваля поглед по-надолу от острото деколте на жълтия й пуловер. Нямаше обаче нужда да гледа. Някога беше изследвал и целувал сантиметър по сантиметър гърдите й, които сега предизвикателно повдигаха пуловера. Все още си спомняше — как изпълваха ръцете му, мекотата на кожата й, твърдостта на зърната й, благоуханието… Раздразнен от насоката на мислите си, той се опита да се убеди, че такава би била естествената реакция на всеки мъж, изправен пред жена, притежаваща способността да изглежда едновременно невинна и прелъстителна. Като се усети, че я беше гледал прекалено дълго, той се върна към темата на разговора им.

— Винаги съм се чудил откъде имаш това красиво лице… И Господ знае, че в никакъв случай не приличаш на баща си.

Изненадана от неочаквания комплимент и поласкана, че той смяташе лицето й за красиво дори сега, когато наближаваше трийсетте, Мередит леко повдигна рамене.

— Как така досега не съм разбрал коя е майка ти?

— Нямахме много време за разговори преди.

„Защото бяхме твърде заети с това да се любим“ — отговори си той наум, връхлетян от спомена за онези горещи, безкрайни нощи. Тогава я беше държал в ръцете си, бе сливал тялото си с нейното, изгаряйки от копнеж да й достави удоволствие и да бъде близо до нея.

— Чувал ли си някога за „Сийборд Консолидейтид Индъстрийз“?

— Струва ми се, че има такава фирма във Флорида. Това е холдинг, който първоначално е притежавал няколко големи химически фирми, а по-късно е привлякъл други производства в областта на минната, въздухоплавателната и компютърната промишленост. Даже имат верига от аптеки.

— Супермаркети — поправи го тя с тази закачлива усмивка в ъгълчетата на устните си, винаги предизвиквала жаждата му да ги покрие с целувки. — „Сийборд“ е бил основан от дядо ми.

— И сега твой ли е?

— Не, притежават го втората му съпруга и двамата й синове. Дядо ми се ожени за секретарката си седем години преди да почине. По-късно осинови момчетата и им завеща „Сийборд“.

— Трябва да е доста способна в бизнеса жена — развила е „Сийборд“ в голям и добре печеливш конгломерат.

Неприязънта й към тази жена я накара да отрече една такава оценка и тя разкри повече, отколкото имаше намерение:

— Шарлот разрасна корпорацията, но тя винаги е била много мощна. Всъщност „Сийборд“ притежаваше всичко, което семейството е придобило за поколенията, а „Банкрофт и компания“ — имам предвид универсалния магазин — беше около една четвърт от общите активи. Така че, разбираш ли, неслучайно тя е развила „Сийборд“ до такава степен.

По всяко друго време не би споделила толкова много, но днес беше специален ден. Беше й приятно да седи срещу Мат след всичките тези години с пълното съзнание, че възстановява едно приятелство. А и бе поласкана от неговата заинтересованост към разказваното от нея. Всичко това, съчетано с уюта от пращящите в огъня клони, докато навън снегът се трупаше по прозорците, създаваше атмосфера, насърчаваща откровеността. Тъй като той деликатно се въздържаше от по-нататъшно любопитство относно нещата, за които говореха, Мередит непринудено продължи:

— Шарлот и баща ми се ненавиждаха и когато дядо се ожени за нея, това предизвика такъв срив между двамата, че той никога не беше превъзмогнат. По-късно, може би като отмъщение за това, че баща ми го отбягваше, дядо ми законно осинови синовете на Шарлот. Ние дори не знаехме за това, преди да прочетат завещанието му. Беше разделил имуществото си на четири равни части: една — на баща ми, а останалите — на Шарлот и синовете й, чиито дялове бяха под неин контрол, разбира се.

— Не усещам ли някаква нотка на неприязън, когато споменаваш тази жена?

— Вероятно.

— Защото е сложила ръка върху три четвърти от имуществото на дядо ти ли — подхвърли Мат, — вместо върху половината, което би било по-нормално?

Наближаваше време за вечеря, затова тя побърза да довърши:

— Не заради това не мога да я понасям. Шарлот е най-коравосърдечната, най-студената жена, която някога съм познавала, и мисля, че нарочно задълбочи отчуждението между баща ми и дядо ми. Не че й костваше много от нейна страна — приключи с тъжна усмивка. — Двамата бяха вироглави и избухливи. Твърде много си приличаха по темперамент, за да могат да живеят в разбирателство. Веднъж, когато се караха за начина, по който баща ми управляваше магазина, чух дядо да му крещи, че единственото свястно нещо, което баща ми бил направил в живота си, било да се ожени за майка ми. И след това го оплескал така, както развалял магазина — поглеждайки към часовника, тя се изправи и каза: — Стана късно, може би си гладен. Ще приготвя нещо за хапване.

— А баща ти наистина ли оплескваше работата в магазина? — попита Мат, влизайки с нея в кухнята.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не, сигурна съм, че не беше така. Дядо ми имаше слабост към красивите жени. Беше луд по майка ми и бесен по онова време заради развода. Всъщност той й даде акциите от „Банкрофт“ — това щяло да напомня на баща ми непрекъснато, че всеки път, когато магазинът има печалба дори само един долар, тя ще получава част от нея в дивиденти.

— Изглежда е бил голям джентълмен — отбеляза саркастично Мат.

Мередит бе насочила вече вниманието си към вечерята. Отвори шкафа, чудейки се каква по-лека храна би могла да приготви.

Той обаче отиде направо до хладилника и извади оттам пържоли.

— Какво ще кажеш за това?

— Пържоли? Яде ли ти се нещо тежко?

— Определено. Цял ден не съм хапвал нищо нормално.

Независимо че не се интересуваше от вечерята, на него не му се искаше да приключат разговора си. Беше романтично изживяване и за двамата, почти като в романите — тя беше тук сега и играеше ролята на всеотдайна, внимателна съпруга, която се грижи за своя съпруг, възстановяващ се след боледуване. Започна да разопакова месото, но скрито я наблюдаваше как стои до рамото му и завързва хавлиена кърпа на кръста си вместо кухненска престилка.

— Баща ти казва ли, че изпускаш работата в магазина? — пошегува се Мат.

Докато изваждаше хляба, тя му хвърли весел поглед.

— Само когато е в необичайно добро настроение.

Опита се да му покаже, че не е необходимо да й съчувства.

— Потискащо е, когато по време на заседания се държи грубо с мене пред останалите директори, но те вече са свикнали. Още повече, че също са изпитали гнева му по един или друг начин. Разбираш ли, хората са наясно, че баща ми е човек, който трудно приема, че някой друг е способен да постигне нещо без неговия съвет или намеса. Винаги наема компетентни и образовани хора, които раждат суперидеи, а след това ги принуждава да приемат неговите. Ако даден проект се осъществи, той си приписва заслугата за успеха, ако се провали, другите са изкупителната жертва. Тези, чиито идеи успеят, получават повишение, но не и благодарности и признание. Всеки следващ път битката започва отначало. И така е с всяко нововъведение.

— А ти? — попита той и се облегна на стената до нея. — Ти как се справяш с нещата, след като сама движиш всичко сега?

Мередит се спря за момент и си припомни заседанието, което Мат водеше в деня на нейното посещение в офиса му.

— Постъпвам като тебе — отговори тя тихо.

Той повдигна учудено вежди.

— Откъде знаеш как действам?

— Наблюдавах те в деня, когато дойдох в твоя офис. Винаги съм знаела, че има и по-добър начин да се ръководят изпълнителните директори от този на баща ми. Но не бях сигурна дали няма да решат, че съм слаба и постъпвам по женски, ако проведа един по-открит диалог, когато стана президент.

— Е, и? — подтикна я, усмихвайки се леко.

— И ти правеше точно това с твоя състав тогава. Никой обаче не би те обвинил някога, че си неубедителен или действаш по женски. И така — приключи тя на един дъх, смеейки се — реших да се държа точно като тебе, когато порасна!

Настъпи неловко мълчание. Мередит се почувства неудобно, а Мат беше поласкан от нейната похвала много повече, отколкото искаше да си признае.

— Благодаря — произнесе той официално.

— Моля. Ами защо не седнеш, а аз ще приготвя нещо да хапнем.

След вечерята се върнаха във всекидневната. Тя застана пред библиотеката и започна да преглежда старите книги и игри. Беше прекарала един чудесен, незабравим ден и този факт я караше да се чувства виновна пред Паркър и някак неловко за… нещо, което не можеше да определи с думи. Но да, би могла, помисли си откровено пред себе си, би могла лесно да го формулира, въпреки че не можеше да разбере защо й действаше така силно. Твърде много мъжественост цареше в тази къща и не й даваше спокойствие, твърде много мъжки чар, твърде много спомени започваха да се събуждат. Не беше си помисляла за нещо подобно, когато пътуваше за фермата.

Той я наблюдаваше от канапето. Когато се задържа доста дълго време пред полицата със старите игри, си помисли, че може би съзерцаваше играта „Монополи“… и си е спомнила за последния път, когато бях играли на нея.

— Би ли искала да опиташ? — попита той.

Тя се обърна.

— Да опитам какво?

— Помислих, че гледаш една от игрите — тази най-отгоре.

Тогава Мередит я видя, „Монополи“. И всичките й мисли и грижи изведнъж се изпариха пред перспективата да прекара следващите няколко часа, играейки с него на „Монополи“. Усмихна му се мило и се пресегна да вземе кутията.

— Искаш ли да играем?

— Предполагам, че бихме могли — отвърна той и издърпа одеялото от канапето, за да могат да седнат там и да разположат играта между тях.

Два часа по-късно Мат притежаваше Бродуок, Парк Плейс, зелени площи, червени площи, жълти площи, всичките четири жп гари и двата завода; на практика бордюрът беше покрит само с негови къщи и хотели, на които Мередит трябваше да плаща наем всеки път, когато нейният знак се приземяваше на негова собственост.

— Дължиш ми две хиляди долара за последния ход — напомни той, предоволен от вечерта и напълно очарован от жената, успяла да превърне игра като „Монополи“ в една от най-приятните и забавни вечери, които беше прекарвал от години. — Предаваш ли се?

Мередит го погледна открито и го смути с нахалството си:

— Останали са ми само петстотин. Ще ми отпуснеш ли кредит?

— Нямаш никакъв шанс. Спечелих. Предай се.

— Богаташите са безсърдечни — заяви тя и изсипа парите в дланите му. Опита се да се намръщи, но безрезултатно. — Трябваше да предвидя последния път, когато играхме на тази игра — а ти купи всичко наоколо и обра парите ни, — че ще станеш известен, богат магнат.

Мат я погледна изпитателно за миг и после сериозно я попита:

— А това щеше ли да е от значение за тебе?

Тя трепна и сърцето й прескочи от прекия, неочакван въпрос. Опитвайки се да го отмине и да възстанови настроението си, тя си придаде вид на засегната и започна да събира играта.

— Ще съм ви благодарна, ако не намеквате, че съм била користолюбива на младини, господин Фаръл. Достатъчно ме унижихте за една вечер, като спечелихте всичките ми пари.

— Права си, направих го — отговори й Мат, подражавайки на безгрижния й тон. Ядоса се на себе си, защото внезапно се бе зачудил с какво да я задържи при себе си. Изправи се и се зае с огъня в камината. Докато свърши, вече се беше овладял.

— Като говорим за пари — каза той, когато тя остави играта обратно на мястото й, — ако някога лично даваш отново гаранция за кредит, отпускан на вашата фирма, поне настоявай банката на твоя годеник да те освободи от гаранцията след две или три години. Това е достатъчно дълго време, за да се убедят, че кредитът е стабилен.

— Правят ли банките това?

— Питай годеника си — Мат усети сарказма в гласа си и се намрази за пронизващата го ревност. И докато все още се упрекваше за изтърваните от него думи, продължи: — И ако той не се съгласи, намери си друг банкер.

Мередит усети, че земята под нея се клати.

— „Рейнолдс Маркънтайл“ — обясни му търпеливо — е банка на „Банкрофт“ от почти един век насам. Ако знаеше всички подробности за нашите финанси, щеше да се съгласиш, че Паркър ни е повече от удобен.

Неоснователно раздразнен от това, че тя непрекъснато защитаваше този мъж, Мат целенасочено попита нещо, което искаше да й каже през цялата вечер:

— Той ли е отговорен за пръстена, който носиш на лявата си ръка?

Тя кимна и го погледна внимателно.

— Има противен вкус. Дяволски грозен е — с презрение коментира той.

Това беше истина и Мередит усети, че я залива неудържим смях. Той стоеше неподвижно, повдигнал вежди предизвикателно, приканвайки я да го отрече.

Тя прехапа устни.

— Наследствена вещ е.

— Грозен е.

— Ами една наследствена вещ е…

— Всеки един предмет — продължи той, — всяка една вещ с дълбока сантиментална стойност, която е твърде грозна, за да се продаде, и твърде ценна, за да се изхвърли.

Вместо да се разсърди, Мередит избухна в смях и се опря в стената.

— Прав си.

Мат я гледаше и се мъчеше да си напомни, че тя повече не означава нищо за него. После откъсна поглед от това пламнало, запленяващо лице и погледна часовника над камината.

— Минава единадесет часът. Може да се каже, че вече е нощ.

Сепната от учтивия му тон, Мередит бързо изгаси лампата на канапето.

— Съжалявам. Не трябваше да те задържам до толкова късно. Не усетих как мина времето.

Настроението им напълно спадна, когато заедно се заизкачваха по стълбите, за да си легнат. Мередит го усети, но не си даваше ясна сметка защо се получи така. Затова пък Мат имаше точен отговор на въпроса. С хладна вежливост той я придружи до стаята на Джули и й пожела лека нощ.