Господин Свещаров
Разкази за съвременната биология (2)

Тайнствените свръхмикроби

В края та юли 1976 г. по време на международен конгрес във Филаделфия (САЩ) внезапно 200 души от участниците се разболели. Неизвестната болест, която протичала в много тежка форма, за няколко дни отнела живота на 29 от заболелите. Масовият характер на заболяването първоначално бил отдаден на отравяне с никелови соли. Симптомите — силно главоболие, висока температура, отпадналост, болки в мускулите и дихателните пътища — били неспецифични и карали лекарите да се съмняват в инфекциозната природа на болестотворния причинител. Освен това заболяването било установено само в района на хотела, където се провеждал конгресът, и в най-близките до него улици. Странният характер на епидемията се сторил на специалистите особено зловещ, когато по време на друго събрание в същия хотел започнала да се развива напълно подобна на миналата и също така необяснима епидемия. Едва 6 месеца по-късно изследователи от град Атланта в щата Джорджия, които още в самото начало се усъмнили в правилността на поставената диагноза, успели да изолират от белите дробове на жертвите един вид бактерия. Инжектирана в морски свинчета, тя предизвиквала заболяване със същите признаци, каквито се наблюдавали у злощастните конгресисти. След серия микробиологични изследвания специалистите микробиолози вече не се съмнявали, че микробите, които причиняват болестта пневмония, са получили ново, и то много солидно попълнение от неизвестни свои „събратя“.

Едва ли би се намерил човек, който да се заеме с оспорване на факта, че в борбата си срещу масовите епидемии съвременната медицина постигна резултати, които само преди 50 години биха се стрували чиста утопия. Достатъчно е само да припомним, че в края на 1977 г. генералният директор на Световната здравна организация обяви, че сегашната форма на вируса, който предизвиква болестта едра шарка, може да се смята за повсеместно унищожена. Последният случай на заболяване от едра шарка е бил зарегистриран на 16 октомври 1975 г. в един селски район на Бангладеш. Оттогава до днес друг подобен случай не е открит. Засега вирусът на вариолата (едрата шарка) се пази сигурно в лабораториите само на няколко епидемиологични института в света и се смята, че появяването на нов, опасен негов „заместник“ е много малко вероятно.

От дълги години насам човечеството е избавено и от такива тежки епидемични болести, каквито са чумата, жълтата треска, тифът, детският паралич, холерата, вирусният енцефалит и много други, които в миналото вземаха милиони човешки жертви. Може би и затова от няколко години насам все по-убедително се налагаше убеждението, че едва ли не всички причинители на инфекциозните болести са вече известни и че методите за тяхното разпознаване, или, както казват специалистите, за микробиологичното им диагнозиране, са лека и обикновена рутинна работа за бактериологичните и вирусологичните лаборатории. За най-голямо съжаление обаче се оказа, че в различните страни по света стават тайнствени избухвания на епидемии, чиито причинители са нови, неизвестни досега вируси или бактерии, които микробиолозите засега наричат свръхмикроби. Предизвиканите от тях болести имат висока смъртност, поставената диагноза е несигурна и това прави лекуването съвсем ориентировъчно.

Кои са тези нови болести, предизвикани от свръхмикроби, които така разтревожиха здравните специалисти най-вече с възможностите си в бъдеще да предизвикват сериозни епидемии?

Нека сега отново да се върнем към описаното малко по-горе заболяване, което се появи през 1976 г. в САЩ. Впоследствие то беше наречено болест на легионерите, защото първите заболели от него били участници в ежегодния конгрес на Пенсилванската секция на Американския легион. Възникването на заболяването е още по-забележително с това, че то започва в страна, в която хигиената и епидемиологичният контрол безспорно са на много високо равнище. Най-изненадващото откритие обаче беше фактът, че новооткритата болестотворна бактерия вече била предизвикала подобни заболявания в още 19 щата на САЩ, а също и в Южна Африка — в градовете Йоханесбург и Дърбан. Тя се оказала устойчива към изпитаните срещу нея 12 вида широкоспектърни антибиотици и годишно разболявала около 42 000 души, от които 7000 умирали!

През 1969 г. медиците научиха за съществуването на нова болест, която беше наречена треската от Ласа, тъй като за пръв път тази епидемия била наблюдавана и изучена по-отблизо в нигерийския град Ласа. Болестта протичала като треска с много висока температура, достигаща дори до 42°C, със силни болки в мускулите и ставите. В устната кухина на болните се образували язвички и червени пришки. Както се установило, именно тези язвички били най-опасните огнища за предаването и разпространяването на новата епидемия. Болестта взела жертви и сред медицинския персонал на болницата в Ласа и едва не отнела живота на ръководителя на работната група за изучаване на вирусите в Йелския университет д-р Казалс. Спасили го благодарение на прелята кръв, взета от медицинска сестра, преболедувала от тази треска, в чиято кръв за негово щастие имало достатъчно антитела срещу непознатия болестотворен причинител. Коварният „свръхмикроб“, който предизвиква треската от Ласа, е все още неизвестен и епидемиите от него продължават да избухват от време на време в Западна Африка. Предполага се, че болестта се предизвиква от непознат досега вирус, който се пренася от мишки. Борбата за ограничаването на тази епидемия се затруднява извънредно много от обстоятелството, че по тези места е немислимо да се унищожат гризачите, а съвременните бързи средства за транспорт и международен туризъм създават опасност от разпространяване треската от Ласа и в други части на Земята.

Както може да се предположи, пневмонията на легионерите и треската от Ласа съвсем не са единствените нови болести, които причиняват взривоподобни епидемии през последните няколко години. Още от 1967 г. е известна и т.нар. болест на зеленоглавата маймуна, или още треската от Марбург. От нея се разболели 22 души, които били в контакт с докарани за научни цели зеленоглави маймуни от Уганда. Петима от болните починали. Всички болни се оплаквали от силно главоболие и виене на свят, имали висока температура и по тялото им се появявали кожни обриви. По същото време подобни признаци се появили и у един югославски лекар и жена му, които също били в допир с угандски маймуни.

Фиг.1. Така изглежда зеленоглавата африканска маймуна.

За разлика от треската от Ласа причинителят на болестта на зеленоглавата маймуна беше открит. Оказа се, че е твърде дребен вирус, който под електронен микроскоп прилича на цифрата 6. Сега в Марбургския хигиенен институт при –70°C се пази щам от този опасен вирус. Всички маймуни, пренесли новия болестотворен причинител, са били убити и изгорени, но въпреки тези мерки той на няколко пъти отново напомни за себе си: през 1975 г. млад австралиец се разболял в Родезия от нещо, което твърде много напомняло марбургската треска, и починал. А през 1976 г. вирус, много подобен на причинителя на болестта на зеленоглавата маймуна, предизвикал катастрофална епидемия от хеморагична треска в Судан и Заир. Близо половината от заболелите над 300 души в двете страни починали. Изследователските центрове в Англия, Белгия и САЩ започнали да изследват получени проби от болните. Първоначално било изразено мнение, че се отнася за марбургския вирус, но след две седмици това мнение било ревизирано — станало ясно, че причинителите на болестта силно напомнят на марбургския вирус, но същевременно се отличават от него. Антигенните свойства на марбургския вирус (от които зависи видът на образуващите се в кръвта антитела) и на вируса, изолиран от болните в Судан и Заир, били различни.

Едновременно с описаните болести биолозите и медиците продължават изследванията си и върху т.нар. бавни вируси, които, причиняват сериозни хронични болести, каквито са лимфоцитният хориоменингит, склерозиращият панендефалит, болестта на Кройцфелд-Якоб и др. Предполага се също, че друга болест с неясна етиология, която засяга някои племена в Нова Гвинея и е позната под името смееща се смърт (защото е придружена с пристъпи на неудържим и с нищо непредизвикан смях у болните), се причинява от бавни вируси. Първоначално се смятало, че се отнася за наследствена болест, но скоро било установено, че това е болест на нервната система, предизвикана от един вид малък вирус, твърде различен от известните ни до този момент други вируси.^[1]

Споменатите по-горе болести протичат хронично, което, изглежда, е една от най-разпространените в природата форми за въздействие или по-скоро за паразитиране на вируса в клетките на даден организъм. Не се изключва също така и възможността бавните вируси да се обединяват с генома (наследственото вещество) на нападнатите клетки, както това правят някои онкогенни (предизвикващи злокачествени тумори) вируси, и затова не може да се изолират или много трудно се изолират в чист вид.

Нашите читатели навярно ще си спомнят, че през 1977 и 1978 г. в почти всички страни по света бяха отбелязани заболявания от грип, предизвикани от вирусния щам H1N1. Грипната епидемия се разпространи от изток на запад и от нея пострадаха предимно млади хора, не по-възрастни от 23 години.

Вирусолозите веднага идентифицираха причинителя на грипната вълна и съобщиха, че по антигенната си характеристика този вирус е аналогичен на вируса, който беше широко разпространен по света през периода 1947–1957 г. и след това изчезна буквално без следа. Едни специалисти изразиха мнение, че вирусът H1N1 съвсем не е изчезнал, а се е запазил при много ниски температури в естествени условия. Според други той е успял по някакъв начин да се „измъкне“ от лабораториите, в които е бил пазен. Трета група специалисти смятат, че въпросният щам е могъл в продължение на близо 27 години да се „спотайва“ в организма на някое животно (най-вероятно птица) и чрез него отново е попаднал сред хората. Слабото място на тази хипотеза е, че е много малко вероятно, прекарвайки толкова години в организма на животното-гостоприемник, вирусът да ме претърпи генетична промяна. Най-вероятно беше предположението, че геномът на въпросния вирус се е запазил благодарение на устойчива или на латентна (скрита) инфекция в клетките на хората или на животните, след което се е рекултивирал.

В основата на най-приемливата хипотеза за произхода на новите грипни вируси лежи възможността да се извършва генетична рекомбинация между възбудителите на грип при човека и при животните. В конкретния случай обаче хипотезата за рекомбинация няма епидемиологична подкрепа, защото, ако „старите“ вируси на грипа от типа А през 1967 и 1968 г. се оказаха „заменими“ нови варианти и бързо изчезнаха, то „поведението“ на вируса H1N1 може да се окачестви като необикновено — той продължава да съществува едновременно с вируса H3N2.

Тайнственият вирус на грипа H1N1 постави имунолозите пред трудно разрешима загадка. Известно е, че за да не бъде възприемчив към даден грипен щам, човек трябва да има в кръвта си антитела срещу антигените на вируса. В кръвта обаче на незаболелите по-възрастни от 23 години хора антитела срещу вируса H1N1 не бяха открити! Затова много вирусолози и медици сега си задават въпроса, трябва ли да се постави под съмнение широко разпространеното мнение, че имунитетът към грипа предполага непременно наличието на антитела срещу антигените на вируса. Тъй като едва ли скоро някой ще се наеме да отговори на този извънредно сложен въпрос, засега вирусолозите се задоволиха да нарекат вируса H1N1 „тайнствен“.

През 1978 г. специалистите по обществено здравеопазване бяха разтревожени от появяването на два свръхмикроба, устойчиви срещу широко използуваните днес антибиотици. Първият свръхмикроб в същност е разновидност на бактерията, която предизвиква пневмония, а вторият — разновидност на салмонелата — бактериен вид, който предизвиква тежки хранителни отравяния. Известни специалисти изказаха опасения, че подобна невъзприемчивост към лекуване с антибиотици може да се разпространи и сред бактериите, които причиняват например менингит или гонорея. Една такава, особено неприятна за хората, еволюция на тези бактерии беше предсказана от микробиолозите още преди около 10 години, но въпреки взетите мерки свръхмикробите все пак се появиха. Сега лекарите разполагат с малък брой лекарства, които могат успешно да се справят с предизвикваните от новите микроорганизми болести. За съжаление никое от тях не действува напълно ефикасно.

Досега говорихме само за появата на нови свръхмикроби или за техните генетични варианти. Трябва обаче да съобщим, че през последните няколко години започнаха да се „завръщат“ някои болести, които в едни държави бяха напълно изчезнали, а в други бяха разпространени сравнително ограничено. Така например случаите на заболяване от малария в Азия, Африка, Америка и Европа са се увеличили значително. Ето няколко примера. През 1966 г. в Индия е имало 200 000 случая на малария, а през 1976 г. те са били вече 6 милиона. През 1965 г. в Шри Ланка имало само 17 маларично болни, а днес те са над 400 000. Почти се е утроил броят на заболяванията от малария в цяла Югоизточна Азия и в Америка на юг от Рио Гранде — сега там боледуват 8 милиона души при 3 милиона през 1972 г. Положението в Турция е толкова сериозно, че Световната здравна организация свика през 1978 г. в Истанбул международна конференция, посветена на проблемите на маларията. Усилията на специалистите в случая се съсредоточиха към мерки не срещу причинителя — маларийния плазмодий (едноклетъчен паразит, който унищожава червените кръвни клетки на човека), а срещу неговия преносител — маларийния комар от род Анофелес. Трябва да кажем, че преди 1955 г. маларията вилнееше в 144 страни по света и от нея бяха засегнати пряко или непряко близо 2 милиарда души, като ежегодно умираха 3,5 милиона. От 1955 г. Световната здравна организация предприе масирана атака срещу комарите, защото държеше в ръцете си много опасно оръжие срещу преносителите на въпросната страшна болест — прословутия препарат ДДТ. Пренасянето на болестта постепенно се прекрати и скоро редица страни се избавиха от маларията. През 1974 г. общият брой на маларийно болните не надминаваше 120 милиона души, а смъртността беше сведена до 2%.

Откъде набра маларията нови сили? Мнозина бяха склонни да обяснят повторното й появяване с прекратената употреба на препарата ДДТ и със „завръщането“ на маларийните комари. Главната опасност идва не от комарите от рода Анофелес, а от върлуващия в Африка най-опасен от всички маларийни паразити — видът плазмодиум фалсипарум, който причинява смърт. През последните няколко години в Западна Европа зачестиха маларийните заболявания, причинени от плазмодиум фалсипарум, сред преселници от Африка, както и сред емигранти главно от Лаос и Кампучия. На голяма опасност са изложени също така туристите и специалистите от Африка и Азия, които, като се завърнат в родината си, забравят да вземат лекарствата, предпазващи ги от страшната тропична малария. От друга страна, заселилите се в Европа африканци и азиатци при завръщане по родните си места също са изложени на опасност от заболяване, тъй като са загубили имунитета си към маларията. Общо взето, пред специалистите по борба с маларията стоят редица сериозни проблеми за разрешаване. Някои видове комари са станали невероятно устойчиви на употребяваните срещу тях инсектициди. Има все пак и една успокоителна новина. Преди няколко години беше съобщено, че един американски изследовател успял да култивира най-опасния малариен паразит — плазмодиум фалсипарум, което ни дава основание да вярваме, че в най-скоро време срещу маларията ще бъде намерено толкова ефикасно лекарство, както срещу детския паралич например.

Всичко, което казахме за появяването на нови болести по света или за „завръщането“ на някои стари, безспорно предизвиква безпокойство сред специалистите, но не бива да се смята, че положението е трагично. Според проф. Клод Анун, специалист по вирусна етиология в Института „Пастьор“ в Париж, почти всяка година се откриват нови инфекциозни агенти. Да се предотвратят предизвикваните от тях болести е невъзможно и немислимо до момента, докато не бъде изолиран и разпознат причиняващият ги инфекциозен агент. И тъй като много от болестотворните агенти станаха вече невъзприемчиви дори към най-силно действуващите антибиотици, то борбата с тях в бъдеще вероятно ще бъде подпомогната от т.нар. генетични медикаменти, които ще възпрепятствуват пренасянето от микроб на микроб на гените за антибиотикова устойчивост. Тези нови методи, чрез които биолози и медици смятат да се преборят с новите болести, са все още зад стените на научните лаборатории.