Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Ripcho (2012)

Издание:

Господин Василев Свещаров

Разкази за съвременната биология

Рецензенти: ст.н.с. Хени Челибонова-Лорер, Игнат Радославов Абратев

Редактор: Радка Гоцева

Художник на корицата: Румен Ракшиев

Художник-редактор: Михаил Макарцев

Технически редактор: Донка Бинева

Коректор: Галина Ковачева

Народност: българска. Издание: първо.

Формат 70×100/32. Печатни коли 14. Издателски коли 9,07.

УИК 8,68. Тираж 20 000 + 100

Държавно издателство „Земиздат“ — София

ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

История

  1. — Добавяне

Възможно ли е да се появи нов Хомо сапиенс?

Проблемата за произхода на съвременния човек е една от най-актуалните за антропологията — науката за произхода и развитието на човека. Според по-голямата част от антрополозите човекът и съвременните човекоподобни маймуни са близки родственици и имат общ произход. В далечните геологични времена, в средата на терциера, Земята се е обитавала от древни човекоподобни маймуни, които са дали два клона в еволюционното си развитие. Единият клон след няколко десетки милиони години е довел до съвременния човек, а другият — до съвременните човекоподобни маймуни.

Произлизането на човека от човекоподобната маймуна и развитието му са описани с гениално прозрение в забележителния труд на великия природоизследовател на XIX в. Чарлз Дарвин „Произходът на човека“. Според Дарвин антропогенезата е била зависима от биологичните фактори и в този смисъл тя е частен случай от еволюцията на органичната материя върху Земята. Фридрих Енгелс доказа, че главната движеща сила за превръщането на човекоподобните маймуни в хора е бил трудът и свързаният с него обществен начин на живот.

Еволюцията на човека може да се раздели на следните няколко етапа: 1) предхоминиди — маймуни, предшественици на човека; 2) австралопитеци (южни маймуни) — преки предшественици на човека; 3) питекантропи (изправени маймуночовеци) — най-стари човеци; 4) неандерталци — древни човеци; 5) кроманьонци — изкопаеми разумни човеци и 6) Хомо сапиенс — съвременен разумен човек. Първите три етапа от превръщането на предхоминидите в човеци са най-интересни. През този период именно предхоминидите са слезли от дърветата и са се приспособили към земния начин на живот — започнали да ходят изправени, да използуват с предните си крайници най-примитивни сечива, а по-късно и оръдия на труда. Изработването дори и на най-простите оръдия на труда е било онази качествена граница, която отделя човека, стоящ на най-ниското стъпало в своята еволюция, от най-високоорганизираната човекоподобна маймуна. Изправеният стоеж и освобождаването на горните крайници са довели до бързото развитие на мозъка и до съществени промени в структурата на гръбнака.

След като прочете така сбито изложената дотук антропогенеза, всеки читател логично би си задал въпроса: „Колко години са били необходими на природата, за да създаде от предхоминида «венеца» на творенията си — съвременния разумен човек?“

Веднага трябва да кажем, че до преди десетина години сред антрополозите имаше големи спорове по този въпрос. Днес повечето от тях са на мнение, че Дарвин е направил гениално прозрение (и забележете — при пълна липса на костен доказателствен материал по негово време!), като предсказа, че първите предхоминиди са се появили преди около 30 милиона години, в средата на олигоцена. Както виждате, твърде дълъг е бил пътят, който е трябвало да извърви човекът, за да достигне до съвременния си вид — Хомо сапиенс, който смело гледа на своето настояще и се кани в близкото бъдеще да стане господар на цялата Слънчева система.

Когато някъде се разискват проблемите на антропогенезата, винаги възниква един наистина много интересен въпрос — съществуват ли днес животински видове (и по-специално сред висшите примати), които могат да станат родоначалници на един нов вид Хомо сапиенс? Или, казано още по-конкретно, не е ли възможно шимпанзетата, горилите или орангутаните в бъдеще да се превърнат също в разумни същества?

В това отношение вече има интересни наблюдения както при човекоподобните маймуни, така и при други видове примати. Нека най-напред да разкажем за изследванията на известния японски учен Кендиш Йошиба, направени върху маймуни от вида червенолики макаки, които живеят на няколко от японските острови около о. Кошима. Тялото им е покрито с дълги кафявожълти косми, тежат до 20 кг и имат здрави и остри зъби. Броят на животните в цялата колония е около 30 000, разделени на 28 стада.

Какво е накарало учените да обърнат толкова сериозно внимание върху развитието на този вид макаки и да установят над тях постоянно наблюдение? Както може би се досещате, това е фактът, че тяхното развитие поразително много прилича на човешкото. Първоначално те са живеели по дърветата. От няколко години насам прекарват повече от 60% от времето си на земята и могат да извървяват изправени около 20 м. Червеноликите макаки водят типичен стаден живот, спазват границите на владенията си и сравнително добре се разбират със съседите си. Има обаче нещо по-важно в еволюцията на тези животни — те произнасяли 37 ясно различаващи се звука, с които можели да изразят решения за действие или моментно настроение. Възприемчивостта на червеноликите макаки била просто учудващо голяма — те ежедневно научавали все повече и повече нови неща и навиците им забележимо се променяли. Дългогодишните наблюдения над макаките довели учените до заключението, че реакциите на съвременните червенолики макаки в 90% от случаите са придобити и само в 10% са унаследени. Тъй като колониите на тези животни са разположени на 4 острова, животните от отделните стада придобили и различни навици и реакции.

Японските учени наблюдават червеноликите макаки вече повече от 20 години. Първоначално сведенията им били оскъдни, защото животните, избягвали близостта на човека, но постепенно привикнали с него. Благодарение на това била опозната и „социалната“ структура на маймунското стадо. Независимо от броя на животните в него всяко стадо се оглавявало от най-едрия, силен и здрав мъжки, извоювал правото си на водач след борба с конкурентите си, но не и без „съгласието“ на подрастващите женски индивиди. В йерархията на стадото веднага след водача следват водачите на подгрупи, които се подчиняват безпрекословно на върховния „вожд“. Следва групата на подрастващите мъжки. Най-интересното е, че малките и подрастващите женски са рязко обособени в отделна подгрупа, която се ползувала с известни привилегии. Така например, когато си почиват, макаките се подреждат в два кръга, като предводителите, подрастващите женски и малките лягат в средата на кръга. Останалите животни образуват втория кръг. При храненето на животните се спазва същият йерархичен ред. И още една интересна подробност — обикновено избраният водач оглавява стадото години наред. На о. Кошима например от 20 години водач на едното стадо бил Каменари. Той бил необикновено стар, на повече от 40 години, но ако някой новоизбран водач започнел да проявява действия на тиранин или други волности, той веднага бил снеман от „отговорния си пост“.

Преди няколко години сред населяващите о. Такаса Киджима червенолики макаки избухнала сериозна свада, която продължила цели 4 години. Броят на животните на този остров от 200 се увеличил на 700 и явно управляването на толкова голямо стадо само от един водач било непоносима работа. Разпадането на стадото било неминуемо и то наистина не закъсняло. Най-неочаквано един млад „бунтовнически настроен“ мъжки нападнал стария водач на грамадното маймунско стадо и го изпохапал много лошо. Още същата вечер „бунтовникът“ събрал около себе си 250 животни и обособил нова група. „Отцепниците“ се заселили близо до старото стадо, но по границата на владенията им ежедневно възниквали жестоки боеве. Не се минали няколко дни от обособяването на новата група и ето че още един „бунтовник“ отцепил от основното стадо други 150 животни и оформил нова група. Този мъжки бил добре познат на японските биолози, защото те го наблюдавали още от раждането му. Наричали го Яма. Той се проявил като извънредно умел и хитър водач. Всички маймуни от стадото му се подчинявали. Яма никога не изневерявал на съпругата си и внимателно следял по време на образуването на брачни двойки някоя маймуна да не изостави партньора си.

Извънредно интересни наблюдения са проведени над маймуната Имо. Тя била само на 18 месеца (смята се, че на 8 години червеноликите макаки са напълно израснали), когато започнала да прави никога неизвършвани от другите маймуни неща. Един ден например тя отишла до близкия поток и измила картофа, който искала да изяде. Незабавно същото сторила и нейната другарка, а по-късно майката на Имо също започнала да измива картофите, преди да ги изяде. След няколко седмици всички маймуни от стадото подражавали на Имо. През 1956 г. Имо проявила още веднъж невероятна съобразителност. Дотогава макаките събирали хвърлените им от изследователите житни зърна едно по едно. Един ден Имо взела житните зърна в двете си ръце заедно с пясъка и ги потопила във водата на потока. Зърната веднага изплували над водата. Имо ги обрала и ги натъпкала чисти в устата си. През 1962 г. биолозите установили, че вече 19 животни подражават на Имо при храненето си със зърна, а днес повече от половината стадо се храни само с измита храна.

Може би най-интересно е хрумването на японските биолози, чрез което накарали червеноликите макаки да не се боят от морето. Маймуните изпитвали панически ужас от морето и нищо не било в състояние да ги накара да потопят дори ръката си в морската вода, докато веднъж на един от изследователите му хрумнало да хвърли в морската вода голямо количество фъстъци. Лакомите маймуни буквално полудели. С неистови крясъци и блеснали от лакомия очи те тичали по брега, но никоя от тях не се решавала да влезе във водата. Тогава Имо отново се проявила. Тя повела със себе си няколко маймунчета и те нагазили в морето. След няколко дни на тях започнали да подражават други малки маймунчета и през 1962 г. по-голямата част от тях вече свободно плували. Днес морето е любимо място за къпане и развлечение на макаките.

Наблюденията над червеноликите макаки в четирите японски острова продължават. Засега заключенията на учените са, че те в значителна степен са доусъвършенствували своя, състоящ се от 37 звукови знака и десетки още други техни нюанси и комбинации, език. Тъй като всяка изминала година ги научава на все повече нови неща, децата им стават много по-различни от тях. Все пак специалистите подчертават, че би било много смело да се твърди, че червеноликият макак след години ще бъде новият Хомо сапиенс.

Безспорно е само това, че този маймунски вид претърпява една наистина ускорена еволюция. Тя се изразява най-вече в промените, които настъпват в начина му на живот, в усвояването на нови, неприсъщи на животните навици, и което е още по-важно, в скоростта, с която тези навици се обогатяват и предават на поколенията. Затова японските учени казват, че „виждат признаци на предкултурното развитие при този животински вид, а темповете, с които те се извършват, дават достатъчно основание да се смята, че червеноликите макаки стоят на решителна точка в своето развитие, или по-точно на ръба на това, което според нас отделя човека от животното“.

Мнозина зоолози биха дали цяло състояние, за да установят диалог с животните, чието поведение изучават. Вероятно малко хора знаят, че опитите да се „завърже“ разговор с маймуните са започнали още през XVIII в. Трябваше обаче да минат много години и да се направят безброй безуспешни опити с горили, макаки и шимпанзета, докато най-после едва през 1976 г. шимпанзето Мойя на въпроса на учителя си, какво е нарисувало, му отговаря чрез знаците на глухонемите, че това било птица.

Общо взето, шимпанзетата са един благодарен за изучаване обект. Ръцете им позволяват точни движения, те съвсем спонтанно и най-вярно имитират човешките действия. Нещо повече — те са способни да запомнят, да разбират и да осмислят абстрактния език независимо от използуваните символи — жестове или предмети. Сериозни постижения при обучаването на шимпанзета с езика на жестовете има американският изследовател Алън Гарднър. Неговите опити се основават на обстоятелството, че маймуните общуват помежду си с езика на жестовете и като не могат да изговарят думите, те са в състояние да ги показват. Гарднър определил 34 основни жеста за шимпанзетата и добавил още доста подобни на тях. Шимпанзето Уоши се оказало много усърден ученик и скоро усвоило около 200 думи-жестове. Маймуната била дори толкова „талантлива“, че в определени случаи разширявала смисъла на заучените думи. След като научила например точния смисъл на думата мръсен, тя един ден нарекла човека, който се грижел за нея, мръсен Роджър, защото отказал да я придружава при разходката й. Друг път запознали шимпанзето с негов събрат и то се представило, както го били учили: „Аз съм Уоши“. Другата маймуна го плеснала по главата и тогава Уоши казал: „Мръсна маймуна“.

Обучаването на шимпанзетата да си служат с обогатения език на жестовете съвсем не е лека работа. То започва още в бебешката им възраст. Маймуните в никакъв случай не се третират като опитни животни. Те живеят и се учат свободно. Практиката е никога да не им се говори по други начини освен чрез езика на жестовете. По такъв начин те забравят естествения си език и усвояват много добре „втория“ език. Всички шимпанзета, преминали през този курс на обучение, не само че научавали необходимите жестове, но усвоявали граматични правила и глухоням наблюдател бил в състояние да ги разбере напълно.

Един друг експериментатор, Дейвид Примак, постигнал с шимпанзето Сара още по-голям успех, като след дълъг и търпелив труд го научил да „пише“, като подреждал върху маса символични знаци, или идеограми. Както Уоши, Сара също проявила способност към абстракция. Тук искаме да припомним на нашите читатели, че през 30-те години на нашия век Уинтроп и Люела Келог отгледаха едновременно със сина си и едно женско шимпанзе. След 16 месеца то вече разпознавало около 100 думи. През 40-те години съпрузите Хейз повторили експеримента на Келог и дори научили своето шимпанзе да изговаря думите мама, папа и къп (чаша). Повече от това те не постигнали, защото устата и гласните връзки на шимпанзетата не са приспособени към човешка реч.

f15_vozhdyt_se_syrdi.jpgФиг.15. „Вождът“ се сърди.

Преди няколко години усилията на Френсис (Пени) Патерсън да научи горилата Коко да „говори“ й донесоха световна известност. На 7-годишна възраст Коко владеела около 350 думи и разбирала не по-малко от 600. Разбира се, първоначално самата Патерсън, която е завършила специалност психология в Станфордския университет, е трябвало да заучи жестовете и знаците на глухонемите. Това не било трудно — трудностите дошли по-късно, когато с познатите „думи“ трябвало да се образуват изречения. На всичко отгоре малкото горилче не позволявало за нищо на света някой да го пипа. Минал дълъг и мъчителен период, докато най-после се създала атмосфера на взаимно доверие и Коко разрешила на Пени да хваща ръцете и пръстите й, за да „оформя“ в „думи“ и знаци преподаваните уроци.

Скептично настроените специалисти сметнали, че обучението на младата горила е „механична дресировка“. Когато обаче се запознали отблизо с действията на маймуната, те били поразени от факта, че Коко не само повтаря заучените знаци и жестове, но ги използува разумно и целесъобразно. Например, ако тя иска банан и вместо него й дадат омразните й репички Коко протестира с всички сили. Тя винаги настоява да й обличат червен вместо жълт пуловер, защото любимият й цвят бил червеният. Нещо повече — също като малко дете Коко послъгвала от време на време и сама съчинявала „думи“ за нови понятия.

Преди известно време Коко получила спътник в живота си — горилата Майкъл, която също ще бъде обучена на езика на жестовете. Патерсън се надява, че това ще бъде не само първата двойка горили, които се разбират с хората чрез езика на жестовете, но и че ще научат на този език и децата си. Предвижда се Коко и Майкъл да бъдат заселени на някой пуст остров, за да могат да живеят на свобода, необезпокоявани от никого. Ако опитът се окаже сполучлив и тази двойка даде начало на колония от горили, твърде вероятно е след години учените да получат ценни сведения от „овладели говора“ горили за това, дали те са започнали да се развиват по друг начин в сравнение с по-слабо „образованите“ си събратя от джунглата.

Описаните опити за обучаване на маймуните в „говор“ преследват не само целите на сравнителната психология и разгадаването на основните характеристики на езика. Повечето от тези опити бяха проведени, за да се установи, дали в една контролирана обстановка горилите, орангутаните и шимпанзетата може да бъдат приучени да установяват връзка помежду си, щом това им се налага, и дали това може да стане спонтанно. От друга страна, „интелектуалните“ способности на маймуните не са още много добре проучени. Затова в последно време приматолозите наблюдават маймуните в естествената им среда. Вече са съставени цели каталози с техни крясъци, викове, жестове, мимики и пози, които вземат участие в общуването, но това още съвсем не е някакъв речник на маймунския „език“.

От всичко казано дотук е ясно, че възникването на втори Хомо сапиенс от съвременните човекоподобни или по-низши маймуни в наши дни или в бъдещите столетия е изключено. Те са още твърде далеч от изправения стоеж, от оформянето на ръцете като органи на труда и най-важното челните дялове на мозъка им не са така добре развити, че да им позволяват да обмислят бъдещите си действия и да очакват конкретни резултати от тях. А именно способността на човека да обмисля действия, които ще дадат резултати дълго време след това, е една от най-съществените разлики от човекоподобните маймуни. Освен това ние можем да вземаме решения, след като сме натрупали определени знания, и може да отлагаме изпълнението им. Не бива да забравяме, че ние, хората, не сме само едни обикновени „компютри“, както понякога опростенчески се мисли, тъй като не сме програмирани само за изпълнението на няколко действия. Ние сме „машини“ за учене и нашият разум е така добре развит, че интелектуалното водачество на човечеството на Земята няма да може да бъде конкурирано още дълги години от никой животински вид. Да не забравяме обаче, че трябваше да изминат милиони години, за да може мозъкът на древните ни прародители от 0,5 кг да достигне 1,5 кг, което донесе на съвременното човечество могъществото, с което днес властвуваме над останалия животински свят.