Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (8)

8.

Квартетът от убийци на Леона панически потърси прикритие. През следващите няколко секунди очакваха върху главите им да се изсипе град от куршуми, но страховете им се оказаха напразни. Нищо подобно не се случи. Минутите си течаха. Наоколо цареше тишина.

— Всички тук! — изрева Маккав към мъжете, които все още търсеха следи от тайнствения похитител на Леона.

Те само изпълняваха заповеди. Беше рисковано да предприемат нещо на собствена глава. Това можеше да им довлече драстични наказания. Така че по-добре бе да се придържат стриктно към наредбите. По тоя начин поне осигуряваха спокойствието си.

Сега всички се сепнаха стреснати. Голяма част от тях се бяха разположили удобно всред многобройните скривалища в скалите, припичаха се на слънце и мечтаеха за добрите времена, които със сигурност щяха да се върнат отново. Все по-малко им се нравеха нещата, които шефовете им в последно време изискваха от тях. Но шефовете плащаха добре и затова те предпочитаха да си държат устите затворени, дори ако заповедта не им допадаше. Важното беше за малко работа в кесиите им да влизат възможно повече пари.

Втурнаха се от всички страни към предводителите си. Всеки се мъчеше да сниши глава колкото може по-ниско и да последва примера на шефовете си, които вече си бяха избрали най-сигурните прикрития. Почти никой не мислеше за отвлечената господарка, с изключение на четиримата й довереници, защото те ламтяха за парите й. Отдавна вече бяха пресметнали, че Леона би могла да се превърне за тях в голяма златна мина. Тъкмо всичко обещаваше да тръгне добре и тогава се бе появило изневиделица онова проклето копеле Ласитър.

Колкото можеше по-скоро трябваше да се уверят, че наистина е мъртъв. Докато не станеше това, нямаше да имат нито минута спокойствие. Той се бе хвърлил в пропастта и бе напълно възможно да си е счупил врата. Но едва когато се убедяха, че с него е свършено, четиримата негодници щяха да повярват в късмета си.

— Този дявол въобще не е мъртъв — процеди през зъби Маккав. — Той само се престори, че пада в пропастта. Обзалагам се, че сега лежи там някъде отсреща и само чака да се покаже някой от нас, за да стреля. Какво смятате? Иска ли някой да опита?

— Мисля, че си голям черногледец — каза ла Рока. — Той е мъртъв и няма да ни създава повече неприятности.

— След като си толкова сигурен, защо не провериш?

Луис ла Рока се ухили презрително. Бе на друго мнение.

Изправи се съвсем спокойно и излезе иззад прикритието си. Скочи на един от многото скални късове, които лежаха наоколо, и се огледа предизвикателно на всички страни. Тримата му партньори притаиха дъх. Мъжете, които продължаваха да прииждат отвсякъде и предпазливо да заемат прикритие, също очакваха с нетърпение какво ще се случи. Но всичко остана спокойно.

Луис ла Рока тръгна важно към мястото, където бе изчезнал Ласитър. Чернокосият мексиканец се ухили презрително и надникна над ръба на скалата в пропастта. Това, което се откри пред очите му, потвърди неговите предположения. На дъното лежеше някакъв човек, който не можеше да бъде друг, освен Ласитър. Нищо чудно! Който и да се хвърлеше от такава височина, нямаше никакъв шанс да остане жив. Ласитър сигурно бе издъхнал на място. Най-сетне се бяха отървали от него. Ла Рока се усмихна доволен. Щеше да нанесе тежък удар на Маккав. Досега той винаги бе парадирал с ума си. Случилото се сега със сигурност щеше да го накара да подвие опашка. Най-после трябваше да проумее, че Луис ла Рока го превъзхожда.

Останалите, естествено, също щяха да го признаят и да застанат на негова страна. На пръв поглед те наистина изглеждаха като най-добри приятели, но в действителност помежду им цареше подмолно съперничество. Когато след време постигнеха целта си, всеки щеше да иска да има Леона само за себе си и тогава от тях щеше да остане един, най-силният. Никой обаче не искаше да отстъпи това право на другите.

Отскоро всеки се бе сдобил със собствена земя, всеки тайно беше купил малки ранчота и ферми, чиито притежатели се бяха отказали от тях, понеже се страхуваха от Ел Хомбре и не виждаха никаква възможност да живеят със семействата си в тоя район на страната.

На четиримата им бе хрумнала идеята да присвоят по-голяма част от малките имоти наоколо. За да могат да осъществят плана си, бяха измислили образа на Ел Хомбре. Наеха почти всички бандити от близката погранична област и ги оставиха да свършат черната работа. Четиримата си бяха мислили, че после никой няма да може да докаже нещо против тях. Но ето че изведнъж се бе появил един човек, който им създаде доста неприятности. Сега обаче най-после всичко бе свършило. Ла Рока посочи победоносно в пропастта.

— Той лежи там долу, точно както предполагах, и повече няма да се помръдне. А ти толкова се притесняваше, Матю…

Ухили се злорадо. Искаше да се наслади на триумфа си. Несъзнателно, Маккав хвана дръжката на револвера си.

— Не прекалявай, Луис.

Изведнъж атмосферата наоколо се изпълни с напрежение.

— Само не правете глупости — каза Виктор Хагърти. — Нима искате да се скарате заради такава дреболия? Приключихме с Ласитър. А сега най-сетне трябва да разберем какво е станало с Леона. По дяволите, ако е в ръцете на някой от ония побъркани заселници, плановете ни ще пропаднат. Тогава нищо няма да имаме. Цялото имущество ще остане за проклетия монах от Сан Лука.

— Как ти хрумна това, Виктор? — сопна се нервно Маккав, вече забравил за скарването си с ла Рока. — Имаш ли някакво основание да мислиш, че Леона би могла да е завещала нещо?

— Ти сам намекна за това преди малко — отвърна Виктор. — Каза ни, че си разговарял с него, и тогава четиримата решихме, че тя би могла да е завещала нещо на монаха. Вероятно дори повече, отколкото би ни се искало. Ако монахът наистина е престъпник, за какъвто го считам, тогава може би ни грози опасност, която ще ни довлече много неприятности.

Между четиримата отново бързо се възцари съгласие. Така ставаше винаги, когато се появеше общ враг. Преди минути това беше Ласитър, а сега — монахът от Сан Лука.

Усмихнаха се един на друг. Бяха наясно, че все още трябва да държат на единството си. Но, естествено, никой не изрече мислите си на глас. Напротив! И четиримата се държаха най-приятелски, за да не може никой да разбере плановете на другия.

— Предлагам — каза предпазливият Франк Съливан — отсега нататък да се занимаваме само с Леона. Трябва да съсредоточим всичките си сили, за да я върнем отново при нас.

— Окей — отвърна Маккав, — и аз така мисля, Франк. Но за всеки случай трябва да изпратим още няколко куршума за сбогом на приятеля ни там долу.

Той вдигна уинчестъра си на рамо, другите последваха примера му. В следващия миг залп от куршуми разкъса тишината в тясната клисура, където бе паднал Ласитър. Отпуснатото тяло долу се превъртя и сякаш понечи отново да се изправи, но после се изпъна неподвижно. За четиримата вече не съществуваше никакво съмнение, че Ласитър може да представлява опасност за тях. Ухилиха се, убедени в успеха си. Сега вече можеха да се отправят да търсят „своята“ Леона.

— Ако се наложи, ще наредим да ни съпроводят повече мъже — каза Маккав, който отново си бе присвоил мястото на водач на групата. — Но първо трябва да организираме голямото преследване.

Те извикаха хората си, които се събраха около тях и зачакаха отегчено какво ще им каже Маккав. Знаеха каква заповед щеше да последва, но не искаха да развалят удоволствието на шефа си.

— И така, чуйте ме добре! — започна Маккав суетно. — Трябва да обходим още веднъж старателно цялата местност. Ако следвате точно плана ми, тогава похитителят няма да може да ни избяга. И ще успеем да измъкнем от ръцете му мис Макомбър. Въобще не се съмнявам в това. Ще постъпим по следния начин. Моите хора…

Проехтя изстрел, който накара Маккав да замлъкне насред изречението и да се хвърли светкавично по корем на земята. Останалите трима също реагираха мигновено. Но хората им не бяха очаквали такова нещо. Те не бяха свикнали да мислят, а само да изпълняват заповеди. Това ги бе направило доста лениви. Още при първия изстрел един от тях се строполи улучен на земята. Преди мъжете до него да проумеят какво става, рухнаха още двама. Едва тогава всички потърсиха някакво прикритие, вперили очи в посоката, откъдето бяха дошли изстрелите.

Куршумите идваха от противоположната страна на скалистата клисура. На много места проблясваха огънчета от дула на пушки. Бандата на четиримата отвърна на изстрелите. Между скалите трещеше така, сякаш бе избухнала страшна буря. Стръмните скали на клисурата, където беше паднал Ласитър, като че ли трепереха. Всички ревяха един през друг, изпаднали в силна паника след смъртта на няколко от другарите си. Всеки искаше да отмъсти на подлите нападатели. Макар че отсреща гърмежите вече бяха стихнали, хората на Леона продължиха да стрелят поне още няколко минути. Едва след това постепенно се възцари тишина. Чуваха се само отделни изстрели.

— Пипнахме ги! — изрева Маккав. — Аз лично убих един!

Бавно, всички излязоха от прикритията си и се заеха да се погрижат за ранените, общо седем мъже. За щастие, никой не беше мъртъв, но за известно време ранените щяха да бъдат извън строя.

— Дадохме им да се разберат! — прозвуча гласът на Маккав. — Очистихме ги завинаги от лицето на земята.

Докато партньорът му крещеше, Луис ла Рока се сети, че в торбата на седлото на коня му има далекоглед. След като проехтя първият изстрел, той се промъкна до жребеца си. Сега вече лежеше по корем на ръба на клисурата и оглеждаше цялата осеяна със скали местност. На отсрещната страна не се забелязваше и следа от улучен противник. Все пак трябваше да се види нещо, но там се издигаха само мълчаливите скали. Импулсивно, ла Рока насочи далекогледа надолу. Щеше му се да зърне поне простреляния Ласитър, но гледката, която се откри пред очите му, го накара да замръзне на място. Обхвана го див ужас.

— О, по дяволите! — процеди през зъби той. — Защо не се сетих по-рано!

Това бе истинско поражение за него, поне в очите на Маккав, който сигурно щеше да го упрекне, че не е гледал добре. Луис ла Рока бе обявил, че Ласитър е паднал долу в пропастта и че вече не представлява никаква опасност за тях. А сега мъртвият не беше там, където бе лежал преди малко.

Всички бяха жестоко измамени. Онова, което бяха сметнали за Ласитър, не беше истински човек, а само дрехи, напълнени със суха трева. Сламената кукла висеше на отсрещната страна на един скален зъбер и се поклащаше насам-натам на вятъра, движена сякаш от ръката на някой дух.

Луис ла Рока бавно се изправи. С побледняло от ужас лице отиде при другите и им разказа какво бе открил. Партньорите му погледнаха също през далекогледа, за да се уверят сами. Всички се почувстваха страшно безпомощни. Накрая Маккав взе отново думата.

— Никой не можеше да открие измамата — каза той. — Хванахме се на хитрината му. Ще го проклинам, докато съм жив. Няма да избяга от отмъщението ми. Никога! Никога! Никога!

Изрева „никога“ така, че ехото на скалите го повтори многократно. Обикновено в такъв случай партньорите му щяха да се усмихнат, но в момента не им бе до това. След като се посъветваха, стигнаха до едно-единствено обяснение на случилото се.

Ласитър бе нахлул в тая област с цяла банда, за да сложи ръка на всичко, което бяха изградили с упорит „труд“. Оттук следваше заключението, че той бе успял да разкрие тайната им. Вероятно на помощ му се бе притекла случайността.

— В такъв случай Ласитър е по следите и на Леона — каза предпазливият Франк Съливан. — За мен всичко си идва на мястото. А вие какво смятате?

Дори Маккав нямаше възражения. Том кимна и това бе знак за другите двама негодници също да се съгласят!

— Няма смисъл да продължаваме да търсим тук между скалите — каза хитрият ла Рока. — Предлагам колкото е възможно по-бързо да съберем всичките си сили.

— Правилно — одобри скъпият на думи Виктор Хагърти. — Ако успеем да освободим Леона, тя ще ни бъде задължена за цял живот.

— Питам се само защо я е отвлякъл — каза замислено Франк Съливан. — По този начин не може да постигне нищо. Най-малкото с жена като нея.

— Ласитър ще я изнудва — намеси се Маккав, който разбираше от тия неща. — По моя преценка той отдавна знае за връзката между отчето от Сан Лука и Леона. Подготвил е всичко много отдалече. Сто пъти по-лош е от нас четиримата, иначе нямаше да успее да ни измами. Знаете ли какво щях да предприема на негово място? Щях да спечеля доверието на отчето от Сан Лука, което той сигурно отдавна е направил. Само затова е разбрал какво става тук.

— Следователно стигам до извода — усмихна се хитрият ла Рока, — че Ласитър и отчето са се съюзили, за да могат да ни извадят от играта.

Лицата на четиримата посърнаха.

— Ще им направя живота горчив — процеди през зъби Маккав. — Ще има да се чудят, когато ги нападнем.

— Мисля, че няма от какво да се страхуваме — усмихна се ла Рока. — Ще съберем още поне стотина мъже. Щом дадем знак на хората на полковник Миро, те веднага ще дойдат. Трябва само да узнаят, че любимият им полковник тежи на съвестта на Ласитър.

Видя, че останалите бяха впечатлени от предложението му, и разбра, че отново има влияние над тях. Но това бе само привидно. Всеки сам правеше свои собствени сметки, които не бяха особено приятни, и в момента тайно умуваше как да скъта паричките си на сигурно място. Външно обаче и четиримата се усмихваха приятелски един на друг.

— Значи ще изчакаме спокойно — реши Маккав самоуверено. — Ще съберем силите си и ще нападнем. Ще се бием, докато се предадат.

Партньорите му кимнаха. Изглежда бяха съгласни. Всъщност обаче си мислеха, че Маккав отново приказва на едро. Въпреки това никой не смееше да му противоречи. Дори ла Рока, който преди няколко минути се правеше на много умен, сега смяташе за по-добре да не дразни ненужно Маккав. От опит знаеха, че това се бе оказало съдбоносно за много мъже. Маккав имаше неприятния навик да стреля по-бързо, отколкото може да мисли.