Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (4)

4.

Ласитър си пробиваше път напред. Трябваше да излезе от тоя скален лабиринт, за да може отново да се ориентира. Някъде предната нощ бе оставил жребеца си, преди да се отправи към ранчото на Алварадо. Ако не намереше коня си, трябваше да се опита да стигне пеша до семейство Алварадо. Там можеше да разчита на помощ, разбира се, ако собствениците бяха все още живи. Вероятно негодниците под предводителството на жестокия Бил Ландри бяха ги убили и подпалили ранчото им. Ласитър очакваше най-лошото.

Но сега първо трябваше да помисли за това, което непосредствено му предстоеше. Преди всичко се нуждаеше от нещо, което да върне силите в изтощеното му тяло. Беше станало още по-горещо. Слънцето вече бе преминало зенита си. Всяка крачка беше истинско мъчение. Вълни от болка постоянно пронизваха мозъка му. Поне да имаше оръжие! Но кобурът бе празен, а уинчестърът сигурно се намираше някъде в скалните цепнатини или в ръцете на някой бандит.

Този отвратителен, недържащ на думата си предател, бивш полковник на име Миро, който само се бе перчил с честната си дума! Ласитър не беше очаквал такова позорно предателство. Наистина си бе въобразил, че ще може да разговаря с полковника и по тоя начин да се добере до тайната, която обвиваше злобния Ел Хомбре.

Сега трябваше да започне всичко отначало. Единственото му предимство беше, че на първо време бандитите нямаше да го преследват, защото го смятаха за мъртъв. Друго обяснение на нещата не съществуваше.

Пред очите му изведнъж се откри оня каньон, за който ясно си спомняше. Гледката го накара да замръзне на място. Не беше очаквал такава ужасна картина. Навсякъде лежаха трупове. Над каньона се виеха лешояди, които все още изчакваха. Явно вече си бяха напълнили някъде другаде стомасите. Ласитър си спомни за коня, който застреля, за да сложи край на мъките му.

Погледът му се плъзна по неподвижните тела. Бяха точно десет. Не можеше да проумее случилото се, но със сигурност знаеше, че не ги бе убил той. Спомняше си добре, че бе уцелил двама бандити, когато се канеха да атакуват позицията му. Все пак някои моменти му се губеха. Дали беше стрелял още, преди негодниците да улучат него самия. За тоя откъслек от време в спомените му зееше голяма черна дупка. Десет мъртви мъже! Колко ли бяха всички заедно? И това не си спомняше съвсем точно. Вероятно петнайсет, допусна той. Но другите бандити нямаше да оставят убитите си ей така под открито небе. Дори разбойниците почитаха мъртвите. Освен това за тях бе особено важно да заличат всички следи от престрелката, които можеха да насочат към тяхната банда. Странно!

С натежали крака Ласитър тръгна отново напред. След малко видя първия убит пред себе си. Беше мъж с червени коси и с проскубана козя брада. На лицето му се четеше голямо учудване. Той, изглежда, не бе очаквал да срещне тук смъртта си. Ласитър стоеше замислено, клатейки глава. Не, не можеше да си спомни да е стрелял по тоя мъж. Приближи се до следващия убит, после до следващия и така обиколи всички мъртви негодници.

Постепенно започна да му се гади. Не бе повече в състояние да гледа тая картина. Образите пред очите му се разляха. Усети, че още малко и ще загуби и последните си сили. Отново отпи от ламариненото шише. Не беше останало много уиски. Само една малка глътка, но тя му помогна поне за момента. Това, от което се нуждаеше, беше вода и нещо за ядене. Огледа се наоколо. Все някъде трябваше да има шише с вода и торба с провизии. Виждаше всичко размазано, но и в мъглата около себе си откри мех от козя кожа, който мексиканците използваха като съд за вода. Ласитър коленичи. Точно до него очите на един мъртвец се бяха втренчили в лицето му. Мъжът от Бригада Седем издърпа тапата от отвора. Ръцете му трепереха силно, когато най-сетне отпи жадно от живителната течност. Затвори очи и си помисли, че сега ще може да гледа пак смело напред. Тук в каньона навсякъде бяха разпръснати оръжия, хранителни запаси, муниции. Имаше богат избор. Сигурно щеше да намери и някой кон. Отново се изпълни с надежда. Колко хубаво бе това чувство.

Съвсем неочаквано едно ласо се уви около врата му. Не можеше да си поеме дъх, още малко и щеше да се задуши. С две ръце посегна към шията си, за да разхлаби примката. Злокобен смях звучеше пронизително в ушите му, гласове, които сякаш идваха от друг свят.

— Предател! Проклет предател! — крещяха те. — Даде на полковника честната си дума…

Всичко му се струваше като ужасен сън. Питаше се дали въобще още бе жив! А може би изтощението само му играеше номера! Изобщо беше ли господар на сетивата си? Въобразяваше ли си всичко това?

Усещаше ласото под пръстите си. Значи не се лъжеше, това бе бруталната действителност. Пред очите му танцуваха бледи, костеливи ръце, лица, по които още се стичаше кръв. Ласитър не можеше да различава вече нещата. Няколко от мъртъвците сякаш изведнъж се съживиха. Те само се бяха престрували, за да го примамят в капана. Бяха направили всичко това, за да отмъстят на човека, когото смятаха виновен за поражението си.

Нещо го натисна към земята и той удари силно темето си. Главата му се замая още повече. Въпреки това успя да види, че над него стърчаха четирима мъже. Сториха му се като пратеници на богинята на отмъщението Немезида. Опита се да поклати глава, но не можа, тъй като щом направеше и най-малкото движение, примката се затягаше още повече.

Мъжете, в чиито ръце се намираше, горяха от омраза. Лицата им бяха мръсни, бледи и покрити с остра брада, очите блестяха трескаво и бяха хлътнали дълбоко. И четиримата имаха превръзки по ръцете, краката и рамената. Единият от тях си бе увил превръзката около главата като чалма и в очите на Ласитър изглеждаше като особено жесток бог на отмъщението. Предположенията му се оказаха верни.

Раненият с чалмата промълви с изпълнен с омраза глас:

— Бях казал на другите, че все някога ще дойдеш, дявол такъв! Затова те чакаме. Приятелите ми не искаха да повярват, но аз им наредих да имат търпение и да наблюдават всичко. И ето, те те видяха да идваш. Ха-ха! Всички ни смяташе за мъртви, нали, Ласитър? Все още се питам как е възможно това. Наистина ли го направи сам?

— Ако действително си мислиш така, значи си луд — отговори Ласитър с усилие, защото примката стягаше гърлото му така, че едва можеше да диша. — А сега ме чуй добре, човече! Печем се на един и същ огън. Някой трябва да ни е преметнал. Аз бях там горе сам и исках да говоря с полковника. Не можете ли да си спомните?

Погледът му се плъзна по изтощените лица, но по тях не откри и следа от разбиране. За тия хора той беше самият дявол. Този факт се бе запечатал дълбоко в съзнанието им. За тях Ласитър беше главният виновник за всичко. Смятаха, че е успял да убие почти цялата банда с помощта на някакъв подъл трик. За мъжа от Бригада Седем беше напълно невъзможно да убеди тия хора да повярват в противното. Те се бяха вкопчили в тази мисъл като слепец за тояга.

— Можеш да се кълнеш в каквото искаш — продължи мъжът с превръзката на главата, приличаща на чалма. — Аз съм Фил Озбърн.

При изричане на името, очите му заблестяха — изглежда, беше много горд с името си. Вероятно то имаше някаква тежест в тая област на страната, но за Ласитър беше абсолютно непознато.

— Харесваш ми, Озбърн — каза с прегракнал глас той. — Ти си човек, с когото може да се разговаря.

Фил Озбърн даде на партньора зад себе си знак с два пръста. Веднага след това примката около шията на Ласитър се затегна още повече и дробовете му започнаха да хъркат. Беше му толкова зле, сякаш всеки момент щеше да се отправи към оня свят. Лицето на Фил Озбърн постепенно се приближаваше и изведнъж се озова страшно грамадно пред очите на Ласитър. Истинска муцуна. Колко ли много омраза криеше Фил Озбърн у себе си!

— Трябва да изплюеш камъчето, Ласитър! — изсъска той и от ъгълчетата на устата му протече слюнка. — Много си страхлив, за да признаеш, че ни подмами да попаднем в засада! — ритна го няколко пъти. — Кажи ми истината! Как го направи?

Ласитър успя да си поеме малко въздух. Явно Фил Озбърн бе дал знак на партньора си да отпусне примката.

— Казах истината, Озбърн! — изстена Ласитър. — Тъкмо се канех да се споразумея с полковника ви. Никой ли вече не може да си спомни?

— Полковникът е мъртъв — отвърна Озбърн. — Беше един от първите, когото застреляхте ти и твоите съучастници — протегна повелително дясната ги ръка. — Вържете го здраво отсреща на камъка!

Вързаха го на един от кръглите камъни, които лежаха разпръснати наоколо. Изведнъж мутрата на Фил Озбърн, покрита със засъхнала кръв, изплува отново непосредствено пред очите му.

— Давам ти още един шанс, Ласитър! — каза той с леден глас. Мъжът от Бригада Седем потръпна, сякаш бе скован от студ. — Искам да знам какво се крие зад цялата тая свинщина. Сигурно Ел Хомбре пак има пръст.

— Ел Хомбре? — изстена болезнено Ласитър. — Но нали вие самите принадлежите към неговата банда? Полковникът ми го каза, когато…

Изведнъж му се стори, че вижда призрак. Един мъж в пълна униформа на полковник от Юга се появи зад негодниците. Ужасяваща гледка. Униформата бе изпоцапана и цялата в дупки от куршуми. Навсякъде по сивия плат имаше засъхнала кръв. Призракът трябваше да бе полковник Миро. Наистина Ласитър никога не беше го виждал, но той изглеждаше така, както си го бе представял миналата нощ. Призракът с мръсна, пропита с кръв униформа тръгна, олюлявайки се, към него и опря револвера на челото му.

— Ласитър, ти си нещастник! Ще те убия!

Той впери поглед в Ласитър като човек, който иска да открие някаква тайна, но същевременно не може да го направи. Миг след това, когато се намеси Фил Озбърн, мъжът от Бригада Седем проумя всичко.

— Ти, полковник Миро, повече няма да решаваш. Писна ми от цялата тая игра. Непрестанно ни водите към сигурна смърт. Гледате на нас като на добитък за заколение и искате накрая да приберете сами парите. Ти заедно с твоя тайнствен Ел Хомбре! Колко още хора трябва да умрат заради вашите машинации?

— По дяволите, Озбърн! — извика с креслив глас полковник Миро. — Ти си на погрешна следа. Слушай ме внимателно, Озбърн! Трябва да поговорим, само така ще постигнем нещо. Смятам, че успях да отрия истината. През цялото време са ни използвали. Прав си, дадоха ни големи обещания и ни измамиха. Само в едно отношение се заблуждаваш, приятел. Не съм тайният съучастник на Ел Хомбре. Не съм на по-добър хал от вашия. Премислих всичко. Тук има ужасен заговор. Ние не сме нищо друго, освен пешки, които като при игра на шах се жертват първи. Ние сме…

— По дяволите! — изкрещя Фил Озбърн. — Твърде много плямпаш, Миро! Искам най-сетне Ласитър да си получи заслуженото! Защо не свиеш пръст и не го изпратиш в ада!

Беше извън себе си от възбуда. Състоянието на другите не беше по-различно. Всички те бяха избегнали на косъм смъртта и смятаха мъжа от Бригада Седем за Сатана, който единствен носи отговорност за нещастието им.

— Вероятно ще го убия — каза полковник Миро. — Но първо искам да знам какво всъщност е станало тук? Повярвай ми, Фил, за всички ни ще е по-добре, ако научим истината. Затова трябва да бъдете търпеливи.

Дулото на револвера му все още бе опряно до челото на Ласитър. Полковникът обърна гръб на другите бандити, така че само Ласитър можеше да вижда очите му, които бяха изпълнени с тъга. Едрият мъж знаеше, че Миро не беше убиец и че нямаше намерение да го изпрати на оня свят. Полковникът искаше само да отвлече вниманието на останалите, но не можеше да им каже какво мисли. Поне засега. Всички се намираха в такова ужасно положение, че всяка дума трябваше да бъде добре премерена. И при най-малката грешка у бандитите отново щяха да се събудят най-низки инстинкти.

И тогава както Ласитър, така и полковникът, щяха да бъдат загубени.

— Как успя да се справиш с всички нас, Ласитър? — попита Миро. — Сам не би могъл да го направиш. Сега искам да чуя от теб какво се е случило?

— Исках да преговарям с теб, полковник — отговори Ласитър. — Двамата се бяхме споразумели. Ти дори ми направи предложение да се присъединя към вас. Каза ми, че Ел Хомбре търси истински мъже. Но тогава изведнъж проехтя изстрел. Някой ме удари по главата и аз изпаднах в безсъзнание. По-късно се събудих в една скална цепнатина. Все още не знам как съм попаднал там. Кълна ти се, това е цялата истина. Нищо повече не мога да ти кажа. Нима си мислиш, че ще се върна тук, ако не бях сам? Тръгнах да търся коня си и после се канех да отида обратно във фермата на Алварадо, където се надявах да ми помогнат. Сигурен съм, че семейството щеше да ми помогне, щеше да се реваншира, защото се застъпих за него.

Наложи се да направи пауза. Гърлото му се беше свило. Всяка дума му костваше много усилия. Полковник Миро се усмихна едва забележимо. Той вярваше на Ласитър, но не можеше да го признае открито. Първо трябваше да усмири остатъка от бандата си, в противен случай щеше да се стигне пак до ужасно клане.

— Звучи ми достоверно, мистър Ласитър! — каза той. — Но кои са били чудовищата, които застреляха така безмилостно хората ми от засада?

— Откъде да знам? — отвърна прегракнало мъжът от Бригада Седем. — Аз самият се чудя, че все още съм жив.

Полковник Миро погледна през рамо.

— Чухте, приятели — обърна се той към бандитите, — смятам, че Ласитър казва истината. Какво мислиш, Фил Озбърн? Не трябва ли да си поговорим, за да разкрием цялата тайна? Струва ми се, че някой тук се е канел да ни погоди лош номер.

Фил Озбърн се приближи с уинчестъра в ръце, сякаш въобще не възнамеряваше да се церемони повече както с Ласитър, така и с досегашния си предводител. Възможно бе обаче настроението да се промени.

— Това, което току-що каза, не беше лошо, Ласитър, но искам да ми го повториш отново съвсем точно — той опря дулото в корема му. Останалите бандити сякаш си отдъхнаха и също се приближиха.

И Ласитър си пое въздух с облекчение. Заплашителното държание на Фил Озбърн беше само преструвка, но той не искаше да си го признае веднага.

— Казах ви истината — отвърна прегракнало мъжът от Бригада Седем. — Щях ли иначе да се върна тук? И то сам?

Негодниците започнаха да се смеят, но по лицата им все още се четеше стаено напрежение. Бяха избегнали смъртта на косъм. Постепенно започнаха да проумяват, че тук се бе намесила друга, непозната досега сила, от която всички се страхуваха. Бандитите вече гледаха на Ласитър като на свой нов съюзник. Може би си мислеха, че той ще даде някакво предложение, което ще разкрие пред тях нови възможности.

— Смятам — каза полковник Миро, — че сега знаем кой е Ел Хомбре. Хрумна ми една щура идея. Толкова е щура, че аз самият я смятам за невъзможна. Но току-виж съм излязъл прав.

Всички погледнаха с любопитство. Полковникът сне дулото от челото на Ласитър. В същия миг проехтя изстрел. Миро потръпна и политна напред. Разпери ръце, сякаш търсеше нещо, за което да се хване, и така падна върху Ласитър, покривайки го с тялото си. Последваха нови изстрели.

Мъжът от Бригада Седем видя как Озбърн и останалите негодници се олюляваха и чу пронизителните им предсмъртни викове. Беше ужасна гледка. Бандитите нямаха никакъв шанс. Нападението бе подло, коварно, жестоко. И то тъкмо когато всичко изглеждаше, че ще се оправи.

Най-после Ласитър бе съзрял отново искрица надежда. Беше убеден, че ще се споразумее с полковник Миро и последните му, останали живи хора. Но сега всичко бе унищожено само с един замах. Полковникът лежеше върху него с разперени ръце, но в тялото му, което буквално беше направено на решето от куршумите, все още имаше живот. Ласитър долови шепота му. Думите на агонизиращия сякаш идваха изпод земята, но Ласитър успя да разбере най-важното.

— Що за недоразумение, Ласитър. Мислех, че двамата щяхме да се спогаждаме отлично. О, боже, не мога да проумея защо всичко трябваше да стане така! Аз… — при всеки опит да си поеме дъх, дробовете му хриптяха. — Страшно съжалявам, Ласитър — прошепна на ухото му. — Вече си бях въобразил, че можем да бъдем партньори, дори приятели. Честно, представях си нещата по съвсем различен начин. А сега… — отново направи пауза. След малко продължи с едва доловим глас:

— Знам кой е Ел Хомбре… това е Леона Макомбър… — Ласитър усети как тялото на Миро се отпусна. Проехтяха още няколко изстрела. Бандата на полковника бе унищожена до последния човек.

В скалистата долина нахлуха конници. Мъжът от Бригада Седем видя една жена с руси коси, които се развяваха като буйна грива на вятъра. Тя представляваше пленителна гледка. Въпреки това Ласитър затвори очи, защото знаеше, че сега трябва да се концентрира много добре…