Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (2)

2.

Първият изстрел покоси Сам Кешмън, сякаш невидим, огромен юмрук се стовари върху него. Надавайки силен вик, той направи няколко крачки, като се олюляваше, и след това коленете му се огънаха.

Никой от съучастниците му не му обърна внимание. Те се разбягаха във всички посоки, опитвайки се да се скрият, но дулото проблясваше непрестанно в лунната нощ и бандитите един подир друг предаваха богу дух. Не им помогнаха нито резките завои, които правеха, докато бягат, нито огромните скокове. Улучени, кой по-тежко, кой по-леко, те се търкаляха по земята. Ужасените им викове ехтяха пронизително в нощта.

Всички мислеха, че са нападнати от цяла орда. Във възбудата и страха си негодниците не забелязваха, че си имат работа само с един стрелец, понеже той сменяше светкавично позицията си винаги, когато откриваше огън.

Сякаш страхотен ураган бе връхлетял върху бандата. За няколко секунди повече от половината престъпници бяха извади от строя. Поне трима лежаха на земята така, като че ли никога вече нямаше да се изправят на крака. Ранените се търкаляха в собствената си кръв и отчаяно се мъчеха да намерят някакво прикритие.

Бил Ландри направи единственото правилно нещо в тая ситуация. Пусна уинчестъра си и вдигна ръце. Останалите трима мъже, които, освен предводителя си, все още не бяха повалени на земята, последваха примера му. Стрелбата веднага престана. На около петдесет крачки от кървавата сцена фигурата на един мъж се отдели от сянката, която хвърляше гъст пояс от храсти. Той държеше небрежно уинчестъра си на хълбока, готов за стрелба.

— Доста умно от ваша страна — каза непознатият, докато се приближаваше. — Иначе щяхме да ви изпратим всички в пъкъла. Но така ще ви дадем още един шанс, само обаче ако продължите да се държите разумно.

Не изпускаше от очи престъпниците. От погледа му не убягваше и най-малкото движение. Знаеше, че никой вече не дебне в засада. Достатъчно дълго ги бе наблюдавал, преди да се намеси в ужасната сцена. Човек като Ласитър не оставяше нищо на случайността. Би трябвало да се намеси няколко минути по-рано, за да не излага по-дълго време отчаяното семейство на това зверско мъчение. Но той беше сам и се налагаше да се подсигури. В такава ситуация не биваше да се допуска и най-малката грешка. Недооценяването на нещата би било фатално. Твърде много човешки живота бяха заложени на карта, а и съотношението на силите беше абсолютно неравностойно.

Ласитър бе извадил от строя седем мъже, някои от които, изглежда, вече се бяха преселили в отвъдното. Имаше и двама ранени, които нямаше да тежат на съвестта му. Лежаха на земята още когато той се приближаваше към ранчото. Други четирима стояха насред двора с вдигнати ръце. Когато Ласитър се спря и ги изгледа мрачно, те се ухилиха накриво.

— Мистър Алварадо — каза Ласитър високо, без да изпуска дори за миг от очи бандитите. — Вие и семейството ви не трябва вече да се страхувате. Погрижете се за всичко. Хората ми и аз ще се постараем тия негодници да престанат да причиняват повече злини.

— Сеньор, кой сте вие? — извика Джуан Алварадо развълнувано. — Сигурно небето ви изпрати, за да ни спасите.

— Хайде, побързайте! — настоя Ласитър. — Нима искате синът ви да стои още така?

Освен че беше лошо ударен, собственикът на ранчото бе и страшно възбуден. Не знаеше първо какво да направи, въобще не беше в състояние да разсъждава трезво. Жена му пое нещата в свои ръце. Накара синовете си да се погрижат за Джулио и баща си. Самата Мария се наведе над един от простреляните бандити, измъкна ножа от калъфа на колана му и хукна към дъщерите си, за да разреже въжетата. Един от синовете заведе баща си в къщата. Мария Алварадо разпери закрилнически ръце около дъщерите си, както квачка прикрива с крила пиленцата си и пресече с тях бързо двора, за да не бъдат двете момичета и секунда повече изложени на погледите на чуждите мъже. Ласитър бе запленен от красотата на сестрите. „Жалко — помисли си той, — че не ги срещнах при други обстоятелства.“ После неволно се усмихна.

В същото време мъжът от Бригада Седем забеляза, че нещо се бе променило в изражението на четиримата бандити. В тоя миг един от синовете на Джуан Алварадо, който бе отсреща при плевнята, извика предупредително. Ласитър се хвърли на земята точно в подходящия момент. Зад гърба му изтрещяха два изстрела. Куршумите проехтяха толкова близо до него, че му се стори, че усеща въздушното течение след тях. Превъртя се настрани и чу някой да крещи:

— Той е сам! Измами ви!

До слуха на Ласитър достигнаха само откъслечни думи, но те бяха достатъчни, за да разбере какво иска да каже мъжът. Още докато се претърколи на земята, стреля с уинчестъра. На лунната светлина видя двама мъже да се олюляват и той отново скочи на крака. Изведнъж дворът на ранчото пак се превърна в истински ад. От всички страни към Ласитър се сипеше град от куршуми, но противниците стреляха напосоки, тъй като не бяха успели да се отърсят бързо от изненадата си.

Той беше сам! Никой от тях не бе очаквал такава невероятна измама. Всъщност беше ли вярно това, което бе извикал някой от бандитите? Наистина ли Ласитър беше сам?

И двамата мъже вече не можеха да отговорят. Те лежаха отпуснати и неподвижни на двора. Двама от четиримата негодници, които преди малко Ласитър бе държал в шах, също бяха простреляни, и то от собствените си хора, останали извън ранчото като охрана в тила. Задачата им беше да предупредят съучастниците си, в случай че изневиделица се приближат непознати, които биха могли да попречат по някакъв начин на плана им. Но те не бяха забелязали Ласитър. Всъщност едва ли беше възможно да го забележат, тъй като той най-вероятно се бе промъкнал пеша. Все пак те се опитаха да поправят грешката си, като предупредиха останалите бандити, че е сам.

Бил Ландри бе схванал бързо ситуацията. Вече стискаше отново в лапата си пушката и стреляше по Ласитър, който се оттегляше, като отвръщаше на огъня с огън. На мъжа от Бригада Седем не му оставаше нищо друго. Положението започваше да се променя не в негова полза.

Към ранчото се приближаваше с грохот тропот на копита. Ласитър нямаше представа колко бяха ездачите, но дивият, победоносен крясък на предводителя Бил Ландри му подсказа, че бие неговият час. Пристигаше подкрепление. Това бе единственото възможно обяснение, в противен случай Ландри нямаше да нададе този пронизителен вик.

Стреляйки, Ласитър принуди още веднъж бандитите да потърсят прикритие. Отиде при тримата синове на Алварадо, които се бяха оттеглили безпомощно и страхливо в сянката на портата на плевнята.

— Изчезвайте, момчета! — каза бързо мъжът от Бригада Седем с увещаващ глас. — Скрийте се на сигурно място! Кажете и на другите да направят същото! Това тук не е за вас!

Тропотът от копита на поне двайсет коня се усилваше заплашително.

— Какво възнамерявате, сеньор? — попита Мигел припряно. — Това са хората на Ел Хомбре. Срещу тях никой няма шанс.

— Остави тая работа на мен! — отвърна Ласитър. — Вслушайте се в съвета ми! Гледайте да се скриете на сигурно място!

Бандата конници междувременно бе стигнала до ранчото.

— Разпръснете се във верига! — изрева Ландри. — Той е сам! В никакъв случай не бива да ни се изплъзне! Гледайте да го пипнете жив!

Ласитър остави синовете на Алварадо и хукна приведен напред. Сега трябваше непременно да намери кон и незабавно да се оттегли. Това беше единственият му шанс за спасение, както и за Алварадо и семейството му. Мъжът от Бригада Седем можеше да повлияе върху хода на нещата само като постоянно ангажира вниманието на бандата на Ел Хомбре.

Като подгонен вълк Ласитър се потопи в нощта. На лунната светлина успяваше да се ориентира по-добре, отколкото ако наоколо цареше непрогледен мрак, но за сметка на това можеше да бъде забелязан много по-лесно. Използваше всяко прикритие, сливаше се със сенките на храстите, разпръснати навсякъде като тъмни вързопи. Чуваше командите на Ландри и водача на ордата, която току-що бе пристигнала.

Ласитър не би могъл да предвиди, че ще стане така, когато се бе намесил да спаси онова, което все още беше в състояние да се спаси. Не бе имал друг избор. Негодниците, и най-вече предводителят им Ландри, бяха завладени от силно желание за разрушение.

Преди няколко часа мъжът от Бригада Седем въобще не бе очаквал, че ще се натъкне толкова бързо на първите бандити от зловещата, всяваща навсякъде страх орда на Ел Хомбре. Едва след като бе станал свидетел на кървавата драма в ранчото на семейство Алварадо, бе разбрал с кого си има работа.

Според досегашните сведения Ел Хомбре безчинстваше далече на изток и на юг от тук. Но вероятно сега се канеше да разпростре властта си и в тая област. Ел Хомбре не можеше да се вмести в обичайните норми. Пазителите на закона в тоя случай бяха, така да се каже, безсилни. Това не беше обикновена банда от разбойници или крадци на добитък, а мощна организация, изключително мощна, защото беше твърде зловеща. Никой нямаше точна представа за истинските й цели. Това не бяха обикновени престъпници, хвърлили око единствено върху имуществото на ближния си. Вероятно в повечето случаи целяха само да сплашат хората. По тая причина толкова много свидетели мълчаха упорито, когато ги разпитваха. Страхуваха се. В главите им бе запечатано само едно име, равнозначно на ужас и смърт: Ел Хомбре.

Кой беше Ел Хомбре? Какви цели преследваше тоя страшен предводител на банда?

Задачата на Ласитър бе да открие това. Но още тази нощ той изпита дълбоко съмнение дали въобще някога ще се справи. Бе успял да сплаши звяра и да привлече вниманието му върху себе си. Сега звярът щеше да вложи всички сили и средства, за да унищожи появилия се внезапно враг.

Ласитър се промъкваше от храст към храст, докато конниците образуваха наоколо верига. Насреща му имаше поне двайсет мъже, а може би бяха и трийсет. Той отново се сля със сянката на един храсталак. Точно в този момент двама ездачи се насочиха право към него. Бандитите се бяха разпръснали наоколо в две групи. Силуетите им ясно се открояваха на лунната светлина. Те се разбираха помежду си с подвиквания. Планът им беше да свиват все повече и повече обръча, който бяха сключили около Ласитър.

Разнесе се ужасна заповед. Бандитите трябваше да обсипят с дъжд от куршуми всяко място, където можеше да се скрие беглецът. Наоколо затрещяха бясно изстрели. Куршумите пронизваха всеки съмнителен храсталак. Зайчета побягнаха лудешки от скривалищата си, лисици се отдалечаваха безшумно, койоти хукваха с гневен вой, птички запърполяваха с писък нагоре, напускайки местата, които си бяха избрали да пренощуват, няколко хищни птици закръжиха на голяма височина, надушвайки тлъста плячка.

Двамата ездачи, които се насочиха към прикритието на Ласитър, също вдигнаха уинчестърите си на рамо. Наоколо се носеше оглушителен трясък. Мъжът от Бригада Седем нямаше друг избор и стреля, преди двамата бандити да успеят да натиснат спусъка. Единственият му шанс за спасение бе да си проправи път напред. Нямаше смисъл да се опитва да се оттегли назад, в ранчото неизбежно щеше да попадне в капан.

Двамата негодници политнаха от седлата надолу. Ласитър скочи на крака и се втурна към коня, който беше по-близо до него. Уплашено, животното тръгна само към мъжа от Бригада Седем. Той успя да сграбчи рогообразния край на седлото и се метна отгоре му.

В началото никой не обърна внимание на изстрелите му, защото навсякъде наоколо се гърмеше бясно и бандитите държаха под око мястото, където се целеха в момента.

С рязко дръпване на юздите Ласитър обърна коня. Остана доволен, че юздата бе сложена по мексикански с една от ония закривени железни пръчки, направени така, че причиняваха болка на животното, ако юздата се опънеше силно. За момента това бе голямо предимство, защото конят реагираше така бързо, както би желал всеки ездач, искащ да препусне презглава. В тия секунди Ласитър почти съжали, че на токовете си няма шпори. Но пъстрият жребец знаеше, че след грубото дръпване на юздите винаги следва още по-болезненото забиване на големите, назъбени шпори и сам препусна като фурия.

Едва сега няколко бандити забелязаха мъжа от Бригада Седем, но все още бяха в неведение за случилото се. Предположиха, че някой от съучастниците им бе обърнал коня си и го е подкарал в галоп в обратна посока. Но тогава видяха, че животното на другия им партньор беше без ездач. Когато разбраха, че там отсреща нещо не е наред, Ласитър вече бе набрал известна преднина. Той тъкмо препускаше по едно от четирите възвишения, когато бандитите започнаха да стрелят. Бяха намерили двамата мъже, които Ласитър бе свалил с куршум от седлата.

Мъжът от Бригада Седем беше доста далеч, за да може да се прицели добре, още повече че препускаше с бясна скорост. Разсеяната лунна светлина правеше целта още по-неясна. В бързината бандитите допуснаха голяма грешка. Трябваше да стрелят по коня, а не по ездача. Така животът на Ласитър щеше да бъде сериозно застрашен.

Въпреки това покрай мъжа от Бригада Седем просвистяваха заплашително куршуми. Един от тях одраска пъстрия жребец и му подейства като удар с камшик. Стреснат, конят препусна още по-бързо. Ласитър успяваше да се задържи с голямо усилие на необичайното мексиканско седло. Изглежда му се бе удало да се измъкне от ръцете на негодниците. Тъй като беше сам, бе сигурен, че ще може да се възползва от предимствата на нощта. Отдъхна си облекчено. Сега трябваше само да усмири пъстрия жребец, който все още галопираше слепешката със запенени ноздри, сякаш го гонеше дяволът.

И тогава се случи нещо, което Ласитър не бе предвидил. Изведнъж предните крака на коня се подкосиха, животното изцвили ужасено и пронизително и се претърколи. Мъжът от Бригада Седем успя да се спаси само с един отчаян скок от седлото, омекотявайки удара, като се превъртя на дясното си рамо. Въпреки това, когато се опита да се надигне, имаше чувството, че при падането е счупил някоя кост.

Пъстрият жребец лежеше настрани и хъркаше агонизиращо почти като човек, само че много по-силно. Като го гледаше как страда, Ласитър изпита едва ли не физическа болка. Предният ляв крак на коня беше счупен и част от костта стърчеше през козината. Болките сигурно бяха ужасни. Ласитър не се поколеба дори за секунда и насочи уинчестъра в главата на изтерзаното животно. И при нормални обстоятелства не би могъл да направи нещо повече за него.

При изтрещяването на изстрела пъстрият жребец само леко се сепна и тръпка разтърси тялото му. Ласитър издърпа едната торба на седлото, но до другата не успя да се добере, защото бе притисната от тежкия труп на коня. С плячката си той се втурна напред. Огледа се за жребеца на другия бандит. Животното бе продължило да препуска слепешката без ездач на гърба и нощта вече го бе погълнала.

Докато бягаше, Ласитър провери съдържанието на торбата. Намери две пакетчета с муниции и една от ония тесни ламаринени шишета, в които много ездачи носеха със себе си запас от уиски за краен случай. Позволи си една глътка и почувства как жизнените му сили започват да се възвръщат.

В далечината пред него пейзажът беше хълмист и каменист. Някъде в една от многото тесни клисури, но доста на запад от тук, Ласитър бе оставил коня си. Против волята си той бе принуден да поеме в друга посока.

Далеко зад гърба му достигна тропот на копита. Явно бандитите бяха чули изстрела му и бяха разбрали какво се е случило. Скоро щяха да намерят мъртвия пъстър жребец и да възобновят преследването на смъртния си враг. Сега те отново бяха в по-изгодна позиция. При всички положения бандата разполагаше с първокласни следотърсачи.

Ласитър не си правеше никакви илюзии. Крайно време беше да потърси в каменната пустош пред себе си добро скривалище, където в случай на нужда да може да се отбранява. Питаше се само колко дълго ще издържи. Със скромния си запас от патрони не можеше да води по-продължителна борба. Въпрос на време бе, докато го убият.

Бягаше с все сили. Колкото по-стръмен ставаше наклонът, толкова по-силно хриптяха дробовете му. Но поне по гладката скала не оставяше следи, а и в тоя лабиринт от канари може би щеше да намери сигурно скривалище. Не биваше да губи кураж и най-вече надежда, иначе още сега спокойно можеше да се отпише.

Тропотът на копита застрашително се усилваше. По шума, който стигаше до него, Ласитър разбра, че бандитите се разпръскваха във верига. Изглежда, бяха добре обучени. Това му беше направило впечатление, още когато негодниците обградиха ранчото. От тактиката им можеше да се заключи, че сред тях има бивши войници, нещо съвсем нормално в тия размирни времена. Войната бе изтръгнала от корените им много мъже, особено ония, които не бяха вършили нищо друго и бяха уволнени, защото правителството искаше или пък трябваше да спести пари. Ласитър бе останал напълно без дъх, когато стигна до едно място, откъдето смяташе, че е най-подходящо да започне да се катери.

Ставаше въпрос за естествена скала от остри скални зъбери, зад която имаше различни пукнатини и пропасти, между които човек можеше да се скрие. Поне засега Ласитър реши да си почине. Отпусна се на земята, измъкна ламариненото шише, в което все още многообещаващо кълколеше уиски, макар че вече бе отпил няколко едри глътки.

В момента алкохолът му подейства добре, но той въобще нямаше да помогне срещу жаждата, която щеше да стане нетърпима горе сред голите скали, когато слънцето на Аризона превърнеше тая местност в същинска пещ.

Ласитър видя бандитите да се приближават в строг войнишки ред. От пръв поглед разбра, че ордата бе обучена много добре. Двама разузнавачи се стрелнаха напред като копои. Мъжът от Бригада Седем лесно различи на лунната светлина, че те бяха индианци с дълги коси и пъстри ленти на челата. Не след дълго двамата откриха мястото, откъдето Ласитър бе започнал да се изкачва. Единият разузнавач съобщи това на предводителя и посочи точно към скалите, където се намираше мъжът от Бригада Седем. Неволно Ласитър си помисли, че няма да бъде никак зле за него, ако повали с куршум предводителя. Така щеше да предизвика суматоха сред бандитите и щеше да може да продължи бягството си. Но после поклати глава и реши да не го прави.

При ранчото нещата бяха по-различни. Там Ласитър бе действал при неизбежна самоотбрана. Ако тогава не се бе намесил решително, сега щеше да е мъртъв. Съвсем друго обаче бе да пратиш някого на оня свят, дебнейки от засада. Това той не можеше да направи.

Предводителят издаде с груб глас заповедите си. Това не беше тромавият Бил Ландри, а кльощав мъж, когото Ласитър не бе виждал досега. Вероятно беше шефът на тая група, а Ландри бе останал в ранчото, за да продължи да превръща живота на семейство Алварадо в ад.

Мъжете се разделиха. Ласитър преброи четиринайсет души. От мястото, където се намираше, би могъл да предизвика страшна суматоха сред негодниците, но за тая цел му трябваха достатъчно муниции. Ала с патроните, които имаше, бе в състояние да отблъсне най-много три атаки. Видя как бандитите се разделят и започнаха да се изкачват. Той изчака търпеливо, докато се приближат достатъчно и първите петима се озоват на някое открито място, непредлагащо никаква защита.

— Спрете! — извика Ласитър рязко. — Изчезвайте или ще ви очистя като въшки.

Прицели се бързо и при гърмежа на уинчестъра му, стетсъна на един от негодниците хвръкна от главата му. И петимата се хвърлиха на земята и отвърнаха гневно на огъня. На помощ им се притече следващата група. Едва сега Ласитър забеляза, че се намира в дълбоко заблуждение. Петимата бандити съвсем не бяха толкова беззащитни, колкото бе предполагал. Зад тях се намираше подкрепление с едрокалибрени, дългобойни ремингтони, които имаха почти същия обсег и пробойност като прочутите шарп от легендарното време на ловците на бизони. Но, за разлика от еднопатронния шарп, ремингтоните имаха шестпатронен магазин.

Бандитите откриха силен огън по Ласитър, така че скалните зъбери пред него потръпнаха. Той трябваше да потърси някакво прикритие и да се оттегли зад него. Съвсем близо покрай ушите му прелитаха рикоширащи куршуми и отломки от камъни. Няколко скални парчета вече го бяха улучили по лицето и главата. Раните кървяха.

Трясъкът от гърмежите приличаше почти на канонада като при истинско полесражение. Намерението на противниците бе да обстрелват неспирно позицията му, за да могат после с изненадваща атака да я завземат. Бандитите имаха отлична организация и се бяха сработили превъзходно.

Противно на очакванията, Ласитър не се оттегли в една от скалните цепнатини, които се разтваряха така примамващо зад гърба му. Вместо това смени мястото си, прицели се през един съвсем малък процеп и с първия изстрел улучи един от нападателите. Бандитът се изправи в цял ръст и после се строполи на земята. Но Ласитър не видя това, защото вече се промъкваше по корем наляво, оглеждайки се за удобна позиция, откъдето да даде следващия изстрел. По тоя начин можеше да намали броя на противниците си и да поохлади войнствения им дух. Щеше да мине известно време, докато негодниците се нагодят към новата ситуация. Това бе един от недостатъците, когато се следва определен, предварително начертан план.

Ласитър кипеше от дива ярост. Кучи синове! Щеше да превърне живота им в ад, преди да го пипнат. А може би… Не! Поклати ядно глава. Не искаше още отсега да гради измамни надежди. Насреща си имаше твърдо много врагове, които със сигурност скоро щяха да получат подкрепление.

Отново откри пред себе си тясна пролука, прицели се светкавично и видя как един от бандитите потръпна улучен и се претърколи настрани. Но той не беше мъртъв. Дори събра сили и диво изрева, пращайки Ласитър по дяволите.

Когато мъжът от Бригада Седем чу проклятието, вече пълзеше с усилие към следващата удобна позиция за стрелба. Когато отново надзърна през една от цепнатините в скалите, видя, че бандитите бяха реагирали светкавично и потърсили прикритие. Никой вече не се намираше в полезрението му. Наоколо се бе възцарила тишина, но Ласитър усещаше, че негодниците не стояха със скръстени ръце. Безбройните, недоловими за ненавикналото ухо шумове означаваха, че враговете му се канят да заемат нова, по-добра позиция.

Някой извика с остър, свикнал да заповядва глас:

— Хей, Ласитър! Аз съм полковник Джо Миро. Сам се убедихте, че няма да можете да ни избягате. Въпреки това ви правя почтено предложение с надеждата, че ще проявите разум и че също като мене желаете да се предотврати по-нататъшното безсмислено проливане на кръв. Трябва да седнем заедно и да си поговорим.

Ясно беше, че предводителят на бандитите искаше да спечели време. Докато се мъчеше да отклони вниманието на Ласитър, неговите хора щяха да заемат удобни позиции наоколо и да го обградят така, че да могат да стрелят по него от по-голяма височина.

— И какво ще излезе от това, Миро? — извика мъжът от Бригада Седем. — Какво има още да говорим? Мисля, че пропастта между нас отдавна е станала твърде голяма.

— Полковник Миро! — извика бандитът. — Държа много на това, мистър Ласитър! Аз съм полковник!

Значи бе един от ония големи твърдоглавци. Ласитър се усмихна съчувствено.

— Окей, полковник! Какво е предложението ви?

— Съвсем обикновено — прозвуча отговорът. — Ще излезете с вдигнати ръце от прикритието си и ще се предадете. Давам ви честната си дума на офицер, че ще се отнасям към вас с пълното уважение, което ви се полага. Били ли сте войник, Ласитър?

— Последно бях майор в Четвърти Луизиански полк.

— Моите почитания, майоре. Тогава сте се били в едно от най-известните подразделения на страната на Юга. Аз принадлежах към Тексаската бригада на полковник Мосли. Сигурен съм, че ако се опознаем по-отблизо, ще завържем вълнуващ разговор. Вероятно ще успея да ви спечеля за нашата кауза, майор Ласитър. Много ще се радвам на това. Винаги сме готови да приемем с отворени обятия при нас мъже с вашите способности.

Думите на бандита погалиха ухото на Ласитър. Може би си заслужаваше да прояви готовност за преговори. Случилото се досега беше нещо незначително. За мъже като полковник Миро ранените и мъртвите от бандата му не бяха нищо друго, освен издъхнали селяндури, за които не си заслужаваше да се мисли.

— Искате да забравите случилото се, полковник?

— Все още не знам по какви причини се намесихте в нашите работи в ранчото на семейство Алварадо. Вероятно Ландри отново е попрекалил. Какво ви подтикна, майор?

— Ландри искаше хората му да обесят едно момче. А и по всичко личеше, че се канеха да опозорят дъщерите на Алварадо. Не мога да стоя и да гледам такова нещо със скръстени ръце.

— Прави ви чест — поласка го полковникът. — Но вероятно Ландри е възнамерявал само леко да сплаши семейството. Нямаме навик да убиваме хора, които искаме да закриляме. Те трябва само да ни платят известен данък и после няма да се страхуват, че ще ги тормозят бандити.

— Такова нещо се нарича изнудване — каза Ласитър.

— Да не би да сте някой от вражеската страна, майоре? — попита полковникът учудено. — Ако е така, всеки бъдещ разговор става излишен. Тогава ще бъда принуден да ви отстраня безмилостно от пътя си. Ще изчезнете безследно в тая пустош.

Ласитър се засмя презрително.

— Не се притеснявай, полковник. Не съм от ония кръволоци, но въпреки това съм запазил известно чувство за справедливост. Не ми харесват методите, които използват част от хората ти, и по тази причина не можем да работим съвместно.

— Беше изключение — обясни полковникът. — Повярвайте ми, ще си поговоря сериозно с Ландри. Тоя път е отишъл твърде далеч. Ще изясня всичко, можете да разчитате на мен. Ако искате, сега се покажете и ще си поговорим подробно за всичко. Ще ви направя изключително предложение, на което вече няма да можете да откажете.

— Мирише ми на капан — отвърна Ласитър. — Защо и вие не се покажете? Тогава ще се срещнем по средата на пътя. Но първо заповядайте на хората си да се оттеглят. Само така бихме могли да проведем разумен разговор, полковник.

— Нека да помисля, майоре.

Няколко минути цареше напрегната тишина, но той усещаше, че сред скалите наоколо бандитите извършваха безшумни приготовления, за да изпратят Ласитър в ада.

Мъжът от Бригада Седем беше сигурен, че странният полковник скоро щеше да сложи край на всичко. И тогава Ласитър щеше да постигне първата си голяма цел и да завърже най-после контакта, към който се стремеше още от самото начало.

Скоро зловещият Ел Хомбре нямаше да бъде вече за него тайнствено същество, което никой не може да хване. Щом като успееше да спечели доверието на тая банда, всичко, останало щеше да бъде за него повече или по-малко въпрос на време.

Най-после полковникът наруши мълчанието.

— Добре — каза той. — Готов съм да приема предложението ви, майор Ласитър. Ще проведем разговор на четири очи. Сега вече съм сигурен, че ще мога да ви убедя да влезете в нашите редици. Понеже доказахте, че сте колкото храбър, толкова и безстрашен мъж, смятам, че не можете да бъдете подъл. Разчитам на честната ви дума на офицер. Мога ли да очаквам това от вас?

— Вече я имате, полковник.

— Къде ще се срещнем, майоре?

— Е, мястото тук е добро.

— Аз да дойда при вас? — извика полковникът възмутено. — Съжалявам, но разликата в чина изисква да ме посрещнете поне на средата на пътя.

— Окей. Както желаете, полковник.

Миро се показа долу между скалите. Ласитър можеше да го види ясно на лунната светлина.

— Сега е ваш ред, майор Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем излезе от прикритието си. В дясната си ръка държеше уинчестъра. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Изведнъж се случи онова, от което се бе страхувал.

Отсреща на стръмния склон, от другата страна на тесния каньон, нещо просветна. Ласитър се хвърли светкавично назад. Куршумът се удари непосредствено до него в скалата и рикошира обратно със свистене. Мъжът от Бригада Седем се претърколи зад старото си прикритие, върху което се изсипа унищожителен град от куршуми.

„Предателство! — помисли си Ласитър. — А аз, идиотът му, наистина повярвах, че полковникът говори честно…“

Реши да се оттегли. Така или иначе нямаше да издържи по-дълго тук горе. Щеше му се да потърси убежище в една от скалните цепнатини, но когато се обърна и понечи да побегне, видя, че вече е твърде късно.

И до тая отвесна скала се бяха появили мъже. Ласитър искаше да вдигне високо уинчестъра и да отблъсне неприятеля със страшна сила. Но не успя да се защити. Усети остра, пареща болка и после светът около него потъна в тъмнина.