Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (39)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Shoene, der Spieler und Lassiter, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция
ganinka (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джек Слейд. Леона и нейният квартет от убийци

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0084-5

История

  1. — Добавяне

12.

Когато в отлитащата нощ Ласитър и Леона яздеха между внушителните постройки в големия двор, ранчото бе потънало в дълбока тишина. Точно така мъжът от Бригада Седем си бе представял огромното владение. В това нямаше нищо чудно, тъй като, преди да приеме тази опасна задача по поръчение на Бригада Седем, шефовете му го бяха уведомили за всичко най-важно.

— Няма ли караули? — попита той леко объркан. — Всичко тук просто само те подканя към нападение. Не сте ли помисляли никога за това, Леона? Още ли не съзнавате в каква опасност се намирате?

Тя се изсмя развеселена.

— Погледнете отсреща към складовете и към прозорците на горния етаж на главната къща. Е, нищо ли не забелязвате?

Като по команда на няколко места през черните дупки на прозорците се показаха дулата на пушки. Човек ясно можеше да ги види на фона на изгряващата зора.

— Около двайсет мъже, не повече — отбеляза Ласитър. — Наистина ли смятате, че те ще бъдат достатъчни, когато положението стане напечено?

— Досега Ел Хомбре още не се е осмелявал да нападне тук — отвърна му. — А и мисля, че никога няма да посмее.

— Спомнете си думите на отчето!

— Той често се безпокои твърде много за мен — усмихна се. — Вижте, Ласитър. Четиримата ми верни приятели заедно с ранчеросите си образуват нещо като защитен вал около това имение. Баща ми наричаше четиримата свои верни васали. Когато лежеше на смъртно легло, ги извика при себе си и ги накара да се закълнат, че ще бранят мен и това огромно имение до края на дните си. А Матю, Луис, Виктор и Франк спазват стриктно клетвата си. По-скоро ще се оставят да бъдат разкъсани на парчета, отколкото да падне и косъм от главата ми. Затова не вярвам, че им се е случило нещо лошо. Напротив! Те са разбили бандата и са я прогонили далеч от тук. Не съм се съмнявала дори за миг в това.

— И защо тогава искахте непременно да…

Прекъсна го с лека усмивка.

— Защото ви считам за много интересен мъж — обясни му. — Но затова ще говорим, когато останем насаме. Ето, вече идва някой, който ще се погрижи за конете.

Един каубой с криви крака се приближи, леко олюлявайки се, през двора към тях. Старият мъж дъхаше силно на уиски.

— Всичко наред ли е, мадам? — попита с креслив глас той.

— Всичко е окей, Пит. Доведох гост със себе си. Искам да го посрещнете с подобаващо уважение. Кажи и на другите. Мистър Ласитър ми е приятел.

— Здрасти, Ласитър — ухили се Пит. — Мисля, че ще се разбираме.

— Надявам се, Пит.

Ласитър последва Леона в голямата каменна къща — една наистина великолепна сграда. Когато влязоха вътре, му се стори, че е попаднал в палат. От всички страни в големия салон се втурнаха прислужници, които гледаха господарката си с изплашени очи и никой от тях не смееше да я попита нещо. Леона даде нарежданията си. Трябваше бързо да се подготвят две бани, а един от слугите да намери нови дрехи и ботуши за Ласитър.

Тук всичко вървеше в строго определен ред. След четвърт час мъжът от Бригада Седем вече седеше в голяма, облицована със сини плочки вана. Един прислужник, мексиканец, стоеше до него и чакаше Ласитър да пожелае нещо. След всичко, което бе преживял досега, това тук му приличаше на Рая. Мексиканецът го обръсна старателно, после дойде друг мъж, който почисти многобройните рани, намаза ги с мехлеми, а на някои сложи превръзка.

Когато всичко свърши, Ласитър се почувства като новороден. Облечен в чисто нови дрехи, малко по-късно влезе в един салон, където вече го очакваше Леона. Тя разпери ръце, втурна се към него и го целуна по двете страни.

— Чувствай се като у дома, скъпи мой! — каза тя с лъчезарна усмивка. — Сега най-сетне ще можем да си починем и да възвърнем силите си. Закуската вече ни очаква.

Хвана го под ръка и влезе с него в трапезарията, намираща се непосредствено до изискания салон. Седнаха на масата пред голям прозорец, който започваше от тавана и стигаше до пода и откриваше гледка към парк с обширни тревни площи, екзотични храсти и дървета, пъстри живи плетове и лехи с цветя. Първите слънчеви лъчи тъкмо се показваха и придаваха още по-великолепен вид на всичко наоколо.

— Е, харесва ли ти? — полюбопитства тя ненатрапчиво. — Моля, вземи си, предполагам, че си гладен като вълк след дълга зима. Аз също умирам от глад — Леона сложи голямо парче шунка в чинията, отгоре постави едно от хрупкавите яйца на очи, които цвърчаха в малък тиган на котлон за притопляне на храната, и си наля кафе. — О, извинявай! — извика тя изведнъж, скочи, втурна се към съседната стая и се върна веднага с шише уиски. — Сега ми се пие алкохол — напълни две големи чаши, вдигнаха наздравица и се усмихнаха развеселени. Бяха сами. След като им бе даден знак, слугите веднага се бяха оттеглили. — Сега знаеш какво става тук в действителност — започна Леона. — Къщата представлява сигурна крепост. За това се грижат четиримата ми верни приятели.

— Васалите ти — отбеляза Ласитър леко подигравателно.

— Да, и ти можеш да ги наричаш така, но преди всичко те са мои приятели, които ме закрилят.

„Как ще успееш да я убедиш в противното? — обади се вътрешният му глас. — Никой няма да ти повярва.“

— Добре — каза той вяло и продължи да се храни.

Погледът й веднага стана недоверчив. Леона притежаваше изключително развита интуиция. Отсега нататък Ласитър трябваше да бъде по-предпазлив.

— Значи искаш да живееш сама? — попита я. — Това не е най-добрият начин на живот за млада, желана жена.

— Как ти хрумна, че искам да остана сама?

— Е, чух някои неща, от които разбрах, че в тая област хората те почитат като светица или поне като благодетелка на бедните.

— Въобще не съм светица — отвърна му. — Искам да знам какво още се говори за мен.

— Само хубави работи — успокои я. — Изобщо не бива да се безпокоиш за това.

— Откъде всъщност си толкова осведомен?

— От семейство Алварадо и приятелите им. Всички те говорят само добри неща за теб. Помогнала си да се възстанови и старата мисия Сан Лука. Отец Доменико ли ти даде тази идея?

— Най-малкото ми повлия.

— Чудесен човек е, нали?

Очите й искряха. Внезапно на Ласитър му просветна. Така блестяха само очите на влюбения. Беше сигурен, че е прав.

— Да, той е чудесен човек — призна му с глас, в който ясно се долавяше истинска страст. — Ти също си чудесен.

В следващия миг тя импулсивно заобиколи масата, наведе се и го целуна. От нея струеше опияняващ мирис. Дългата й руса коса се разпръсна около загорелите й от слънцето страни. Умората на Ласитър окончателно се изпари. През цялото време не го беше напускала мисълта да се домогне до нея, но бе смятал, че трябва да се държи крайно внимателно и предпазливо с тая жена.

Реши да промени поведението си, защото Леона можеше да го помисли за студен и опърничав. За негова изненада тя изведнъж се прояви като вулкан от кипяща страст. Когато ръцете му се плъзнаха по синята й рокля, откри, че дрехата не беше закопчана така, както му се бе сторило в началото. Надипленият, ефирен плат служеше отлично за прикритие на прекрасните й форми. Още от първия миг тя си бе поставила за цел да го прелъсти. Странна, непонятна жена. Когато се намираше в компанията на повече мъже, се държеше резервирано, но сега се беше преобразила напълно. Беше се притиснала нежно и гальовно до тялото му. Устните й бяха влажни и меки, деликатните й ноздри потръпваха от възбуда. В тая минута Ласитър забрави за квартета от убийци на Леона и за отчето, което вероятно беше един от тайните й любовници. А може би и четиримата й васали бяха нейни любовници… Тази мисъл беше минала вече през ума му, но сега той я изхвърли.

В тоя миг съществуваше само Леона, страшно богата наследница, която вероятно водеше уединен живот в подобното си на замък ранчо, разглезена от куп любовници.

Думите бяха излишни. Целувките ставаха все по-страстни и жадни. Ръцете му вече бяха под роклята й и се плъзгаха по кожата й, която сякаш пламтеше. Тя се отдръпна от него и хвана дланите му. От устните й не се отронваше нито звук. Големите й сини очи гледаха като в транс. Леона изглеждаше напълно откъсната от действителността. Тръгна назад, без да пуска ръцете му, и се опря с гръб на вратата, която безшумно се отвори. Озоваха се в обляна от слънце стая, обзаведена само с тапицирана мебел. Дебели меки килими покриваха целия под, на белите стени висяха големи картини, на които бяха изобразени голи женски тела или двойки по време на любовна игра. Всичко това Ласитър забеляза съвсем бегло. Леона бе обсебила изцяло вниманието му. А как се събличаше! Само тая гледка бе достатъчна, за да възбуди който и да е мъж.

Помежду им продължаваше да цари мълчание, но изражението на лицето й говореше повече от всякакви думи. Чакаше го да поеме нещата в свои ръце. Ласитър не я разочарова. Със светкавична бързина се съблече и я прегърна отново. Изведнъж се чу лек стон, сякаш изрида измъчен човек. Тя се отпусна на широкия диван и придърпа едрия мъж върху себе си. Със сигурност той не беше първият мъж, прекрачил в тази стая. Но това му бе абсолютно безразлично. Опита се да разсъждава що-годе трезво, тъй като вече бе наясно, че стои на крачка от окончателното разрешение на една голяма загадка. Това, което му бяха разказали синовете на Алварадо за Ел Хомбре, още в самото начало му се бе сторило твърде елементарно обяснение. Съсредоточи вниманието си отново към Леона. През следващите минути не биваше да мисли за нищо друго, освен за удоволствието. Тя притежаваше дяволски фин усет и много бързо щеше да забележи, ако Ласитър правеше любов само тялом. Леона отвори устни, като да извика, когато мъжът от Бригада Седем проникна в нея. Белите й зъби блеснаха. Замята бясно глава и русата й коса се пръсна в безпорядък върху възглавницата. От гърлото й се откъсна звук, подобен на изсъскване на разгневена котка, сякаш нещо вътре в нея се противеше срещу това, което правеше тук.

Не би се учудил, ако в този момент внезапно му изкрещеше да се махне от нея, защото въобще не го желае. Но после забеляза, че Леона преодоля и последната съпротива и се отпусна. Затвори очи и на лицето й постепенно се изписа пълно блаженство. Ласитър имаше достатъчно опит в леглото и със сигурност щеше да издържи по-дълго от всички други любовници, които тя бе имала преди него. Всяка жена обичаше да се наслаждава повече време на това състояние на забрава и безтегловност, но много малко мъже бяха способни да дарят наистина тия чувства. Ласитър беше един от тях. Плавно, ръцете му се плъзнаха по горещото й тяло, предимно по ерогенните зони, които, както бе установил, се намираха най-вече отзад по гърба.

Видя я как започна да се усмихва. Внимателно промени положението си, докато гърбът й се оказа пред очите му. В този миг той забеляза белезите, които бяха добре зараснали и почти не личаха. Човек можеше да ги забележи само ако имаше остър поглед като Ласитър. Веднага разбра, че те бяха причинени от удари с камшик. Може би нанесеният й побой не е бил чак толкова страшен. Много по-страшно за нея е било унижението, което бе оставило дълбоки белези в душата й. Много по-незаличими, отколкото телесните.

В съзнанието му нещо започна да просветва. По-рано тя е била диво, необуздано момиче и в лудешката си палавост е вършила неща, които не са се нравили на всекиго, особено на хора, държащи на строгата дисциплина и ред. Може би като баща й. Ласитър продължи да гали гърба й. Тя му се отдаваше тялом и духом. Разбираше го по най-малката й реакция.

Времето течеше. Все още не си бяха разменили нито дума, а само лежаха мълчаливо един до друг. От време на време Леона преместваше глава от рамото на гърдите му. Изглеждаше зашеметена от щастие.

Изведнъж започна да говори съвсем тихо:

— Ласитър, ти си чудесен.

Той погали меката й, руса коса.

— И ти, Леона.

— Отчето беше прав. Струва ми се, че нашето запознанство е знак на съдбата. Сега имам само още едно желание, скъпи. Отгатни какво е то!

— Искаш да остана тук?

— Желая го с цялата си душа.

— Но какво ще кажат за това четиримата ти приятели?

— Те не могат да ми заповядват. Аз вървя по свой собствен път и никой не може да ме накара да правя нещо против желанията си.

— Четиримата ти васали виждат в мое лице опасен враг, Леона, смятат ме за Ел Хомбре. Ако научат какво е станало между нас, вече наистина ще ме обявят за крайно опасен противник. В техните очи аз съм вълк в овча кожа. Близко е до мисълта. На тяхно място вероятно и аз ще реагирам по същия начин. Вече достатъчно ме мразят. Щом узнаят, че съм още жив, със сигурност ще се стигне до кървава схватка.

— Няма да го допусна. Никога. Ще им обясня всичко. Те трябва да ме изслушат. Дали са клетва за вярност на баща ми и трябва да я удържат. Тук аз съм господарката. Четиримата не притежават нищо, земята им е дадена срещу задължението да ми служат. Всеки момент мога да им я отнема.

— Заверено ли е всичко нотариално?

Погледна го изплашено.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Има ли документи, въз основа на които имуществените отношения са точно определени?

— Естествено, баща ми ми завеща документите, че тая земя завинаги е собственост на семейство Макомбър — каза леко объркана. — Какво целиш?

— От колко време васалите ви имат ранчотата си?

— Още когато бях малко момиче. Мисля, че откакто баща ми възнагради за вярност по тоя начин четиримата, са изминали около петнайсет години.

— Тогава това би могло да се тълкува като дарение.

Леона се изправи седнала. Лицето й бе станало замислено.

— Което означава, че земята, на която са се установили, повече не ми принадлежи?

— Не само това — продължи Ласитър неумолимо. — Сигурен съм, че от доста време насам четиримата те мамят безсрамно и искат да забогатеят за своя сметка.

— За бога! — прошепна тя развълнувано. — Как ти хрумна тая мисъл, Ласитър?

Сега той трябваше да продължи докрай. Не трябваше да изпуска удобния момент: Леона бе започнала да се съмнява. Но за да успее да я разубеди напълно, Ласитър трябваше да прояви находчивост.

— Искам най-сетне да ти разкрия цялата истина, Леона. Имах намерение да те щадя, но нещата се развиха така, че няма да мога да го направя. Това, което казах на теб и отчето за нападението върху мен, не беше вярно. Нападнаха ме не по някакво недоразумение, а за да ме очистят съвсем хладнокръвно. И ако синовете на Алварадо и приятелите им не се бяха появили, сега щях да лежа мъртъв в пропастта и да бъда храна за лешоядите и койотите. Ще ти направя едно предложение. Нека ти разкажа това, което научих от синовете на Алварадо. Те видели отдалеко как четиримата ти приятели се канели да открият огън по мен.

— Но защо? — процеди през зъби тя и очите й засвяткаха неодобрително. — Не, просто не мога да повярвам. Познавам те едва от няколко часа, а те ме закрилят от дете и са дали клетва да жертват живота си за мен — скочи гневно от мекия диван и продължи още по-гневно: — Мога да си представя, че приятелите ми са били напълно прави и че ти си действително прословутият Ел Хомбре. Сега ми разправяш лъжливите си истории, за да ни скараш окончателно. Но няма да е чак толкова лесно…

Беше се обърнала с гръб и посегна към ефирната си рокля, сякаш се канеше да я облече. Изведнъж в ръцете й се озова лек револвер калибър 22.

— Би трябвало да те застрелям, Ласитър! — каза заплашително тихо. — И вероятно ще върна отново спокойствието тук.

Но ръката й трепереше. Беше твърде развълнувана, за да може да мисли трезво.

— Казах ти истината! — обясни й Ласитър меко. — Един ден ще разбереш, че съм бил прав, и тогава ще се каеш, че си ме убила. Повярвай ми, Леона, искам да ти помогна. Аз не съм Ел Хомбре и не съм се промъкнал коварно между вас. Трябва да изчакаш, докато васалите ти се появят тук. Не мисля, че ще те търсят дълго, защото тайно се надяват, че похитителят ти те е убил. Тогава ще могат да поделят огромното ти имущество, голяма част от което вече притежават. И тъй като нямаш наследници, никой няма да го е еня, когато васалите ти сложат ръка върху ранчото на Макомбър.

Тя сякаш се събуди от лош сън. Бавно отпусна надолу ръката си и револверът падна на пода. Приближи се до дивана, седна на ръба до Ласитър и отчаяно закри с длани лицето си.

— О, мили Боже! — изхлипа Леона. — Вече не знам какво да правя. Ласитър, ако е истина това, което казваш, тогава напълно ще загубя вярата си в доброто. Но не, не мога да повярвам! Не искам…

Някой почука на вратата.

— Сеньора, ще имате посещение. Четиримата ви приятели са на път за насам.

— Благодаря, Педро! — извика тя. — Идвам. Кога ще пристигнат тук?

— Остава ви още половин час, сеньора.

— Добре, Педро. Ще бъда навреме отвън.

— Оттеглям се, сеньора.

Леона вече бе скочила на крака и припряно обличаше роклята си. Изведнъж бе станала отново студена и сдържана.

— Да им кажа ли, че си тук, Ласитър?

Махна й небрежно с ръка.

— Те вече знаят.

— Да не би да си ясновидец? Откъде знаеш?

— Имах достатъчно време да размишлявам, Леона. Мога да се поставя на мястото на четиримата. Те са научили, че съм при теб.

— От кого са научили?

— Навсякъде има шпиони и предатели.

— Не и в моята къща. Мога да разчитам напълно на всекиго от служителите си.

Ласитър се ухили язвително.

— Забелязах го. Хората ти, изглежда, са посветени в това, което вършиш тук.

Той също се канеше да се облече.

— Какво искаш да кажеш? — сопна му се. — Какво правя тук?

— Аз не съм първият мъж, когото приемаш в това гнездо на любовта, скъпа — ухили й се. — Да не мислиш, че не знам колко прави две и две? Всеки от верните ти приятели е и твой любовник. Затова от доста време насам те се дебнат взаимно. Но откакто се появих, отново се държат един за друг. Защо всъщност го правиш, Леона? Защо водиш тази игра с мъжете? Да не би да мразиш всичко, което е от мъжки пол?

Лицето й бе като вкаменено. Бе вперила невярващ поглед в него. Никой досега не се бе осмелявал да й каже така пренебрежително и хладнокръвно истината в очите.

— Още никой не си е позволявал да ми говори така, Ласитър. Що за човек си ти? С всеки изминат миг ми се струваш все по-зловещ. Какво още си открил?

— Видях белезите по гърба ти. Следите от камшик, с който те е укротявал баща ти, когато те е заварвал в сеното с някой от каубоите му. Баща ти те е наказвал с бой, защото не си искала да живееш по неговите правила. Но откакто той е мъртъв, ти можеш да живееш и управляваш тук както ти харесва. Мъжете, които смяташ за твои приятели, са забелязали това. Ти отдавна вече не си играеш с тях, а те с теб.

Очите й ставаха все по-големи от удивление.

— Откъде знаеш за баща ми? — извика тя. — Никой, освен мен, не знае.

Ласитър сви рамене.

— Просто го знам — отговори й. — Откъде тогава са белезите по гърба ти? Само едно нещо още ме интересува. Имаш ли връзка с отчето?

— Ти си луд! — изсумтя Леона презрително. — И за него ли смяташ, че ламти за имуществото ми?

— Всичко е възможно — каза й с усмивка. — Но сега трябва да се подготвим за гостите. Те скоро ще бъдат тук.

— Ела с мен. Искам само бързо да се преоблека — заяви решително и излезе пред него от гнездото на любовта.

В гардеробната си на горния етаж измъкна необикновен костюм, подобен на този, в който Ласитър я бе видял за първи път. Чорапи в лилаво, върху тях къси панталони от кожа, кавалерийски ботуши, които стигаха над коляното, сребърен корсет, който обхващаше гърдите й като в броня. Накрая преметна около хълбоците си колан с револвер.

— Защо е всичко това? — полюбопитства той подигравателно.

— Всички трябва да видят, че съм решителна и готова за борба като мъж — отвърна му рязко. — Същевременно трябва да ме поглъщат с поглед. Това ще отклони вниманието им, ако положението стане опасно. Когато мъжете ме виждат така, на никой и през ум не му минава да стреля по мен, защото си мисли, че един ден ще ме има само за себе си.

— Единствено Баркос не се страхуваше от теб — каза Ласитър замислено.

— Той бе душевноболен и не осъзнаваше какво прави.

— Смятам, че някой го е подвел да те отвлече, както намекна отчето.

— Сега това има ли значение? По-добре мисли за мъжете, които може би скоро ще те убият.

— Тогава да вървим и да ги посрещнем както подобава — каза Ласитър.

— Не. На първо време няма да се показваш. Най-напред искам да разговарям сама с тях.

— Идеята не е лоша. Любопитен съм как ще надуеш с оплакванията си главите им.

— Нека те изненадам.

Измъкна 36-калибровия револвер от кобура. Беше дяволски бърза. Завъртя оръжието около показалеца си като опитен стрелец и го мушна обратно в кобура.

— Доволен ли си, амиго?

— Изненадан съм. Никога не съм очаквал, че една изнежена жена е способна на това.

— Не съм изнежена — усмихна се презрително. — Би трябвало междувременно да си го забелязал, Ласитър.

Той само кимна и я проследи с поглед, когато тя излезе от стаята. След като заглъхнаха стъпките й по стълбите, Ласитър също се приготви да излезе. Беше истински любопитен как щяха да се развият нещата.