Мерилин Бакстър
Безценно (43)

Четиридесет и трета глава

Тялото на Дж. Т. се обля в пот. По дяволите, мразеше да се поти като бик по време на жега. Но не можеше да влияе върху тази приумица на природата, както не можеше да спре гаденето в стомаха си.

Кучка! Тази дума не излизаше от главата му, откакто Лия Фрейзър го беше надхитрила. Но Лия не беше единствената, която заслужаваше това определение. Елън Тибодо принадлежеше към същата категория. И двете се бяха подиграли с него и той ги презираше.

Дж. Т. не можеше да повярва, че тази дебела повлекана беше инсценирала кражбата само за да привлече вниманието на развратния си съпруг. Всичко беше дяволски криминално, точно такъв беше случаят. След като Лия Фрейзър бе хвърлила в лицето му торбата с бижутата и чу записа, той отиде в къщата на Тибодо.

Разбира се, прислужницата отказа да го пусне вътре, като му каза, че госпожа Тибодо е отпътувала. Отпътувала — друг път. На него ли тези номера! Със сигурност е отишла при адвоката си да види как да отърве задника си от затвора заради измамата.

Тази мисъл накара Дж. Т. да се усмихне, но усмивката не трая дълго, особено когато мислите му отново се върнаха към Лия Фрейзър. Смела жена — това можеше да каже за нея.

И все пак беше дълбоко засегнат от това, че тя спечели битката и нямаше никога да й прости, нито да забрави. Сега обаче имаше среща с шефа си.

Прилошаването, което Дж. Т. бе усетил в стомаха си, сега обхвана цялото му тяло и за момент му се стори, че няма да може да влезе в кабинета. Извади носна кърпа от задния си джоб и избърса лицето си. Проклета жега! Защо не живееше в Аляска?

— Майната му! — звукът на собствения му глас му даде смелост да изключи двигателя и да излезе от колата.

Може би всичко ще бъде наред, размишляваше той. Може би раздухваше във въображението си значението на тази среща. Може би шефът искаше да го поздрави, че е спестил на компанията много долари. Шефът не беше длъжен да знае цялата история, особено когато можеше да скалъпи един доклад.

Върху лицето на Дж. Т. отново се появи усмивка и този път тя се задържа там. Беше сигурен, че Лия Фрейзър не е изпълнила заканата си да го докладва на управата на компанията. Като повечето жени, които познаваше, тя само приказваше.

Дори да беше го направила, той можеше да се защити. Не бе извършил нищо лошо, освен че опустоши дома й. Засега ченгетата нямаха доказателства срещу него.

Когато Дж. Т. стигна до кабинета на шефа си, вече се чувстваше много по-добре. Секретарката веднага го пусна вътре.

— А, Партридж, седни.

Джоузеф Сийсак никога не пропускаше да изнерви Дж. Т. Тази реакция се дължеше на факта, че този мъж изглеждаше, говореше и се държеше като професионален боксьор. Дори имаше една от запазените марки — сплескан нос.

— Учудих се, че искаш да се срещнеш с мен — започна Дж. Т., после съжали, че си е отворил устата. Все ще изтърси нещо неподходящо. Отпусна се тежко върху стола срещу бюрото на Сийсак.

— Нима?

— Ами в крайна сметка случаят приключи — каза Дж. Т. малко прекалено разпалено.

Сийсак се почеса по бузата.

— Наистина приключи.

— Е, ще получа ли повишението, както обеща?

— Както обещах?

Дж. Т. се изчерви.

— Е, не точно обеща.

— Прав си, не съм обещавал — отвърна Сийсак с безизразен глас.

— Но аз спестих на компанията милиони — Дж. Т. отново се опита да потисне нетърпението в гласа си. Бъдещето му стоеше на везните, но все пак се надяваше, че няма да му отрежат квитанциите.

— Вината за това не е твоя, бих добавил — отвърна Сийсак със същия безизразен глас.

— Ъ-ъ, не разбирам.

Сийсак се прокашля.

— О, мисля, че разбираш. Спри да шикалкавиш, Партридж, и да си кажем истината. А тя е, че се издъни. Издъни се здравата.

Дж. Т. скочи от стола:

— Чакай малко.

— Седни!

Дж. Т. седна. Сийсак се наежи.

— Слушай какво ще ти кажа веднъж и завинаги. Никой не може да злепоставя мен и тази компания. Начинът, по който води разследването, беше в разрез с всички наши правила.

Лицето на Дж. Т. отново се обля в пот.

— Но ти ми каза…

— Млъкни!

Дж. Т. замълча.

— Госпожа Фрейзър се е обадила в управителния съвет и е докладвала за теб. Продънила им е ушите и те е обвинила, че си тършувал в къщата й.

— Нищо не може да докаже.

— Не е нужно, идиот такъв. Важното е, че е съобщила за теб. Те ме извикаха и ме наругаха здравата. Като не те бива за това, не го прави. Щом ще нарушаваш закона, правило номер едно е да не те хванат.

— Не са ме хванали, защото не съм направил нищо нередно — Дж. Т. излъга, като си придаде възможно най-ядосан вид. — Само я преследвах като всеки добър детектив.

— А не си ли влизал с взлом в къщата й?

Ледена паника обхвана Дж. Т. Но продължи да си придава ядосан вид.

— Това е нейната версия.

— А каква е твоята?

— Не съм влизал — излъга отново Дж. Т., този път по-уверено. — Всичко, което съм направил, е, че спестих на компанията всичките тези пари и за тази работа трябва да бъда награден.

Сийсак се наведе напред, толкова близо, че Дж. Т. усети неприятния му дъх. Сийсак се разсмя.

— Награден. О, такова нещо не се предвижда — усмивката изчезна. — До половин час да си опразнил бюрото и да не те виждам повече.

Дж. Т. се опули:

— Какво каза?

— Чу ме. Уволнен си. Махай се от очите ми и от този кабинет. Веднага!

Дж. Т. с усилие се изправи на омекналите си крака и едва бе излязъл от стаята, когато усети в устата си киселия вкус от оригване. Лия Фрейзър бе погубила шанса му да промени живота си. Но щеше да си получи заслуженото така или иначе. Той щеше да се погрижи за това.

Трийсет минути по-късно Дж. Т. се качи в колата си. Вдигна поглед и видя един висок мъж да върви забързано към него, толкова слаб, че приличаше на самоходна тръстика. Стомахът на Дж. Т. се надигна и той отново се оригна.

Когато мъжът спря до вратата на форда, Дж. Т. се парализира от страх.

— Дж. Т. Партридж? — попита мъжът.

— Кой сте вие?

— Бихте ли излезли от колата?

— Защо?

— Излезте, ако обичате — макар мъжът да не повиши глас, Дж. Т. разбра, че трябва да се подчини. Излезе от колата.

Мъжът показа значката си, после каза:

— Арестуван сте.

— За какво, по дяволите? — попита Дж. Т., надявайки се да се измъкне от този кошмар, като се държи безцеремонно.

— За проникване с взлом — и детективът прочете какви са правата му.

— Нямате никакви доказателства! — гласът на Дж. Т. беше висок, но неуверен.

— Тук грешите. Имаме всички доказателства, които са ни необходими.

Може би сега, след като е арестуван, най-после ще се отърве от жена си. Тази мисъл беше слаба утеха, когато Дж. Т. усети как белезниците изщракват около китките му.

— Тръгвайте — каза полицаят.

Дж. Т. тръгна.

 

 

— Някакви неприятности ли, шефе?

Долтън направи гримаса, когато погледна към Тони.

— Да, но ще се справя — излъга той.

— Ако мога да помогна с нещо, викай.

— Благодаря ти, но това е проблем, с който трябва сам да се оправям.

Тъкмо беше свършило събранието на персонала, което мина добре, макар че Долтън бе разсеян. Изглежда, всички забелязаха, или може би само Тони, който най-добре познаваше настроенията му.

Тони стана.

— Ще поговорим по-късно.

— Добре — разсеяно отвърна Долтън, после се облегна на стола.

Замисли се за това как бе накарал Тони да бие път до Тексас и обратно. Женитба? Да не беше загубил ума си? Можеше да й предложи да живее с него, за бога! Или да й каже истината, както възнамеряваше.

Вместо това подсъзнанието му бе взело връх и му изигра мръсен номер. Още от първия ден целият сценарий му създаваше само мъки и страдания. Когато реши да задейства плана си, той потърси Лия и детето с чисто егоистични намерения. Искаше само парите и нищо друго. И ако някой пострада в тази битка, стига да не е той, какво от това?

Планът бе рикоширал върху него и сега той също бе уязвим. Но банката вече дишаше във врата му и ако не намереше пари до две седмици, щеше да загуби всичко. Ако това се случеше, истината щеше да излезе на бял свят. Не искаше Лия да я научи от друг. Той беше копеле, но не чак такова.

Макар че температурата надхвърляше сто градуса, Долтън усети студени тръпки. Затова стана и отиде на бара, където си наля здрава глътка бърбън. Миналата вечер си беше пийнал добре във Вегас. Беше там на двудневно съвещание на мениджъри на казина.

Беше се прибрал късно през нощта и си бе легнал веднага. Още не беше се обадил на Лия, тъй като скоро я очакваше да дойде на работа.

Тогава щеше да й каже. Закле се, че ще й каже. Нямаше повече време. Когато телефонът издрънча трийсет минути по-късно, беше прекалил малко с бърбъна.

 

 

— Още не мога да повярвам — Софи беше ококорила очи от изумление.

— Трябва да повярваш, защото е истина. Ще се женя.

Софи бе наминала неочаквано тази сутрин за по едно кафе, защото двете приятелки се виждаха толкова рядко напоследък. Лия се бе зарадвала, като я видя.

Бяха сами — Коти бе отишъл на дневен лагер, седяха на масата и си бъбреха, докато пиеха кафето.

— И още една чудесна новина. Най-после арестуваха Дж. Т.

— Боже господи!

Лия се усмихна и й разказа историята.

— Надявах се, че този негодник ще си получи заслуженото, но човек никога не знае — Софи потрепери. — Стига за него. Нека да се върнем към въпроса за женитбата. Можем да направим двойна сватба — пошегува се Софи и се усмихна.

— Защо не?

— Дявол да го вземе! — Софи се плесна по крака. — Казах го на шега, но ще бъде ефектно, а?

— Трябва да помислим.

— Като говорим за него — каза Софи, — мислила ли си за това? — лицето й поруменя. — Искам да кажа, винаги си твърдяла, че знаеш толкова малко за Долтън.

— Обичам го — каза простичко Лия.

— Имаш ли му доверие? — настоятелно попита Софи.

— Сега да.

— Но невинаги си му имала, нали?

— Така е — лицето на Лия се помрачи. — И понякога все още ми се струва, че не знам всичко за него. Но какво лошо има в това? Той е толкова различен от Руфъс. Руфъс никога не е крил нещо от мен. Лицето му, личността му, животът му — всичко това беше отворена книга. Долтън не е такъв. Понякога е унил, друг път — твърдоглав. А ако не иска да ти каже нещо, и с ченгел не можеш да го измъкнеш от устата му.

— И Луис е такъв. Та като казах Луис, трябва да тръгвам. Все тичам за някъде.

Лия стана и изпрати Софи до входната врата.

— Още не мога да повярвам, че и двете ще се женим — каза Софи. — А до вчера животът ни беше толкова объркан.

— Така е — тихо отвърна Лия.

— Имаш чудесно бъдеще пред себе си. Само си помисли за това.

— Знам и съм безкрайно щастлива.

Софи я прегърна и излезе навън. Лия тъкмо бе заключила вратата, когато телефонът иззвъня. Усмивка озари лицето й. Долтън. Очакваше да й се обади по-рано. Пулсът й отскочи рязко. Липсваше й през двата дни, докато го нямаше.

Вдигна слушалката.

— Ало — каза с възможно най-сексапилен глас.

— Госпожа Фрейзър?

Тя се изправи, а лицето й почервеня. Гласът от другия край на линията не беше на Долтън.

— Да.

— Тук е сержант Мейс от полицейското управление.

Сърцето й слезе в петите. Долтън. Нещо се е случило с него.

— Опасявам се, че имам лоши новини.

Лия стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на ръката й побеляха.

— Госпожо Фрейзър, слушате ли?

— Да, господин полицай — изхриптя тя.

— Синът ви.

— Синът ми! — извика Лия. — О, господи!

— Моля ви, госпожо Фрейзър, чуйте ме — гласът на полицая беше твърд, но любезен. — Оказа се, че е изчезнал от лагера. Смятаме, че може да е отвлечен.

Мълчание.

— Госпожо Фрейзър, чувате ли ме?

Слушалката се изплъзна от ръката на Лия и в същия миг тя нададе ужасяващ вик.