Мерилин Бакстър
Безценно (31)

Тридесет и първа

Лия не можеше да повярва, че вече е на работа, а часът бе едва шест. Не можа да спи и тъй като Коти бе прекарал нощта при майка й, тя реши да дойде на работа.

Сега, докато се разхождаше из празния клуб, тя се поздравяваше. Интериорът стана много по-хубав, отколкото бе мечтала. За човек, който не е изпълнявал проект от този мащаб без подкрепата на голяма фирма, свършената работа не бе никак лоша, каза си тя и се поздрави отново.

И макар да се бе ядосала на Долтън, че пренебрегна нейните идеи и предпочете своите, сега трябваше да признае, че темата кънтри-уестърн бе блестяща. Искаше й се тя да се бе сетила за това.

Все пак нейният талант и усиленият труд бяха осъществили идеята на Долтън. Клубът определено носеше нейния отпечатък, както щеше да стане и с казиното. Именно в казиното щяха да си проличат уникалните й дарби. Тапетите; подовите настилки, игралните маси и деликатесният щанд щяха да бъдат в стил „рюстик“^[1] и щяха да се допълват от озвучителната система, която щеше да осигурява като фон гласовете на прочути артисти, като Уайнона и Дайъмънд Рио.

Въпреки очаквания успех на клуба и на казиното, Лия усещаше, че нещо тревожи Долтън. Отдаваше това безпокойство на липсата на пари. Той прекарваше доста време на телефона с банкера си, а щом приключеше разговора, тя забелязваше, че лицето му има измъчен вид. И все пак винаги когато имаше преразход на средства и искаше допълнително пари, той никога не отказваше и тя не знаеше какво да мисли.

Беше ли наследил милионите на баща си? Ако е така, не беше ли пропилял голяма част от тях някъде на комар? Макар да нямаше доказателства, че случаят е точно такъв, инстинктът й, който никога не бе я лъгал, я предупреждаваше за беда. Освен това не можеше да забрави, че Долтън беше все пак професионален комарджия.

Лия не можеше да се отърве от усещането, че има нещо у този мъж, което не изглежда правдоподобно. Може би трябваше да последва съвета на Софи и да се отдаде на силните, страстни чувства, които Долтън предизвикваше у нея, да яхне вълната, така да се каже, и да види къде ще я отведе.

Не можеше. Тя искаше любов с отговорности. Той искаше секс без отговорности.

Все пак мисълта да преживее истинска страст с Долтън бе колкото опияняваща, толкова и плашеща. И тя не можеше да продължава да си играе на сексуална гоненица с него. Един от тях трябваше да сложи край на това. Съмняваше се дали Долтън щеше да го направи, особено след грубото му изявление, че няма никакво намерение да се извинява за действията си снощи, което означаваше, че тя трябва да сложи край. Въпросът бе — може ли? Горещите му задъхани целувки само бяха докоснали повърхността на нейния глад.

Лия отиде в своя офис, сякаш там можеше да успокои мислите си. Скоро клубът щеше да гъмжи като кошер, а също и корабът. Тони беше насрочил събрание на всички работници. Дърводелците имаха някои довършителни работи и щяха да бързат като луди. Продължаваха да пристигат стоки.

Седна на бюрото си и погледна списъка, който беше дълъг колкото цялата й ръка. Най-отгоре бяха отбелязани обаждания до няколко производители, които все още не бяха доставили обещаните стоки. Вместо да чака секретарят на Долтън да се погрижи, Лия предпочете да свърши това сама. В края на краищата беше нейно задължение.

Колкото до Долтън — нямаше представа какво ще прави този ден и дали изобщо ще го види. Когато беше наоколо, мислеше за него, а не за работата си.

Вдигна телефона и се обади на няколко места. После извади плана на казиното и отново го разгледа, за да види къде да постави нещата, които, очакваха да пристигнат.

Накрая раменете я заболяха, стана и отиде в главния офис до кафе барчето. За свое голямо съжаление разбра, че френската ванилия е свършила.

— Дявол да го вземе! — промърмори тя. Имаше в колата си. Дали да си направи труда да отиде дотам? Обмисляше този въпрос, когато чу нещо. Не можеше да определи звука, но знаеше, че вече не е сама. Тръпки полазиха по гърба й.

Обърна се бързо и едва не изпусна чашата, която държеше.

— Как влязохте тук? — успя да попита Лия.

Дж. Т. Партридж, с пура и всичко останало, се бе облегнал върху рамката на вратата, докато очите му оглеждаха тялото й. После се усмихна — злобна усмивка, с която казваше „пипнах те“ и заради която й се прииска да прекоси стаята и да удари противното му лице.

Все пак предпазливостта взе връх над това желание. Тя се страхуваше от този човек. Но не искаше той да види този страх, защото това щеше да даде коз в ръцете му, за да я сплаши още повече.

— Как влязохте тук? — отново попита тя, вече овладяла гласа си.

Дж. Т. се ухили, но не се помръдна.

— Вратата беше отворена.

— Това е лъжа. Заключих я след себе си.

— Сигурна ли си?

— Отворили сте с шперц, нали?

Усмивката на Дж. Т. изчезна.

— Ей, сладур, това обвинение е много сериозно.

— Спрете да ме разигравате и изчезвайте, преди да съм се обадила в полицията.

— Ами защо ще правиш такова нещо? — провлачено каза Дж. Т.

— Защото нарушавате закона — разгорещено отвърна тя.

— Ти също.

— Тогава защо не са ме арестували? — Лия го изгледа предизвикателно.

— Ще го направят. То е само въпрос на време.

— Но не ви се вярва — насмешливо му подхвърли Лия, усещайки внезапно, че е в по-изгодна позиция, — иначе няма какво да правите тук.

Дж. Т. премести пурата в другия край на устата си, после дойде по-близо.

— На твое място нямаше да съм толкова нахакана.

— Щом ще си даваме съвети, препоръчвам ви да спрете да ми звъните по телефона, а после да затваряте.

Той се ухили самодоволно.

— Съжалявам, сладур, но не съм аз. Трябва да е някой от другите ти тайни почитатели. На мен не ми се налага да падам толкова ниско.

Лия се засмя, но не весело.

— О, значи според вас да ме преследвате не е падение?

Лицето на Дж. Т. се изчерви.

— Искам тези проклети бижута, дето си ги скрила, и то веднага.

— За стотен път ви повтарям: не съм взимала никакви бижута. И ако не ме оставите на мира, ще си наема адвокат и ще издействам заповед за задържането ви.

— Не те съветвам да го правиш.

Лия вътрешно се стресна от заплашителната нотка в гласа на Дж. Т. Въпреки всичко, не искаше да се издава.

— Изчезвайте оттук и не се връщайте. За последен път ви казвам: не съм взимала тези бижута.

Очите на Дж. Т. заблестяха от гняв.

— Чуй ме хубаво, малка кучко. Вече нямам търпение — после, без предупреждение, отиде до Лия и посегна към нея.

Лия вдигна ръце да отблъсне атаката му.

— На твое място не бих направил такова нещо.

Ръката на Дж. Т. замръзна във въздуха.

Разпознала гласа на Долтън, Лия едва не се разплака от облекчение.

Дж. Т. се обърна бързо.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Няма значение.

Лия почувства, че гласът на Долтън остана спокоен, твърде спокоен.

— Така е, по дяволите! Това са неща между тази жена и мен. Така че, ако имате добрината да изчезнете оттук, аз ще…

Долтън се придвижи с пъргавината на атлет, сграбчи Дж. Т. за вратовръзката, вдигна го от земята и го блъсна в стената.

Лия извика, а очите на Дж. Т. изскочиха навън, когато разкривеното лице на Долтън се надвеси над него.

— Да не си луд! Пусни ме! — Дж. Т. се опита да се подпре с крака върху стената.

Долтън само го хвана още по-здраво.

— Ще ме задушиш, копеле такова — изграчи Дж. Т., а лицето му ставаше все по-червено.

— И ще видиш още какво ще ти се случи само да си припарил още веднъж до госпожа Фрейзър или тук.

— Няма да ме изплашиш.

— О, нима? — Долтън го дръпна към себе си, после го блъсна отново върху стената. По-силно.

Пот обля подпухналото лице на Дж. Т. и езикът му се подаде навън. Все пак успя да изръмжи:

— Тя открадна бижутата. Тя…

— Май не знаеш кога да спреш, а? — Долтън отново блъсна Дж. Т. в стената.

Дж. Т. извика, когато вратът му се килна встрани като пречупено стебло на цвете. Лия се сепна.

— Сега чуй какво ще ти кажа — Долтън бе приближил лицето си до лицето на Дж. Т. — Прави каквото ти казвам, защото следващия път няма само да те блъскам в стената. Ще ти избия мозъка от главата. Ясно ли е?

Дж. Т. кимна — неведнъж, а три пъти, и неговата напереност бе заменена от див страх.

Долтън свали долу Дж. Т., спокойно завърза вратовръзката му, после го потупа по рамото.

— Добро момче.

С все още изскочили очи и с корем, който се повдигаше тежко, Дж. Т. се промъкна към вратата. Когато стигна там, се втурна навън и изчезна.

Още един миг стаята бе изпълнена с тишина. Накрая Долтън заговори:

— Значи той е същото онова копеле от плажа, дето си мисли, че си взела бижутата.

На Лия й прилоша и й се прииска да се хване за стомаха. Не. Искаше да изтича при Долтън, да почувства силните му ръце около себе си — не в сексуален смисъл, а за да я успокои, така както Руфъс я прегръщаше. Но Долтън не беше Руфъс и ако той я прегърнеше, това нямаше да я успокои.

— Лия, добре ли си? Не те удари, нали? — неподправеният страх в гласа на Долтън разклати и без това отслабналите й съпротивителни сили. Тя започна да трепери отвътре.

— Не — прошепна.

Той пристъпи по-близо. Тя отстъпи назад. Пулсът подскочи в гърлото на Долтън, когато очите им се срещнаха и останаха така известно време.

— Мисля, че повече няма да те притеснява — каза той с категоричен тон.

— Щях да се справя сама — каза Лия, като вдигна главата си малко предизвикателно. Трябваше да овладее положението, преди да направи онова, за което копнееше, а именно да го помоли да я прегърне.

Трескавият поглед на Долтън се плъзна по тялото й. Но когато заговори, този горещ пламък се превърна в студена гримаса:

— Да, точно така. Щеше да се справиш сама.

Без нито дума повече или поглед той влезе в кабинета си и тръшна вратата след себе си.

Лия се отпусна върху най-близкия стол и впи нокти в плата. Искаше й се да отиде при него, да му каже колко съжалява, че се държа като неблагодарна кучка, че наистина му благодари, задето я спаси от ситуация, която можеше да се окаже ужасна.

Задържаше я страхът, но това беше по-различен страх. Лия стана, тръгна към собствения си кабинет и се опита да превъзмогне съкрушителната тежест в гърдите си.

Не можеше.

 

 

— Е?

— Какво е? — попита Луис.

Софи се опита да не забелязва безжизнените очи, които се взираха в нея, и извърна поглед.

— Какво ще стане с нас?

На Софи й се плачеше, но този ресторант не беше подходящото място. Двамата с Луис бяха ходили на кино — нещо, което рядко правеха. Напоследък обаче предпочитаха да търсят компания и забавления навън, вместо да остават сами.

Ако не беше видял онази обява и не бе решил да си направи изследване на спермата, нямаше да знаят, че е стерилен, преди да се оженят или преди да се опитат да имат деца. Без значение. Паднеше ли бомбата, ефектът щеше да бъде същият — унищожителен.

Софи знаеше, че не можеха да продължават да се държат така, сякаш са си чужди, особено в леглото. Да се любиш с Луис тези дни бе все едно да се любиш с робот. Тя потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Луис, докато я гледаше над ръба на чашата си с кафе. Тъкмо бяха привършили кейка със сирене, който според Софи имаше вкус на трици. Сега се предполагаше, че се наслаждават на кафето си, само че и то беше отвратително.

— Не — Софи премести погледа си върху гледката навън. Беше чудесна мартенска вечер. Бяха седнали до един дълъг еркерен прозорец и тя видя множеството звезди, които се изсипваха върху водите на Гълф.

— Искаш ли да се разделим?

Софи се обърна.

— А ти?

— Не знам какво искам.

— Явно не и мен — Софи не си направи труда да скрие гнева или възмущението си.

— Не е вярно. Просто не мога да ти дам онова, което искаш. Не съм повече мъж…

— Това са глупости и ти го знаеш! И на мен ми омръзна да ги слушам. Не ме интересува дали изобщо ще имаме деца. Искам теб.

— А аз искам теб и деца.

Те дълго се гледаха един друг.

— Добре, значи след като се оженим, ще си осиновим дете, ако ти е неприятно да използваме донор.

— А на теб няма ли да ти е неприятно?

— Не.

— Само защото и Лия го е направила.

— Това, което е направила Лия, няма нищо общо с нас.

— О, така ли? Тя ти втълпи тази налудничава идея — той се наведе през масата. — Е, по никакъв начин няма да позволя на някакъв си расов кон, който се изпразва в бутилка, да оплоди жена ми.

— Добре. Както искаш. Не ме интересува. Просто си искам обратно приятеля и любовника.

Луис протегна ръка към нейната. Софи усети болката му при допира, видя я в очите му. Тя стисна пръстите му.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен?

Сърцето на Софи примря.

— Да, при условие че ще помислиш върху въпроса за осиновяването.

— Добре.

Софи се втренчи в него, тъй като никак не беше сигурна, че го е чула правилно. Луис се усмихна смутено.

— Не си ме слушала добре. Хайде да го направим, да завържем възела.

— Добре! — извика Софи, като се наведе по-близо, така че устните им се докоснаха. — Най-после ти дойде умът в главата, глупчо.

Луис се засмя.