Мерилин Бакстър
Безценно (39)

Тридесет и девета глава

— Мамо, къде отиваш?

Лия се усмихна на сина си, докато приключваше с грима. Той се беше изтегнал на леглото и я наблюдаваше.

— В клуба.

— Пак ли?

— Да, пак.

— Може ли и аз да дойда?

— Знаеш, че не може.

Той издаде напред долната си устна.

— Бас държа, че ако попиташ Долтън, ще каже, че може.

— Най-напред, млади момко, нямам намерение да го питам. Вече казах не. Освен това ще ти бъде скучно.

— Не, ако Долтън е там. Той е страхотен, как мислиш?

Лия преглътна въздишката си, после се помъчи да се усмихне.

— Да, мисля, че е страхотен.

За момент Коти не каза нищо, а Лия за последен път потупа носа си с пухчето за пудра. Тя се обърна.

— Е?

Коти изглеждаше озадачен. Лия се разсмя.

— Намеквам ти да ми кажеш, че изглеждам добре.

Той направи гримаса.

— О, мамо, ти си също като тези тъпи момичета от нашия клас. Винаги искат да им казваш, че са хубави.

— Е, майка ти хубава ли е?

Той се усмихна едва-едва.

— Ами сигурно.

— А-ха, сигурно — очите й заблестяха. — Ще си платиш за това, млади момко.

Той се изкикоти и скочи от леглото.

— Първо трябва да ме хванеш.

— Успокой се. Сега не мога да те гоня и ти го знаеш. Върви и си вземи раницата. Време е да тръгваме.

Щом Коти излезе от стаята, Лия още веднъж се погледна в огледалото. Добре ли изглеждаше? Само че „добре“ не бе достатъчно. Искаше да бъде зашеметяваща — ако не за друго, то за да повдигне духа си. През последните две седмици, откакто отвориха клуба, беше потисната.

Работата й скоро щеше да приключи, макар че последният етаж остана недовършен. Но засега той можеше да почака. Най-голямата грижа на Долтън беше отварянето на казиното, за да започне да носи пари.

Дотук не беше разочарован. Нощта на откриването представляваше изключителен успех, истинско стълпотворение от хора. Клиентите се забавляваха добре.

Хиляди долари бяха спечелени, но тя знаеше, че Долтън дължи милиони. И напрежението вече си личеше върху лицето му. Разбира се, той не беше й се доверил относно личните си дела, което я притесняваше донякъде, но, от друга страна, подхранваше респекта й. Той не товареше другите с грижите си.

Искаше и се да я натовари. Искаше й се да я помоли да… Отхвърли тази мисъл. Нямаше намерение да се измъчва с надеждата за женитба. Той беше дал ясно да се разбере, че не може да се обвързва. И все пак тя не можеше да си тръгне, поне сега. А може би никога.

Лия си взе чантата и извика:

— Коти, да тръгваме.

 

 

— Мисля, че това е най-хубавата вечер досега, шефе. Минаха две седмици и в целия Билокси вече се говори за „Заведенията на Долтън“.

Долтън, облечен в смокинг тип уестърн, погледна помощника си.

— Нека да се молим да продължава така.

— Ще продължава. Можем да се гордеем с това, което направихме.

— Така е, особено ти и Лия.

— Прав си — каза Тони с широка усмивка. — Заведението е великолепно.

Наистина, помисли си Долтън, като огледа уютната и все пак изтънчена обстановка. И което бе по-важно — хората се забавляваха. Видеоапаратите за покер прегряваха, автоматите дрънчаха, край игралните маси се тълпяха играчи. Освен всичко това, клиентите ядяха и пиеха, сякаш е дошъл свършекът на света.

— О, между другото, виждаш ли онзи приятел на трета маса? — попита Тони.

— Онзи със смешната вратовръзка?

— Точно този — добави Тони, — само че не се подвеждай от екзотичната му външност. Мисля, че се опитва да мами.

Погледът на Долтън стана строг.

— Картоиграч, който си мисли, че ще надхитри системата, а?

— Да. Днес събра най-много точки и трите пъти на двайсет и едно^[1].

— Мислиш, че брои картите?

— Да.

— Добре, не го изпускай от погледа си. Кажи на шефа на залата и виж дали тези проклети камери работят.

— Разбрах.

По дяволите! Долтън не искаше да се занимава с измамници тази вечер, нито пък някоя друга вечер. За съжаление беше неизбежно и този идиот там бе само един от многото такива.

Погледна часовника си. Къде беше Лия? Трябваше да е вече тук, помисли си той, нетърпелив да я види. От онази безумна нощ, когато се любиха в дома й, не бяха оставали сами. Предстоящото отваряне на казиното поглъщаше цялото му време и енергия. Тази нощ обаче смяташе да облекчи напрежението в слабините си. А що се отнасяше до бъдещите му намерения за нея… Не можеше да мисли за това, без да губи разума си.

Но да продължава да спи с Лия беше неблагоразумие в най-голяма степен.

— Долт, Лия пристигна.

Той разтърси глава да я проясни и отвърна на кимването на Тони.

— Господи, страхотна е — каза Тони, като взе думите от устата на Долтън.

Беше облякла бяла трикотажна блуза, която идеално очертаваше бюста и талията й. Но вниманието му бе привлечено не толкова от блузата, макар че зърната на гърдите й си личаха ясно, а от черните джинси, които й стояха като излети. И все пак тя пристъпваше така плавно, сякаш бяха направени от коприна. Косата и лицето й грееха под бляскавите светлини.

Долтън усети възбуда. По дяволите, искаше му се да я вкара в офиса си и да я люби безкрайно дълго.

Тръгна да я посрещне.

— Здравей — каза тя, когато той спря пред нея.

— Иска ми се да те изям — думите бяха предназначени единствено за нейните уши.

— Благодаря — прошепна тя, докато го гледаше.

— Довечера? — в гласа му имаше нетърпеливост, която той дори не скри.

— Да.

— При мен или у вас?

— У нас. Коти е при майка ми.

Очите му за миг свалиха маската си.

— Ако можехме да тръгнем веднага.

— Но не можем — гласът й потрепери.

Той пъхна ръце в джобовете си, за да са далеч от нея.

— Ще се видим по-късно.

Лия докосна бузата си с пръст.

— Непременно.

Лия обикаляше наоколо, чувствайки се така, сякаш стъпва върху облак. Тази вечер за пръв път спокойно можеше да се наслаждава на плодовете на своя труд. Преди това напрежението беше прекалено голямо и тя бе твърде заета с всички онези подробности, които трябваше да се свършат в последния момент.

Сега можеше спокойно да се поздрави за възнаграждението, което щеше да получи и което щеше да облекчи отчайващото й финансово положение. Трябваше да благодари на Долтън за това. Освен всичко друго, усещаше и онзи познат прилив на топлина между бедрата си.

Господи, щеше ли някога да се насити на Долтън?

Внезапно чу суматоха. Идваше от една съседна маса.

— Мръсно копеле! — крещеше някакъв мъж. — Нищо не съм направил!

— Камерата показва нещо друго, приятел.

Лия позна гласа на Гари Уелч, един от отговорниците на залата, който патрулираше из етажа като част от охраната. Предусещайки неприятност, тя приближи към мястото на разправията, като се оглеждаше за Долтън.

Тъкмо тогава се случи това. Неочаквано една груба ръка я сграбчи през гърлото.

Тя извика. Мъжът, който я държеше, я стисна още по-здраво.

— Млъквай! — изсъска той и допря пистолет върху слепоочието й.

При вида на оръжието никой не помръдна, никой не проговори. Сякаш залата беше пълна с восъчни статуи. После настана хаос. Няколко жени се разпищяха, докато много други се разбягаха.

Лия не можеше да мръдне, дори да искаше. Но отвътре трепереше цяла, струваше й се, че ще припадне.

— Пусни я!

Едва позна гласа на Долтън. Беше толкова убийствено студен, че звучеше нечовешки.

— Не! — извика мъжът. — Няма, докато не ми върнете парите.

— Пусни я! — повтори Долтън.

Ръката на мъжа се стегна около гърлото на Лия. Очите й се напълниха със сълзи.

— Махнете се от пътя ми. Аз тръгвам и тя ще дойде с мен.

— Няма да стане. Ако искаш да оживееш.

Един служител от охраната, който беше успял да се промъкне зад мъжа, допря пистолет в главата му. Мъжът започна да гледа като обезумял.

— Сега — рече Долтън — пусни дамата внимателно и кротко, иначе ще му заповядам да пръсне скапания ти мозък — той изобщо не повиши тон. Сякаш казваше, че навън времето е чудесно.

Мъжът сякаш разбра, че е в неизгодно положение. Отпусна ръката, която държеше пистолета, наведе се и се разплака като бебе.

— Лия, ела тук — каза Долтън със същия сдържан глас.

Лия не мръдна.

— Лия, скъпа — прошепна той и тръгна към нея.

Тя протегна ръка.

— Не!

Той се спря. Тя се обърна с гръб. Сълзите мокреха лицето й, а очите й бяха така обезумели, както очите на мъжа преди миг.

— Недей, не ме докосвай.

— Лия, какво…

Преди Долтън да успее да довърши, тя се обърна и си проправи път през тълпата.

Долтън изруга, после тръгна след нея. Една ръка го спря. Той се обърна.

— Остави я — каза Тони.

— Върви по дяволите — извика Долтън. — Тя има нужда от мен, за бога!

Тони го хвана по-здраво.

— Не, няма. Поне не сега. Има нужда да остане сама.

— Това са глупости!

— Тя е в шок и не се учудвам.

Долтън стисна челюсти.

— И затова не е на себе си.

Долтън тръгна след нея, после се спря на входа. Може би Тони беше прав, трябваше да я остави сама. Единствената причина да я последва бе да задоволи нуждата си от жена.

Ти наистина си копеле, Монтгомъри, каза си той, като се обърна и се отправи към бара.

 

 

Стига с фантазиите и мечтите, каза си Лия. Те не бяха нищо друго, освен страдания, които снизходително си позволяваше да изпитва. Имаше желание да крещи, да вика, да беснее. Но не беше в природата й. Никога не й е било позволявано да върши такива непристойни неща. Майка й я беше научила да сдържа емоциите си, да ги потиска дълбоко в себе си, особено ако са объркани или неприлични.

От бруталния инцидент в клуба не бе правила нищо друго, освен да мисли за него.

Нямаше лесни отговори, беше объркана от толкова много неща. Когато онзи луд човек бе допрял пистолета в слепоочието й, тя се бе изправила срещу смъртта и това бе един от най-ужасните мигове в живота й.

През главата й минаха най-различни мисли. Никога повече нямаше да види сина си. Той нямаше да има родители. Никога повече нямаше да види Долтън.

Но когато всичко се размина, чувствата, които я връхлетяха, бяха съвсем други. В първия момент се разкайваше, че се е свързала с мъж, който е комарджия и пропаднал, който нямаше нищо, освен амбиции и чар и ги използваше в максимална степен.

В следващия момент беше му простила тези недостатъци и чувстваше, че макар да не иска да се обвързва, той изпитва към нея нещо повече, отколкото бе склонен да признае. След онези дълги сладки часове, когато се любеха, тя си помисли, че може би дори я обича.

А любовта означаваше обвързване и брак.

Така че ако се случеше това, можеше ли да живее с мъж, който представлява самоходна бомба, готова да избухне всеки момент? Смразяващият инцидент в клуба я накара да види Долтън в тази светлина. Без съмнение щеше да заповяда на охраната да пръсне черепа на онзи мъж. И ако охраната откажеше, Долтън сам щеше да го направи.

Как можеше да живее по този начин, ден след ден? Как можеше да подложи сина си на такова изпитание — дете, което вече бе страдало?

Но такъв избор няма, напомни си Лия, докато стоеше до прозореца на дневната и гледаше цветните лехи в задния двор.

Господ да й е на помощ, обичаше Долтън и не бе така лесно да прекрои сърцето си. И все пак не искаше да се среща с него. Чувството й за несигурност бе дълбоко заседнало в нея.

Когато закара Коти на училище, почти бе капитулирала и реши да отиде на работа. Но промени решението си и се върна вкъщи. Трябваше да прегледа някои сметки, които се трупаха и я потискаха като черен облак. Все пак тъкмо нежеланието й да се срещне с Долтън я накара да се прибере вкъщи. Трябваше й повече време и разстояние, за да сложи ред в мислите си.

Почувства нужда от чаша силно кафе и тръгна към кухнята, но чу да се хлопва пощенската кутия. Върна се, отвори вратата и прибра пощата.

Още сметки, помисли си тя с мрачно отчаяние. Все пак се спря и я прегледа. Едно писмо в розов плик привлече вниманието й. Нямаше адрес на подателя и почеркът беше непознат.

Лия се намръщи, захвърли останалите писма на съседната маса и тръгна към кухнята. Когато отиде там, седна и разкъса розовия плик.