Мерилин Бакстър
Безценно (26)

Двадесет и шеста глава

Денят беше натоварен и Лия имаше чувството, че е бягала по нанагорнище през цялото време. Въпреки всичко беше доволна от посещението си в изложбената зала на търговците на едро.

Представителите на фирмите за обзавеждане им оказаха чудесен прием и им предоставиха смайващ брой мостри на килими, тъкани, мебели, лампи, огледала и тапети, всички обединени от една тема — кънтри-уестърн.

Но и най-ниските цени на изделията изглеждаха безбожни и Лия се надяваше, че финансите на Долтън са неизчерпаеми. Към края на деня обаче лицето му ставаше все по-унило. Тя подозираше, че все пак е притеснен за пари.

Тази мисъл я потискаше. После си каза, че не би трябвало да е изненадана. Още от самото начало знаеше, че Долтън е комарджия в пълния смисъл на думата и че дори да нямаше пачките банкноти и сигурността, които си даваше вид, че има, никой нямаше да разбере.

Освен това не се съмняваше, че в крайна сметка той ще получи каквото иска. Неговата упоритост я притесняваше повече с друго — той, изглежда, искаше нея.

А тя? Колкото и да се опитваше, не можеше да пропъди спомена за онази дълбока, гореща, жадна целувка, която си бяха разменили. Нито можеше да пренебрегне факта, че бе искала той да я целуне. Но без значение — подобно нещо повече нямаше да се случва. Тази убеденост й даде кураж да предприеме пътуването, макар че вината, свързана с онзи момент, продължаваше да я разяжда.

Засега поведението на Долтън беше примерно, държеше се с нея учтиво, ако не и хладно, което за нея беше добре дошло.

Ето защо по-късно следобед, когато бяха седнали в хотела да пийнат по нещо, думите му я смаяха:

— Намислил съм една изненада за тази вечер.

— Моля? — каза Лия, останала с впечатлението, че всеки от тях ще вечеря в стаята си и после ще си легнат рано. В края на краищата утре пак ги очакваше един изтощителен ден, тъй като трябваше да посетят още един търговец на едро. Тя възнамеряваше да сравни стоките и цените, после да направи своя избор, преди да са тръгнали.

В момента обаче Лия беше капнала от умора и не й се искаше нищо, освен да провери как са Руфъс и Коти, след което да се отпусне във ваната.

— Казах, че имам изненада за теб — Долтън млъкна и погледна часовника си. — След около час. Ще имаш ли време да се приготвиш?

Тя положи всички усилия да прикрие нетърпението си.

— Да се приготвя за какво?

— Казах ти, това е изненада.

— Ами ако не обичам изненадите?

— А, всеки обича изненадите.

— Виж какво — опита се да се усмихне, — благодарна съм ти за онова, което си намислил, но не си длъжен да ме забавляваш. Всъщност страшно съм уморена и с нетърпение чакам да си легна.

— Много жалко — каза Долтън толкова унило, че Лия се почувства виновна.

— Е, добре, какво имаш предвид?

Той се усмихна неочаквано, при което тя рязко си пое дъх. Долтън я чу и за секунда може би черните му очи свалиха маската си.

Лия не искаше да си признае какво е видяла в тях. Вместо това отмести поглед и започна да наблюдава как преддверието, обляно в слънчевата светлина на късния следобед, хвърля отблясъци върху масата им.

— Била ли си някога на Лунапарк?

Тя вдигна глава:

— На Лунапарк?

— Да, на Лунапарк.

Долтън се пресегна за бирата си и над ръба на чашата внимателно се вгледа в Лия, но тя усети, че той се усмихва.

— Разбира се.

— Забавно е, нали?

Лия се усмихна против волята си.

— Да, струва ми се. Но какво общо има това? Нямаш намерение да ходиш на Лунапарк, нали?

— Напротив, имам. Довечера.

Тя му хвърли недоумяващ поглед.

— Е, мен не ме брой.

— Хайде де. Ще се отпуснеш малко. Освен това ще има какво да разказваш на Коти. На него ще му бъде страшно интересно.

— То се знае, но…

— Ей, какво губиш от цялата работа?

— Не си ли уморен?

— Не.

Блясъкът в очите му, детинската нотка в гласа му, която за миг й напомни за Коти, докосна нещо вътре в нея — нещо, което не можеше да назове. Лия въздъхна.

— Ох, добре, но само за малко.

— Никакъв проблем. Ще се повозим на нещо, ще похапнем, после ще се върнем в хотела.

Всичко това звучеше толкова невинно, толкова безобидно, че Лия се почувства като някоя превзета даскалица за това, че бе отказала. Може би щеше да й се отрази добре. За малко можеше да остави настрана болката и тежкото бреме, които непрекъснато носеше.

Почувства погледа му върху себе си. Умоляващ поглед.

Какво лошо имаше? Не можеше ли да си го позволи и да направи нещо безумно и различно? Или се лъжеше? Кое й даваше това право, когато животът на Руфъс гаснеше? Как можеше да си разрешава дори миг забавление?

И все пак — какво лошо имаше, само този път?

По-късно, в стаята си, Долтън се питаше дали е постъпил правилно. Защо не й беше дал възможност да довърши перието си и после всеки да си тръгне по своя път, както бе предложила?

— Копеле такова, май нищо не разбираш?

Само че много добре разбираше. Беше готов да легне с нея още следващата минута, та дори това да му струваше всичко и да го превърнеше в последната отрепка. Просто не можеше да се отърве от усещането на тръпнещите й устни под неговите. И на гърдите й, които се бяха напрегнали под дланта на ръката му.

В този момент Долтън се чувстваше така, сякаш мозъкът му се пържеше в тиган. Единственото благоволение, на което можеше да се надява, бе, че когато наистина заспи, болката в слабините му, заедно с противоречивите му морални принципи, ще намерят успокоение.

Трябваше да се обади и да каже, че е променил решението си, че е решил да работи. Направи няколко крачки, после се спря колебливо.

Може би целият му подход към този въпрос беше погрешен. Може би в края на краищата не биваше да се бори с тази болка. Може би трябваше да я използва като един плюс. Ако беше в състояние да спечели Лия, тогава навярно щеше да бъде много по-лесно да предприеме действия, за да остане трайно в живота на Коти.

Нито една от двете тактики не предвиждаше, че трябва да се обвързва. Не и със сърцето си. Другата страна на този сценарий също не биваше да се пренебрегва, а това бе възможността, веднъж любил се с нея, да не може да си тръгне.

Но, по дяволите, нима хазартът не беше точно това?

 

 

— О, моля те, не искам повече.

— Е, хайде де — каза Долтън, като й се усмихна, дръпна парче от захарния памук и го натъпка в устата си. — Къде е чувството ти за приключение?

Лия стоеше в средата на луксозната хотелска стая и се взираше навън към града, чиито светлини трептяха така ярко, че почти я заслепяваха.

Когато се върнаха от Лунапарка, тя го помоли за някаква информация, която бе сложил в куфарчето си. Бе обяснила, че иска да я разгледа следващата сутрин, докато пие кафето си:

Нямаше намерение да ходи в неговата стая, но след като го бе помолила за това, нямаше друг избор.

Сега, когато Лия усети, че я наблюдава, скръсти ръце на гърдите си, давайки си сметка, че не е много редно да бъде тук, в неговата стая.

— Надявам се, че ти хареса — с ленив глас се обади Долтън. Лия не бе разбрала, че той е зад нея. Сепна се. — Извинявай. Не исках да те стресна.

Той беше твърде близо. Отново. Устата й пресъхна.

— Не, нищо — прошепна тя.

— И все пак мисля, че си страхливка, защото не поиска да се качиш на виенското колело.

Закачливият му тон я накара да се обърне и тя изви глава:

— А пък аз мисля, че ти си един чудак, Долтън Монтгомъри.

Той отметна глава назад и се разсмя.

Лия усети как възбудата я обзема и я оставя без дъх. Изведнъж й се прииска да се шегува, да флиртува, да бъде отново млада и безгрижна. Тази мисъл я изплаши, но едновременно с това събуди и желания у нея.

После, много скоро, смехът на Долтън секна. Стаята започна да пулсира от нещо, по-силно от напрежение, нещо толкова мощно, че Лия беше безсилна да издържи на напора му.

— Лия?

Тя чу дъха му, той сякаш хриптеше в гърлото му.

Погледът му се спря върху устните й. Тя знаеше, че иска да я целуне. Знаеше го, защото и тя искаше същото.

Вината подаде грозната си глава. Лия трябваше да се махне. Нямаше нито миг за губене. Но не можеше да помръдне. Чувства, объркани и неудържими, й пречеха.

— Лия — отново прошепна Долтън, този път с такъв дрезгав глас, че тя вдигна очи към неговите.

Лунната светлина, която нахлуваше през прозореца, и лампата, която светеше приглушено в единия ъгъл, й позволиха да види лицето му. То беше безкръвно и напрегнато. Но очите му горяха.

— Ти заслужаваш много повече, Лия. Заслужаваш да бъдеш обичана.

— Не — тя енергично поклати глава. — Аз съм омъжена и нищо не може да се промени.

— Това означава ли, че не можеш да бъдеш щастлива, че не можеш да избягаш от самотата, на която си обречена заради един много болен мъж?

— Не мога да го предам — гласът на Лия замря. — Няма да го предам. Той е толкова добър, толкова мил…

— Ти заслужаваш нещо повече от доброта. Имаш нужда да усетиш мъж вътре в себе си…

Лия отстъпи назад с обезумели очи:

— Не!

— Да — очите на Долтън я умоляваха.

Устните й се разтвориха тъкмо когато телефонът иззвъня. Сърцето на Лия подскочи лудо, а Долтън изруга, после отиде до телефона. Вдигна слушалката с гръб към нея.

— Да.

Не каза нищо повече и мълчанието му сякаш продължи цяла вечност. Накрая със сподавен глас каза:

— Ще се погрижа за всичко.

Лия не знаеше какво я накара да заподозре, че нещо не е наред. Може би нотките на поражение, които долови в гласа му. Сърцето й, което тъкмо се бе укротило, отново се разтупа.

— Долтън? — гласът й бе дрезгав.

Той се обърна, лицето и тялото му бяха напрегнати.

— За… съпруга ти.

Лия сложи ръка върху гърдите си, а главата й се замая.

— Той — той е починал, нали?

— Съжалявам.

Устните й се раздвижиха, но не издадоха нито звук и тя усети как килимът се надига да поеме потъващото й тяло.

— Лия!

Викът на Долтън беше последното нещо, което чу, преди тъмната бездна благословено да я погълне.