Мерилин Бакстър
Безценно (37)

Тридесет и седма

Долтън влезе в казиното, спря и се огледа. Още не можеше да повярва. Мечтата му беше на път да се сбъдне. Но само ако издържиш, каза си той, усещайки как вътрешностите му се преобръщат. Сега не му се мислеше за това. Предпочиташе да предвкусва сладостта на успеха.

След три дни казиното трябваше да отвори, макар че не беше съвсем готово. Лия се занимаваше с обзавеждането на най-горния етаж. Всеки етаж имаше уникален дизайн, което беше идея на Лия, и то хубава, но изискваше повече време и мислене. Дългите часове на труд си взимаха своята дан. Долтън беше толкова уморен. Чувстваше, че може да спи с дни.

Днес Лия не бе дошла на работа, Коти беше болен. Когато му се обади сутринта да му съобщи, той й каза да си остане вкъщи при детето. Долтън бе усетил облекчението в гласа й, преди да затвори.

От пикника насам те се държаха съвсем като чужди, макар че работеха по цял ден заедно. Това, че я отблъсна, я бе наранило. По дяволите, самият той бе съкрушен. И тъй като тя бе нещо повече от жена за леглото, той не можеше да отлага неизбежното. Трябваше да пристъпи към своя план.

Банката го притискаше, а работата на Лия при него скоро щеше да приключи.

Замисли се, отиде до бюрото и седна. Взе един химикал и го повъртя в ръката си, но знаеше, че няма да може да работи.

Може би ако й каже истината, щеше да му прости.

— Разбира се, Монтгомъри, вярваш ли в чудеса? — Долтън погледна часовника си и видя, че минава полунощ.

Когато напусна казиното тази вечер, отиде да хапне в клуба и остана там известно време. Вместо да се прибере вкъщи, беше се върнал в офиса си. Мисълта да се прибере вкъщи и да си легне не го привличаше. Но нямаше друг избор — трябваше да легне на онова, което си беше постлал. Сам.

Тази мисъл още го измъчваше, когато няколко минути по-късно излезе от клуба и тръгна към колата си. Спря до нея и дълбоко вдиша от океанския бриз. Беше чудесна вечер, само за любов.

— О, по дяволите! — промърмори и в същото време чу шум зад себе си. Обърна се. Нещо твърдо и унищожително го удари в слепоочието.

В главата му блесна мълния и му призля. Свлече се върху бетона.

 

 

Лия наду свирката в слушалката, после чу как някой изпсува. Едва след това тръшна слушалката.

Отвътре всичко й затрепери и тя се отпусна на дивана. Дали Коти не беше чул? С усилие се изправи и отиде в стаята му.

Пронизителният звук на свирката не беше събудил детето. Коти спеше дълбоко, пък и тя му беше дала лекарство, което според лекаря щеше да го кара на сън. Сега беше доволна от това.

Затвори вратата и се върна в дневната. Малко се беше успокоила, но само временно, до следващото позвъняване — тези телефонни обаждания я ужасяваха. Бяха започнали преди няколко седмици и тя знаеше кой стои зад това.

По дяволите Дж. Т. Партридж! И нейната неспособност да спре изнудването му. И докато беше на тази вълна, по дяволите Долтън Монтгомъри за това, че я накара да се влюби лудо в него и после да я отблъсне.

Беше потънала толкова дълбоко в мрачните си мисли, че не можа да определи точно звука, който чу. Едва когато стана по-силен, го свърза с входната врата. Някой чукаше. За секунда остана неподвижна, а през главата й минаха най-различни налудничави мисли.

Разбира се, че Партридж не би се появил на вратата й, след като току-що е позвънил по телефона. Или пък защо не? После се сети за Купър, но отхвърли това предположение като чиста глупост, и остана само един човек, който беше достатъчно нагъл, за да чука на вратата й в дванайсет и половина през нощта.

Да го вземат дяволите, разфуча се тя. Ако събуди Коти… Без да обръща внимание на оскъдното си облекло — само един халат и нищо друго — Лия забърза към вратата. Но когато я отвори, това как е облечена загуби всякакво значение. Съзнанието й се съсредоточи върху едно-единствено нещо — Долтън, и факта, че бе застанал на входната й врата, окървавен. Отново.

— О, господи! — изхриптя тя, като видя раната отстрани върху челото му, покрита със засъхнала кръв.

— Може ли да вляза?

Лия усети метален вкус в устата си, хвана го за ръката и го поведе към дивана. Под светлината на лампата разгледа удареното място, за да реши какво да прави.

— Какво се случи този път?

— Някой ме нападна отзад в паркинга.

— Този път няма да се инатиш. Трябва да отидеш на лекар.

— Не. Ще се оправя.

Лия се опита да овладее чувствата и гнева си.

— Няма да се оправиш, ако не те зашият.

— Имаш ли някакъв алкохол?

— Алкохол? — прииска й се да го хване и да го раздруса. Алкохол. Все едно да ти сложат лейкопласт след тежка операция. — Трябва ти нещо повече от алкохол.

— И миналия път каза същото, но оживях.

— Добре, твърдоглавецо, но ако умреш от сътресение на мозъка, няма да се сърдиш на мен.

— Няма — вироглаво рече той.

Лия реши да не си губи повече времето да спори с него, втурна се в банята и намери всичко необходимо, за да го превърже, борейки се с усещането за deja vu.^[1]

Появяването му в дома й се превръщаше в навик, който не й харесваше и възнамеряваше да спре. Върна се в стаята и ахна. Долтън беше застанал с гръб към нея и говореше по телефона. Лия отстъпи назад, но успя да чуе какво казва.

— Еди, Монтгомъри е на телефона. Имам още една работа за теб. Искам да проследиш един адвокат от Богалуса. Казва се Уилям Дьошан. Разбери каквото можеш за него.

Долтън затвори, после се обърна. Лицето му имаше особено изражение и преди да се усети, Лия изтърси:

— Кой е Уилям Дьошан?

Лицето му още повече пребледня, ако беше възможно.

— Не е някой, който може да те интересува.

— Прав си, не ме интересува — троснато отвърна тя, а той се върна на дивана, облегна се и веднага затвори очи.

Макар че телефонният разговор предизвика любопитството, а също и гнева на Лия, тя седна до него възможно най-спокойно.

— О-ох — изпъшка той, когато тя сложи топлата кърпа върху малката, но кървяща рана.

— Съжалявам, но нали знаеш, че ще боли.

За миг той вдигна поглед към нея. Тя също го погледна. Макар че очите му бяха помръкнали от болката, Лия видя още нещо в тях — нещо, което определи като желание.

Опита се да не забелязва нищо. Опита се да не забелязва и него. И двете неща бяха невъзможни. Той нямаше право да прави това — да я кара да го докосва.

Но тя нямаше друг избор. И макар да си казваше, че няма да му позволи да я люби сега, знаеше какво ще се случи.

— Защо ще иска някой да ти причинява това? — прошепна Лия. — Един такъв инцидент мога да приема, но два — в никакъв случай.

— Тоя, дето ме причака, ми взе часовник „Ролекс“ и портфейла.

Лия го погледна с недоумение.

— Бил си ограбен?

— Този, който го направи, е искал да изглежда така.

— Явно не вярваш, че това е била целта му.

Той не отвърна нищо и тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че е безполезно да разпитва повече. Нежеланието му да й каже Лия възприемаше като липса на доверие, но и тя не му се доверяваше, което не говореше добре за техните отношения. Но пък те нямаха никакви „отношения“. Съществуваше само едно нещо между тях — секс. Всеки от тях изпитваше гореща, изгаряща необходимост от тялото на другия и това бе всичко.

Най-после тя го превърза, както можа. Стана и каза:

— Ще ти донеса два аспирина.

— Предпочитам бира.

— Нямам бира — отсече тя.

Той бавно огледа тялото й, после погледът му се спря върху устата й. Тя прехапа долната си устна, за да не забележи, че трепери. Но нямаше как да се предпази, когато погледът му се премести върху гърдите й. Искаше да скръсти ръце върху втвърдените си зърна, но се въздържа. Това означаваше да признае, че е смутена, което щеше да бъде грешка.

— Добре — каза той рязко, но с примирение, — ще взема аспирините.

Когато Лия се върна с хапчетата и чаша вода, той седеше с изправен гръб.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Сякаш са ме налагали с бейзболна бухалка — опита се да се усмихне. — Иначе чудесно.

Когато Долтън не измъчваше душата й, неговият невъзмутим хумор я караше да се усмихва. И сега не правеше изключение. С потрепващи устни тя каза:

— Ето, вземи.

След като изпи аспирините, той попита:

— Мога ли да взема един душ?

Тя запремигва.

— Душ?

— Да.

— Тук?

— Имаш ли нещо против?

Лия остана с отворена уста.

— Искаш да кажеш, че наистина имаш желание да вземеш душ?

— Разбира се, защо не?

Лия поклати глава.

— Ти ме изумяваш. Повечето мъже на твое място, с удар по главата, сега щяха да са в болницата, да взимат успокоителни и да спят.

— Само че не съм като повечето мъже.

— Това е факт — с неохота отвърна тя. — Взимай си душа и гледай да не събудиш Коти.

— Как е той?

— Много по-добре. Спи, което би трябвало да правиш и ти.

— Спри да се заяждаш — каза той дрезгаво. — Не ти отива — след тези думи излезе от стаята.

Лия все още се опитваше да сложи в ред обърканите си мисли, когато, малко по-късно, го чу зад себе си. Бързо изви глава и издаде сподавен вик.

— Да не ти стана навик да се разхождаш наоколо без никакви дрехи? — попита тя, без да взима под внимание кърпата, вързана хлабаво около плоския му корем, защото скриваше много малко.

Въпреки измъченото си и изтощено лице, Долтън се усмихна бавно. После я изгледа от долу до горе с непроницаеми тъмни очи.

— Само около теб.

— Ти си невъзможен.

— Притеснява ли те?

— Кое? — попита Лия, правейки се на наивна, после съжали в мига, в който усмивката му изчезна, а в очите му се появи онзи пламък.

— Знаеш кое — промърмори той, а гласът му сега беше тих и смутен, сякаш току-що се е любил с нея.

Тя се обърна със зачервено лице. Този номер не вървеше. Долтън не трябваше да идва тук. Тя не му беше бавачка. Освен това не й харесваше да го превързва. Не й харесваше да гледа плътта му разкъсана и обезобразена.

Предпочиташе да го гледа непокътнат и гол, и да слага ръцете си върху…

— Моля ти се, мисля, че трябва да си тръгваш — гласът й представляваше само шепот.

— Права си, трябва — гледаше я с пламнали, присвити очи. — Само че има един проблем.

— Какъв?

— Не мога.

Тези две думи прозвучаха така, сякаш бяха изтръгнати от дъното на душата му.

— Защо… не можеш?

Погледът му се премести върху процепа на халата й. Той преглътна конвулсивно, преди очите му отново да срещнат нейните.

Лия остана прикована на място, докато между тях се проточи мълчание — дълго и болезнено.

— О, по дяволите! — най-после измърмори той, после се обърна, сякаш се канеше да се върне обратно в банята.

Точно тогава кърпата се плъзна на пода.