Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (8)

Осма глава

Бъкскин обикаля из долнопробните кръчми на Феникс още цели два часа. Накрая загуби представа колко бара бе посетил. Никъде не откри Смит. Допи последната си бира и отново излезе на улицата. Хотелът „Солената река“ бе само на половин пресечка — чудесно!

Едва влязъл през предната врата, той чу вик и Сара Джейн полетя като комета с широко разтворени ръце право към него. Очите й опасно святкаха, а лицето й бе моравочервено.

— Къде беше? Защо си ни пренесъл нещата от стаята? Качих се горе и не намерих нищо от багажа ни! Обрани ли сме, или ти си изнесъл всичко? Кажи ми какво става тук!

Лий я хвана за ръката, помаха успокоително на хотелиера, който се опитваше да чуе думите на Сара Джейн, и я поведе нагоре по стълбите.

Търпеливо й обясни защо им бе пренесъл нещата, без да уведоми за това мъжа на рецепцията.

Когато стигнаха до стая 216 и влязоха, Сара Джейн вече се бе успокоила достатъчно.

— Съжалявам, че избухнах така, но седях в онова проклето фоайе цели три часа и чаках да се появиш отнякъде! — Тя се надигна и го целуна по устата. — Сега поне си признай, че е трябвало да ми кажеш за преместването, а после ще ти разреша да ми разтриеш гърба. Много ме боли!

Съблякоха се и Лий й направи масаж, който от гърба се пренесе отпред и нещата станаха сериозни. Любиха се нежно и бавно, доставяйки си огромно взаимно удоволствие.

Когато после лежаха в прегръдките си, Сара Джейн го целуна по гърдите и попита:

— Да имаш желание да се установиш някъде за постоянно? Знам едно ранчо, което си търси управител. Ако джентълменът си изиграе картите добре, би могъл да се уреди чудесно и с вдовицата, която е собственичка на стопанството. Не ми отговаряй веднага! Просто обмисли предложението и изгодите, които би получил от него! — Тя взе ръката му и я положи върху едната си гърда. — Хубавичко прецени нещата, Лий Бъкскин Морган! Така, както аз ги виждам — ти нямаш по-добра работа от тази, а пък ранчото ми не е никак лошо!

Бъкскин кимна, целуна гърдата й и се премести настрани.

— Добре, ще си помисля. А сега да поспим!

По-късно същата нощ ги събуди силен трясък.

— Какво беше това, по дяволите? — каза Бъкскин и рязко се изправи в кревата.

Все още полуспяща, Сара Джейн се вторачи в него.

— Чух ли нещо наистина, или сънувам?

— Беше взрив, при това съвсем наблизо! — Без да се облича Лий отиде до вратата. Превъртя ключа и съвсем лекичко я открехна. — В стаята им влезе дим и той отново затвори. — Динамитен взрив, някъде до нас! Познавам този характерен мирис!

Отново открехна вратата, но този път нямаше дим.

Надникна навън. Коридорът бе все още задимен, но вече можеше да се вижда през разнасящия се пушек. Всички съседи също бяха отворили вратите си. Надолу по коридора и от другата страна Лий видя старата им стая номер 212.

Там, където преди бе имало врата, сега зееше голяма дупка. По пода бяха разпръснати парченца дървесина. Бъкскин тихо затвори вратата, заключи я и остави ключа настрани в ключалката така, че никой да не може да я отвори. После подпря от вътрешната й страна един стол с висока облегалка.

— Някой е пуснал бомба в старата ни стая! — рече той. — Трябва да я е хвърлил през вратата или прозореца. Добре, че не бяхме вътре, защото сега и двамата щяхме да сме само купчина пушено месо!

Сара Джейн потрепери и закри лицето си с ръце. Политна към него и Бъкскин я пое в прегръдки те си.

— Опасността премина! Ще се местим всяка вечер, за да не знаят къде нощуваме. А може и да сменим хотела. И преди съм попадал в подобни ситуации. Май сме поизнервили съдията и верните му песове! Иначе защо ще искат да ни направят на парчета?

— Опитват се да ни убият, наистина се опитват! — прошепна Сара Джейн с треперещ глас. — Никога преди не ми се е случвало някой да иска да ме премахне! Ужасно е! Цялата треперя от страх! Как може някой да върши подобни неща?

Тя тихо се разплака. Бъкскин я държа в ръцете си, докато се успокои.

— Сара Джейн, всичко ще бъде наред! Аз ще се погрижа за това! А сега да спим!

Бъкскин положи Сара Джейн на кревата, легна до нея и издърпа завивките. Не я пусна, докато не усети, че вече спи.

На следващата сутрин след закуска Сара Джейн взе списъка на пансионите, който бе получила от хотелиера, и започна обиколката им. Не се надяваше кой знае колко, че ще намери къде са отседнали двамата мъже, но така поне се намираше на работа.

Мъжът на рецепцията се накани да я попита нещо, но като видя, че идва Бъкскин се отказа и само й махна с ръка за сбогом.

Лий се вторачи в хотелиера, който се сви, погледна встрани, а после пак се извърна към него.

— Да, мистър Морган, какво мога да направя за вас?

— Можеш да спреш да информираш хората в коя стая съм отседнал! Казал си на някого, че съм в номер 212, и снощи я вдигнаха във въздуха! Но ние не бяхме вътре! Вече няма да знаеш къде сме, пък и това изобщо не ти трябва! Ако пак си отвориш устата, ще те одера жив! Разбрахме ли се, младежо?

— Да, мистър Морган! Но не съм казвал на ни кого, честна дума, и на никого няма да продумам, кълна се!

Морган напусна хотела, тръгна нагоре по улицата и се втурна в бара, където бе купил на Оли може би последната бира в живота му. На работа беше същият барман.

Бъкскин се взря заплашително в него. Човекът вдигна ръце.

— Не си го изкарвай на мен, приятелю! Нямам нищо общо с това! Бесен си, защото старият Оли неочаквано умря. Аз не знам нищо!

— Кой знае тогава?

— Сигурно самият Оли! Той си беше доносник! — Влезе клиент, поръча си бира и когато я получи, седна на една маса. Убедил се, че отново никой не може да ги чуе, барманът продължи: — Казвам ти, че Оли беше доносник! Продаваше каквото бе подочул на хората, които евентуално биха се заинтересували. Сигурно те е чул, когато ме попита за Смит. Естествено, Смит би си платил за подобна информация, пък и понеже работи за съдията, и той би се заинтересувал!

— Но защо не се захванаха направо с мен, вместо да убиват Оли?

— Той можеше да ги издаде! Пък и доколкото чух, на теб са ти подхвърлили малко динамит през прозореца снощи! По дяволите, всички говорят за това днес!

— Неуспешен опит.

— Сгрешили са стаята, така ли? Иначе не би бил жив!

— Аха. А сега искам да знам кой, за бога, е тоя съдия!

Барманът се огледа.

— Майка му стара, говори по-тихо! Никога не знаеш кой може да те чуе! Съдията си има уши навсякъде из Феникс, така че знае винаги къде какво става! Ако бях на твое място, вече да съм на гърба на някой бърз кон и да препускам извън града!

— Но не си на мое място, приятелче! Преди да си тръгна, искам да видя съдията заровен на шест стъпки под земята или увиснал на края на здраво въже!

Барманът вдигна една халба бира за поздрав.

— По дяволите, добре би било това да стане! Но първо трябва да разбереш кой е съдията!

— Работя по въпроса! — отвърна Бъкскин, махна с ръка за довиждане и си тръгна.

Една пряка и половина надолу по улицата съдията седеше зад бюрото си и се взираше ядосано в мъжа пред себе си.

— Когато ти възложа някаква работа, Езра, очаквам да я свършиш чисто и сигурно! А ти оплеска всичко! Най-лошото е, че не уби Бъкскин Морган! — Съдията стана и започна да крачи напред-назад в кабинета си. — Сега той знае, че някой е по петите му и ще бъде безкрайно внимателен. Трябва да го премахнеш! Имаш още една възможност, Езра! Ако и този път се провалиш, най-добре си плюй на петите и гледай да не спреш, преди да си стигнал далече на изток! Ясен ли съм, Езра?

— Да, сър! Но хотелиерът на смяна ме увери, че информацията ми е точна! Морган и жената били в стая 212. Всичко мина като по вода. Спуснах въжето с бомбата от покрива, залюлях го и уцелих право прозореца, който ми трябваше!

— Но не си го убил! Сега се махай оттук и не се връщай, преди този Бъкскин Морган да е по-мъртъв от прапрадядо ти!

Езра кратко кимна и бързо напусна стаята. Колтът на бедрото му се полюляваше, докато той вървеше.

Съдията го изпрати с поглед.

— Глупак! Плащам луди пари на хора, които правят само грешки! Много лошо!

Езра си бе тръгнал през задната врата. Съдията чу познат глас във външния офис.

Отвори вратата и се усмихна, като видя кой е посетителят му.

— Опитай Пак, ти, пустинен плъх такъв! Радвам се да те видя! Днес е твоят щастлив ден!

Човекът, към когото се обърна съдията, бе ви сок малко над петте фута, с кожа, почерняла почти като на негър от слънцето и вятъра. Очите му бяха силно присвити — навик, с който се бе сдобил след многото години напрегнато взиране сред пустинята в търсене на златна или сребърна жилка.

Опитай Пак не се интересуваше кой знае колко от това, как изглежда.

През целия си живот досега бе имал над петдесет различни съдружници. Повечето го бяха зарязвали само с едно магаре, малко храна и достатъчно вода, за да издържи до следващото поточе в Аризонската пустиня. Бе готов да дели по равно всичко, което намереше.

По лицето на Опитай Пак се разля нещо като усмивка, докато той влизаше в кабинета на съдията. Беше облечен както винаги — в опърпани дънки, толкова здрави, че да издържат многото часове върху седлото, които му се налагаше да прекарва всеки ден. Ръкавите на ризата му бяха отрязани малко над маншетите, понеже те се бяха износили.

Опитай Пак живееше като индианците. През зимата одеялото го пазеше от студа, през лятото — от горещината.

Той се ухили и подаде ръка за поздрав.

— Днес ли приключваме работата? — попита с глас, продран и несигурен след дните на мълчание. Нямаше смисъл да говори на скалите или на магарето си.

— Точно така, Опитай Пак! У теб е картата, аз пък съм приготвил документа, който трябва да подпишеш. Има едно копие и за теб. После почваме.

— А парите?

— Ще си получиш обещаната сума! Четиристотин долара. Колкото едногодишната заплата на един работник!

— Повече пари, отколкото съм виждал накуп, откакто продадох къщата си в Илинойс преди трийсет години! Къде са мангизите?

— Къде е картата?

— А, да! Имам я и на хартия и в главата си! Първо да видя златото!

Съдията се пресегна и извади от едно чекмедже голяма кожена кесия, която тежеше към двайсет унции. Отвърза я и изсипа двайсет златни монети върху излъсканата повърхност на бюрото.

Опитай Пак възкликна възторжено.

— Мътните ме взели, това е истинско злато!

Сграбчи в ръка колкото монети можа и ги вдигна към лицето си. После се поуспокои и ги подреди в купчинки по четири върху бюрото. Стоеше и ги гледаше.

Бавно бръкна в джоба на панталона си и извади оттам много пъти сгъната хартия. Разгъна я и я побутна към съдията, който веднага я сграбчи и се вторачи в грубата карта. Зададе един въпрос за някаква маркировка, след което сгъна хартията отново и я прибра във вътрешния джоб на сакото си.

— Вземи си парите, Опитай Пак! Време е да разгледаме договора ни! — Съдията подаде на мъжа документа, убеден, че златотърсачът не може да чете. — Всичко е написано така, както говорихме последния път — ще делим фифти-фифти!

— Къде трябва да се подпиша? — попита Опитай Пак, след като огледа хартията.

— Тук! — отвърна съдията. — Под мястото, където пише името на този, който е открил находището. Това си ти.

— Сигурен ли сте, че всичко е така, както говорихме?

— Напълно! Нали го прочете! Трябва да знаеш, че не те лъжа!

— Ами да! — Сви рамене мъжът и подписа документа бавно и внимателно. Почти не можеше да се разчете. Когато свърши, Опитай Пак преброи отново монетите и ги прибра една по една в кесията, след което я завърза на връв около врата си и я мушна под ризата си.

— А сега мътните да ме вземат, ако не си купя една бутилка и не отида да си я изпия някъде по-надалече, където никой няма да ме обере! Да, сър, това и ще направя!

Две пресечки по-надолу от мястото, където се разиграваше описаната сцена, Сара Джейн тъкмо чукаше на вратата на поредния пансион. Беше петият, в който проверяваше. До този момент бе научила, че на едно от местата не давали стаи под наем на жени, а на друго — че нямало свободни места. При третия си опит не бе намерила никой.

Почака и отново почука. Никой. После чу над себе си да се отваря прозорец и отстъпи назад, за да погледне нагоре. От втория етаж се показаха главата и раменете на някаква жена.

— Да, какво желаете? — попита тя.

— Чудя се не бихте ли ми казали дали имате наемател на име Смит. Чичо ми е. Не ми каза къде ще отседне.

— Не, няма никой с това име!

— Може и да използва друго име — Уили Пойнтър. Има ли такъв?

— И това име за пръв път го чувам! Опитайте някъде другаде! Нямам време да си бъбря от прозореца цял ден!

Когато главата й се скри, Сара Джейн зачерта с молив и това име в списъка си и продължи нататък.

Случаен свидетел на този разговор бе станал един мъж, скрит зад някаква каруца на улицата на около двайсет фута от Сара Джейн. Това беше Уили Пойнтър, тъкмо тръгнал от пансиона си към Главната, където имаше среща със Смит.

Когато чу жената да назовава двете имена, той се прикри хубаво и заслуша. Гласът й му беше познат. Когато се извърна и тръгна по тротоара право към него, преди да завие, Пойнтър се вкамени.

Тя беше! Жената от ранчото! Мисис Нелсън. Какво, по дяволите, търсеше в града? Защо ги преследваше?

Смит сигурно щеше да знае. Щеше да измисли нещо!

Уили побърза и намери Смит зад магазина за седла, възхитено вперил очи в новия „Ремингтън“, който бе стиснал в ръце. Зареди и последния патрон и показа гордо оръжието си на своя партньор в престъплението.

— Не е ли истинска красавица! Взех я за малко от магазина да я изпробвам и да реша дали искам да я купя.

Уили му разказа какво бе чул на улицата преди малко.

Смит се намръщи.

— По дяволите! Знаех си аз, че трябваше да пречукаме онази жена! Предчувствах нещо още тогава! Майка му стара!

Десет минути по-късно вече имаха изработен план.

Разположиха се с пушките си на покрива на магазина срещу хотела. И тази сграда, като повечето подобни, имаше фалшива предна част, направена, за да създава илюзията, че е на два етажа.

Отляво на стената беше оставена дупка, през която да се оттича дъждовната вода, за да не се събира върху плоския покрив. Смит сгъна на купчинка сакото си, за да опре на него пушката. Излегна се по корем и взе на прицел входа на хотел „Солената река“.

— Все едно да убиваш вече хванато в капан животно! — рече той и се ухили на Пойнтър.

— Само гледай да уцелиш точно в целта, че иначе ще ни се види тесен светът от тук до Сан Франциско!

— Никога не пропускам. Какво е разстоянието? Около трийсет и пет ярда? Как така да не уцеля? Винаги удрям право в целта!

— Да де, ама си припомни…

— Какво? Ти само провери пак дали конете ни чакат отзад и дали стълбата от покрива е в ред! Веднага щом стрелям, ще се втурна натам и след като метна на земята пушката, ще се спусна по въжената стълба — фасулска работа!

— Ще те чакам готов! Само искам пак да ти напомня за стрелбата! Малко съм притеснен, че…

— Я млъквай, Пойнтър, и ме остави да се концентрирам! Ако не видя онова копеле, когато излиза, всичко пропада!

Известно време и двамата мълчаха, после Смит започна да си тананика една закачлива мелодийка, без да изпуска от очи входа на хотела.

Чакаха така през цялата сутрин.

— Може да се върнат да обядват! — предположи Уили. Той се излежаваше по гръб на покрива, опитвайки се да не мисли, че му убива. Слънцето напичаше коремчето му.

Добре му беше!

— А може и изобщо да не излязат! — каза Смит и обърса очи. — Трябва да внимавам! Може да се поя вят по всяко време!

Секунда по-късно той се напрегна.

— Жената излиза! Онази, дето викаш, че била облечена в жълта рокля! Ей, наистина е мисис Нелсън! Никога няма да забравя малкия й стегнат задник!

— Влезе или излезе?

— Влезе, глупако! Нали си я видял навън! Сега ако и Морган се прибере, ще можем да ги хванем на мушка и двамата, като излизат!

Така и не видяха Бъкскин Морган да влиза в хотела! Не знаеха, че имаше и още един вход, който се използваше предимно за доставки.

Малко след два Смит възкликна, когато видя жената и Морган да излизат през предната врата. На прага двамата спряха за миг — именно тогава трябваше да стреля, но не беше готов. Когато се прицели, те вече слизаха по трите стъпала към тротоара отсреща.

Смит натисна спусъка и се ухили, когато усети силния откат на уинчестъра. Куршумът летеше право към Бъкскин.