Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (4)

Четвърта глава

Играта на покер не беше особено силна. Залаганията бяха ограничени до четвърт долар. Първата ръка завърши с печалба от два долара за Ларсън. Бъкскин го наблюдава внимателно при следващото разиграване — не използваше някои от обичайните методи за измама. Този път играта и четирите долара от нея спечели Лий.

Облегна се назад и изгледа съиграчите си. Не играеха кой знае колко добре. Реши, че ако блъфира достатъчно, би могъл да излиза победител всеки четири от пет раздавания. Залагаше най-много, наддаваше най-високо и имаше най-много чипове на масата пред себе си.

Час по-късно Лий провери колко е часът, събра картите си и осребри чиповете си при бармана. Май бе излязъл победител! Изчака Ларсън да излезе навън, после кимна на играчите, че си тръгва, и си взе парите. Бе спечелил петнайсет долара. Побърза навън и намери Сара Джейн да се разхожда напред-назад пред железарския магазин до кръчмата. Вече се бе стъмнило напълно, така че Бъкскин първо тихо извика името й, за да не я стресне. Тръгнаха надолу по улицата.

— Трябваше да ме чакаш в гостилницата!

— Затвориха, преди ти да дойдеш. Пък и видях Ларсън да излиза преди малко и да тръгва към публичния дом, за който ми каза — „При Хилда“.

— Там ли е сега?

— Там е и изобщо не е ясно дали някога ще излезе!

— Ще вляза да видя. Но сигурно вече е на горния етаж с някоя.

Сара Джейн се намръщи.

— Не ти ли е неудобно да влизаш в такова място?

— Ни най-малко. Няма да съм клиент. Не мисля, че един мъж трябва да си плаща, за да го обичат.

Погледна към Сара Джейн — въпреки тъмнината видя, че се е изчервила.

— Ще говоря със собственичката на бардака и ще попитам дали братовчед ми е вътре и ще излиза ли скоро.

— Можеш ли да го направиш?

Той протегна към нея една петдоларова банкнота, която Сара Джейн видя на светлината, идваща от прозореца на кръчмата.

— Сега ще видиш какво може да направи една такава банкнота в наши дни! Ще ми осигури желаната информация!

Той се огледа. Само кръчмите още работеха. Двамата със Сара Джейн отидоха до публичния дом и Лий я остави скрита в сенките на страничната стена.

— Стой тук и не мърдай от мястото си. Никой няма да те забележи — все едно че си на сигурно в кухнята на баба си! Ще се върна след няколко минути.

Отиде до вратата на заведението и я отвори. Намери се в малко преддверие, водещо към стая, която преди трябва да е била семейната всекидневна. Не бе обзаведена кой знае как — имаше само тапети по стените и тавана, три дивана и няколко стола. В отдалечения ъгъл бе сложено пиано, на което сега тихичко свиреше един мъж с навити нагоре ръкави, с голяма пура в уста и черно бомбе, прикриващо плешивината му. Според Бъкскин човекът бе на около шейсет години.

На диваните седяха три момичета, облечени в нещо като роби, надиплени така, че едната от гърдите им да остава открита. Бе направил само две стъпки навътре в стаята, когато от една врата вдясно се появи дребна жена с фигура като дръжка на метла.

— Да, господине, как мога да ви бъда полезна? Ако търсите хубаво забавление дошли сте точно на подходящото място! „При Хилда“ всички остават доволни!

Имаше посребряла, кафява коса, подстригана ниско като на мъж. Роклята й бе права от раменете до земята и под нея не се очертаваха нито гърди, нито ханш. Или нямаше такива, или добре ги прикриваше.

— Къде се намира офисът ви? — попита я Бъкскин.

Чертите й се изостриха още повече, но тя му посочи с ръка към вратата, през която бе дошла.

Кабинетът бе малък, със стени, които явно бяха сложени отскоро.

В стаята имаше бюро и два стола. Тя седна и се загледа в него.

— Да не сте човек на закона?

— Не съм — отвърна Бъкскин и се ухили. — Един мой познат влезе тук преди малко. Сигурно го познавате. Има черна превръзка на лявото си око.

— Да, копелето пристигна. Ти ли ще платиш за повредите, които би нанесъл на заведението ми и на момичето?

— Нямам такова намерение. Просто искам да знам колко време стои тук обикновено и кога мога да го очаквам отвън.

Тя се намръщи, а после сви рамене.

— По дяволите, надявам се да му видиш сметката на това влечуго. Плаща си, но бих предпочела да не идва тук. Обикновено остава с Патси около час. Тя твърди, че бил много бавен. Значи — около час! Петачката за мен ли е?

— Да. — Бъкскин дори не беше седнал. Сложи банкнотата на бюрото и се обърна.

— О, да ви предупредя! Човекът е роден убиец! Опасен е, така че се пазете! Вика, че бил като гърмяща змия — атакувал без предупреждение! Не ми се ще да видя как заравят в земята такъв красавец като теб.

— Задължен съм ви! — каза Бъкскин, излезе от офиса й и махна на двете седящи момичета. Едната от тях се опита да го примами и разтвори робата си от горе до долу. Имаше хубави гърди, но дебелото й коремче разваляше ефекта.

— Не днес, дами! — рече той и си излезе през предната врата. Взе Сара Джейн от ъгъла и двамата тръгнаха обратно към града.

— Обикновено остава около час — обясни й той. — Така че имаш време да заемеш позиция. Къде ще застанеш и какво смяташ да правиш?

— Но… — Лий видя на бледата лунна светлина намръщеното й лице. Тя се огледа. Бяха малко встрани от главната улица. Между нея и публичния дом имаше само две сгради.

Значи помежду им имаше доста празно пространство.

Сара Джейн посочи другия край на улицата.

— Той ще излезе и ще тръгне към кръчмите. И трите са вляво, значи ще му се наложи да пресече улицата, за да стигне дотам по-бързо. Аз ще го чакам скрита зад онази сграда. Когато се приближи достатъчно, ще изляза от прикритието си и ще го оставя да види, че съм жена. Ще стискам пистолета си встрани. Когато стигна на десетина крачки от него, ще вдигна оръжието и ще го застрелям.

— Желая ти късмет — рече Бъкскин.

Стигнаха до избраната от нея сграда. Тя надникна зад ъгъла и кимна.

— Да, мисля, че ще стане! Басирам се, че ще пресече улицата и ще мине оттук, когато тръгва към главната.

— Добре!

— Не ми вярваш!

— Ти искаше да направиш всичко сама.

Сара Джейн тропна тихо с крак.

— Понякога си толкова лош!

— Чакай първо да убиеш тримата и тогава ще видиш!

Тя го изгледа и се извърна. Отново надникна иззад ъгъла.

От публичния дом излезе някакъв човек.

Сара Джейн се намръщи.

Безшумно, Бъкскин мина зад нея. Докосна я по рамото и също надникна към улицата.

— Още един малък проблем. Как ще си сигурна в тъмното, че човекът, който тръгне насам, е Ларсън?

— О, много ще ми е трудно, наистина! — Тя се извърна. — Но ако не бива да го застрелям посред бял ден и не мога да го направя по тъмно, как тогава ще го пречукам?

— Започваш да схващаш!

В очите й имаше сълзи.

— Какво да правя?

— Остави ме поне малко да ти помогна! Става ли? — Тя кимна. — Ще почакаме около час, след което под някакъв претекст ще спираме всеки, тръгнал насам, докато намерим Ларсън. Няма да ни е толкова трудно. Ще го познаем по превръзката на окото. Аз ще те прикривам, докато извадиш пистолета от кобура. После ще го закараме на някое пусто място и ще си поговорим хубавичко за онзи съдия.

Сара Джейн го изгледа на лунната светлина и накрая бавно поклати глава:

— Добре, нека бъде така!

— Без номера! Ще го заловим, обезоръжим и закараме извън града!

— Добре, без номера!

Зачакаха. Бъкскин запали клечка кибрит и провери колко е часът. Бяха изминали около петдесет минути, откакто бе излязъл от бардака. От заведението излезе някакъв мъж, протегна се и тръгна към тях.

Бъкскин излезе на улицата.

Сара Джейн остана на мястото си.

Когато установи, че това не е човекът, който им трябва, Бъкскин сви встрани, зави и се върна при нея.

— Не е той! — прошепна Лий.

След малко от публичния дом излезе още един мъж. Този път със сигурност бе Ларсън. Морган стигна почти до него, измъкна колта иззад гърба си и го опря в стомаха му.

— Да не си посмял да гъкнеш или да помръднеш, Ларсън, ако ти е мил животът!

— Кой, по дяволите…

— Без въпроси! Най-напред патлаците! — Бъкскин измъкна пищова на Ларсън, затъкна го в собствения си колан и обърна пленника си с гръб към себе си. — Следва малка разходчица из града — рече Лий. Сара Джейн се появи отзад. Бавно отминаха няколкото къщи, след което навлязоха в каменистата пустош, осеяна с кактуси.

Сара Джейн се изравни с тях, за да се увери, че това бе именно Ларсън, а не някой друг човек с превръзка на лявото око.

Разгледа го внимателно на лунната светлина, след което извика разярена:

— Ларсън, копеле такова! Ти уби съпруга ми, без да ти мигне окото! Пречука Джеймс Нелсън, все едно че беше някакво насекомо!

Ларсън измуча.

— Побъркана кучка! Дръж я настрани от мене! Не те знам кой си, мистър, но я дръж тая луда по-надалече!

Бъкскин се извърна към Сара Джейн, за да се убеди, че тя няма да направи нещо необмислено. В същия момент, полуделият от страх Ларсън събра всичките си сили и се отскубна от Лий.

Но Сара Джейн бе готова да стреля и сега натисна два пъти спусъка. Ларсън бе на не повече от двайсет крачки от нея. Единият куршум го уцели в рамото и той се спъна и свлече на земята, стенейки от болка.

— Тази кучка ме застреля! Побърканата ме уби!

Бъкскин сграбчи пистолета й и Сара Джейн го пусна. После Лий хвана здравото рамо на Ларсън и го побутна напред.

— Трябва да си побъбрим малко с теб, убиецо! Не се и опитвай пак да бягаш, защото следващия път ще стрелям аз — и няма да те уцеля само в рамото! Мърдай сега!

След пет минути стигнаха до една падинка и Бъкскин бутна Ларсън на земята. Хвърли му един заплашителен поглед и каза:

— Време е да си поговорим, Ларсън! Ти си един от тримата мъже, убили Джеймс Нелсън преди четири дни. Името на главатаря ви е Смит. Искаме да знаем кой беше третият.

Ларсън изръмжа:

— Защо, дявол те взел, трябва да ти кажа?

Сара Джейн сви юмрук, замахна и го стовари с всичка сила право в раненото рамо на Ларсън. Той изпищя от болка. Очите му се наляха със сълзи.

— Ето ти една добра причина да говориш! — рече Сара Джейн. — Гледах те, докато измъчваше моя Джеймс. Готова съм да повторя всичко, което видях, с теб — толкова дълго, колкото трябва!

— Не, недей повече! Казва се Уили Пойнтър. Всички знаят, че е от хората на Смит.

Бъкскин кимна.

— Добре, а сега ни кажи кой е съдията и къде се намира?

— Какъв съдия?

Сара Джейн отново го удари и той се свлече на земята, като крещеше от болка. После съвсем бавно се изправи до седнало положение.

— Не знам кой е съдията. Смит знае. На него му платиха. Не ме удряйте отново!

Сара Джейн пак бе взела пистолета си.

— Следващият път ще те ударя с дръжката на пистолета си, Ларсън! — обеща му тя. — Дори и не можеш да си представиш какво значи истинска болка! После ще те прострелям в коляното, както направи ти с Джеймс!

— Не, не! — замоли се Ларсън. — Не ме удряй в рамото! Ще ви кажа за съдията, пък после вие ще ме заведете на лекар, нали? Майка му стара, колко боли! — Наведе се напред и Бъкскин го видя да бърника нещо по себе си малко над ботуша си.

Ето къде си криеше тайното оръжие, помисли си Бъкскин и посегна към колта си с ясното съзнание, че вече е закъснял.

Преди Ларсън да измъкне малкия си пистолет и да го насочи към Сара Джейн, прогърмя изстрел.

Едноокият извика, изпусна оръжието си и се хвана за гърдите. После падна на гръб в аризонския прах.

Бъкскин погледна Сара Джейн. Тя стоеше, здраво стиснала револвера си с две ръце, все още държейки Ларсън на мушка.

Лий коленичи, докосна гърлото на мъжа, за да провери има ли пулс, после го ощипа по носа.

— Прибери си оръжието! Ларсън е мъртъв.

Сара Джейн внимателно прибра револвера в кобура му, остана на място за момент, вторачена в тялото на Ларсън, а после разплакана се хвърли в прегръдките на Лий.

— Аз го убих! О, боже, пречуках го! Опита се да ме застреля с малкото си пистолетче. Приличаше на играчка, но е много опасно! Трябваше да стрелям, иначе щеше да ме убие, а после и теб! Трябваше да го изпреваря! Вече бях извадила оръжието си и се чудех дали ще имам смелостта да го използвам. О, боже, току-що убих човек!

После се разплака толкова силно, че не можеше да говори. Почти пищеше от шока и ужаса, които бе изпитала преди малко.

Бъкскин стоеше и просто я държеше в прегръдките си.

Сълзите й мокреха рамото и тя се притискаше към него, сякаш опитвайки се да намери закрила след това, което бе направила.

Гневът й постепенно премина и тя спря да плаче, но все още здраво стискаше Бъкскин с ръце. Накрая го пусна, отстъпи назад и изтри мокрото си лице.

— За бога, аз го убих! Не знаех, че ще се чувствам така! Няма го вече! Ларсън престана да е между живите! Вие бяхте прав! Когато убиеш някого наистина се променяш. По дяволите! Опитах се да го убия, когато побягна, но не улучих. Но втория път…

Бъкскин я отведе настрани. Прекалено дълго бяха останали до трупа. Не че имаше вероятност някой да дойде да види кой стреля посред нощ, но знае ли човек… Направиха полукръг към няколкото светлини на града и влязоха в него по една уличка между две къщи, водеща към главната.

След няколко минути вече бяха в хотелската си стая. Седнаха един до друг на кревата, без да си говорят. Тя се протегна и хвана ръката му, после сведе глава на рамото му.

— Чувствам се много странно! Ужасно съм уморена, но съм толкова напрегната, че не бих могла да заспя. Знам, че току-що убих човек, и това ме прави тъжна, но, от друга страна, съм щастлива, че един от убийците на Джеймс вече се пържи в ада. Студено ми е и едновременно с това в мен гори огън, който знам, че ще угасне, чак когато и тримата престъпници не са вече между живите. Самотно ми е и ми се ще да се любя с теб. Полудяла ли съм, Бъкскин Морган? Или в момента откачам?

Той я прегърна и тя се сгуши в него, вдигайки лице към неговото. Лий я целуна нежно по устните.

— Не си луда, Сара Джейн Нелсън! Това е нормална реакция на подобно жестоко преживяване. Чувствата ти са съвсем естествени и нормални. Бих се изненадал, ако изобщо не те бе засегнало по някакъв начин. Скоро ще ти мине.

Тя го целуна и двамата легнаха на кревата. Сара се притисна към него и промърмори тихичко до ухото му:

— Моли те, Бъкскин, люби ме нежно и внимателно! Накарай ме да се чувствам като младоженка, все едно че ми е за първи път! Накарай ме да се чувствам добре!