Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (14)

Четиринадесета глава

Най-после всичко си бе дошло на мястото. Така нареченият съдия, Пърсивал Лоуденимер, се бе натъкнал на богата сребърна жилка чрез Опитай Пак и я искаше цялата само за себе си. След като се беше уверил, че съкровището наистина съществува, той бе наредил на Смит да убие собственика на земята — Джеймс Нелсън, след което беше подправил документите за плащане на таксите и ранчото бе обявено за продан от шерифа.

Сигурно Лоуденимер е бил единственият желаещ да го купи — пък и единственият присъстващ на нагласения търг, но градският съветник и данъчният агент имаха правото да анулират разпродажбата.

Съдията явно беше човек, който никога не е бил доволен от това, което има.

Бъкскин зави по улицата зад вестникарския офис, излезе на Главната и видя някакъв пушек от другата страна на пътя.

В същия момент нещо го удари в лявото рамо и той с вик се свлече на земята. Веднага се изтърколи вляво от тухлената сграда на банката и извади пистолета си.

Поредният убиец! Просто трябваше да го изчака — копелето със сигурност щеше да тръгне след жертвата си. Лявото рамо на Лий пулсираше така, сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

Опита се да види раната, но не успя.

Трябваше да концентрира вниманието си пред себе си. На светлината на следобедното слънце в края на алеята се очерта някаква сянка, но скоро отмина — сигурно беше просто случаен минувач.

Бъкскин не помръдна. Лежеше като заспал или мъртъв. Само очите му се движеха.

Още една сянка се прокрадна отпред и се закова до отсрещната стена. Бъкскин се опита да погледне в тази посока, но не можеше да види кой е, без да обърне главата си. Зачака.

Сянката започна да се приближава към него. Сега вече видя кой е — висок мъж с бяла коса, подаваща се изпод черната шапка. Вгледа се в лицето му — да, това беше Смит!

Бъкскин лежеше, опрял глава на рамо, здраво стиснал пистолета си с пръст върху спусъка. Изведнъж Лий скочи и се прицели в нападателя си. Смит успя да повдигне револвера си донякъде, но Бъкскин стреля пръв. Бързото движение, с което бе придружен изстрелът, леко измести целта, затова, вместо да го уцели в гърдите, куршумът се извъртя вляво и попадна в дясното рамо на Смит, който залитна назад.

Изстрелът на престъпника отекна в следващата секунда, но мина покрай Бъкскин, улучи тухлената стена на банката и рикошира надолу по улицата.

Смит се извърна и хукна да бяга. Лий го следваше по петите. По улиците почти нямаше хора в късния следобед, но Бъкскин все пак реши да не рискува да стреля в движение.

Смит обаче нямаше такива предразсъдъци. Извърна се, стреля два пъти и не улучи. Три куршума, преброи ги Бъкскин. Врагът му имаше останали още два, а той самият — четири.

Смит задмина една група от шестима мъже и като използваше една жена с количка за прикритие, се втурна да пресича улицата.

Бъкскин ускори крачка, без да обръща внимание на болките в рамото си. Хукна под ъгъл, за да скъси дистанцията. Смит бягаше добре. По време то, когато достигна следващата пряка, разстояние то помежду им вече се бе увеличило.

Бъкскин намали, за да се увери, че Смит не го чака прикрит зад ъгъла на улицата. Нямаше го.

Видя го да тича към две къщи в другия край на съседната пресечка. Пред едната сграда висеше червен фенер. Това беше символ, който някои от публичните домове бяха започнали да използват отскоро.

Смит профуча през вратата на къщата, без да спира.

Преимуществото беше на негова страна. Можеше да стреля по своя преследвач през прозореца. Бъкскин смени посоката си, приближи мястото и се втурна през вратата, без да спира, здраво стиснал пистолета си в ръка.

Зад входа на публичния дом имаше малък коридор с няколко врати отляво, водещи към стаята, където момичетата седяха и очакваха клиенти. Точно отпред имаше стълбище.

Преди Бъкскин да успее да извика, за да предупреди хората вътре, от стаята излезе жена, чиято роба беше без колан и затова се бе разтворила отпред. Тя изпищя и хвърли по Лий някаква метла.

По стълбите надолу се втурна друга жена, размахала в ръце един парцал. Зад нея се показаха още две.

Бъкскин спря и се разсмя.

— Какво, за бога, си мислите, че правите — защитавате свой клиент, така ли, скъпи дами? Копелето, което току-що влезе тук, ми прати куршум в рамото! Той е престъпник и убиец! През последните две седмици успя да пречука най-малко един човек! Такива клиенти ли искате?

— Човекът си плаща, а това е единственото, което ни интересува! — каза жената с метлата. — А сега се измитай оттук!

Бъкскин се засмя и вдигна пистолета си. Зареди още два куршума — станаха шест. Жените го наблюдаваха. Една от тях бе отворила уста, а други две изглеждаха готови да побегнат всеки момент. Лий прецени, че къщата няма мазе, така че стреля надолу, към дървените дъски на пода.

Три от жените побягнаха, поглеждайки назад с уплашени лица. Тази с метлата стисна още по-здраво оръжието си.

Проститутката с парцала се изкачи две стъпала нагоре и спря.

— По дяволите, я да взема да застрелям една от вас, та да ви покажа, че говоря сериозно! — Той вдигна колта и се прицели в жената на стълбището. Тя хвърли парцала и хукна нагоре.

Бъкскин се втурна след нея, но спря, когато вече можеше да надникне зад стената. Над главата му профуча куршум, който едва не го улучи, но откърти малко дърво от последното стъпало.

Бъкскин стреля към леко открехнатата врата надолу по коридора, откъдето излезе малко кълбо бял пушек. Вратата се затвори и Лий чу отвътре да се превърта ключ.

Прецени на око разстоянието до там. От прозореца на втория етаж до земята имаше не повече от пет стъпки. Човек можеше да скочи спокойно, без да се пребие. Хукна към първата изпречила се пред него стая. Вътре на кревата лежаха голи мъж и жена.

— Съжалявам! — каза Бъкскин и се втурна към прозореца.

Повдигна нагоре стъклото толкова тихо, колкото можа и погледна навън. Смит бе загубил шапката си и сега бялата му коса се вееше разрошена. Висеше, хванат за перваза.

Бъкскин знаеше, че ако иска, може да го убие, но вместо това стреля в дясното му рамо. Куршумът попадна в целта и го накара да се пусне от прозореца. Смит падна на земята, претърколи се и стреля веднъж нагоре. Бъкскин веднага се просна на пода под стъклото.

Лий изчака онзи да стреля още веднъж, след което се прехвърли през прозореца навън, преди Смит да е успял да зареди отново. Престъпникът явно си бе дал сметка какво ще стане, защото веднага щом видя Бъкскин да се показва, се изправи и хукна по улицата зад къщите.

Всъщност отзад нямаше пресечка, а малко незастроено пространство, отвъд което се бе ширнала обрасла с кактуси и бодли пустош.

Бъкскин скочи, претърколи се и усети глезенът му да изпуква. Изправи се и закуцука. Вече нямаше шанс да стигне Смит. Глезенът му се бе изкълчил при падането.

Измина още десетина стъпки надолу по улицата, след което се обърна и тръгна към града.

Имаше среща със съдията и времето му бързо изтичаше.

Пет минути по-късно Бъкскин докуцука до прозореца на кабинета на Лоуденимер и надникна вътре. Като че ли нямаше никой. Вече бе започнало да се смрачава, но в стаята не гореше лампа. Почука и не получи отговор. Със здравия си десен крак Лий ритна вратата над ключалката.

Дървото поддаде и той влезе вътре. Нямаше никой. Бъкскин запали близката лампа и провери бюрото на търговеца. Не откри никакви карти, имена или нещо друго, което да го издава. Не намери и документ, в който да се казва, че е купил ранчото на Нелсън.

Време беше да си поприказва и с шерифа. Бъкскин угаси светлината, затвори предната врата и тръгна към кабинета на Абъди. Глезенът му вече беше доста по-добре. Явно не беше сериозно изкълчване, а само разтегнати мускули. Ако продължаваше да се движи, скоро съвсем щеше да му мине.

Шериф Абъди си беше в офиса. Бъкскин махна на секретаря му и влезе в кабинета.

— Добър вечер, шерифе! Двамата с теб имаме дълъг разговор, тъй че най-добре да започваме веднага с него!

— Нямам какво да ти кажа! Ще съм ти задължен, ако веднага напуснеш кабинета ми!

— Не и преди да ти кажа за какво съм дошъл! Проблемът, шерифе, е, че си затънал до върха на шерифската си значка в незаконни заговори, фалшификаторство и двойно убийство, последствията от които вече те застигат! — Бъкскин го изгледа, след което продължи: — И понеже виждам, че нямаш желание да си признаеш греховете и да се оставиш в ръцете на правосъдието, аз ще направя това вместо теб! Опитай Пак намира сребърна жилка. Казва на Пърсивал Лоуденимер, който веднага проверява. След като се убеждава, че наистина има сребро нарежда да бъде убит собственикът на земята, Джеймс Нелсън. След това подменя документацията по изплатените такси на имота и те кара да проведеш законен търг за продажба на ранчото.

Ти го правиш и Пърсивал Лоуденимер е единственият купувач. После той дава пари на Опитай Пак, който ги използва да се напие и издрънква всичко на единствения си приятел в този град — мис Джинджър Хейзълтън.

Ти надушваш и наемаш човек да пречука стареца, за да му затвори устата завинаги. Каубоят ти го направи, но пък ние го задържахме, така че сега си стои заключен и чака да го осъдят. Имаме трима свидетели. Мъжът няма да пропусне да те повлече след себе си, защото все пак ти си този, който го е наел.

Шериф Абъди вдигна нагоре и двете си ръце.

— Не, не съм го наемал аз! Лоуденимер беше! Опитай Пак е опасен, понеже много приказва и… — Шерифът млъкна. Лицето му изразяваше гняв и отчаяние.

— Шерифе, лично познавам министъра на правосъдието. Веднага ли да отида да го докарам, или ще ми разкажеш всичко, така че да те отърва поне от вината за подмяната на документите по плащането на таксите на ранчото?

Абъди закри лице в ръце. Беше се изпотил като кон след надбягвания.

— Виж, всичко беше работа на Лоуденимер! Обеща да ми помогне при следващите избори, ако проведа търга през нощта, когато няма да има никой наоколо. Не съм докосвал и с пръст разплащателните бележки! Лоуденимер организира всичко сам! Дори получих законно нареждане от данъчния служител да проведа разпродажбата на съответни те имоти. Не знаех, че върша нещо нередно! Ще ви помогна! Да отидем при онзи убиец, за да го арестувам! Трябва да го е изпратил Лоуденимер! Не съм аз, повярвайте!

Бъкскин се изправи. Шерифът още се потеше като проститутка в събота вечер.

— Ти върви във вестникарския офис! Кажи на Джинджър, че съм говорил с теб и съм те пратил да вземеш престъпника и да го закараш в затвора. До сутринта трябва да си приготвил документите, в които го обвиняват в убийство, разбра ли ме?

— Да, сър, напълно! Никой не трябваше да бъде убит!

— Така е, шерифе, така е!

Вече навън, Бъкскин си погледна часовника. Имаше достатъчно време да стигне до печатницата на вестника и да се върне до офиса на градския съветник, преди да са го затворили.

Съобщи на Джинджър, че шерифът ще дойде да вземе убиеца.

— Поговорихме си като приятели. Вече ще играе честно, иначе ще увисне на въжето!

Джинджър и Сара Джейн се засуетиха около раненото му рамо. Накараха го да си свали ризата и откриха, че куршумът бе излязъл от другата страна. Погрижиха се за раната, след което я превързаха стегнато, за да не кърви. После Лий и Сара Джейн потеглиха към кабинета на градския съветник.

Свариха го точно преди да си тръгне. Бъкскин посочи Сара Джейн.

— Мистър Роджърс, това е мис Джейн Нелсън. Тя е тук, за да провери грешката в документацията ви около платените такси на нейното ранчо, намиращо се от другата страна на Сан Карлос Уелс.

Мейнард Роджърс се разля и усмивка.

— Мис Нелсън, съжалявам за смъртта на съпруга ви! Моите съболезнования! Имам добри новини за вас! Открихме грешката си! То всъщност не беше грешка — някой беше унищожил документите по разплащанията за вашата собственост. Вече всичко е наред. Всичко е платено до този момент и продажбата на ранчото е анулирана. Няма защо да се тревожите!

Когато излязоха отново навън, Сара Джейн се надигна на пръсти и целуна Бъкскин по бузата.

— Когато останем насаме, ще получиш още повече благодарности от мен! — рече тя с блясък в очите. — А сега какво следва? Все още не сме намерили Смит и съдията.

— Мисля, че ги изпуснахме за малко. Според мен са в дилижанса, който видях да напуска града в пет часа — точно преди половин час. Доколкото разбрах, имало и друг в осем часа сутринта. Дори и цял ден да яздим, пак няма да можем да настигнем съдията. Предлагам да останем да преспим тук, да вечеряме и да хванем сутрешния дилижанс.

— И аз се канех да предложа същото нещо! Но какво ще правим, след като се навечеряме?

— Ами ако ти не знаеш, аз имам няколко идеи! — намигна й Бъкскин.

Бъкскин не се сещаше някога да се е хранил по-добре.

Заспаха някъде след полунощ и на следващата сутрин трябваше да побързат, ако искаха да хванат дилижанса.

След десет часа здраво друсане по пътищата и спиране за смяна на конете на всеки десет мили, Бъкскин и Сара Джейн най-после пристигнаха в Сан Карлос Уелс — уморени и гладни, жадни за хубава вечеря и мек креват след нея.

Щяха да продължат към ранчото на следващата сутрин, след като се наспяха добре. Нахраниха се в столовата на хотела, след което седнаха на кревата в стаята си и се вторачиха един в друг.

Сара Джейн се наведе и го целуна леко по бузата.

— Бъкскин Морган, ти си най-добрият любовник, който някога съм имала, но тази вечер съм прекалено уморена, за да правя любов с теб!

— Добре! И аз се чувствам така! Хайде да си лягаме!

На следващата сутрин след закуска изработиха плана си за действие. Наеха коне от конюшнята и препуснаха към големия магазин в центъра.

— В ранчото имам някои запаси, но ще имаме нужда от още някои неща! — обясни Сара Джейн. — Предполагам, че ще ни трябват два-три дни, докато открием среброто. Спомни си, че Опитай Пак каза, че се наложило да копае три стъпки надолу, за да се увери, че не греши. Именно това трябва да търсим!

Купиха бекон, шунка и две пържоли, които да си опекат, когато стигнат в ранчото.

— Надявам се, че къщата си е още там! — каза Сара Джейн.

— Не мислиш, че някой я е изгорил, нали?

Потеглиха от Сан Карлос Уелс малко след осем и след обяд вече видяха сградите на ранчото. Всичко си беше така, както го бяха оставили преди седмица и половина.

Бъкскин понечи да запали огън в печката с малко дърва и хартии, след което духна кибрита.

— По-добре да не палим! — каза той.

Сара Джейн го изгледа така, сякаш си бе загубил ума.

— Как така няма да палим? Нали трябва да изпечем пържолите!

— Не можем и не трябва да палим огън! Смит и съдията трябва да са някъде наблизо. Единият сигурно има картата, която им е дал Опитай Пак. А Смит е бил тук преди със златотърсача. Какво мислиш, че ще направят, като видят от комина на къщата да излиза дим?

Сара Джейн кимна.

— Прав си! По-добре да се опитаме да ги открием! Хайде, мисля, че знам къде да отидем! Мястото е на четвърт миля оттук, но от там се вижда на пет мили разстояние във всички посоки, освен в една. Да вземем по една пушка и да вървим да ги търсим!