Кит Далтон
Отмъщение с Колт .45 (3)

Трета глава

Бъкскин Морган стрелна Сара Джейн Нелсън с поглед.

— Сигурна ли си, че си видяла един от убийците?

— Напълно! Имаше превръзка на лявото си око. Никога няма да забравя лицето му, надвесено над моето, докато лежах завързана в кревата. — Тя млъкна и се извърна.

— Ами да отидем да проверим! — рече Бъкскин. Отидоха до вратата на трапезарията и погледнаха вътре. Стаята не беше голяма — в нея можеха да се хранят не повече от тридесет души. Мъжът с превръзката на лявото око седеше на една маса с лице към тях и четеше менюто.

— Той е — прошепна Сара Джейн и се скри зад Лий, за да не я види мъжът. След като го гледа достатъчно дълго, за да запомни лицето му, Бъкскин се извърна и дръпна настрани Сара Джейн.

— Искам да вляза и да го застрелям на място! — рече тя. — Мога да го направя, преди той изобщо да си даде сметка, че съм там!

— Не става! — отвърна Бъкскин. — Ако го сториш, ще те обесят за убийство. Тук няма да има значение какво се е случило във вашето ранчо. Ще те осъдят на не по-малко от трийсет години затвор. Не, не можеш да го направиш сега!

Тя се задърпа, като се опитваше да се отскубне от него, но Бъкскин я държеше здраво. Все още бяха облечени в дрехите за езда и 38-калибровият й пистолет още висеше в кожения си кобур на дясното бедро.

— Не се пресягай към оръжието, защото ще загазим яко и двамата! Сега ще се качим в стаята и ще разопаковаме багажа си. После ще слезем и ще го проследим, когато си тръгне от столовата. Тогава вече ще те оставя да се опиташ да го убиеш!

Мърморейки, Сара Джейн все пак го последва до стая 212 на втория етаж.

Когато влязоха, тя седна на кревата и започна да свива и отпуска юмруци.

— Мисля си единствено за противната му физиономия, надвесена над мен. Искаше ми се да вляза и да му пръсна черепа на място! — Пое си дълбоко въздух. — Още усещам вонящия му дъх, виждам почернелите му, изгнили зъби, чувствам допира на ръцете му… — Погледна настрани и отново вдиша дълбоко. — По дяволите!

Бъкскин сложи багажа им на леглото до нея и седна на един дървен стол.

— Той ще остане там поне половин час. След десет минути ще слезем и ще го чакаме. Ти ще останеш в коридора, а аз ще вляза вътре да изпия едно кафе и да го държа под око. Когато си тръгне, ще тръгна след него и ти ще ни последваш.

Сара Джейн бавно кимна. Зелените й очи хвърляха мълнии и тя цялата трепереше, явно все още не можеща да успокои яда си. Погледна към Бъкскин.

— Разбирам. Нямам намерение да се оставя да ме затворят, поне не преди да съм убила и тримата. Ще изчакам удобния момент, за да го пречукам.

Сара Джейн смени дънките си с една всекидневна кафява рокля, без ни най-малко да се притеснява, че се преоблича пред него. Когато остана само по долно бельо, тя се спря за момент и го погледна, но после само повдигна вежди с изражение, което казваше, че и по-късно могат да правят любов. Среса дългата си коса и извади от багажа си една средно голяма дамска чанта, в която можеше да сложи пистолета си. После пак изгледа Бъкскин.

— Готова съм. Няма ли да тръгваме?

Няколко минути по-късно Лий остави Сара Джейн в коридора, след което влезе в трапезарията на хотела. Огледа помещението и разбра, че мъжът с черната превръзка вече не беше там. Спря до малкото бюро, което служеше за каса, и кимна на касиерката.

— Добър вечер. Трябва да се срещна с един човек тук. Има черна превръзка на окото. Дошъл ли е вече?

Жената зад бюрото се усмихна.

— Ами да. Дойде, поръча си вечеря за навън и отиде да си я яде някъде другаде. Изглеждаше доста нервен.

Бъкскин й благодари и побърза да отиде при Сара Джейн.

— Изгубил си го! — рече тя.

Той й обясни какво бе станало.

— Просто ще трябва да си отваряме хубаво очите за него. Поне вече знаем, че един от тримата още е в Сан Карлос Уелс. Ще го намерим. Това не е голям град. Нека проверя дали не се е регистрирал в хотела.

Хотелиерът бе много любезен, но им каза, че мъжът не се бе записал. Беше го видял за пръв път преди малко, когато дошъл да си вземе храна, след което си тръгнал през страничния вход преди горе-долу десетина минути.

Сара Джейн се намръщи, а после удари с юмрук по чантичката си и погледна Бъкскин.

— Има нещо, което не съм ти казвала. Чух единият от тях да споменава нещо за някакъв съдия. Май Смит се бе наострил срещу другите, затова каза: „Ще си свършим работата така, както ни нареди съдията!“ Какво ли значи това?

Бъкскин поклати глава.

— Такъв малък град едва ли си има собствен съдия. Сигурно някой идва специално два пъти годишно. Във Феникс има съдия, но той е на шейсет мили от тук.

Сара Джейн стана и закрачи напред-назад.

— Та откъде ще започнем да търсим Ларсън? Щом си е купил храна оттук, едва ли я е отнесъл някъде надалече.

— Може да е къде ли не. Ще поговоря с местния шериф или каквото там имат в този град. Ти можеш да поогледаш някои от хубавите стоки в магазините наоколо.

Лий откри само съдия-изпълнител — шериф имаше чак във Феникс. Както ставаше обикновено в новите земи, и тук първите заселници бяха разделили територията само на няколко окръга, така че да не нравят много избори за управници. От основаването им разпределението си бе останало почти същото и окръзите си бяха все така големи.

Бъкскин обясни кого търси.

— Ами да, чувал съм за тези тримата! Викат им бандата на Смит. Смит е събрал всякаква измет да му върши мръсната работа! Аз самият ги търся за обир и грабеж, но не съм ги виждал в града. Не че не са се появявали, но се движат прекалено бързо и никога не остават на едно място достатъчно дълго, та да ги заловят. Чух, че прекарват повечето си време във Феникс.

— Знаеш ли как изглеждат? — попита Бъкскин.

— Смит е доста едър, някъде над шест стъпки — висок и гаден. С гъста бяла коса. Казва, че побеляла, когато един ден го бил ударил гръм. Без брада. Има голям нос и малки лъскави очи.

— Съвпада с описанието, което имам. Не знам дали ви интересува, но преди няколко дни Смит и хората му убиха Джеймс Нелсън в ранчото му на петнадесетина мили от тук.

— Няма начин да не е бил Смит! Сигурно са го направили за пари. Друг член на бандата им е Уили Пойнтър — луд за връзване. Отдавна трябваше да са го обесили. Много е хитър. Никога не бива да го подценява човек! — Съдия-изпълнителят написа нещо на лист хартия. — Ще предам на шерифа във Феникс за убийството. Не че ще направи нещо, но все пак ще изпратя съобщението. Вие видяхте ли убийството?

— Не, но Сара Джейн, вдовицата, е била там.

— И това ще си запиша. Шерифът във Феникс не е възможно най-добрият, но е избран с гласуване. Дълго ли ще останете в града?

— Няколко дни. Вдовицата иска да се посъвземе след погребението.

— Внимавайте за онези тримата! Атакуват без предупреждение, не спазват никакви правила и убиват жертвите си, без да им дадат какъвто и да е шанс за спасение. И тримата ги търсят от закона, но се изплъзват от преследвачите си като мокър сапун. — Съдия-изпълнителят кимна на Бъкскин. — Да внимавате, чувате ли!

Бъкскин напусна кабинета му и се върна в магазина, където бе оставил Сара Джейн. Тя си бе купила нова рокля и красива шапка. Усмихваше се така лъчезарно, както не беше го правила отдавна.

— Когато намерим онези престъпници, искам да съм така натруфена, че да не ме познаят отпърво. Така по-лесно ще ми паднат на мушката!

Бъкскин й предаде това, което бе научил от съдия-изпълнителя.

— Мисля, че вече е време да си купиш билет за Денвър, където ми каза, че живее брат ти. Можеш да го накараш да дойде с теб и да се грижи за ранчото. Забрави ги онези три гърмящи змии!

— Бъкскин Морган, ти изобщо не ме познаваш! В жилите ми тече ирландска кръв — ние не сме от хората, дето подвиват опашки пред някакви си змии, пък били те и гърмящи! По-скоро бих умряла, отколкото да ги оставя да се измъкнат току-така, след като убиха съпруга ми! Ще продължавам, докато ги довърша — или те мен! Още ли искаш да ми помагаш, или вече се отказа? И в двата случая няма да се откажа — имам две кутии с патрони!

Бъкскин изръмжа. Отвори вратата на магазина, за да излязат, и двамата се озоваха на улицата. Вече на тротоара, той спря, извърна се към нея, сложи ръце на кръста и се намръщи.

— Майка му стара, Сара Джейн, ти си по-твърдоглава и от магаре! Е, и много по-красива! Не ми остава нищо друго, освен да се навъртам наоколо и да внимавам да не те надупчат на решето. Никак няма да ми е приятно да присъствам на погребението ти! — Въздъхна дълбоко и вдигна поглед към небето. — Май най-напред ще трябва да намерим едноокото ти приятелче!

— Как?

— Първо ще проверим и другия хотел. Ларсън се запомня лесно с тази превръзка на окото. Хотелиерът може и да се разприказва, ако му подхвърля един сребърен долар.

Хотелиерът наистина се сети за кого става въпрос, но каза, че не е виждал Ларсън из хотела. Значи и той отпадаше.

Отбиха се в големия магазин и Бъкскин си купи кутия патрони 45-ти калибър. Докато плащаше, попита къде може да преспи човек в града, ако не се броят хотелите. Жената зад щанда кимна с глава.

— Това е добра идея! Можете да живеете в някой пансион, преди да си купите собствена къща. Така ще опознаете града и ще решите дали ви харесва. Имаме четири пансиона. Ние в Сан Карлос Уелс обичаме да помагаме на хората, пък и четирите вдовици, които дават стаи, така си помагат финансово.

Прекосиха целия град, който се състоеше от три улички на дължина и две на широчина. Две от жените си бяха вкъщи, но не бяха давали стаи под наем на мъж с черна превръзка на окото. Другите два пансиона се намираха в горния край на града.

— Ще проверя кръчмите, покрай които минаваме — рече Бъкскин. — Ларсън прилича на мъж, който обича да си попийва.

Първият барман, когото попита за Ларсън, само поклати с глава и каза, че от няколко години не е виждал в бара мъж с превръзка на окото.

Следващият изсумтя при въпроса на Бъкскин.

— Ами да, навърта се наоколо! Беше тук снощи. Прати три патрона в тавана ми, та се наложи да го изхвърля. Рече, че и без това било време да посети най-добрия бордей в града.

— И кой е той?

— „Палатът на чувствените наслади“ на Хилда. Това го пише вътре. Отвън на табелата си е просто — „При Хилда“. Една улица по-нагоре, встрани от главната.

Бъкскин му благодари и намери Сара Джейн, която зяпаше по дрехите на витрината на един магазин.

Собственичката на следващия пансион каза, че имала наемател с превръзка на окото. Казвал се Сандерсън и щял да остане около седмица.

— Не му казвайте, че сме питали за него! Ние сме негови приятели от Феникс. Искаме да го изненадаме за рождения му ден. Знаете какво нещо е семейството! Ще дойдем пак довечера, като се върне. Прибира ли се за вечеря?

— О, да, никога не пропуска!

Двамата благодариха на дамата и се върнаха в центъра на града.

— Е, вече знаем къде ще е за вечеря — каза Бъкскин. — След като се наяде, ще бъде със забавени движения, понеже ще му е тежко на стомаха, и сигурно ще тръгне към заведенията в центъра, за да се позабавлява. По улиците ще има малко хора. Мислиш ли, че това ще е подходящо време да го нападнем?

Очите й проблеснаха.

— Съвсем подходящо! — Тя се огледа. — Точно тук, на половин улица разстояние от пансиона. Виждаш ли тази ограда, дето се намира встрани от нас? Той ще мине на десетина крачки от мен. Няма да може да ме види, преди да ме е отминал. Мястото е идеално. — Тя кимна и се усмихна тъжно. — Мисля, че ще се справим с първия от убийците почти без проблеми и без да рискуваме някой да ни види.

— Можеш да го попиташ за останалите двама, преди да го убиеш — отвърна на усмивката й Бъкскин.

— Какво? Не, знам какво си мислиш — че няма да мога да си свърша работата, ако се приближа толкова до него. Но само да си припомня какво ми стори копелето на мен и на Джеймс и веднага ще дръпна спусъка поне два пъти!

— Ще действаш сама! Не забравяй да изправяш петлето след стрелба, защото иначе няма да можеш да изстреляш повече от един куршум.

Продължиха да вървят по улицата.

Сара Джейн дръпна Лий за ръкава на ризата.

— На теб май наистина не ти се вярва, че ще мога да го застрелям, а?

Бъкскин спря и я прикова с поглед.

— Да убиеш човек не е толкова лесно, колкото изглежда. Все пак прекъсваш нечий живот, независимо колко долен и гаден може да е той. Според някои и без това няма много хора по тая земя. Други твърдят, че престъпниците трябва да бъдат застрелвани или обесвани за деянията си. Просто си избери едната от двете философии и се придържай към нея.

— Но ти си убивал и преди!

— Откъде знаеш?

— От начина, по който говориш. Гледаш да се измъкнеш от въпроса и използваш дълги, сложни думи. Аз само знам, че убиха Джеймс, а мен ме изнасилиха всеки по два пъти, за което ще ги убия. Сега ще потърсим ли нещо за ядене или ще гладуваме?

— Да, дори не сме обядвали — съгласи се Бъкскин.

Намериха една гостилница, в която имаше неочаквано добра зеленчукова супа.

Бъкскин си взе една солена бисквита и я натопи в остатъка от супата си.

Когато приключиха с кафето, той провери своя „Уотърбъри“. До пет часа имаше петнайсет минути.

— Най-добре да се връщаме при пансиона. Аз ще поизостана от теб, в случай че имаш нужда от помощ. Все още не ми харесва идеята ти да нападнеш един изпечен убиец с твоето малко пистолетче!

— 38-калибровият ми колт ще свърши чудесна работа! Ще му пусна един куршум право в сърцето, а после ще тръгна по онази малка пресечка и преди някой да е разбрал, че Ларсън вече не е между живите, аз ще съм на главната улица.

— Дано да стане така, Сара Джейн, дано!

Бъкскин остана доволен от начина, по който Сара Джейн стигна до избраното от нея място и се прикри в някакви храсти така, че да не се вижда от минаващите по пътя и в двете посоки. Той самият спря на трийсетина стъпки от нея до една ниска каменна стена.

Зачакаха.

Бъкскин погледна джобния си часовник. Вече беше 6.30, а Ларсън още не се бе върнал за вечеря. Пропускаше храна, която бе платил предварително по долар на ден! А сега какво? Ларсън можеше и да се върне прекалено късно през нощта.

Бъкскин се измъкна иззад прикритието си, тръгна по прашната малка уличка, направи завой и се озова на мястото, където чакаше Сара Джейн.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Ларсън не се върна за вечеря. Закъснелите не получават храна в пансион като този. Ларсън ще се върне чак за спане, ако изобщо се прибере тази нощ. Чух, че ходел в местния публичен дом, „При Хилда“.

— Е, аз няма да вляза вътре за нищо на света, но ти сигурно няма да имаш нищо против да провериш дали Ларсън не се е укрил между проститутките!

— Може и да отида. Но май е още раничко да търся Ларсън там. Първо ще поразгледам из кръчмите. Може и да се е заиграл някъде на покер.

— А аз какво да правя, да те чакам навън ли?

— Можеш да останеш да го чакаш тук или пък да се върнеш в гостилничката и да изпиеш няколко хубави чашки кафе. Ще дойда да те взема, ако го открия.

— Може и да се върна в хотела.

— Да, но няма да го направиш. Ларсън все някога трябва да се прибере. По-добра възможност от тази днес няма да имаме скоро. Чакай в гостилницата, където вечеряхме. Веднага щом разбера нещо, ще дойда да ти кажа.

Сара Джейн се нацупи като момиченце. Вече бе започнало да се стъмнява. Тя сви рамене, изправи се и тръгна пред него по посока на главната улица.

Там се разделиха: Бъкскин се упъти към най-близката кръчма, а Сара Джейн отиде в гостилницата „Пустинно ханче“.

Бъкскин си поръча бира на бара и изчака очите му да свикнат със сумрака в заведението. Лампи имаше само на масите за покер и на бара.

Отпи от чашата си и се огледа. В момента се играеха две игри на покер, от по четирима играчи. Приближи се към тях.

Тъкмо се канеше да поиска разрешение да седне на едната от масите, когато през задната врата влезе нов посетител и се разположи на близкия стол.

— Върнах се. Раздавай проклетите карти — рече мъжът.

Бъкскин огледа новодошлия. На лявото му око имаше черна превръзка. Това бе човекът, който според Сара Джейн се казваше Ларсън.

Лий издърпа един стол и седна срещу него.

— Може ли човек с двадесет излишни долара да се включи в тази игра?

— Още пари! — отвърна Ларсън. — Повече от добре дошли!

Другите кимнаха или му махнаха в знак на съгласие, така че Бъкскин се разположи край масата и сложи златната монета върху нея.

— Някой да иска да ми продаде няколко чипа? — Бъкскин бе научил много за хората, като ги бе наблюдавал как играят покер. Взе чиповете и се включи в играта, като не изпускаше от очи седящия срещу него убиец.