Марлене Дитрих
Живота ми вземете без остатък… (6)

Четвърта част
Ново преживяване

Бях в Ню Йорк, когато дъщеря ми ме помоли да й помогна при една от многобройните й благотворителни акции в грандиозното шоу в Медисън Скуеър Гардън. Известни личности щяха да яздят в кръг по арената върху слонове. Тази идея не ми хареса особено. Не защото имам нещо против слоновете — струваше ми се просто, че би могло да се измисли нещо по-интересно за мен. Накрая поех ролята на цирков директор.

Фирмата „Брукс“ изготви костюма по предварителни указания. Тук-там и аз добавих малки лични акценти, мое откритие бяха съвсем късите шорти, наречени по-късно Hot pants, и наистина изглеждах чудесно — с ботуши, камшик и всички останали принадлежности. Обявявах цирковите номера и беше добре.

Това участие сложи началото на една съвършено нова кариера; започнах да се появявам на живо от кръв и плът — а не върху целулоид. Това ми хареса още от самото начало и вече нищо не можеше да ме спре.

Първото предложение получих за Лас Вегас от Бил Милър. Този прекрасен човек, който държеше хотел „Сахара“, ми предложи такъв невероятно висок хонорар, че не можех да кажа „не“.

Сценичните ми костюми се проектираха от Жан Луи и се изпълняваха от Елизабет Кортни, една жена с ръце на фея и с търпение, близко до моето. Наложи се да пофлиртувам с Хари Коун, шефа на Кълъмбия Пикчърс, за да ми разреши да ползвам ателиетата му за костюми.

Костюмите ми за сцената са истински произведения на изкуството. Творбите на Луи имаха за цел да ме представят по най-красив, най-естетичен, най-привлекателен начин. Искрено му се възхищавах. Когато трябваше да взема със себе си костюм по някакъв повод, носех го на ръце като бебе. За филмовите си костюми вече говорих. При сценичните костюми нещата стоят по-различно, затова бих желала да кажа нещо за тях.

Преди всичко на сцената пред мен вече не стоеше проблемът да пресъздам нечий друг характер, освен моя. И друго: сценичният костюм не е предназначен за окото на камерата, а единствено за човешкото око. На пръв поглед това би трябвало да опростява нещата — но и тук си имаше специфични проблеми.

Първият проблем е разстоянието от публиката. Само неколцина привилегировани зрители сядат на първия ред — пък и той е доста отдалечен от рампата. Затова акцентите трябва да бъдат поставени по-отчетливо. Пръстени, обици и всички останали украшения са едва забележими, колкото и старание да е вложено да се докарат с най-малките си подробности до желания ефект.

Вторият проблем е сценичното осветление, което чувствително може да променя цветове и контури.

При появяването ми на сцената обикновено фонът беше черен, за да бъда осветена единствено аз и да изглеждам едновременно изолирана. Пътувах и със собствената си розова тюлена завеса, която при определени изпълнения се окачваше зад мен — върху нея се отразяваха разнородни светлинни ефекти. Тъй като повечето ми сценични тоалети бяха от материи с телесен цвят, нямаше кой знае какви затруднения за осветлението. Нямаше ярки цветове, които да пречат.

Винаги съм предпочитала убитите тонове, за да постигам разликата между киното и сцената, и всички специалисти, с които съм работила, бяха сто процента съгласни е мен.

За разлика от киното, на сцената няма близък план. Всичко се вижда в общ план. Затова е важно, особено при историческите костюми, типичното за една епоха или за определена мода да се изработи така, че да се забелязва отдалеч. Модерните костюми не трябва да се обвързват с определена модна линия, защото нищо не остарява по-бързо от „модното“.

Тъй като никога не съм играла големи роли в театрални постановки, познанията ми не се опират на личен опит. Оформяла съм своя възглед с гледане на стотици постановки в Англия, Франция и Америка и със самостоятелно вникване в проблемите на сценографията.

Спокойно може да се каже, че по много начини съм свързана със сценичните си костюми. По време на турне сама мога да извърша всяка необходима поправка. Иглите ми са от Франция (никъде не се изработват по-фини игли); и конците са от Франция — макар че понякога Елизабет използваше косъм от главата ми за зашиване. Случвало се е да стоя неподвижно по десет часа на ден, тъй като по-голямата част от работата с костюма се извършваше върху тялото.

Дори ципът се изработваше по мярка и по поръчка в Париж. Всичките ми рокли са с цип. Съществува легенда, че всяка вечер са ме зашивали в роклята. Всеки, който разбира нещо от шев, знае, че такава рокля в най-скоро време би станала на парцали.

Материята е — или по-скоро беше — наречена „Souffle“, което ще рече „въздишка“. Бианкини я изработваше специално за нас. Днес вече не се произвежда. Беше истинска въздишка, това е вярно. И изпълняваше целта. Изглеждах гола, макар да не бях.

Бродерията, осъществявана от едно чудно японско момиче на име Мери, беше сама по себе си произведение на изкуството. С часове прекарвахме в помещението, където момичетата бродираха на голямата рамка. Всяка перла, всяка пайета беше важна. Ние с Жан Луи определяхме къде да се постави диамант, парченце стъкло или мънисто. Елизабет маркираше мястото с тънък червен конец.

Никой от нас през всичките тези години не е изпитал съжаление за усилията и времето, вложени в тези художествени произведения. Обичахме работата си и бяхме горди с резултата. Много хора се опитваха да подражават на нашите открития, но като всички имитации само засилваха интереса към оригинала.

Елизабет вече не е сред нас. Тя беше млада, даровита, добра и нежна. Обичаше ме, както я обичах и аз. Тя летя с мен до Лас Вегас, за да ме облече за премиерата, да ми помогне при шиенето, да ме научи на триковете в занаята. След няколко години аз самата бях добра шивачка. Всичко шиех на ръка; не мога да работя с шевна машина — за мен тя ще си остане завинаги един тайнствен апарат.

В началото на моята „нова кариера“ хубавите костюми бяха от решаващо значение, защото ясно си давах сметка, че в пеенето ми има още доста несъвършенства. Пяла съм и във филмите си, но това ставаше в тишината на тон студиото, а и при снимките визуалният образ има предимство пред звука. Във филмовия павилион най-важното беше при определен пасаж от песента да улучиш „верния пункт“. На филмов език това означава да поставиш десния си крак — при това с цялото тяло (без да губиш равновесие) в тебеширения кръг на пода. Лесно е да се каже, но е трудно да се направи — много е трудно! Защо? Защото не трябва да поглеждаш към пода, за да намериш знака. Трябва да вървиш, без да отделяш поглед от определена точка в пространството (най-често това е прожектор) — и едновременно с това да уцелиш тебеширения кръг на пода.

Когато си се снимал в много филми, усвояваш безпогрешно това „балансиране“. Но всеки път въздъхваш облекчено, когато чуеш, че наистина си улучил „пункта“. Още по-трудно е, когато не изпълняваш този номер само за удобство на тонтехниците, а трябва и да си мърдаш устните синхронно с пеенето, записано преди това в тон студиото и звучащо силно от магнетофонната лента в пространството на павилиона. При това едва разпознаваш собствения си глас, връхлитащ с огромна сила в ухото ти. На всичкото отгоре си въобразяваш, че би могъл да изпееш тази песен далеч по-добре. Накрая правиш опит да изключиш всички мисли и съсредоточено да раздвижиш устните си в синхрон с гръмогласния поток.

Има един човек, най-често седнал на висок стол близо до мястото, до което трябва да достигнеш. След спирането на камерата всички глави се обръщат в очакване към него. Защото, ако той поклати глава, значи всичко е било напразно. Това е тонрежисьорът, който трябва да осигури „перфектен синхронен запис“. Тъй като грешките не могат да се оправят на части, всичко се повтаря изцяло — докато човекът на високия стол даде окончателното си одобрение.

Нищо чудно, че изпълнението на сцена за мен беше раят на земята. Няма го знака на пода, за който да внимавам, няма заповед „Изправи главата и гледай в прожектор 31!“, никой не ти изисква синхрон на устните.

Но, разбира се, напълно ми беше ясна ролята на осветлението. Открих Джоу Прайвътир, който дойде в Лас Вегас и след това дълги години се грижеше за осветлението на моите спектакли.

Първото ми гостуване в Лас Вегас продължи четири седмици. Беше истинско удоволствие.

Бях помолена „да няма пеене повече от двайсет минути, за да могат хората да се върнат при игралните маси“. Пеех приблизително осем песни, все от мои филми. Публиката аплодираше като луда и в своята невинност аз вярвах, че всичко е наред.

И наистина беше. Всяка следваща година ме ангажираха отново да пея в Лас Вегас.

Щастливо време. Никакви грижи. Много пари. Бях на седмото небе.

 

 

Дойде ден, когато един мъж влезе в моя живот, за да промени там всичко и да ме върне отново на земята. Той стана моят най-добър приятел: Бърт Бакарак.

Приятелство… Малко хора разбират смисъла на тази дума. Приятелството е като майчина любов, братска любов, вечна любов, сънувана любов, мечтана любов. Това не е любов, която се осъществява под прикритието на любовта. Тя е чиста, нищо неизискваща, затова е вечна. Приятелството е свързвало повече хора, отколкото любовта. Приятелството е скъпо и свято.

За мен приятелството е по-важно от всичко. Който ме е разочаровал като приятел, е отписан и забравен. Приятели, които ни разочароват, са, така да се каже, осъдени на смърт. Който веднъж е познал благословията на приятелството, той има святото задължение да спазва законите му. Каквото и да се случи, правилата не се нарушават.

Не е проста работа да бъдеш приятел.

Понякога се изискват нечовешки усилия да не нарушиш правилата. Но приятелството е най-важната връзка между двама души и е по-устойчиво от любовта.

Любовта (изключвам майчината любов) лесно се заменя. Но една ръка, подадена от приятел, е обещание, което никога не се забравя.

Мъжът, който положи страхотни усилия да ме обучи в една нова професия, беше гениален — той стана мой приятел. Така опознах Бърт Бакарак.

Той влезе в живота ми и го промени.

От този момент нататък аз живеех само за да работя на сцената и да бъда харесвана от него.

Тъй като имам „руска душа“, което означава, че лесно раздавам хубавите неща, които притежавам, „подарих“ диригента си Питър Матц на Ноел Кауард.

Ноел Кауард беше подписал първия си договор като певец за представления в Лас Вегас и възнамеряваше да се яви в съпровод на едно пиано вместо с обичайния оркестър. Смятах това за невъзможно и го накарах да поговори с Питър Матц, тогава мой аранжор, пианист и диригент.

Ноел Кауард беше очарован и го задържа при себе си, направо ми го отне — и ето че трябваше да се лиша от Питър Матц.

Научих това по телефона, трябваше да запазя самообладание, преди да кажа: „А какво ще стане с мен? След две седмици трябва да съм на сцената на Лас Вегас!“

Питър Матц каза: „Не мога да изоставя Ноел, трябва да разберете това.“ Аз казах: „Разбирам, разбирам.“ И накрая той: „Ще се обадя отново.“

Винаги съм била много отстъпчива. Очакват го от мен. Защо, не знам. Но това не ми е помагало да разрешавам проблемите си нито някога, нито сега. Наистина Питър Матц ми се обади отново: „Познавам един музикант, който точно сега отлита за Лос Анджелис, където вие също отивате, нали?“ Аз казах: „Да, наистина отивам, нали имам договор.“ Той: „Не знам къде ще живее в Лос Анджелис, но ако успея да го хвана сега на летището, ще му кажа той да ви се обади.“ Край.

Взех следващия самолет. Отседнах в хотел „Бевърли Хилс“. Не съм от тия, дето си гризат ноктите, но в момента бях в състояние да се изкатеря по стената от яд.

След няколко дни се появи един мъж, когото първо бегло видях през мрежата за комари. Той почука и влезе. „Казвам се Бърт Бакарак. Питър Матц ми каза да ви се обадя.“ Отворих и двете врати и го зяпнах. Съвсем млад, с най-сините очи, които бях виждала някога. Той тръгна право към пианото (хотелските ми апартаменти винаги са с пиано) и попита: „Кой е първият ви номер?“

Спънах се в най-близкия стол, за да си взема нотите, и казах: „Една песен, която Мич Милър написа за мен: «Look me over closely» («Погледни ме отблизо»).“

Подадох му нотите, той ги прелисти и каза: „Искате ли един аранжимент за начало?“

Бях кръгъл идиот, що се отнася до аранжименти, и заекнах: „Вие как го виждате?“ Той каза: „Така!“ Изсвири песента, като че ли отдавна я е знаел, но в един ритъм, който ми прозвуча необичайно. „Елате, каза той, опитайте!“

Имаше безкрайно търпение. Учеше ме „да се въздържам“, както го наричаше. Не разбирах какво точно има предвид, но умно прикривах своето невежество, доколкото ми беше възможно, а той минаваше от един номер на друг.

„Значи до утре в десет, съгласна ли сте?“

Само кимнах и той си отиде. Не го попитах къде живее, не знаех къде бих могла да го намеря, ако не дойдеше отново. Надявах се скоро да се появи пак — но това, което не знаех, беше, че той ще бъде най-важният мъж в живота ми — за времето, докато съм на сцената.

Тогава той беше неизвестен; само в средите, свързани с издаване на плочи, знаеха нещо за него.

Когато в Лас Вегас настоях името му да се появи със светещи букви след моето върху фасадата на хотела, отначало отказаха. Но аз се наложих.

Това беше най-решителният поврат в професионалния ми живот. След като бях изстреляна в един свят, за който не знаех нищо, ето че ненадейно имах маестро. Със силата на изригващ вулкан, който не познава противодействие, той превърна посредственото ми шоу в нещо, което приличаше на добро шоу. По-късно той направи от него блестящия образец на първокласно „One Woman Show^[1]“.

 

 

В Лас Вегас се запознах с Нат Кинг Коул , прочутия певец. По онова време знаех твърде малко за професията, в която така ненадейно бях попаднала. Като личност Нат Кинг Коул беше пълна противоположност на Франк Синатра. Беше някак стеснителен — но не и в изкуството си.

Той смяташе, че мога да направя нещо по-добро от това да пея в Лас Вегас. Трябвало да се появя в театрите, като начало примерно в Латинска Америка. Получих едно предложение и го приех.

Срещнахме се отново по-късно в Сан Франциско. Той пееше в хотел „Феърмонт“, а аз в Гири Тиътър.

Идвах от Тексас и не знаех, че театрите тук представят страшно много мюзикли. Това означаваше, че всички добри музиканти са заети.

Нат Кинг Коул дойде на една моя репетиция. Дръпна ме настрана и повелително ми каза: „Нямате никакво право да работите с посредствени музиканти. Имате трудни аранжименти и затова първо: трябва да пътувате с водещи музиканти за всяка инструментална група. И второ: задължително е да си намерите агент, който своевременно да ви ангажира най-добрите музиканти във всеки град.“

Той имаше нощни представления и аз редовно тичах до хотел „Феърмонт“ само за да го чуя да пее „Джоу Търнър Блус“. Той лично затваряше завесата и едновременно с това изпълняваше един бис, като по този начин завършваше своя спектакъл.

Без него вероятно трудно бих се решила на стъпката от нощните заведения към театрите.

Каква несправедливост е, че толкова рано си отиде!

Макар да вярвам, че господ го обичаше, не вярвам, че обича онези, които оставя да умрат млади.

 

 

Царят на певците в онези години беше Франк Синатра. Противно на мненията, които се разпространяват за него, той е много изискан и чувствителен човек. Това се виждаше веднага. Ако не си изпълнен с дълбоки, чисти чувства и не си сантиментален при това, просто не би могъл да пееш като него. Официалният му образ, създаден от пресата, изобщо не отговаря на истинската му същност. Познавам го добре. Във всеки случай той не можеше да понася онези журналисти, които си пъхат носа в личния живот на хората и в голяма степен го изопачават както им е удобно. Това обяснява някои неща.

Пред нас, жените, той има едно голямо предимство: ние не сме „находчиви“ като него, не умеем да се измъкваме. Не защото не ни се иска. Иска ни се, поне на някои от нас. Понякога обаче и той става невъздържан, ако се наложи. Някои репортери се държат като бесни животни, особено по летищата, освен това са направо нагли. С италианския си темперамент той трудно сдържа гнева ви.

Както е известно, повечето фотографи имат една цел: да ни уловят за възможно най-злепоставящи снимки. Няма да забравя деня, в който предпочетох да седна в една инвалидна количка, вместо да вървя пеш няколко километра до летището. Имах зад гърба си тежко произшествие и си мислех, че известно време трябва да бъда предпазлива, да бъда по-внимателна и да се пазя. Когато фотографите на летището се нахвърлиха върху мен, реших да стана и въпреки всичко да тръгна само за да се отърва от тях. Успях. За тях бях интересна само в количката. Докато вървях, те не пожелаха да ме фотографират — това беше нормално, следователно за тях безинтересно. Ядосат ли се, изчезват. Синатра се отнасяше с тях така, както заслужаваха. С каквото и да се заеме, той има изумителния талант да се откроява. Всяка песен той псе така, както поет би прочел свое стихотворение. Фразировката му е точно толкова прочута, колкото и техниката му на дишане; известен е с аранжиментите ви, но също със своето благородство и лоялност. Той е гении във всяко отношение.

Когато го чух да пее „The world was young^[2]“ (по произход това е френската песен „Le Chevalier de ’Paris^[3]“), реших да я дам да се преведе на немски, включих я в репертоара си и я записах на плоча.

 

 

За да отговоря на един често поставян ми въпрос, никой не е повлиял върху „стила ми на пеене“. Някои твърдят, че това е Фридрих Холендер, но не е вярно. „Стилът ми на пеене“, ако изобщо притежавам такъв, вероятно е свързан с музикалния ми слух и с музикалното ми обучение в годините, когато свирех на цигулка. Изучавала съм и музикална „изразност“ — колко е важно да се откроят известни тонове или пасажи, а други да се тушират като по-маловажни.

Изборът ми се определя първо от текста и едва след това мисля за мелодията. Не ме привлича песен, чиито думи не ми казват нищо особено. Не говоря за песните, които изпълнявам във филмите си, те обикновено са писани за героинята, която пресъздавам, и трябва да отговарят на нейния характер, както и на епохата, в която се развива действието.

Също толкова често ме питат защо във втората част на моето шоу се появявам във фрак.

Тук ще спомена нещо, което не е всеизвестно.

Още преди началото на века в Англия една изпълнителка на име Веста Тили излиза пред публика в мъжко облекло, а по-късно така се представя Ела Шийлдс, известна като Бърлингтън Бърти. Така на английската вариететна сцена се развива една определена традиция. Но това все още не обяснява докрай моето решение.

Известно е, че най-хубавите песни са писани за мъже.

Някога много ми се искаше непременно да изпея песента на Харолд Арлън „Една за тебе, мила, една за из път“. Но сама жена не може да седи в един бар в „Три часа без четвърт сутринта“. А един мъж може, при това може и да си говори със съдържателя на бара.

По тази причина бързо сменях роклята с фрак. Тичах презглава за преобличането, тъй като не можех да оставя публиката в очакване повече от две минути. Светкавично навличане на фрака — докато публиката седи и чака, — след това препускане до другата страна на сцената за изненадващо появяване оттам — всичко това изисква изключителна концентрация. Нуждаех се от помощта на гардеробиерките, които с добре координирани движения сваляха скъпоценната ми рокля, бижутата и всички останали принадлежности към тоалета и с шеметна бързина ми навличаха фрака — ризата, чорапите, обувките, цилиндъра, — и обратно на сцената! Рекордното ни време беше една минута и 50 секунди.

Така разполагах с голямо разнообразие от песни: предизвикателни, весели, тъжни.

С удоволствие си спомням писмото на Алън Лърнър, в което ми пишеше, че според него изпълнявам по-добре от всички „I’ve got accustomed to her face^[4]“ (от „Моята прекрасна лейди“). Май че наистина бях горда!

Но защо всъщност пея толкова много мъжки песни? Защото думите са далеч по-съдържателни и текстът по-драматичен, отколкото в песните, писани за жени. Разбира се, има текстове, еднакво подходящи и за двата пола. Но има песни, които пея само с фрак, защото иначе биха прозвучали двусмислено. Например „Let’s take it nice and easy“ („Хайде да си живеем леко и приятно“) е хубава песен за мъж, но за жена не е добра. Има думи, които звучат направо неприлично в устата на една жена, а са забавни, ако ги пее мъж.

Когато казах на Жилбер Беко, че искам да изпея „Мари, Мари“, той ме погледна и се усмихна. „Това е песен за мъж“, каза той.

Аз му казах: „Това няма да е първата мъжка песен, която пея.“

Още се съмняваше, но ми даде съгласието си и когато отидохме с Бърт Бакарак при него да му пуснем записа с оркестрацията на Бърт, той се просълзи.

Пея тази песен на френски, немски и английски. Едно от най-хубавите неща в програмата ми.

Предварително обяснявам на езика на страната, в която се намирам, че става дума за един затворник, който пише на своето момиче. С това всичко става ясно.

Една френска песен, която особено обичам и която обикновено изпълнявам права до пианото с ръчен микрофон, е „Je tire ma reverance“ („Отивам си“). Това е стара песен, която Саблон е пял много преди мен. Дори в Америка, където публиката се смята за хладнокръвна, всички слушат, без да шукнат. Дори не се налагаше да обяснявам съдържанието й. Просто я изпявах, придружена от пианото. „Една песен за раздяла“ — това беше всичко, което казвах.

Тъй като не съм от тези, които пеят с „микрофон в устата“, както правят повечето модерни певци, отиващи дори дотам да изчезват зад микрофона като зад шапка-невидимка, при мен мястото на микрофона винаги е точно отбелязано и преди всяко представление проверявам дали са ми удобни разстоянието и височината. Когато взема микрофона от статива и тръгна с него по сцената, внимавам да не скрива лицето ми. Разбира се, трябва да имаш много повече глас, отколкото е необходим, ако микрофонът ти е пъхнат в гърлото. И Синатра не понася тези лоши навици. Трябва просто да пееш, без да се осланяш единствено на микрофона.

В представления, когато не обличам фрак, се лишавам от много песни по споменатите причини. Има театри без достатъчно място зад кулисите за едно „нормално“ преобличане — да не говорим за прословутото ми преобличане във фрак.

Общо взето, шоуто в неговия женствен вариант също не беше лошо. Пеех сантиментални, по-обикновени песни — и имах успех. Не вярвах, че ще се получи. Но ставаше, особено с жизнерадостния финал: в края на представлението редовно танцувах с група момичета. Те бяха по шорти, с черни чорапи, с бели сака и цилиндър. Особено за черния ми фрак това беше един ефектен декор. И момичетата, и аз вдигахме крака високо във въздуха, докато падне завесата.

Беше голям успех. На някои места обаче бях принудена да се лишавам от този финал, защото с него представлението вече не беше в категорията Концерт, а минаваше в категория Вариете — а това означаваше допълнителни данъци за собствениците на театри. Съгласявах се и танцът отпадаше. Пък и животът ми ставаше по-лек. Защото да пътуваш не само с музикантите, с осветителите и инженерите по звука, но и с още дванайсет балерини и две гардеробиерки, означаваше много допълнителна работа и по-сложно планиране. Но пък ми се отнемаше от удоволствието.

Вече не свирехме в нощните заведения, а изнасяхме представления по театрите, навсякъде в Съединените щати и в Латинска Америка. Бяхме в Канада, а накрая се появихме и на Бродуей.

За Бърт Бакарак беше голямо изпитание да направи соло шоу на Бродуей. Той събра най-добрите музиканти на Ню Йорк; пристигнаха и старите ми приятели от Англия, Уайт и Лъвъл и аз успях да им извадя разрешително за работа. Познаваха ни добре и тъй като идеално се бяхме сработили, можехме да съкратим времето за репетиции, най-страшния призрак в Америка. Всички продуценти искат хубаво шоу, но са крайно неотстъпчиви, когато въпросът опре до времето за репетиции. Да репетираш с оркестър от 25 души, се иска време. Аранжиментите на Бърт Бакарак са трудни. Това не са оркестрации от типа „раз-два-три“, и толкоз.

Премиерата се състоя в Лънт Фонтейн Тиътър. След като представленията за първите седмици бяха разпродадени, удължиха ни срока с още две седмици.

За нас това беше празник. Получихме чудесни отзиви от критиката и до последния ден имаше правостоящ. Но театърът беше вече нает за някакво друго шоу и затова не можехме повече да останем.

И ето ни пред тъмния театър, камионите с декорите за новото шоу спряха отпред. Тъжна раздяла. Само актьорите знаят какво е да напускаш един театър, да си събираш багажа и да си отиваш. Не е лесно. Опаковах костюмите си, запълних специално приготвените за тях кутии с оризова хартия и за по-сигурно ги прикрепих вътре с ластични ленти. И отново на път към следващото място.

По време на едно от дългите ни турнета минахме и през Бостън. Признавам, че ме беше страх. Големият Елис Нортън, критикът, от когото се плашат всички артисти с амбиции за шоу на Бродуей, там има неограничена власт. Според неговите виждания аз и моето шоу трябваше да сме последна отрепка — така си мислех. Дъщеря ми дойде в Бостън, за да ми окаже морална подкрепа, а аз се опитах да изнеса най-доброто представление в живота си, макар да нямах и най-плаха надежда, че Нортън ще си направи труда да го види. Той обикновено не посещава премиери. Но за моя голяма изненада все пак дойде — и написа:

Мъждива светлина от прожектор падаше върху Марлене Дитрих, застанала небрежно на ръба на сцената в Норт Снор Мюзик Тиътър. Зрителите започнаха да ръкопляскат. Миг по-късно тя стоеше в средата на сцената, хладна и спокойна, в костюм, който изглеждаше целият да е от злато, с наметка от същата материя, и сега аплодисментите прераснаха в истински овации.

Стоеше изправена, дребна и стройна, с гордо вдигната глава, докато всички бяха вперили погледи в нея, някои с отворена уста — и в миг тя отривисто започна да пее. Беше в свои води, непринудена, освободена, една голяма артистка, майстор в своя занаят, жива легенда. В пълен разцвет. Гласът й е хладен алт, който пада понякога до шепот или се понася като звучен баритон.

Да гледаш Марлене, е също толкова вълнуващо, както и да я слушаш; неподражаема е. В пълния блясък на светлината лицето й е неподвижно и, както изглежда, без нито една бръчка. Скулите й са високи, чертите на лицето и са строго изрязани, а върху очите й пада тежко сянката на клепките й. Русата й коса се впуска като вълна над едното й око. На места при пеенето допуска едва забележимо съскане или удвоява „р“-то с лек немски акцент. Облизва с език устните си или едва го издава напред в края на някой стих.

Учтива е и самоуверена пред микрофона; понякога го взима в ръка и се разхожда с него по сцената.

Когато се усмихва, изглежда много млада. При спомена за дните, в които е създала песните, които сега изпълнява, изразът й става тъжен, но не разнежен. Спомня си за миналото, говори за първия си филм „Синият ангел“ и за други свои филми с оттенък на хумор. Припомня си старите песни, без да става сантиментална. Наистина бяха големи изпълнения и все още са. Когато зрителите още при първите тонове на свои любими песни започваха да ръкопляскат, тя изглеждаше изненадана, но и зарадвана.

Ако вярваме на енциклопедията, родена е през 1904 г. в Берлин. Но тя изобличава енциклопедията в лъжа. Не прави никакъв опит да изглежда като момиче, няма и маниерите, нито онази превзетост, която познаваме от изпълнители в по-напреднала възраст. Тя не е остаряла, тя е узряла.

Без всякаква преднамереност и поза личи, че е запазила своето достойнство. Хвърля поглед назад и събужда за нов живот всичките тези обичани песни — но не превръща миналото във фетиш.

В съпровод на един превъзходен оркестър, под диригентството на Стан Фриман с аранжиментите на Бърт Бакарак, тя постига своите кулминации, например с „Лили Марлен“ — която тя, както сама подчертава, е пяла на почти всички фронтове през Втората световна война, — или пък озарява сцената с нови песни, дори с такива като веселата австралийска „Бум, бум, бумеранг“.

Най-добра е в изпълнението на любовни песни; поднася ги интелигентно, свободно и при това с нежност. С маниерите си, с гласа си и склонената глава тя дава ясно да се разбере за какво пее. Дори да не е написала книгата на любовта, тя добре познава нейните автори. И дори любовта да е тъжно нещо — това не е повод за плач. Възхвалява любовта, както не е успял да го направи никой от нейното поколение.

Тя наистина е една жива легенда, жизнерадостна личност, актриса на класическия стил, безподобна и ненадмината.

 

 

Друго дръзко начинание беше Лос Анджелис — Амансон Тиътър. Там трябваше да пея в една огромна зала — а това съвсем не е лека задача за сам артист на сцената, още по-малко за „соло шоу за жена“.

Разполагахме с оркестър от двайсет и шест музиканти, най-добрите, които човек можеше да си представи, и Бърт Бакарак беше толкова доволен след една дванайсетчасова репетиция, както никога не го бях виждала. Джоу Дейвис беше дошъл от Лондон да аранжира осветлението. В този огромен театър това без съмнение беше една от най-сложните задачи.

Но Джоу Дейвис умееше да превърне най-окаяната и мръсна сцена в искрящ свят. Дори когато сме играли по разни летища в Русия и аз нямах ни най-малка представа как биха могли да се разкрасят — той се справяше. Случвало се е да седи на пода далеч пред мен и да държи в ръце прожектор. Наистина е ненадминат майстор на сценичното осветление във всички театри по света. Кротка съм като агне, когато той говори. Следвам всяко негово решение, всяко негово желание. Никога не се отказва, в най-лошия случай прави първото след най-доброто. Сътрудниците го обожават и дават в негова чест прощални вечери, когато трябва да ни напусне. Щастлива съм, че го познавам и че е мой приятел.

В Амансон Тиътър най-важното от всичко беше да се намали огромната сцена с помощта на един-единствен прожектор, за да не се чувствам изгубена в това колосално пространство. Падна къртовски труд, за учудване на продуцентите, но и те скоро разбраха, че въздействието, което се опитвахме да постигнем, си е струвало усилията.

Дойде вечерта на премиерата. Бърт Бакарак седеше спокойно в своята стая зад кулисите. Бях изгладила ризите му — единственият ми принос за доброто му самочувствие. Бях в любимия си костюм, целият в злато и диаманти, много подходящ да отпраща светлините от прожекторите далеч в бездънната зала. Този костюм е извънредно тежък, но винаги има ефект. Блести, искри и разпръсква светлината във всички посоки. Има си и някакъв свой самостоятелен живот, с който ми помага да подкрепя определени настроения, понякога тъжни, които, ако е необходимо, пак с негова помощ, могат да преминат във ведрост и жизнерадост.

Зад сцената цареше тишина — всички очаквахме маестрото. Отдавна бях на пост в тежкия си костюм, с известен страх, но и с увереност, защото Бърт беше там.

Той се появи и каза както винаги: „Хайде, започваме, бейби!“, след това излезе на тъмната сцена и даде знак за увертюрата и за прожекторите, които запламтяха с магическа светлина.

В рамките на разказа си ще вмъквам, където е подходящо, гласове от пресата, за да предам нещо от особената атмосфера на едно представление. Един специалист сред публиката би го изразил по-добре от мен.

За споменатото представление Сесил Смит писа в „Лос Анджелис Таймс“:

Тази вечна магьосница Марлене Дитрих се плъзна по сцената на „Амансон“ в рокля за 30 000 долара, обшита с диаманти, прилепнала по нея като паяжина, отметна назад русата си коса и запя с онзи глас, който е като есенен дим. Когато деветдесет минути по-късно тя си свърши програмата, публиката в огромния претъпкан театър скочи с възторжени ръкопляскания и викове и тропайки с крака, крещеше: „Още! Още!“

Беше смайващо, зашеметяващо представление. Дитрих, подкрепена от неудържимия ритъм в оркестрациите на Бакарак, сами по себе си шедьоври, беше като част от музиката… Започна с по-обикновени песни; „I can’t give you anything but love“ („Мога да ти дам само любов“), с шлагери, придружени от кратък коментар за себе си, за началото на пътя й, песни от „Синият ангел“ отпреди близо 40 години или песента, която е изпяла на пробните снимки за същия филм, с който е започнала кариерата й: „You are the cream of my coffee“ („Ти си каймакът в кафето ми“).

Но постепенно песните й ставаха все по-съдържателни, по-разнообразни, с друг обем, песни, които принадлежат на Дитрих. Сред тях е песента, която тя в продължение на три години е пяла пред войниците в Африка, Сицилия, Италия, Холандия, Белгия, Франция — „Лили Марлен“. И разбира се, грубоватата „See what the boys in the backroom will have“ („Виж какво искат ония оттатък“), и чувствената „Laziest gal in town“ („Най-горещото момиче в града“)…

Увлече публиката със себе си и я понесе — гласът й се превърна в дрезгаво ръмжене и очите й под гримираните мигли засвяткаха със стоманени отблясъци, а устата й изглеждаше като кървавочервена рана, докато изпълняваше „Where have all the flowers gone?“ („Къде изчезнаха цветята?“) на Пийт Сийгър. Изпя ли я, изигра ли я, не знам, но оркестърът бе сякаш вътре в нея самата, музиката премина в диво, гневно кресчендо. И тогава преживяваш заедно с нея, тръпки те полазват, като удари с камшик усещаш думите: „When will they ever leara?“ („Ще разберат ли някой ден?“). Това вече не беше есенен дим, а разяждащ мирис на барут, беше кръв и смърт по бойните полета, за да завърши с отчаян вик на ужас над вулканичното изригване на музиката: „Ще разберат ли някой ден?“ Който не е бил разтърсен до мозъка на костите си, той просто е безчувствен…

Това не е Дитрих от Лас Вегас и суперклубовете, не е премреженият поглед под спуснатите мигли с „Falling in love again“ („Отново влюбена“). Това е концертът, който тя създаде с Бакарак и представи в целия свят, от Москва до Мелбърн. С него стигна до Бродуей за първи път през миналата зима, където той в продължение на шест седмици предизвикваше истинска сензация и й донесе особеното удовлетворение, което дава всеки успех на Бродуей.

Такава беше рецензията на Сесил Смит. Малко след това отново се върнах на Бродуей, този път в Марк Хелинджър Тиътър, и когато по-късно ме питаха защо не искам пак да пея в Ню Йорк, отговаряха „Беше хубаво. Защо да се прекалява?“

Обичах Бродуей. Обичах публиката. Два пъти седмично давах и следобедни представления, които ми носеха толкова радост, колкото и вечерните, макар че Ноел Кауард ме увещаваше да се откажа от матинетата. Аз харесвам „дамите с шапки“, както той наричаше следобедната публика. Възможно е да не са разбирали неговите интелектуални диалози. Но мен и моите обикновени песни те разбираха.

Споменатата от Сесил Смит песен на Пийт Сийгър стана, благодарение на аранжимента на Бърт Бакарак, много голяма, известна песен. Чух я за първи път, изпълнена от някаква вокална група — тогава тя не ми направи особено впечатление. Но дъщеря ми настояваше, че тази песен била важна за моята програма, и накрая успя, заедно с Бърт Бакарак, да ме убеди.

За първи път я изпях в Париж, на френски. Една година по-късно я записах на плочи — на френски, немски и английски. Немския текст написа Макс Колпет. Тази песен се превърна във финален номер — след нея пеех само бисове.

Пея я различно от Сийгър, защото накрая повтарям първата строфа; така според мен тя звучи още по-драматично. Стихът „Uber Graber weht der Wind“ („Над гробовете вятърът все“) също е по-драматичен в немската версия.

Инструменталното решение на Бакарак започваше с една-единствена китара, след това инструментите вливаха един след друг, като в последния рефрен се връщаше солокитарата. Когато му изказах възхищението си, той се засмя и каза, че много преди него за това се бил сетил Бетховен.

Най-важното нещо за мен беше да направя така, че той да е доволен. Във всички страни, където и да сме били, не ме е интересувало толкова дали публиката ръкопляска, дали ме вика на бис и колко пъти ме е извадила на сцената (доколкото си спомням, рекордът беше шейсет и девет). Първо поглеждах в неговите очи, за да прочета дали съм пяла добре, или не чак дотам. Провал не съм имала, за това се грижеше той. Но имаше вечери, когато ме прегръщаше и казваше! „Великолепно, бейби, направа великолепно!“

Дирижираше оркестъра със същото търпение, с което се отнасяше и с мен, но държеше здраво юздите, без особено усилие обаче, защото музикантите усещаха колко добре е запознат с партитурата и е възможностите на всеки отделен инструмент, и това ги респектираше. Тяхната обич се присъединяваше към моята.

Той имаше още един голям талант, за който си заслужава да се говори — притежаваше изключително чувствителен слух. Неуморно обикаляше големите зали в театрите, за да се вслушва от различни места в звученето на цигулките — след това бързаше към сцената да размести микрофоните и да говори с тонрежисьорите (които от своя страна също го боготворяха). И всичка това продължаваше дотогава, докато постигнеше въздействието, което да го удовлетворява.

Притежаваше безпогрешен усет и за това кога точно трябва да приключи. Знаеше кога не е в състояние да изтръгне повече от оркестъра, с който разполага. Тогава казваше: „Стига за днес“ и ние разбирахме, че донякъде е доволен.

Пътувахме много и надалеч, пътувахме по целия свят. Не беше виждал света и беше щастлив. Перях му ризите и чорапите, сушах смокинга му на отоплението в театрите между представленията. Приемаше всичко това с благодарност.

Най-много му хареса в Русия и в Полша, защото цигулките там звучат толкова красиво, както никъде по света, и защото там се отнасят с особена почит към артистите. Особена любов изпитваше и към Скандинавия. Може би е свързано и с хубавите момичета там — но това само на шега.

Радваше се на пътуванията. Чувстваше се добре и в Латинска Америка, където направихме една от най-хубавите ми дългосвирещи плочи: „Дитрих в Рио“. Нощем ходеше по хълмовете, за да слуша барабаните; не се уморяваше да се наслаждава, да изучава, да гледа, да събира, да обработва и усвоява. Старателно регистрираше типичните за една страна интонации и мелодии и ги съхраняваше в паметта си.

Отидохме в Западен Берлин, за да запишем една плоча, и през тези дни той постоянно ходеше в Източен Берлин да посещава Щатсопер заради известните музиканти. По онова време малцина американци се решаваха да преминават границата с ГДР, но той не се страхуваше.

Когато ме напусна, исках да изоставя всичко, да захвърля всичко, да се откажа от всичко. Бях изгубила ориентир и кураж, нямах учител, нямаше го моя маестро.

Не бях огорчена и сега не съм. Душата ми беше изранена. Не вярвам да си е давал сметка до каква степен бях зависима от него. Не е имал самочувствие да си представи всичко в истинските му размери. Стана известен и вече не можеше да си позволи да обикаля с мен по света.

Загубата беше само моя. Не бих искала да се измъчва от някакво съжаление сега, когато е на върха на успеха.

Сигурно, си спомня обаче за времето, когато бяхме едно малко семейство — това вероятно му липсва.

Едва ли е забравил дните, когато се е разхождал с най-хубавото момиче на Ленинград по брега на Нева, или му е била предоставена стаята, в която е спал Прокофиев.

Ще си спомня за любовта и преклонението на хората, които пътуваха с нас. Но и за разочарованията в някои градове, особено във ФРГ, когато ме бойкотираха и „заплюваха“ — въпреки това излизах на сцената благодарение на неговата подкрепа и на собствения си инат.

Беше прекрасно, беше чудно времето, което прекарах с Бърт Бакарак.

До самия край.

Една дата, която ми се иска да забравя.

Работех като марионетка — в опитите си да имитирам изумителното същество, което той беше сътворил от мен. Постоянно мислех за него, копнеех да се върне, търсех го зад кулисите — в постоянна борба със самосъжалението.

Той продължи да пише моите аранжименти, когато имаше време, но неговото дирижиране и клавирният му съпровод бяха толкова съществена част от моето шоу, че аз изгубих много от усещането си за щастие, от радостта си при пеенето.

Досега говорих само за таланта му в изкуството. Като мъж той е всичко, за което можеш да мечтаеш. Нежен и деликатен, силен и смел, твърд и последователен в отстояването на своите убеждения. Направо достоен за обожание, неизразимо чувствителен. С една дума: да го разцелуваш.

Лоялността му не познава граници.

Колко са такива мъже?

Той е неповторим и нека всички знаят това.

 

 

„Eifersucht ist eme Leidenschaft, die mit Eifer sucht, was Leiden schafft^[5].“

Тази болест ме е преследвала цял живот, като винаги съм била нейна невинна мишена. Като се започне от скъпия ми шофьор Бриджес, когото заобичах със самото си пристигане в Калифорния и който ми стана добър приятел в периода с отвличането, та до Париж; през маникюристките и фризьорките ми, студийните фотографи и рекламните агенти — та до всички режисьори, големи и по-обикновени, до Тей Гарнет и Джордж Маршъл.

Всичките ми диригенти неминуемо ме ревнуваха от Бърт Бакарак. Беше всеизвестно, че му имам стопроцентово доверие по ред уважителни причини. Тази ревност ме придружаваше по всички турнета, навсякъде по света. Не се смущавах и никого не упреквах, никога не казах: „Бърт ще промени това или онова.“ Затварях си устата или по-скоро отварях си устата и пеех, както той ме беше научил. Загубата беше и още си е моя лична работа. Но ревността на диригентите ми се усещаше постоянно и понякога ме объркваше. Доколкото го познавам, Бърт Бакарак би казал, че няма такова нещо. Не се ласкаеше от мисълта да е допринесъл с нещо за моята слава. Изобщо не смяташе, че върши нещо особено като диригент, спътник, аранжор и учител на една филмова актриса, станала певица. Моята преданост често му беше неприятна. Това не ме тревожеше. Аранжиментите му днес са толкова свежи, колкото и преди осемнайсет години. Той е истински маестро, опитен и всестранно образован благодарение на учението си в Монреал и в университета Джулиард. Тъй като стана известен и като композитор, нищо чудно някои по-малко преуспели музиканти да му завиждат.

Ревността, слава богу, никога не е разстройвала личния ми живот. Господ ме възнагради с интелигентен мъж и с особено интелигентна дъщеря. Имах една крепост, в която намирах покой и закрила.

 

 

След „Нюрнбергският процес“ не съм се снимала в друг филм. Бях прекалено заета със сценичната си кариера и със задълженията си по цял свят. И не само това. Плашеше ме напрежението, което изисква киното от актьора. Предпочитах сцената.

Свобода на израза, независимост от камера, от режисьор, от продуцент — бях си извоювала всичко това и не си струваше да се лишавам от тази свобода.

Сцената беше моят рай.

Напуснах този рай за известно време, когато след много настояване се съгласих да направя едно телевизионно шоу в Англия за един американски продуцент. Бяха готови да изпълнят всяко мое желание, що се отнася до техническата страна. В художествено отношение не бяха на същата висота, за което могат да се приведат смекчаващи вината обстоятелства. Наеха в Лондон един недовършен театър, който много ми беше харесал и го предпочетох пред всяко нюйоркско студио. Като погледна назад, аргументите ми за това желание са били доста несъстоятелни, но с известна снизходителност би могло да се каже, че не ми е достигал опит. Тъй като отдавна обичах английската публика, смятах, че ще успеем да уловим специфичното въодушевление на англичаните, което би повлияло и на собствената ми реакция при телевизионния запис. Не знаех обаче, че е забранено със закон да се снима или записва „плащаща“ публика. Това означаваше, че стотици билети бяха раздадени на висши чиновници и всевъзможни други хора, които нямаха ни най-малък интерес да видят моето шоу и в повечето случаи преотстъпваха билетите си на свои също толкова незаинтересовани познати.

Това беше публиката, пред която се изправих. „Брадясал и далеч от роден дом“ — така биха окачествили в Берлин чувствата, които изпитвах.

Виждах камерите, които обикаляха из зрителната вала, докато пеех. На хората това не им беше неприятно; жените оправяха връзките на мъжете си или приглаждаха косите си в очакване на камерите да се обърнат към тях. Естествено, залата беше силно осветена за удобство на снимките. Всичко това ми беше толкова чуждо, че трябваше да положа особени усилия да си припомням думите на песните. Дотогава залите пред мен винаги са били тъмни.

Отделно бяха собствените ми затруднения на сцената. Оркестърът ми, дирижиран от Стан Фриман, обикновено е зад мен. Сега оркестърът беше разположен зад кулисите, отделен с много завеси. Така че не можеше да се установи никакъв контакт между мен и диригента. С нежелание си беше поставил слушалки, за да може да ме чува. Но не можеше да ме вижда. Той е крайно любезен човек и не се опита да протестира. Аз също гледах да не създавам усложнения. Радвах се, че изобщо попадаме в ритъма и тоналността. Изпях всичките си песни на различни езици, опитах се да създам настроението, което се получаваше на другите ми представления. Не ме интересуваше дали предаването ще има успех в Америка. Както е известно, нивото там е ниско. Исках просто да дам най-доброто от себе ви, както съм го правила на Бродуей и навсякъде по света.

Не ми се удаде. Не само по моя вина, но се чувствах отговорна за всички грешки. И днес си спомням за това и си мисля как бихме могли да го направим по-добре.

 

 

Записвах и плочи. Доставяше ми удоволствие — първо, защото за тази работа не се изисква специално да се обличаш, и второ, записът може да се повтаря дотогава, докато всички бъдат доволни. На сцената повторението е невъзможно; не можеш да кажеш на публиката: „Моля ви, не си отивайте, не беше съвършено, ще изпея песента отново.“ А при грамофонния запис имаш предимството да изпробваш безкрайно много пъти, докато се получи безупречен резултат.

 

 

Гениалният американски продуцент на плочи Мич Милър разбираше артистите както никой друг. Пълен с идеи, той притежава невероятния талант от едно нищо да извлече въздействие.

Внимателен и без капризи, той може да успокои всеки, който се чувства обезкуражен или се съмнява в способностите си. От него узнах, че записът на плочи може да доставя радост; не бях голяма звезда в тази област. Записвах песните от филмите си, и то без особено удоволствие.

Той промени всичко това.

Взе решение досегашните ми плочи да се презапишат на чисто; поръча нови аранжименти и така направи албума „Лили Марлен“, както и всички останали плочи, които издадох за фирмата „Кълъмбия“. Негова беше идеята да ни събере с Розмари Клуни, тогава известна звезда в света на грамофонните записи, специално поръча да се напишат песни за нас, като „Men are good for nothing“ („Мъжете за нищо не ги бива“) или „Don’t fight, have a piece of fruit“ („Не се бийте, яжте плодове“) — все песни, които бяха предимно „секси“ и затова не можеха да бъдат излъчени по радиото. Но той се бореше за тях.

Розмари Клуни ми стана близка приятелка; нейният светъл глас и прекрасен израз, до нея моят дълбок бас — беше истинско удоволствие благодарение на Мич Милър.

 

 

При записа на плочи често се работи по цял ден върху една-единствена песен, докато всички техници са доволни — не говоря за художествени качества. После идва ред на „мишунга“. Трябва да си гений като Бърт Бакарак, за да седнеш сам на мишпулта, след като всички артисти, музиканти и техници са си отишли, и да започнеш да въртиш различните копчета, да местиш нагоре и надолу регулаторите, за да поставиш в най-точно съотношение всеки отделен инструмент спрямо записания глас.

Веднъж правихме студиен запис в Берлин — оркестрантите си бяха отишли, когато се сетихме за една песен, която не бяхме предвидили за тази плоча. При това положение нямахме и аранжимент. Бърт Бакарак изтича вън от студиото, успя да улови някои от музикантите, върна ги и с огромна бързина написа един аранжимент върху лист нотна хартия. Беше песен на Фридрих Холендер от „Синият ангел“: „Kinder, heut’abend da such ich mir was aus!“ („Деца, тази вечер ще си намеря нещо“) — пълна с хумор, с темперамент и жизнерадост. Работихме до късно през нощта и накрая всички бяхме щастливи.

Разказвам това като показателен пример, че при грамофонния запис, колкото и основно и всестранно да е подготвен, колкото и съвестно и дисциплинирано да е изпълнен, едно неочаквано хрумване може да му е от полза и значително да го подобри, стига да не се страхуваш от импровизация.

 

 

Моята приятелка Пиаф…

Напълно онемяла пред нейната енергичност, зяпнала от изумление пред способността й да обича по трима любовници наведнъж, аз се чувствах до нея като „братовчедка от село“.

Но тя това не го забелязваше. Постоянно беше заета със собствените си чувства, с професията си, със суеверните знамения, които откриваше в куп странни неща, с любовта си към света и към себе си самата.

В моите очи тя беше „врабчето“ — нали така я бяха нарекли, — освен това обаче беше и Изабел, с неутолимата си жажда за любов и веселие, която компенсираше у нея чувството за непълноценност, „грозотата“ й (както се изразяваше), прекалената крехкост на малкото й тяло, с него обаче тя умееше да въздейства като истинска Цирцея заедно с всичките сирени, включително и Лорелай.

Беше прелъстителка, обещаваше всички възможни радости на света — и то в най-интензивния им вариант. Свят ми се завиваше. Бях в непосредствена близост, така да се каже, с нейните любовници, които трябваше да скривам или да отвеждам в различни стаи на жилището й.

Служех й с всички свои качества, от които се нуждаеше в един или друг момент. Не проумявах ненаситния й копнеж за любов и въпреки това й служех добре. Тя държеше на мен, може би дори ме обичаше. И все пак, като че ли беше в състояние да обича само мъже. Сигурно е имала и усет за приятелство — но то остана скрито в сърцето й. Не й оставаше време да се съсредоточи върху приятелството.

Беше права. Тя нямаше достатъчно резерви, раздаваше се изцяло.

Помагах й при обличането в театъра, а също и пред представленията й в нощния локал „Версай“ в Ню Йорк.

След трагичната злополука, която промени живота й, аз практически поех юздите. Точно се готвехме да тръгваме към летището, за да посрещнем Марсел Сердан — тя още спеше, когато пристигна известието, че самолетът му е паднал над Азорските острови.

Събудихме я, за да й съобщим за нещастието. Последваха лекари и успокояващи таблетки. Бях сигурна, че ще отложи представлението си във „Версай“. Но когато й заговорих за това следобед, тя не искаше и да чуе. Съгласих се, но реших, че е необходимо да поговоря с диригента й за евентуално съкращаване на програмата, а именно — да отпадне „Химнът на любовта“.

Отправих се към осветителя на клуба да му кажа да пренареди прожекторите — и тогава открих, че Пиаф е в гримьорната си. Седеше си тихо там, твърдо решена да изпее песента.

Стихът, който безпокоеше и мен, и всички останали, беше: „Ако ти умреш, ще умра и аз.“

Тя не се предаде. Пя, като че ли не е имало никаква катастрофа. Но това нямаше нищо общо със стария театрален девиз „Шоуто продължава“. Тя вложи цялата си болка, мъката си и скръбта, за да пее по-хубаво от всякога. В следващите дни седяхме нощем заедно и ръцете ни се докосваха на масата в тъмната хотелска стая, докато тя се опитваше да призове Сердан. Употреби всички средства, към които прибягват в своето отчаяние хората преживели тежка загуба. Внезапно изкрещя: „Ето го — не чу ли гласа му?“

Гледах да я сложа да спи; знаех, че тази фаза все някога ще премине.

И тя премина.

След известно време, след доста време, тя ми довери, че ще се омъжи. Поех върху себе си и тази буря. Церемонията трябваше да се извърши в една нюйоркска църква. Кумата бях аз, но тъй като не съм католичка, тя се погрижи да получа специално разрешение. И тогава отново свърна към улицата на своите спомени, назад към детските си суеверия: в едно сумрачно нюйоркско утро отидох при нея да я облека. Намерих я да лежи гола на леглото си, както повеляваше обичая. Вярваше, че трайното щастие на младоженците зависи от стриктното спазване на ритуала. На верижка около врата си носеше смарагдовото кръстче, което й бях подарила. Изглеждаше съвсем изоставена в тази унила хотелска стая, далеч от своята родина. Скоро след това се завърна във Франция. В отношенията ни имаше много нежност, но това не беше обич.

Много по-късно се разделих с нея, защото не можех да се боря с наркотиците. Проявявах разбиране към нуждата й от наркотици, но да разбираш нещо, все още не означава да го одобряваш. Положих отчаяни усилия, ала не успях да овладея положението. Само усилия явно не са били достатъчни. Бях изправена пред непреодолима стена: наркоманията.

Макар че по онова време наркотиците не бяха толкова страшни, каквито са днес. Тогава „пазарът“ все още не беше залян с хероин и с всички останали отвратителни средства. Все пак бяха наркотици и аз вдигнах ръце. Обичта ми към нея не беше угаснала, но не можех повече да й помогна. Не беше сама. Както можеше да се очаква, и тогава край нея имаше един млад мъж, който й беше предан.

Разделих се с нея, както се изоставя дете — мъчно ми беше, тъгувах за нея, завинаги я заключих в сърцето си.

 

 

Елизабет Бергнер — идол за хиляди поклонници, идол и за мен от времето на „Синият ангел“. Както вече казах, тя се отнасяше добре към нас, начинаещите, но аз се смущавах пред нея.

Ще се опитам да обясня това чувство.

Когато застанеш пред една необикновена личност, неизбежно те обзема смущение. Случвало ми се е много пъти. Ако тази личност е на всичкото отгоре и забележителна актриса, смущението е още по-голямо. А в края на 20-те години в Берлин Бергнер беше истинска сензация, всепризната повелителка на европейските сцени, „мнозина са призвани, малцина избрани“, неповторимо въплъщение на незнайно същество, нито само жена, нито мъж. Късата коса и „лимбата Бергнер“ на челото се превърна в мода на времето.

Говореше немски по свой, необичаен начин — с ударение на неочаквани места. Общуваше с публиката като магьосник.

Бяхме замаяни от възторг. И тя го знаеше.

Години по-късно се сприятелихме в Холивуд и Англия. Но и до днес не се осмелявам да й позвъня по телефона, смущавам се, да не би да я безпокоя. Това си остана така през всичките тия години. Никак не е лесно да намериш верния тон за общуване с „великите“ личности.

Естествено, самите велики личности не знаят това.

Те именно затова са велики.

Чух, че пише книга за живота си. Работа за самотници.

Изпращам й поздрав от моята пишеща машина до нейната с любов и почитание.

 

 

Хилдегард Кнеф видях за първи път през 1948 г. в Холивуд. Позвъниха ми по телефона както обикновено, когато пристигаха европейци. Смяташе се, че съм в състояние да облекчавам живота на пришълците, да им помагам да се чувстват по-удобно. Намерих я доста самоуверена и истински се забавлявах с берлинския й хумор (макар че не е берлинчанка). Мигом си допаднахме, почти като две сестри. За нея не беше лесно да проговори английски. Тя сама описа това в книгата си „Харизаният кон“. Помагах й колкото можех — тази задача ми беше добре позната. Не беше самотна; около нея кръжаха не само мъже като пеперуди около светлината, но беше обсадена постоянно от рекламни агенти и почитатели. Нямаше страх от никого.

Възхищавах й се за това. Възхищавах се и на други неща у нея. Не само на красотата й — красиви бяхме всички. У нея имаше воля и дух — при това беше умна, нещо, което не може да се каже за всички актриси.

Виждахме се, когато ни оставаше време, и ето че тя започна първия си филм. Имаше много трудности — както винаги в такива случаи, — но всичко това тя е описала в собствената си книга. В този период — 1949–1950 г. — хранех топли чувства към нея. Но колкото и да се опитвах, не можех да разреша всичките й проблеми.

Един ден я посъветвах да се върне в родината. Мисля, че бях права. Не беше щастлива в Америка.

Срещаме се и днес, ако случайно се озовем в един и същи град, а и водим безброй разговори по телефона. Казваме си истината без заобикалки. Тя е най-добрата ми приятелка. Тъгувам с нея, когато страда, смея се с нея, когато ни понесе вълната на берлинския хумор.

Времето няма власт над нашето приятелство.

Хилде, дете мое, бъди спокойна — и бог да те пази!

 

 

Пътувала съм надлъж и нашир, но постоянно съм се завръщала в страните, които най-много съм обичала — и то толкова често, колкото ми се е искало.

Пяла съм неведнъж в Париж — в зала „Олимпия“ и в театъра на Пиер Карден. Там ми устроиха такова царско посрещане, че веднага приех поканата за втори гастрол. Не беше нужно много да ме увещават. Освен че обичам Париж (не казвам нищо ново), аз обичам и Карден, неговите организаторски способности и благородството му. За своите артисти и сътрудници той се грижи повече от всеки друг.

Ето ни в…

— Русия, където се грижат за артистите така, както никъде другаде.

— Полша, където правят същото.

Следват:

— Англия с нейната интелигентна, изтънчена хладност, която внезапно се превръща в топлина.

— Япония, доста объркваща, но силна в желанието си да се хареса.

— Италия, напълно истерична, не можеш да й гласуваш никакво доверие.

— Испания: прекрасна, но без следа от организация.

— Мексико: много забавно, но пълно с бъркотии.

— Австралия: по принцип добре, но там са истинските педанти.

— Хаваите: чисто ваканционно настроение както зад сцената, така и пред нея.

— Латинска Америка: покоряваща във всяко отношение.

— Холандия: великолепна, никакви оплаквания.

— Белгия: великолепна, превъзходни професионалисти.

С много любов си спомням за Русия. Русите умеят да обичат и да пеят както никой друг народ по света.

След Първата световна война Берлин гъмжеше от руси, напуснали родината си след революцията. Когато не притежаваха повече ценности, отваряха магазинчета, в които жените правеха шапки, а ние, момичетата, бяхме смаяни от тяхната сръчност, от романтичното им и твърде ексцентрично отношение към всекидневието.

Поради сантименталната си природа аз се сближих много с русите, с които се бяха запознала, пеех техните песни, научих малко от езика им, който всъщност е много труден, и завързах редица приятелства.

По-късно мъжът ми, който отлично говореше руски, засили „руската ми мания“, както обичаше да се изразява.

Веднъж прочетох един разказ — „Телеграмата“ — от Константин Паустовски.

Това беше в една книга с руски оригинален текст от едната страна и с английски превод на отсрещната страница. Разказът ми направи такова впечатление, че вече не можех да забравя името на писателя, за когото дотогава не бях чувала нищо.

Не ми се удаде да намеря други разкази на този голям писател, затова зачаках.

При новата ми професия беше напълно в реда на нещата да посетя Русия.

Още на летището попитах за него. Там се бяха събрали стотици журналисти, които не ми задаваха тъпите въпроси, с които обикновено ме затрупваха. Въпросите им бяха интересни и така на летището прекарах повече от час в разговор с тях.

След това по пътя до хотела ми в Москва узнах всичко, което исках да знам за Паустовски.

Прочетох двата тома на „Повест за живота“ и отново бях омаяна от неговите разкази.

Изнасяхме представления пред писатели, художници, артисти, често имахме по четири спектакъла на ден.

Всеки концерт беше в театъра или в залата на съответния творчески съюз. На един от тези концерти дойде и той.

Беше един следобед, бяхме с Бърт Бакарак зад сцената, когато приказно красивата ми преводачка Нора ми каза, че Паустовски е в залата. Знаех обаче, че той лежи с инфаркт в болница — бяха ми казали това на летището.

Казах: „Това е невъзможно!“ Но тя настояваше: „Тук е, заедно с жена си.“

Представлението излезе добро, по необичайно признание на Бърт Бакарак. Това не можеше да се очаква, защото при голямо старание, обикновено се получава обратното.

След края на концерта ме помолиха да остана на сцената. И тогава той се изкачи по стъпалата. В Русия навсякъде в театрите, където и да се намират, има стълби, които водят от залата на сцената.

Бях така завладяна от присъствието му, че — както не говорех руски — не видях друг начин да изразя преклонението си, освен да коленича пред него.

Вечната милосърдна сестра у мен се обади — исках той веднага да се върне в болницата. Но жена му ме успокои, като ми каза, че това било „добре за него“. Сам беше направил това усилие, за да ме види.

Скоро след това Паустовски почина, но аз имам книгите и разказите му, както и спомена за него. Стилът му е романтичен, прям, без разкрасяване.

Мисля, че не е известен в Америка или във ФРГ, но един ден ще бъде открит. У него има нещо от изобразителната сила на Хамсун; от по-новите руски автори за мен той е най-добрият. Срещнах го твърде късно.

 

 

Когато съм на път с моята трупа, не изпускам от очи своята „музикална чанта“. Тя е точно толкова важна, колкото и костюмите ми, защото съдържа нотите на шоупрограмите ми, а освен това и нотите на други песни, които не пея редовно. В самолета я пъхам обикновено под мен на седалката или я покривам с нещо върху коленете си — накратко: не изпускам „музиката“ нито за миг. Защото какво бихме представлявали без нашите ноти?

Аз бях пазителят на съкровището; моя беше и грижата съответните ноти да попаднат на своите места пр пултовете, където и да се намирахме.

Веднъж в Москва, след много репетиции, бяхме готови за откриване на нашето шоу. Стоях зад кулисите и чаках знак за излизане. Бърт Бакарак беше вече на сцената. Завесата още не беше вдигната. Бърт винаги разговаря с музикантите непосредствено преди представлението, а когато не знае езика им, пак успява да се разбере с тях по някаква мистериозна музикално-езикова система.

Внезапно светлините угаснаха. Всички светлини. Музикантите бяха в пълен мрак, а вече беше даден знак за вдигане на завесата. Бърт изтича до мен, за да ми каже, че веднага трябва да спуснат завесата, тъй като никой не може да си види нотите. Тогава към мен се приближи един мъж. Първата цигулка. Говореше немски. „Нека не спускат завесата, ние всички знаем вашата музика наизуст и не се нуждаем от светлина.“ Той изтича бързо на мястото си, а аз кимнах на Бърт, че представлението може да започне.

Беше вярно. Те познаваха всяка нота и свиреха първокласно. След края Бърт целуна музикантите един по един, аз също ги целунах, след като си отдъхнахме и се събрахме на водка и черен хайвер.

Това беше първото ми пътуване там. Последваха и други и всяко ново посещение ми беше толкова приятно, колкото и предишните.

Полша за мен беше една тъжна страна. Бяхме там посред сурова зима. Театрите функционираха, но градовете още не бяха възстановени; навсякъде срещах развалини.

Във Варшава бяхме настанени в единствения хотел. Във всички градове, в които изнасяхме спектакли, имаше по една гримьорна, подготвена специално за мен. Беше кучешки студ, но хората не бяха студени. Те харесваха нашето представление. Жени коленичеха в коридора, когато излизах от стаята си, целуваха ме по ръцете и лицето. Казваха ми, че знаели как по времето на хитлеризма съм била на тяхна страна; сведения за това прониквали чак до концентрационните лагери и им поддържали духа.

Освен че ме целуваха, даваха ми и подаръци. Плачех почти през цялото време.

Отидох на площада с паметника, посветен на въстанието във Варшавското гето. Отдавна бях изпълнена с ненавист към фашизма, но когато застанах там, където е било гетото, тя размъти погледа ми и се впи в сърцето ми. Чудовищните престъпления, които ме принудиха да обърна гръб на Германия, постоянно са ме карали да се чувствам виновна заради немския народ. На това място повече от всякога.

Работех упорито над себе си, съвсем сама, без чужда помощ, за да се освободя от това чувство за вина. Струва ми се, че успях — може би не съвсем. И днес, след толкова години, несъзнателно покривам с ръка рекламите за нови книги, посветени на Хитлер. Просто не мога да понасям лицето, което ме гледа оттам.

Моята родина му беше предана. Следваха го сляпо. Искаха — така поне ми се струва — да имат фюрер, да имат водач. Нуждата от водач за немците е някаква вътрешна необходимост. Аз също до ден-днешен изпитвам нужда от „водач“, от някого, който да ми казва какво да правя, накъде да се обърна. Но Хитлер — в това съм напълно сигурна — не бих последвала за нищо на света. Всяко нещо си има граници! Ако бях останала в Германия, когато този ужасен човек започна преследванията, положително щях да свърша зле.

Плановете му са изложени писмено. Но никой не се е отнасял сериозно към неговата книга. Всичко е описал точка по точка. Не е бил побъркан. Ясно е съзнавал какво върши и какво възнамерява да свърши.

Когато за първи път се върнах в родината си, бях потресена от омразата, с която се сблъсках. Някои вестници ме нарекоха родоотстъпница и ме обсипаха с хули. Междувременно това е документирано. Имаше хора, които очевидно все още тъгуваха за режима на Хитлер. Разни фанатици, насъскани от вестникарски статии и листовки, стигнаха дори дотам да поставят бомби в театрите, където пеех. В резултат на това билетите не се разпродаваха изцяло както в началото на турнето ми. Всеки път обаче се намираха свестни хора и в някои градове — както примерно беше в Берлин — възторгът на публиката бе пълен.

 

 

Само аз си бях виновна, дето по време на едно представление претърпях тежка злополука.

Бърт Бакарак беше с мен, когато паднах в тъмното от сцената и си счупих едното рамо.

Това се случи във Висбаден. Бях възседнала един стол, както винаги когато пеех „Една за тебе, мила…“. Лъч светлина само от един-единствен прожектор падаше върху лицето ми. Пеейки последния куплет от песента, изчезвах зад кулисите; прожекторът ме следваше. Тъй като не бях свикнала с размерите на сцената, тръгнах към кулисите, но отидох прекалено наляво и паднах отвъд рампата.

Странно е чувството да не усещаш повече пода под краката си. Лявата ми ръка беше пъхната в джоба на панталона, затова рамото ми трябваше да понесе удара. Във всеки случай намерих обратния път към сцената, видях стола, върху който изплашеният осветител отново беше насочил прожектора си, седнах и чух едва доловим шум: капчици пот падаха върху колосания нагръдник на фрака ми. Не можех да си спомня началните редове на песента, но бях твърдо решена да я започна отначало.

Тогава долових звук, напомнящ удар на гонг. Питах се какво ли може да бъде. Постепенно осъзнах, че това е Бърт Бакарак, който набива един и същи тон на рояла, за да ми даде знак за встъпление. Той инстинктивно се беше досетил, че съм си наумила да изпея песента отново. Така и направих. После изпях още две други песни и финала, който даже изтанцувах с дванайсетте си балерини. Без обаче да вадя ръката си от джоба.

Същата нощ вечерях с Джоузеф фон Щернберг, който беше дошъл със сина си. Едва по-късно в хотелската стая, когато много започна да ме боли, предположих, че контузията трябва да е по-сериозна.

Позвъних на дъщеря си в Ню Йорк.

Тук трябва да поясня защо редовно се обаждам на дъщеря си, когато съм в затруднено положение. Дъщеря ми знае всичко, което иска или трябва да знае. Освен че е отлична актриса, тя има мъж и четирима синове; готви, държи къщата си в ред и всеки път, когато някой има нужда от нейната помощ, тя е готова да пристигне веднага на другия край на света. Тя е Майка Кураж младша, най-добрият съветник, когато си в нужда. В нейния списък аз съм номер едно, до баща й, за когото се грижеше, когато аз работех и бях далеч.

Ето защо не е чудно, че тя чак от Ню Йорк ме посъветва да отида в американската болница на въздушните сили във Висбаден и на следващата сутрин да си направя рентгенова снимка на рамото. Не питайте откъде знаеше за съществуването на тази болница. Отдавна съм престанала да се учудвам на невероятните й познания.

С Бърт Бакарак послушно отидохме след безсънната нощ в указаната болница. Диагнозата беше счупена раменна кост, на което аз се изсмях. Но Бърт не се смя дълго. Беше пребледнял, когато излезе с лекаря от рентгеновия кабинет. Лекарят, с приятна външност, подобно на всички летци, каза, че ставало дума за типично нараняване като от падане с парашут. Спомних си за времето, което бях прекарала във военновъздушната дивизия и за това, че не бях видяла нито един парашутист с гипсова превръзка. Затова попитах: „Няма да ми правите гипсова превръзка, нали?“ Той каза: „През войната просто бинтовахме ръката със счупеното рамо за тялото и рамото зарастваше.“

Точно това исках да чуя. Изчаках рентгеновите снимки да изсъхнат, след което с Бърт си тръгнахме от болницата. Взех колана от шлифера си и превързах здраво ръката си за тялото — качихме се в колата и отпътувахме за следващия град. Същата вечер изнесох концерт. Ръката си бях завързала с парче плат от този на костюма ми — винаги носех парчета за евентуални поправки. Мина относително добре. Единственото голямо неудобство беше, че разполагах само с една ръка вместо с две. Да пееш с две ръце, е нещо съвсем различно, отколкото с една…

Първото представление с прилепена към тялото ръка, прикрита с люляк и диаманти, беше истинска катастрофа, що се отнася до поднасянето на песните. Една протегната ръка изразява драматично чувство, докато две протегнати ръце означават нещо съвсем различно: себеотдаване, вик за помощ и разбиране.

След това несполучливо представление обсъдихме с Бърт този проблем и с негова помощ открих разрешение. Научих се да пея без помощта на ръцете си, научих се да използвам понякога само едната си ръка за постигане на определени внушения — стана много по-добре, отколкото можех да очаквам.

Бърт беше през цялото време с мен. Нито веднъж не каза: „Дай да прекъснем турнето… да отменим всичко!“ Той знаеше, че не искам да се откажа. Може да е имал свои съображения, но не ги изрече.

Никога не ме е убеждавал да захвърля всичко или пък да се заема с нещо друго. И добре правеше, защото той беше за мен във всяко отношение върховен повелител. Едва ли му е приятно да бъде наричан така, ала това беше самата истина.

Но да се върна към злополучното си произшествие.

Рамото ми зарасна добре — слава богу. Можех да си мия косата, като използвах ръката си от лакътя надолу и се навеждах напред, защото самото рамо все още трябваше да е неподвижно.

Разбира се, имахме висока застраховка, и продуцентът ми, и аз. Но не исках да прекъсна турнето и при това положение не можех да се възползвам от застраховката. Телефонирах на продуцента си Норман Гранц — бог да го благослови. По онова време той беше на път из Латинска Америка с нашата горещо обичана Ела Фицджералд. Беше съгласен да прекратя турнето, щом пожелая, без да предяви претенции за застраховката.

Така продължихме и приключихме турнето в Мюнхен с несравним „ураган от аплодисменти“ (виж дългосвиреща плоча „Отново с Марлене“).

 

 

За последен път напуснах ФРГ по изричното настояване на генерал Дьо Гол, след като го уведомили, че по време на престоя ми там съм била обект на заплахи. Той ме ценеше и се опасяваше да не пострадам. Добре познаваше моя оптимизъм и с основание предполагаше, че поемам риск, напълно излишен за момента. По тази причина приключих турнето си в Холандия, вместо да продължа представленията си в немските театри, където (вече споменах) ми бяха приготвили бомби.

Повече не се върнах там. До гуша ми дойде от всичко, омръзна ми да ме „оплюват“, омръзнаха ми разните там „демонстранти“, омръзна ми омразата на моите почитатели.

Веднъж казах в едно интервю, че „са ми сърдити“. Първо: защото съм отишла в САЩ. Второ: защото не се върнах след войната. Трето: защото се върнах.

Просто ми бяха сърдити и каквото и да правех, все не било както трябва.

Постъпих като жена в нещастен брак — накрая се махнах. Не беше лесно, никак не беше лесно!

В края на краищата това е моята родина.

Ако не беше имало Хитлер, и досега щях да живея там.

Аз съм ощетената. Не те.

 

 

Пишат от време на време, че нито се качвам на самолет, нито дори си подавам носа от къщи без благословията на личния ми астролог. Това, естествено, са глупости. Още като момиче се интересувах от астрология, но никога не съм се занимавала научно с тези неща. В речниците наричат астрологията псевдонаука.

Може да се спори върху следното определение: „Става дума за предполагаемото влияние на луната, слънцето и разположението между звездите върху човешките работи.“ Смущава ме изразът „човешки работи“. По-правилно би било да се каже „влияние върху човека“.

Наистина за характера на влиянието може да има различни становища. Но да се отхвърля самото влияние като такова — това не се побира в моите представи. Арогантността, с която се прави това, е прекалена.

Човекът не е направен от някакъв различен материал, та да остане незасегнат и неповлиян от същите сили, които денем и нощем въздействат върху къде по-устойчиви форми на материята. Никой не оспорва, че луната притегля водата, че приливът и отливът са в пряка зависимост от фазите на луната. Никой не спори със селяните и градинарите, които знаят кога луната е разположена „благоприятно“, за да се сее или сади. Никой не оспорва влиянието на луната върху определени хора, примерно върху лунатиците. Никой няма да седне да отрича факта — макар да не е всеобщо известен, — че в големите градове по пълнолуние се усилва бдителността на полицията. От опит се знае, че в такива нощи човешката възбудимост не подлежи на контрол. С една дума: каква е тази самозаблуда да се мисли, че човекът няма нищо общо с явленията в природата, чиято сила иначе признаваме. Обстоятелството, че не сме в състояние да дадем точно определение на тези влияния, не ни дава правото да ги отричаме.

Това, естествено, не означава, че трябва да се въздържаш от взимане на решения, като всеки път се допитваш до астролог. Във всекидневието си човек трябва да разчита много на собствения си разум и на чувствата си. Лично аз неведнъж съм взимала погрешни решения напълно самостоятелно, без помощта на астролог… Това ми се е удавало прекрасно, особено в случаи на злополука. Във Висбаден беше друго — дъщеря ми ме измъкна с добър съвет. Но така ли беше във Вашингтон?

Там диригентът ми Стан Фриман ме насочи (без да иска!) към кошарата с оркестъра. Наистина нищо не си счупих при падането, но получих голяма открита рана на крака. Оттам тръгна една верижна реакция от болки и страдания. Отначало не приех нещата много сериозно. Бях сама във Вашингтон и ми трябваха повече от дванайсет часа, докато намеря лекар.

Точно това беше погрешната стъпка! Вместо да отида в болницата „Сър Уолтър Рийд“ във Вашингтон, където биха ме приели (дейността ми през войната щеше да улесни нещата), аз седнах в хотела и се опитвах оттам да намеря лекар. Намерих един, но той се оказа неспособен да ми помогне.

Продължих по твърдо установения маршрут на турнето из много американски градове, чак до Канада — с незарасналата, макар превързана рана на крака. Накрая установих, че раната не върви към никакво подобрение, макар постоянно да я лекувах.

Докато бях в Далас, щата Тексас, телефонирах на моя приятел д-р Дебакей и го попитах дали мога да се срещна с него в неделя, единствения ми свободен ден. Той беше съгласен и едно неделно утро прелетях до Хюстън — чакаше ме пред входа на болницата.

Прегледа ранения ми крак и каза, че за затваряне на раната е нужна кожна присадка. Казах му, че имам още три дни представления в Далас, след което веднага мога да се върна в Хюстън. „Не отлагайте!“ — предупреди той.

И така след три дни пристигнах отново в Хюстън. Дори не ми свалиха лака от ноктите в бързината да ме вкарат в операционната.

Указание на д-р Дебакей: „Пазете красивите й ръце.“ На хирурга, който осъществи присадката, два дни преди това му правили, очна операция поради отлепване на ретината. Но всичко мина под пълния надзор на д-р Дебакей.

Когато се събудих от наркозата, кракът ми беше в гипс. Бяха отрязали парче кожа от лявото ми бедро, което ме болеше под пурпурночервения мехлем. Лампа с инфрачервени лъчи до леглото ми подсушаваше мястото. Бяха отделили доста голямо парче кожа, значително по-голямо от раната на крака. Попитах каква е била причината. Отговориха ми: „В случай че кожата не зарасне, замразили сме още едно парче, за да опитаме още веднъж.“

Изобщо не очаквах присадената кожа да зарасне. След дългите месеци на страдание оптимизмът ми се беше изпарил. Напразно. Защото Методистката болница на д-р Дебакей е най-добрата, със сигурност най-добрата болница в света. Прекрасни стаи, внимание и загриженост в обслужването. Докторът се появява два пъти дневно.

Дори нощем идваше в стаята ми само за да се осведоми за състоянието ми или да провери дали кожата зараства, както е очаквал. Понякога искаше да знае дали нямам някакви съвсем специални желания.

Вечно ще съм му благодарна, а заедно с мен сигурно и хиляди други хора, за които се е грижел. Възхищението ми се подсилва и от това, че знам какви усилия му е струвало да ръководи тази клиника така, че тя да работи без отклонение от неговите принципи.

Той работеше неуморно, денем и нощем.

Гипсовата превръзка се състоеше от две части и за необходимите прегледи можеше да се сваля. В такива моменти не смеех да погледна. Помня, че беше денят на свети Валентин, когато най-сетне се осмелих. И какво да видя: върху раната ми розова кожа. Розова означава жива. Мъртвата кожа е черна.

Трябваше да изчакам още три седмици, докато ми разрешат да се разхождам по малко из коридорите по няколко пъти на ден. Накрая с целувки и прегръдки се сбогувах с всички и тогава д-р Дебакей ме отведе до колата, и то с такава загриженост, с толкова нежно внимание, че бях трогната до сълзи.

Изключителен човек! Безупречен медик. Малцина са като него.

 

 

През всичките години на сцената не съм пропускала представление — не е имало болно гърло или друга болест, никакви извинения. Била съм неизменно там, час или два преди представление. За всички музиканти, за целия екип аз бях гибралтарската скала. До съдбоносната нощ, когато в тъмното се спънах в кабелите на сцената и паднах, като си счупих бедрената кост.

Това се случи в Сидни, в последната седмица на австралийското ми турне. Моят продуцент ме взе на рамо и ме отнесе в гримьорната. Отмени представлението, а аз лежах в хотела и чаках резултата от рентгеновите снимки на следващата сутрин. Не можех да повярвам, че контузията е сериозна. Гласът на стария оптимист!

Прекарах страховита нощ; после се установи, че съм си счупила бедрото. На всичко отгоре това беше кракът с „новата“ кожа. Много потисната, се обадих на д-р Дебакей в Хюстън. Той настоя да говори с лекарите, убеди се, че става дума „само“ за бедрото и че кожата е невредима, и ме препоръча на най-добрите ортопедични хирурзи в Америка.

Отново простря покровителствено ръце над мен, за да ме предпази от нови грешки, и взе всички необходими мерки — моят рицар, д-р Дебакей. Той и дясната му ръка, Соня Фарел — ангелът на милосърдието.

Малко по-късно ме пренесоха с гипсова превръзка върху борда на един самолет за Калифорния, направо в Университетската клиника на Лос Анджелис. По същото време мъжът ми беше там; исках да го видя.

Тази университетска клиника също е едно отлично болнично заведение. Лекарите там са умни млади мъже, които умеят бързо, без излишни приказки да взимат решения. Познават най-новите методи на лечение, от които ние, непосветените, нямаме и най-малка представа. И мъжът ми беше там, и аз самата, така че се убедих в това със собствените си очи.

Престоях там само няколко дни в гипс при първокласно обслужване от страна на чудно красиви сестри, калифорнийски момичета, които не само излъчваха ведрост, но бяха състрадателни и старателни. Тези три дни ще останат незабравими за мен. След това отново ме „натовариха“ и ме транспортираха в Ню Йорк. Употребих думата „транспортираха“, защото така си беше. Лежах здраво пристегната към една носилка, не можех да се движа, приличах на някаква мебел. Освен това цената на билета за подобна транспортна услуга беше доста респектираща. Придружаваше ме обаче една сестра от Университетската клиника, хубава като картина, която остана будна през цялата нощ до мен, за да ми окаже помощ в случай на нужда. Ако пак ми се случи нещо, ще направя всичко необходимо да попадна или в Хюстън, или в Лос Анджелис.

Не съм имала — както писаха във вестниците и книгите — „операция на бедрото“. Завинтиха ми парче метал за пищялката, точно под коляното, а на металните краища от двете страни на крака закачиха тежести. Мога да кажа само едно — адски боли!

Не можеш да се движиш. Лежиш проснат по гръб. Напълно си зависим от сестрите, на които плащаш — без да се смята страхотната сума за стаята в една нюйоркска болница. Сигурно в други болници е по-чисто, но тази, в която бях аз, беше толкова мръсна, че трябваше да моля приятели да идват да ми почистват стаята, защото не можех да мръдна. Слава богу, имах приятели в Ню Йорк.

Храната беше невъобразимо лоша и ми беше жал за другите болни, които нямаха семейство в Ню Йорк и трябваше да ядат това, което им поднасят.

И без това бях без апетит. Всички го казваха. Изпращаха ми бележки по сестрите. Имаше чудни филипински сестри, които действително се грижеха за нас — американските сестри обаче изобщо не ни обръщаха внимание. Интересуваха се само от своите „права“ и от „заплащането“. Не може да се каже, че бяха мили, поне според мен. Мислеха само за пари и печалба, за да изхранват децата, а и мъжете си. Доста месеци трябваше да прекарам в тази болница.

Щом ми махнаха тежестите, веднага ме гипсираха от гръдния кош до засегнатия крак.

И Коледата прекарах там. През тия дни повечето сестри имаха почивка. Очевидно се смяташе, че телата ни би трябвало да са наясно кога е Коледа или Нова година и в този период да се ограничават в изискванията си.

Със здравия си крак всекидневно трябваше да правя упражнения под ръководството на една рехабилитаторка — младо момиче, за което човек не можеше да си представи, че някога се е явявало, на какъвто и да е изпит. Появяваше се веднъж на ден. В почивните дни изобщо не идваше. Ако упражненията бяха толкова важни, не трябваше ли да се правят всеки ден? На наивния си въпрос, естествено, не получих никакъв отговор. Просто си лежах там.

Беше отвратително. За което заплатих цяло състояние.

Грешката си беше моя! Трябваше да си „лежа в леглото“, както казват в Америка, а и в Австралия, където д-р Рорти превъзходно се грижеше за мен, а сестрите бяха направо прекрасни.

Но аз исках да съм по-близо до семейството си и сама настоявах да напусна Австралия.

Скоро установих, че съм направила поредната си погрешна стъпка.

 

 

След като бедрото зарасна, прекарах цели два месеца вкъщи, все още в гипс. Накрая го свалиха и аз проходих.

След толкова време неподвижност мускулите губят еластичност и раздвижването им е свързано с големи усилия.

Що се отнася до мен, аз не съм от хората, които с въодушевление се отдават на терапии за раздвижване и с устрем и прилежание завършват курса с упражнения от рода на едно-две-три, така е добре и разни подобни. Нямах напредък.

Останах си скована, но с огромно усилие на волята тръгнах все пак да ходя. Не вървях кой знае колко добре, но вървях — според мен това беше най-важното.

Вследствие на „опъването“ левият ми крак и досега е твърд като къс желязо, но въпреки това ходя.

И за да завърша тази злополучна хроника:

Продължавам да накуцвам, което не смятам за голямо нещастие. Съвсем добре се оправям — благодаря за вниманието — и само понякога чета всичките тези истории, които се пишат за „голямото ми страдание“.

Надявам се да съм убедила читателя, че не става дума за никакво „голямо страдание“. Едно леко накуцване, което дори може да изглежда симпатично, ако човек ме обича. Един ден може и да изчезне и тогава ще бъда „като нова“, кой знае…

 

 

Пиша само за неща, които познавам, и това, естествено, ми налага някои ограничения. Не уважавам хора, които пишат за неща, от които нямат понятие. Затова предпочитам да оставя настрана някои теми, вместо да симулирам познание само за да изглеждам по-интересна.

За съжаление малко късно станах „автор“ — във време, когато големите издатели вече не са между живите. Днес са повече издателите, които броят думите, броят дори буквите и това е голямото им постижение. Компютрите също вършат добра работа, много сме им благодарни, но те все пак не могат да заместят големите личности като Бенет Сърф или като Пъркинс, които имаха свой принос към делото на своите автори, а не търсеха изява само с безплодна критика. Критиката е най-простото от всички занимания. Всеки от нас го знае, но докато не сме лично засегнати, не усещаме разрушителната сила на критиката, особено когато е само отрицателна. Случи ли се да попадне в ръцете на садисти, критиката, независимо дали в литературата, театъра или киното, се превръща в огромна унищожителна сила, особено в Америка, където се приема на вяра всичко написано; приемат всичко, което им налага рекламата, и направо забравят, че имат собствен мозък. Това не се отнася за някои отдалечени кътчета на страната, където жителите все още са способни да разсъждават самостоятелно. Но в окупираните от телевизията територии бедните хора, подложени на непрекъснато промиване на мозъците, следват своите водачи като овце, купуват продуктите, които им се рекламират, и водят жалко съществуване без собствено мнение, неспособни да избират, като стадо мучащи говеда или блейнали овце — затъпели, или което е още по-лошо, щастливи, че следват човека, който им продава всевъзможен боклук от екрана.

Срещала съм прости, но и интелигентни хора да следват такива водачи — но вероятно така е само в Америка. Един французин или една френска домакиня не би се поддала толкова лесно. Французите са големи индивидуалисти и предпочитат да следват собствените си убеждения и инстинкти, отколкото рекламата, която не им харесва.

Не знам какво е нейното влияние в други страни, за това не мога да съдя. Но едно е сигурно: докато съществува малкият екран, който с фанфари вкарва пропагандата в домовете, винаги ще има конфликти между една домакиня, подложена на мозъчно промиване, и нейния мъж, чийто разум все още е нормален. А тя най-често е победителката. Тя е тази, която ходи до супермаркета и която не подбира средства да отстоява правата си на домакиня. Тя се чувства отговорна за парите, които харчи, за да изхранва семейството, и това я прави узурпатор на властта в къщата.

След работа мъжът предпочита да остане още известно време с колегите си и да пийне нещо, вместо да се върне направо у дома, както го е учила жена му. Естествено, той се чувства виновен, спира се по пътя за вкъщи, купува някакво дребно украшение за жена си и играчка за децата и с усилие се мъчи да изглежда весел, независимо от упреците, които е принуден да преглъща. И същевременно знае, че на другия ден пак ще постъпи по същия начин. Нищо чудно, че пие.

По-рано мъжът е бил господар в семейството, но това се е променило. Днес той трябва да се примири, че е само източник на пари. Иначе да си затваря устата. Тъжно е, нали? Не му дават дори да критикува децата си, отнето му е правото да им разреши или да им забрани нещо, което те са пожелали. Майката е иззела изцяло тези функции.

Не е рядкост в Америка да видиш мъж с наднормено тегло, но него не го питат дори какво иска да яде; по природа той е добродушен и ето че се е превърнал в някакъв инструмент в ръцете на жена си. И не е щастлив. „Та кой ли е щастлив?“ Имате право: обсъждам тази особена ситуация само защото хората по света си мислят, че средният американец е щастлив човек. Няма такова нещо. Познавах щастливи американци по време на войната, когато на никого не му минаваше през ум да им отнема мъжествеността. Но със завръщането им у дома играта се завъртя отново, те полека си подвиваха опашката и се примиряваха с положението.

Страшно е да си помисли човек колко монотонно протича животът на повечето хора и положително не само в Америка. Наистина жалко е, че малцина са онези, които са подтикнати от домашната среда или от училището да се занимават с нещата, заради които си струва да се живее, които придават стойност на живота. Приближаването до тези неща, умението да ги разбираш и обичаш и с тях да обогатяваш живота си е благодат, която не се измерва с пари.

Лично аз не мога да си представя своя живот без постоянната радост от музиката, живописта, танца и литературата. Когато някой ме попита какво правя, когато не съм на сцената, и до днес отговарям: чета, чета, чета… Изпращат ми много книги, излизащи в Америка, в Англия и Германия, независимо дали са добри или лоши. Сред тях аз знам как да намеря онова, което ми помага.

Като съвсем млада бях опиянена от Кнут Хамсун. До днес знам наизуст цели откъси от „Виктория“, „Глад“ и от ред други негови произведения. Това беше първият път, когато изневерих на Гьоте — така поне ми се струваше.

Хамсун стана привърженик на фашизма и аз изживях горчиво разочарование. Но по онова време бях голяма вече и понасях удари.

Не мога да кажа, че с кой знае какво удоволствие чета романи. В изключенията попада „Йов“ на Йозеф Рот.

Може би е странно, че имам толкова малко любими автори: Гьоте, Рилке, Хамсун, Ремарк и като късно откритие — Паустовски. От новите бих добавила Хайнрих Бьол, който ме удивлява, но не ме опиянява като другите. Стилът му е хубав и трезв. Ценя у него, че възвръща същинската красота на немския език, която му бе присъща, преди да го съсипе съвременното смешение на езиците. Немският, който чета днес по вестниците и списанията, е примесен с английски и с разни други езици, дори с думи, които са ми напълно непознати. А Бьол пише на прекрасен, автентичен немски език. Чела съм, естествено, и Стайнбек, и Фокнър, и Колдуел и съм била очарована, както и от големите английски писатели. Не говоря за всепризнатите класици, които изчетох още в най-ранната си младост. Към техните произведения човек може да се връща многократно, както има и стихотворения, които винаги можеш да си препрочетеш.

Странно е, но нямам достатъчно търпение за модерната лирика. Възможно е да съм твърде старомодна, за да улавям скрития й смисъл. След Райнер Мария Рилке не си спомням да е имало стихотворение, което да отекне в ушите ми или да стигне до душата и сърцето ми. Одън е другият.

С Рилке също съм могла да се запозная, но за съжаление не успях да го срещна. Съмнявам се, освен това, че би приел някаква непозната почитателка.

По-късно, като известна кинозвезда, безспорно имах повече шансове да се запозная с личностите, които имаха някаква притегателна сила за мен. Името върши чудеса. Със сигурност обаче мога да кажа, че съм го използвала единствено за да окажа помощ на някого. Странно е, но излиза, че и от славата може да има полза.

Френския писател Емил Ажар^[6] открих съвсем случайно. През 1975 г., когато той получи наградата „Гонкур“, аз бях в Америка. Там прочетох трите му книги, докато те се изкачваха към върха в световната листа на бестселърите.

В състояние на възторг му писах. Но той ненавижда публичността, укрива се от света и сигурно никога не е узнал за моето възхищение. Всичко, което можех да направя, беше да продължавам да си купувам неговите книги и да ги изпращам на приятелите си.

Може да се е отразило добре на финансовото му положение, че екранизираха „Животът е пред теб“, но от вярност към неговата книга аз няма да отида да гледам този филм, защото благодарение на литературното му изображение знам как изглеждат неговите герои. Само би ме подразнило да видя някакви странни образи, които не отговарят на създадените ми представи, или да чуя гласове, които не познавам. С яростта на влюбен човек съм обсебила книгата и образите му, сякаш са моя собственост и живеят в моята фантазия.

Новата звезда в немскоезичната литература, Петер Хандке, за мен си остава една загадка. Казва, че не можел да живее във ФРГ и предпочитал да се засели в Париж. Както ми се струва обаче, той е отвратен не само от ФРГ, но и изобщо от живота. На места в книгите му има нещо мазохистично, което ми пречи да се идентифицирам с героите му. Не съм критик, а най-обикновен читател. След третата книга имах чувството за някакво уморително еднообразие и се отказах да го чета. Може и да греша. Вероятно на английски прозата му звучи по-добре — поне ако се съди по отзивите. Но аз си оставам при Бьол и при Грас.

Да, чета много книги, вниквам в тях, опитвам се да ги разбирам колкото и да ми е трудно понякога. В такива моменти особено остро усещам липсата на покойни приятели, които биха могли да ми разяснят скрития смисъл: Ремарк, Малро, Кокто и всички онези, които умееха да тълкуват и да обясняват. Нощната ми лампа свети до късно вечер, често дори дълго след полунощ.

А сега няколко думи към темата „леко четиво“.

Тук не съм голям познавач. Джон Макдоналд, Реко Стаут, Ед Макбейн са от писателите, които ни помагат да забравим делничните си проблеми. Сигурна съм, че са ни необходими — майстори са в своята област. Понякога нощем не усещам как минава времето, увлечена от техните истории. Благодарна съм им за това. Вече разказах как книгите на Ърл Стенли Гарднър помагаха на тежко ранените войници да потискат болката. Нощите са дълги, със или без сънотворни таблетки.

Дик Франсис е сред предпочитаните ми автори. И аз като него обичам коне и конни надбягвания, затова го смятам за свой приятел, макар никога да не съм го срещала. Издирвам книгите му по всички книжарници. Добера ли се до нещо ново, доволна си лягам в леглото с Дик Франсис. Шпионските истории не ме привличат, както и научната фантастика.

Разбира се, чета и други развлекателни романи като например тези на Ерика Джонг или Джоун Дидиън, което не означава, че харесвам всички бестселъри. Много неща ми харесват у Джонг, но изпитвам отвращение от описания на сексуални сцени. Според мен това не е добра литература. Безкрайно можеш да разправяш, че някой прави това или онова, на кого и как, но от това една история няма да стане по-хубава. Големите писатели никога не са изпитвали необходимост да стигат до такива подробности. Те имат достатъчно талант да ни накарат да преживеем заедно с героите любовните им нощи, без да прибягват до тривиални описания. Решително съм против — но „това се харчи“. Истинските книги се харчеха, преди да излезе на мода това сексуално панаирджийство. Ясно е, че този род книги са осъдени на кратък живот. След десет години подобни писатели ще бъдат напълно забравени. Прибират си парите в къс период от време, без да се замислят как ще ги преценяват следващите поколения. Дребни писарушки. След една или две книги са свършили. Кладенецът е пресъхнал, ако изобщо някога е имало кладенец.

Ще си позволя една патетична мисъл: когато отмине бурната младежка любов, нищо вече не може да се сравни с щастието, което ти е донесла тя — може би донякъде само творчеството на големите писатели!

„Иди си вкъщи и прочети една хубава книга!“ — на днешната младеж това сигурно ще се стори смешно. Затова на най-младите не го препоръчвам като лечебно средство. Препоръчвам го обаче на онези, които се чувстват по-зрели и вече имат развито чувство за красотата на словото.

Естествено, това няма да интересува горещите привърженици на дискотеките, за които върховно удоволствие е да свалят там няколко килограма от теглото си на вечер. Нямам нищо против дискотеките. Но съм на мнение, че всяка страна и всяка епоха получава това, което заслужава. Като нямаш друг отдушник за вътрешното си напрежение и отидеш в дискотеката, за да се освободиш от чувства, които те гнетят, сигурно нещо не е наред. Но тези достойни за съжаление хора не знаят какво губят. Освобождават се от малко калий и сол, за да се почувстват по-добре, но скоро всичко се повтаря. Въздействието на подобни опиати е краткотрайно; водят само до моментно облекчение.

Известно е, че можеш да посещаваш и университета, без нищо да научиш там. Но мнозина знаят, както и аз, че ако имаш определени интереси, там можеш да усвоиш редица полезни неща.

Отново всичко си зависи от човека.

„Можеш да закараш коня до реката, но не можеш насила да го накараш да пие.“ Много родители влагат всичките си спестявания за възпитанието и образованието на децата си, за да установят след време, че нищо не са научили. Нито едните, нито другите.

Съветът ми е да се оказва всестранна подкрепа на онези момчета и момичета, които наистина имат желание да учат — всички други да се оставят свободно да следват собствените си наклонности. Знам, че е трудно да се вземе такова решение, но родителите винаги са изправени пред трудни решения.

 

 

Вероятно читателите вече сами са се убедили: никога не съм се чувствала напълно уверена, нито в киното, нито на сцената.

На сцената само похвалата на Бърт Бакарак ми даваше известна сигурност. Знае се кой правеше същото за мен в киното.

Извън тези две области съм беззащитна като новородено. Допускам, че това е резултат от възпитанието ми или следствие от грижата на моите покровители, която ме е правила толкова силна в очите на другите.

В действителност не съм силна. Лесно мога да бъда обезкуражена. Едно помръдване на рамене ми е достатъчно да се свия като охлюв в черупката си пред надвиснала опасност. Ала скоро след това отново съм готова да рискувам главата си.

Истинска лъвица съм била всеки път, когато се е налагало да отстоявам принципите си или да оказвам помощ на приятел в беда. Борила съм се за приятели, когато съм била убедена, че несправедливо ги нападат, докато в същото време те не са смятали за нужно да бъдат защитавани. Но аз не спирах да се боря, което ми е навличало големи неприятности. И тогава не съжалявах, не съжалявам и сега. Няма да се променя.

Не, не съм силна. В убежденията си — да, но не и тогава, когато се сблъсквам с някаква трагедия. Става дума за трагедиите в собствения ми живот.

С трагедиите на другите съм се оправяла доста смело, когато съм вярвала, че са се нуждаели от помощ. Тази вяра ми е давала сили.

Да помагам сама на себе си, не ми е минавало през ум или поне рядко ми се е удавало. Когато ме е сполетявало нещастие, неминуемо съм рухвала под тежестта на отчаянието.

Дори най-близките ми приятели не подозират тази ми слабост.

Това е слабост, с която не съм успяла да се преборя. Не говори добре за мен, но само мен засяга и не обижда никого. Тъй като много рано се научих, че самосъжалението е строго забранено, така ще трябва да живея и занапред и няма да си позволя да обременявам другите със собствените си грижи.

Смъртта ми отне много близки хора, най-добрите ми приятели. Загубих мъжа си — и това за мен беше най-голямата загуба.

Погребах майка си след края на войната. Сковахме един ковчег от училищни чинове и стояхме в дъжда пред църквата, разрушена от бомби. Беше 1945 година. Разрешиха ми да уредя формалностите. Запазили ми бяха и място в един военен самолет, с който попаднахме в буря и едва успяхме да се приземим на берлинското летище. Но накрая погребах майка си. Последната ми връзка с родния дом.

Всички се разделяме с майките си, с приятели, с децата си. Постоянно губим. Такава е съдбата ни. Колкото и да плачем, осъдени сме да губим. Осъдени сме да тъжим. Не ни е леко. Съжалението не е разрешение. Но не ни остава нищо друго, освен да съжаляваме.

Фрайлиграт: „Люби, докле да любиш можеш…“

Само една максима може да ни спаси: Опитай се това, което правиш за децата и семейството си, да не носи разкаяние и сълзи.

Постоянно се изумявам колко жилава и трайна е скръбта. Що се отнася до мен, времето не лекува всички рани. Вероятно лекува повърхностни наранявания — но дълбоки рани с положителност не. Белезите болят не по-малко от раните, колкото и време да е минало.

„Горе главата!“, „Стискай зъби!“, „И това ще мине!“, „Стегни се!“ — лесно е да се каже, но не помага много. Единствено можеш да се опиташ да омотаеш сърцето си в един пашкул и да си забраниш всяка мисъл за миналото.

Човек не трябва да разчита на симпатията и съчувствието на другите. С всичко можеш да се справиш сам. Така е, повярвайте ми.

Това е самотата.

Жан Кокто нарече самотата ми „доброволно избрана“. Беше прав.

Самотата не е просто нещо.

Има дни и нощи, когато си мислиш, че няма нищо по-добро от самотата. Но има дни и нощи, когато не можеш да понасяш да си сам. От уединението можеш да се спасиш — от самотата никога. Уединението няма нищо общо със самотата.

Можеш да запълниш една празнина, както се пълни празна къща. Но не можеш да подмениш с нещо друго присъствието на един човек, обитавал тази къща, придавал смисъл на живота и за когото си можел да се грижиш. Каквото и да правиш, не можеш да прогониш от душата си спомена за едно живо същество — човек или животно, все едно.

Постепенно приемаш самотата. След време свикваш, но това не означава, че се примиряваш.

Измъчваш се, без никой да дочува плач, без никой дълбоко да споделя твоята болка. Блажени са онези, които могат в църква да поверят грижите и проблемите си на една по-висша сила. Аз не мога. Бих искала да мога. Възпитана съм във вярата, че сам си отговорен за грешките и недостатъците си и че си задължен да изстрадаш тези грешки — и в момента, и по-късно. Затова не мога да натоваря с отговорност другиго и да се измъкна невредима.

Не съм невредима. Тежко съм ранена, стена за облекчение и се надявам, макар да изглежда безнадеждно, че скоро белезите ще болят по-малко.

Много ми се искаше да завърша тази книга с ведър тон. Но не мога да изнамеря „хепи енд“, пък и той отдавна е излязъл от мода.

Светът днес е размирен.

Президенти идват и си отиват. Обещанията им не струват и пукната пара. Принудени сме да се примирим, но трябва да осъзнаем собствените си несъвършенства. Материалното благополучие подвежда мисълта ни, че „всичко е наред“.

Тук пожеланията са неуместни.

Знам само, че отхвърлям всяка форма на насилие — независимо дали е между нации или престъпници, дали е с политически цели или без, или пък от алчност. Сърцето ми кърви за жертвите, уловени в мрежите на унищожението. Едно е сигурно: човек трябва да се опира на собствени принципи и убеждения и да им бъде верен.

За това се изисква известна смелост.

Тази книга е само едно обръщане назад към света на моята професия, една преценка през личния ми поглед за света, в който живях.

Един умен писател е казал: „Пиши само за това, което познаваш.“ Това и направих.

Познавам възможностите си, а също и границите, които сама си поставих. Не ги прекрачвах или поне не често.

Ако не съм успяла да изразя какво ме е вълнувало, мен и мнозина други, то грешката си е моя.

Остава ми да благодаря на семейството и на верните си приятели.

Семейството беше най-здравият съюз в детството и младостта ми. Този съюз ми е неприкосновен.

 

 

Сега живея в Париж, любимия ми град.

Константин Паустовски писа:

За всеки образован човек, нелишен от въображение, животът е запазил една среща с Париж. Понякога тази среща се осъществява в действителност, понякога не. Зависи дали ти е писано. Но дори да не се стигне до реална среща и се случи така, че умреш, без да си видял Париж, стига ти това, че в представите или в сънищата си многократно си бил там.

Никой не може да опише по-добре Париж, но аз въпреки това ще се опитам само защото Паустовски, така да се каже, ми е завещал да пиша за всичко, което ме е вълнувало.

Подобно на мрежа за пеперуди Париж се спуска върху нас като мрежа от любов. Доброволно се оставяме да бъдем уловени. Стига ни само светлината, синята светлина. Светлината там е синя, можете да ми вярвате. Никъде другаде по света няма такава светлина. Все ми се струва, че тя струи през чаши от синьо стъкло — но това е само една илюзия. Опиянението, в което ни потапя Париж, е точно толкова трудно за обяснение, колкото любовта между една жена и един мъж. В Париж, и изобщо във Франция, зимата, пролетта, лятото и есента нямат равни. В тази страна на красотата можеш спокойно да живееш, докато те отнесат ангелите.

 

 

Искам да завърша тези размисли с един цитат от „Вилхелм Майстер — години на учение“ на Гьоте:

Светът е толкова пуст, ако виждаш в него само планини, реки и градове, но ако знаеш, че някъде има някой, близък на теб, и заедно с него мълчаливо вървиш през живота, това превръща земното кълбо в обитаема градина.