Когато тръгнах на училище, всички казваха, че съм още малка. През зимата, сутрин, по пътя за там, примижавах срещу уличните фенери и сълзите ми превръщаха бледата им светлина в златист фойерверк. Не че ми се плачеше. Вятърът и студът бяха причината. Всяка сутрин те си играеха по този начин с мен, а аз имах предостатъчно сълзи. Познавах затворените капаци на магазините, познавах всички камъни по пътя, подскачах от камък на камък — на куц крак, на два крака, после е кръстосани, или пък се пързалях, ако през нощта беше паднал сняг. И чувствата ми бяха все същите: имах усещане за загуба на ценно време, изпитвах страх от учителите, от наказания. Страх от самотата.

Училищният портал беше тежък. Трябваше да го натискам с гръб, за да си отворя. Когато се затваряше, едно кожено уплътнение убиваше острия метален звук. Отново бях в клопката както всяка сутрин. Не само защото ме бяха пратили една година по-рано на училище. Тъй като вече можех да чета, да пиша и малко да смятам, а и говорех един чужд език, направо минах във втори клас. Та затова бях по-малка от моите съученички, по-малка и от начинаещите. Това беше причината за моята самота.

И по-късно, макар че много от момичетата преписваха от мен съчиненията по френски, пак бях изключена от интимното им шушукане, от веселата възбуда на техните тайни. Но аз и не бях любопитна да ги узная. Понякога ми се струваше, че живея в някаква клетка, запазена специално за мен — защото бях по-малка от другите. Всеки непознат те пита за името и годините. Колкото си по-голям, толкова повече възрастните те признават за човек. Очевидно трябваше да се достигне определена възраст, да се покори някакъв връх, на който престават да те питат: на колко си години?

Съдбата ми в училище беше твърде необичайна и според мен незаслужена. Но знаех, че дори когато годините се изнижат, винаги ще си остана по-малката — до края.

Накрая намерих за кого да се уловя, един умен човек, който не броеше годините ми.

Това беше мадмоазел Брьоган, малкото й име беше Маргьорит.

Очите й бяха тъмнокафяви, тъмната й коса беше завита в мек кок на тила. Ходеше с бяла блуза и черна пола, с тесен колан около кръста. Между учителките тя беше единствената французойка. Всички други просто бяха учили френски или английски в чужбина.

Мадмоазел Брьоган говореше свободно немски с френски акцент. Преподаваше в горните класове, които вече бяха овладели основите на френската граматика.

Един ден тя ме заговори в междучасието, докато си ядях закуската. Стоях сама до един от високите прозорци в коридора — бях по-тъжна и от дъжда навън. Тя застана до прозореца, погледна през стъклото и попита: „Имаш ли сериозна причина да си тъжна?“

Стиснах плътно устни и поклатих глава. Тя каза: „Ако нямаш сериозна причина, тогава е грях да си тъжна.“ Говореше на немски, но думата „грях“ изрече на френски. И отмина. Биеше звънецът.

На следния ден тя по същото време мина край прозореца. Отговарях на всичките й въпроси. Всеки ден по същото време идваше на същото място. Беше й все едно на колко съм години. Изглежда, я интересуваше само дали я чакам. Харесваше й, че говоря френски. Когато удареше звънецът, аз тръгвах на крачка след нея и носех книгите й. Тя обръщаше глава, казваше ми нещо, а понякога се спираше да изрази с възклицание възторга си от моя речник. Влизаше в клас и докато затваряше вратата, ме гледаше, а аз — вътрешно ликувайки от радост — се затичвах по празния коридор, за да стигна навреме в класната си стая, преди последния звънец. Тя прогони моята самота, детските ми грижи, тъгата. Тя беше и копнеж, и сбъдване. По цяла сутрин се чудех какво да й подаря: сини, бели и червени панделки, каквито майка ми носеше в косата си на немско-френския бал; френски пейзажи от стари списания; букетче момини сълзи за първия ден от май… Или завързвах стрък метличина, маргаритка и мак и й го изпращах за националния празник 14 юли. Купувах френски коледни и новогодишни картички и си мечтаех да й поднеса френски парфюм. Но майка ми каза, че такива скъпи подаръци само биха притеснили мадмоазел Брьоган.

Когато гувернантката ми закъсняваше да ме прибере, мадмоазел Брьоган чакаше заедно с мен пред училище, а понякога ни изпращаше, за да доразкаже някаква история. В последния учебен ден преди ваканцията никога не забравяше да ми даде своя адрес, написан на листче от бележника й. Беше ясно: познаваше и най-плахите ми надежди и имаше лек за всичките ми болки.

А ето че настъпи и дългоочакваният ден — станах нейна ученичка. Вече бях в нейната класна стая, можех да я гледам часове наред. Нейна ученичка — при това официално. Тя не ме гледаше. Само понякога поглеждаше към мен, сякаш да се увери, че не се издавам. Нашата близост се носеше в сънливия въздух на класната стая като бледосиня лента и изпълваше сърцето ми с блаженство, каквото рядко осенява хората и само поетите могат да опишат.

След училище тичах към къщи, за да напиша домашното си по френски. Надявах се да ми хрумнат особено смайващи изречения; опитвах се да оползотворя, както тя се изразяваше, всички съкровища на този богат език. Забележките й в полето, изписани с червено мастило, бяха сдържана похвала в телеграфен стил, която караше майка ми да ме поглежда с нежност. Училището вече не беше затвор. Сега то приличаше на голям град и аз знаех къде да открия в него своята тайна съкровена любов. През цялата зима, през пролетта и лятото отиването на училище неизменно беше за мен щастливо начало на щастлив ден.

Когато започна училището след лятната ваканция на 1914 г., всички ученици и учители трябваше да се съберем в аулата.

Произнасяха се гръмогласни речи, чието значение ние почти не разбирахме. Аз се надигах на пръсти, за да открия лицето й. Не го откривах. Видях един до друг учителите по френски и английски, преподавателите по латински и гръцки. Потърсих мадмоазел Брьоган и при учителите по физика и математика — нямаше я и там. Къде ли можеше да бъде?

Една ужасна мисъл пропълзя в мозъка ми, ледена и чудовищна: Маргьорит Брьоган! Франция! Френски! Ти си французойка. Ние сме във война с Франция. Ето защо те няма. Ние сме врагът!

При тази мисъл загубих съзнание. Дадоха ми вода и говореха, че в аулата било прекалено горещо.

Когато речите свършиха, излязохме под строй, а наоколо се носеха оживени гласове и шум. Щели сме да плетем за войниците, вместо да учим. За по-младите — грейки за китките; за по-възрастните — пуловери; шаловете също не били трудни за плетене. Разпределяха прежда във физкултурния салон. Мъртви езици щели да се изучават и по-нататък, но какво щеше да стане с френския и английския? Нови учители щяха да дойдат вместо онези, които бяха отишли на война. Стари и вечно дремещи, в случай че имаме късмет. Имахме късмет, училището стана по-леко. Съобщението гласеше: учебните часове от 8 до 9 в класовете от първи до четвърти и от шести до осми да се запълват с плетене по класните стаи. Всеки да се обади за получаване на прежда във физкултурния салон!

Войници маршируват с цветя в пушките. Смеят се, пеят, целуват жените, знамена висят от прозорците, голям военен празник за похода към Франция. Така празнуваха тогава в цяла Европа избухването на войната: с цветя в пушките…

Никой не можеше да ме принуди да приема войната с Франция. Обичах Маргьорит Брьоган, обичах Франция. Обичах френския език, всеотдайно и нежно. Бях първата ограбена! Първата жертва! Изгубих Маргьорит Брьоган. Изгубих френския език. Изгубих едно обещание, останало неизпълнено: това беше нарушение на всички принципи, на всички свещени истини.

„Едно обещание надживява вечността.“ Бяха ни обещали детство, обикновено детство. Училище, празници, излети, ваканции, летни дни с плетени люлки, морски бряг — с кофичка и лопатка и с морска звезда, да си я отнесеш вкъщи. И цели ни бяха обещали. Цели, които да поставяме пред себе си, за да се стремим към тях. И мечти, на които да се посветим изцяло, за да ги постигнем. Ставаше дума за нашето бъдеще и вярвахме, че само от нас зависи дали то ще е добро или лошо. А сега? Какво сега? Няма цели, няма сигурно бъдеще, няма вече уроци, пригодни за мирния живот. Ние не превързвахме рани, затова плетяхме. Ето защо засядахме от 8 до 9 под слабата дневна светлина в класната стая и плетяхме. За да топлим ръцете на войниците в окопите. Трябваше да плетем, за да имаме чувството, че сме полезни. Цветът на вълната беше землисто сив, наричаха го „полско сиво“. Остра е и се лепи по пръстите. Полско сиво — за мен полята не са сиви, може би е сиво бойното поле. Училището отново е сиво, като затвор, както преди мадмоазел Брьоган. В нейна чест редовно заплащах седмичната такса от 10 пфенига в спестовната кутия на училището — обичайната глоба за употреба на френски думи. Вражески думи!

Страстната ми любов към Франция надживя първия шок и се спотаи дълбоко нейде за през войната. Гореше буйно по време на потисничеството. С никого не говорех за това. Нямах чувство за вина.

Любовта ми беше чиста, на никого не досаждах. Държах главата си изправена и тайната си скрита.

Първите убити от моето семейство бяха чичовци и далечни братовчеди. Смъртта им не остави диря у дома. Скръбта на майка ми не личеше. Единствената й грижа беше здравето на децата. Когато войната избухна, баща ми беше на маневри и замина направо за фронта. Той пишеше за гори и за села, а също за дъгата, слънцето и вятъра. Струваше ми се, че тези писма го държат настрана от боевете. Никога не пишеше за войната. Пишеше за пейзажите, за сезоните, които наблюдавал да идват и да си отиват.

Дойде лятната ваканция, а с нея и планината и мирисът на бор при залез-слънце. Няколко по-възрастни учители, които прекарваха отпуската си сред природата, бяха уредили нещо като лятно училище, където бях изпратена и аз. Приятни ми бяха няколкото часа денем на открито, ваканционното настроение, учителите, весели и загорели от слънцето. Никой не говореше за войната. Наблизо имаше военнопленнически лагер. Не ни беше разрешено да ходим там.

Седях на верандата и си приготвях домашните. Слънцето беше ниско и оцветяваше листа ми в жълто. Внезапно осъзнах, че датата, която току-що бях написала, е 14 юли. Освобождението на Бастилията! Гордият ден на Франция! Най-празничният от всички празници! „Alons enfants de la patrie…^[1]“ Още преди да се стъмня, набрах в градината бели рози, колкото можех да нося, и се затичах към края на гората. Острите тръни ме бодяха през тънката лятна рокля. Очите ми бяха пълни със сълзи от страх и тревога; бягах, подгонена от желанието да направя това, което исках. Щом зърнах бодливата тел, се спрях.

Те ме забелязаха. Бях дребна, но роклята ми беше бяла и държах белите рози. Оттатък те стояха неподвижно, бяха с черни бради и черни очи. В селото биеха камбаните. Покой и почивка. И отново се появи страхът, да не би да ме открият и да ми попречат да предам важното си послание. Притихнах. Камбаните бяха престанали да бият.

„Върви напред, ти си дъщеря на войник — помислих си аз. — Върви напред!“

Взех първата роза и я подадох. Но нищо не помръдваше, накъдето и да погледнех. Стояха като шоколадови войници. Тогава се приближих още и казах е ученическия си гласец на моя най-добър френски: „Днес е денят на Бастилията и си помислих, че ще се зарадвате на розите.“

Държах цветята плътно до телената мрежа. Една ръка помръдна и след това много ръце се протегнаха към моите рози, които аз със затаен дъх подавах припряно като нещо прекрасно и забранено. При пълно мълчание.

Тичах и чувах сърцето си лудо да бие, когато се промъквах през избата в дома. Денят на Бастилията завърши мирно и тихо, никой не беше забелязал отсъствието ми…

На следния ден рано сутринта един загорял от слънцето учител дойде при майка ми. Бяха ме видели.

Учителите бяха готови да ми простят и да забравят, детинската ми постъпка, но майките на моите съученички настояха да не се допуска оставането ми в училище.

Гласът на майка ми беше спокоен и ясен. Нито раздразнен, нито сърдит. Срам ме беше от нея и плачех. Не я чух да казва обичайната си фраза: „Една дъщеря на войник не плаче.“

Когато вдигнах очи към нея, тя стоеше кротко, гледаше ме и плачеше.

През последните самотни летни седмици много си мислех за справедливостта. Неясни мисли, въпроси без отговори се гонеха в кръг. Войната беше несправедливост. Правда и неправда бяха неопределени понятия — ясни само в света на децата. Там те бяха като древен закон. Винаги един и същ, винаги обясним, непроменим и силен. Но извън този свят правдата и неправдата изглеждаха променливи, създадени от човека, неблагонадеждни.

Лятото отиваше към своя край и аз седях тъжна във влака на път към къщи.

В огромния училищен двор стоях сред моите приятелки и пеех с тях химна. Плътно стиснах устни, когато от зидовете се върна ехото на възгласа „Боже, накажи Англия!“. Всяка победа се честваше тържествено — тържествено честване и в училище. Освобождаване от клас в замяна на определен брой златни монети, които трябваше да измъкваме от нашите майки и баби. Освобождаване от клас за смъртни случаи в семейството. Често момичета отсъстваха от училище, после се връщаха в черно. Купони за хранителни продукти, списъци с имена на ранени, на мъртви, на безследно изчезнали. Шепот при семейни срещи и думи зад набързо затворени врати: „Децата по-добре да не знаят. Ела! Успокой се! Недей пред децата.“

Скръб за възрастните, богослужения за далечните мъртъвци. Студен вятър или летен вятър развява траурни воали със сълзи, полепнали по тях като сребърни капки. Остава ти само надеждата, че няма да пораснеш, докато трае войната.

Как ли издържат: да готвят и да шият, да ни помагат в уроците, да се грижат за нас и да слушат мелодиите, които непрестанно упражняваме на пианото, за да се подготвим за следващия час. Да се разхождат с нас в неделя, жени и деца без мъже. Притискат ни до себе си, ние ги прегръщаме с детските си ръце, а онези, по които копнеят, скоро няма да са между живите. Окаян свят! Да можехме поне да го оплачем.

Но не можем! Имаме си наши собствени, важни неволи. Всекидневните ни разочарования, нашият свят, където всичко върви наопаки, руши се без причина, осуетява опитите ни, отчаяните ни опити да скриваме грешките, незнанието, късата памет, небрежността, да изтриваме провиненията от хартията и от главите си — да заличаваме лъжата, която повлича след себе си нови лъжи, които също трябва да бъдат заличени утре — утре!

Ако войната на възрастните можеше да повлияе върху всекидневните ни страхове и игри на война, ние бихме наострили уши и бихме се вслушали. Ала нищо подобно. Гибелни събития се трупат в историята, докато ние продължаваме да се занимаваме с утринните си, обедни и следобедни грижи, сякаш бог е с нас и ябълковите дървета сипят своя цвят върху мирна земя.

Ако изгубим войната, ще има ли някакво значение какво сме правили в училище? Да, ще има значение, а и ние няма да изгубим войната. Бог е с нас, не знаеш ли? Боже! Знаеш ли, че си с нас? С нас, немците? Знаеш ли това? На страната на по-добрите хора? На по-добрите ученици? Заставаш ли изобщо на нечия страна? Ако заставаш, значи не можеш да бъдеш бог, нали? Еднакво обичаш праведните и грешниците. А ние какви сме? Прави ли сме? Ние сме непобедими. Означава ли това, че сме прави? Стига с тези въпроси! Гледай си домашните! Изпълнявай редовните си задължения! А вечер — музика!

Мама ми помагаше да науча Шопеновия валс, който можех да свиря за награда след Бах и Хендел. Понякога си сменяхме местата и свиреше тя. При докосване на клавишите красивите й нокти предизвикваха нежен звън. Познавах този звън от най-ранното си детство. Той беше неотделим от един дом, пълен с цветя, неотделим от парфюма на майка ми, от вечерната й рокля, от високо прибраната й коса. Неотделим и от цигарения дим, който идваше през отворената врата на библиотеката, където виждах баща ми да крачи по дебелия килим, заслушан в звуците на пианото. Вечерен покой — всичко беше готово за гостите. Нежният звън секваше. Аз се облягах назад и виждах майка ми да излиза от стаята. Звънеше се. Чувах я да тича. Това не можеше да бъде пощенският раздавач, но тя тичаше. Тичаше, защото чакаше. Постоянно чакаше. Чакаше писма от фронта. Състоянието й на очакване прозираше в начина, по който държеше главата си — всъщност едната половина от нейното съществуване беше очакване. Другата половина беше посветена на ежедневните грижи. „Имам съдбата на милиони жени“, казваше тя. Никога не даваше да се разбере дали намира това за правилно, или не. С наведена глава четеше всяко ново писмо от роднините, после оповестяваше поредния смъртен случай, като че ли отдавна го е очаквала. Ходеше в черно. Аз носех черна лента върху левия ръкав като траурен знак за всички смъртни случаи, които последваха в семейството след първия. Носех тъмносини рокли и тъмносини палта. Сивото също беше траурен цвят, но беше прието да се носи едва след първите години на траура. Белите якички и маншети бяха единственото разнообразие в облеклото; и панделките бяха черни, заплитаха бе в стегнатите плитки, отзад на гърба. Преди войната можех да нося косата си пусната, само прихваната с панделка — истинско удоволствие през летните дни и празниците. Сега през войната нямаше празници и аз мечтаех не само за примирие и мир, но и за топлите, меки коси, пуснати по лицето и по раменете.

В късните следобедни часове ходехме двете с майка ми да преглеждаме изложените списъци с имената на изчезналите. Майка ми забавяше крачка, щом видехме общината. Никога не се осмелих да я попитам защо. Не изпускаше ръката ми, докато стоеше неподвижно пред списъците, само главата й се движеше от ляво на дясно и от горе на долу. Наблюдавах я и се опитвах да отгатна кога ще направи две малки крачки встрани, за да зачете следващия списък. Много други жени и млади момичета стояха по същия начин. Никой не се опитваше да изблъска съседа си, както правеха в магазините, за да се доберат до хляба. Хората бяха внимателни един към друг, докато четяха за смъртта. Мислех си колко мъдро би било винаги да се държат така, сякаш е война, дори в мирно време. Никога не заговорих с майка ми за това, защото бях дълбоко убедена, че тя си мисли същото и знае: този проблем е неразрешим — беше се зарекла да живее разумно живота си, съобразно обстоятелствата на момента. Нищо от познанията на майка ми не беше резултат от житейски опит, какъвто тя натрупа едва през войната. Когато ме учеше да чета, не използваше плочка за писане, а ми обясняваше буквите, сричките, пунктуацията с помощта на едно стихотворение от Фердинанд Фрайлиграт, изписано е прекрасни цветове, което висеше под стъкло във всекидневната:

O lieb, solang du lieben kannst!

O lieb, solang du lieben magst!

Die Stunde kommt, die Slunde kommt!

Wo du an Grabern stehst und klagst^[2]!

Тя познаваше житейските ценности не от личен опит, а по рождение. Не беше нужно да ги учи. Имаше вътрешна увереност, такава увереност, сякаш сама ги беше създала. Когато цитираше философи и поети, в желанието си да придаде повече тежест на собственото си мнение, създаваше впечатление, че великодушно им разрешава да изразяват нейни мисли. Всъщност тя беше твърде млада, за да има личен опит във всички области, за които знаеше толкова много. Имала е безгрижна младост. Ранният й брак шокирал доброто общество в града; на седемнайсет години станала майка.

И ето сега стоеше мълчалива, търсеше едно име, което не искаше да намери. С едно дете за ръка. Свечеряваше се. Светлините на града се запалваха една след друга. Оставаха още два списъка! Упование, не ме напускай, няма да го открия, дано не го открия. Тези са последните… Пръстите й търсят името зад изпотеното стъкло, зацапано от многото пръсти преди нея, движени все от надеждата да не намерят. Ръката й се отпуска, тя свежда глава, очите й са насълзени, но и с искрица на облекчение и радост, които само аз мога да видя. „Хайде, Пол, да си вървим, ще си отворим няколко, консерви, които пазя за специален случай, и ще бъде чудна вечер. Ще ти направя и домашните, ако искаш.“ Произнасяше по френски маниер името Паул, с което ме наричаше, когато беше щастлива. Произнасяше на френски и съгласните, които на немски звучат толкова твърдо. Колко просто беше да я обича човек. Не бяха нужни уверения, нито доказателства, що се отнасяше до нейната любов, към мен. Не мога да си спомня откога съм знаела, че ме обича. Трябва да е още отпреди да съм била родена. Бях нейно дете — и това беше всичко. Не ме целуваше и не ме притискаше до себе си, както правеше, когато бях малка. Колкото повече растях, толкова по-рядко ме прегръщаше и целуваше. Целуваше ме по челото и по бузата, но винаги бегло, понякога и с упрек за някое дребно прегрешение. Чувствата й към мен трябва да са били същите като моите. Единственото, което очевидно я интересуваше беше да се чувствам на сигурно място при нея. Опитваше се да пропъди всяка неувереност и страха, който войната беше внесла в живота ни. Всеки ден ме караше по десет пъти да повтарям: „Щом съм с мама, нищо лошо не може да ми се случи.“

Вървях с нея из тъмния град без страх, ръката ми бе в нейната — така бях отишла с нея и до вражеските линии, през чума и отровен газ, та дори и в клетка с лъвове бих влязла. Тя беше стопроцентова сигурност. Не се люшкаше между сила и слабост. Беше надеждна опора. Възможно е и да не е обичала истински. А да е била просто съвестна. Но това не е толкова важно. Тя съществуваше — силна, смела, съчувстваща, с дълбоко затаени надежди и копнежи, та да бъде опора за другите. Никога не боледуваше, по всяко време беше налице за всички. Тръгнеше ли към стаята си, съобщаваше точно, кога ще се върне, тъй като никой не биваше да върви след нея. Подир десет или двайсет минути се появяваше отново. На това можеше да се разчита. Външността й беше точно толкова безупречна, колкото и качествата на характера й. Беше невероятно красива.

Изпитвах дълбоко уважение към майка си. И то остана непроменено от ранното ми детство до края. Тя беше образцов представител на аристократичния род, от който произхождаше. И сърцето, и съзнанието й бяха благородни. Лесно беше да изпитваш уважение, да спазваш строгия дневен ред и дори още по-строгия ред на моето военно детство. Правилата бяха точни и ясни. Те не зависеха от настроения и капризи, бяха железни, неотменими, непоклатими, но не враждебни, а като покровители. Който е измислил тези правила, трябва добре да е познавал детската душа. Майка ми беше като добър генерал. И тя следваше свои собствени правила; беше примерът, от който се нуждаехме. Ако си постигнал нещо — никаква самонадеяност, никакво поощряващо потупване по рамото; целта беше всеки просто и естествено да си изпълнява задълженията.

Първо и най-важно задължение: да се изпълняват задачите, които поставя пред тебе всеки божи ден. Освен това: любов към дълга. Любов към работата, докато я вършиш. Любов към неотменимата отговорност. Любов към обикновения труд. Тя беше в състояние да превърне и най-простата работа във вълнуващо приключение. Ако нещо бе изчезнало и тя успееше да го „открие“, очите й грейваха, гласът й зазвучаваше високо и необуздано. „Ето го! Аз нали ви казвах, тука е! Ето го, погледнете — знаех си аз!“

Беше толкова радостна и възторжена със съзнанието си за това кое е добро и кое не, че човек започваше да си мисли като в църква: „Кой съм аз с дребните си мисли, с дребните си грижи пред всичко това — толкова достойно за уважение и възхищение, тук, дето е моят корен, дето е моят дом!“ Другият принцип, който тя не проповядваше и не изискваше да се следва, но който цялата я озаряваше, се наричаше вярност. Никога не говореше за това, но нейното почти детинско отношение, шокът и стъписването й пред всяка проява на измяна всеки път доказваше какво означава за нея верността.

Майка ми беше нещо като свръхчовек — факлоносец, готов да защитава делото на верността на бойното поле. „Фанатична“ вярност несъмнено е единственото определение, подходящо за случая, защото всяко друго, означаващо доброта или съчувствие, би изопачило точната представа.

Майка ми не беше добродушна, нито състрадателна, тя беше непримирима и неумолима като защитница на верността. Тя отсъждаше веднага и направо, не допускаше противоречие. Беше снизходителна или задържаше присъдата само ако ставаше дума за някакво провинение спрямо закони, които тя самата смяташе за отживелица. Но минаваше с развети знамена в лагера на толерантността, ако усети в основата на объркването истинско чувство. Тогава тя не разрешаваше да се говори за вина и да се съди. „Под натиск — казваше тя — напълно е възможно човек да си изпусне юздите и да изгуби посоката на чувствата си.“

Трябваше много рано да се науча да държа юздите. Колко силно трябва да обичаш, колко търпение трябва да имаш, за да приучиш някого към такива нравствени понятия, които правят радостта по-дълбока и облекчават сърцето на зрелия човек от някои грижи. Първият от тези уроци е един здравословен принцип, задължителен за следване: ако отстъпиш пред чувствата си до такава степен, че да те завладеят, ще се превърнеш в мъчение за околните. А да си мъчение за околните и безсрамно да привличаш тяхното внимание върху себе си, за майка ми несъмнено беше най-недостойна проява на лошо поведение. В това аз бях също толкова убедена, колкото и тя. Беше ми станало втора природа здраво да държа юздите.

Костите и зъбите ми бяха увредени поради лишенията на войната. Но майка ми вярваше в силата на своята утроба, вярваше, че е успяла да натрупа достатъчно резерви у своята рожба за през оскъдните военни години. „Нищо им няма на зъбите ти — казваше тя, докато ги миех. — Ще издържат.“ И сякаш за да убеди сама себе си, добавяше: „Всичко зависи от произхода.“ Тя твърдо вярваше в значението на произхода или на „породата“, както обичаше да го нарича. И заминаваше да прибере оскъдните дажби мляко, сирене и месо, за да ги даде на майка си. Моята прекрасна, изящна баба получаваше лъвския пай от всяка дажба, с предимство пред всички останали членове на семейството.

Тя не само беше най-красивата от всички жени, беше и най-елегантната, най-очарователната, имаше славата на най-изисканата дама. Косата й беше тъмночервена, кадифените й очи бяха с променлив цвят. Беше висока и стройна, духовита и весела. Омъжила се бе седемнайсетгодишна и никога не беше изглеждала дори с един ден по-възрастна, отколкото смяташе за необходимо. Носеше скъпи дрехи и даже ръкавиците й се изработваха по мярка. Даваше тон в модата, без да го желае и без да се интересува как се обличат другите. Обичаше конете и яздеше всяка сутрин. Понякога минаваше край нас, преди да тръгна за училище, целуваше ме набързо през воала си, който ухаеше на утринен въздух и парфюм. Майка ми никога не критикуваше нейното поведение, дори когато тя нарушаваше строгия ми дневен режим. Баба ме отрупваше с любов, нежност и подаръци. Тя пробуди у мен вкус към красивите неща: към картини, кутийки за лекарства от фирмата „Фаберже“, към коне и коли, към перлите, топли и бледорозови около бялата й шия, към рубините по ръцете й. Вдигах обувките й на малкия си пръст, а тя казваше: „Трябва да са точно толкова леки.“ С любопитство очаквах французина, който идваше в началото на всеки сезон, за да вземе поръчката й за нови обувки. Той носеше и много чифтове за проба, но тя не ми разрешаваше да присъствам, като казваше: „Училището е по-важно. Пък и пробването на обувки е сериозна работа.“ В своята изисканост тя беше реална и непроницаема едновременно, привлекателна, хладна, изкусителна. В любовта си беше съвсем различна. Обилно даряваше с нея обектите, които са я предизвикали, но винаги с мярка. В грижата й за хората, които обичаше, имаше точно толкова страст, колкото и в любовта й.

Когато трябваше да звънна пред пътната врата на баба, мама ме щипеше по бузите толкова силно, че се разплаквах. Не искаше да я тревожи с моята бледност. И ето че тя вече тича надолу по широката стълба, тясно вталената й рокля шумоли. Повтаря името ми, коленичи пред мен и щастлива ме люлее насам-натам. Говорехме си само за приятни неща, никога за писма от фронта, за войната и скръбта. Майка ми взимаше необходимите мерки, за да държи настрана от майка си всички грижи и неприятни събития. В постоянното спазване на този принцип тя очевидно влагаше голяма част от енергията си. По пътя към къщи обикновено мълчеше. Понякога ме погалваше с ръка по лицето, притискаше главата ми към себе си и се опитваше да влезе в такт с моята крачка.

В деня, когато пристигна телеграмата и майка ми замина, вкъщи дойдоха двама от по-големите ми братовчеди и една леля. Аз поддържах домакинството както трябва, опитвах се да бъда добра домакиня, без да занемарявам обичайните си задължения. Майка ми отпътува с разрешение на главното командване за руския фронт, за да „дари с утеха“ своя мъж, както се казваше в телеграмата. Той беше тежко ранен и не можеше да пътува. Когато майка ми се върна, той междувременно издъхнал от раните си. Воалите й се спускаха от вдовишката шапка върху лицето и по черната рокля. Щом настъпи зимата, тя отново замина, за да го прибере от чуждата земя. Трябвало е да го види, да го разпознае, след което го отнесла в града на неговата майка. За нея майчината любов стоеше по-високо от съпружеската. Предостави го на майка му да го погребе близо до себе си. Вече бяха загинали повечето мъже от нашето семейство. Ограбените жени и вдовици се събираха вкъщи: майка ми им оказваше физическа и психическа подкрепа с воля и нежност.

Според нея тялото трябваше постоянно да се подхранва и тя минаваше от стая в стая с чаши бульон и билков чай. От всички месни дажби първо задължително се извличаше бульон, който понякога се застройваше и с яйце. Билковият чай беше ароматна смес, успокояваща нервите и действаща сънотворно.

Когато през пролетта дойде време за голямото чистене, майка ми включи в него всичката работна ръка, която беше на разположение. Младите и старите лели, по-големите ми братовчедки — в черно до китките, само ръцете им бели — се катереха на подвижни стълби, стържеха, лъскаха и триеха, закачваха пердета, през които просветваше унилото априлско слънце. Вече не беше толкова тихо на вечеря, както преди, чуваха се разговори и дори смехове. Въпреки неизменната дневна програма нещо в ритъма и атмосферата се беше променило. Майка ми ходеше много по-бавно, дори когато се звънеше на вратата. Движеше се спокойно, почти лениво, и държеше главата си като уморен човек; не се ослушваше вече, не стоеше в очакване както по-рано. Държеше се така, сякаш в съседната стая някой спи. Тъй като тя никога не говореше за болките и страданието си, човек можеше само да се досеща колко й е тежко. Понякога се събуждах нощем и я намирах заспала облечена до леглото ми. Не бях наясно защо изпитвах радост… Чувах майка ми да казва: „Да можех да спя…“ и отговора на леля ми: „Войната ни отне съня.“

Войната сякаш нямаше да има край. Мирът беше нещо отдавна изгубено; бяхме престанали да градим планове за мирно време. Все по-рядко печелехме победи. Затова и войната се проточи. Трябваше да сме непобедими, за да приключим войната. Молитви за победа, молитви за мир, молитви за мъртвите — мъртвите, които вече не помнехме съвсем точно. Отдавна ни напуснаха, не бяха тук, преди да умрат, не са тук и сега. Знаем, че са мъртви. Ако не ни бяха казали, никой нямаше да тъгува. По-лесно е да кажеш истината, отколкото да бъдеш деликатен с женското сърце. Чудех се как бих могла да облекча болката на близките си — но нищо полезно не можех да измисля. Съзирах фалш в много неща, които бях свикнала да приемам безкритично и с респект. Нямах време да разсъждавам върху тези объркани разкрития. Училището ни ангажираше изцяло, поглъщаше и време, и внимание. Ставах все по-бледа и по-уморена. След ядене се налагаше да поспя. Заспивах с удоволствие, щом си легнех, но това нарушаваше реда в следобедните часове, предназначени за подготовка на уроците. Следобедът беше твърде кратък: започваше в един часа и свършваше в седем — времето за лягане. И така беше до края на училището. Сънят преди полунощ бил чудотворно средство. Майка ми беше убедена в това. И аз, като всички деца по онова време, бях недохранена. Но ранното ми лягане беше задължително не само по тази причина. Майка ми твърдеше, че тя също си лягала в седем часа и че, доколкото си спомня, е спазвала това правило до деня на сватбата си. Заявяваше го с известна гордост, от което си правех извода, че има поне едно нещо, свързано със собствената и личност, с което да се гордее. Ранното ставане беше разрешено за дописване на недовършени домашни. Сънят сутрин не бил чудотворен. Месеци наред си приготвях домашните преди съмване. Трепереща от студ и умора, при светлината на една газена лампа; трябваше да пестим ток, за да спасим страната си.

Наистина бях бледа, слаба, но инак силна и здрава. Ядяхме рапица сутрин, обед и вечер. Мармалад от рапица, сладкиш от рапица, супа от рапица, салата от рапица и изобщо рапица в десетки варианти. Никой не се оплакваше от еднообразието или вкуса на храната. Най-малко ние, децата. Имаше и картофи сутрин и вечер, а и следобед, ако бях гладна. Картофите, топлите радости на детството. Имаше бели, сладки и хлебни, лесни за ядене, лесни за храносмилане. Нямаш стомашни болки колкото и да изядеш, а оставаха топли в чинията дори когато всичко друго вече е изстинало. Нямаше мляко. Не ми и липсваше. Не познавам някое момиче, на което да е липсвало. Пиехме така наречените лимонади, подсладени със захарин, когато бяхме жадни през лятото. Тъй като на обед или на вечеря нищо не се пиеше, не чувствахме липсата на млякото или на някое друго питие. Сутрин имаше какао, разредено с вода, а иначе пиехме просто вода. Ако бяхме някъде на гости, минаваше за лошо възпитание да си поискаш нещо за пиене.

Самодисциплината трудно се усвояваше. Но всеки помагаше, всеки възпитаваше и ни поощряваше. Възрастните бяха умерени във всичко, майсторски се владееха, бяха блестящ пример за нас. Това, че си научил нещо, се смяташе за напълно естествено: нямаше заповеди, но нямаше и овации при постигнат успех. Имаше още една формула, с която майка ми приключваше всеки спор, ако не смяташе за нужно да го продължава: „Един ден ще ми благодариш за това.“ Вътрешно аз не преставах да споря, защото идва една възраст, в която не можеш да не спориш с хората, които създават законите. Не за основните неща — разбира се, че не, — а за досадните делнични занимания и задължения. Поради войната много правила и закони не бяха вече в сила; в сила бяха извънредните разпоредби. Фактът, че нас ни възпитаваха като в мирно време, често ни караше да се съмняваме в познанията на възрастните за човека и в здравия им разум; клатехме глава и се чувствахме едновременно пораснали и мъдри, безпомощни и малки.

Защо примерно майка ми толкова държеше да затяга връзките на обувките ми; за мен това беше напълно без значение. Дори когато бях стегнала връзките догоре тя не се отказваше да пристегне всяка кръстоска още веднъж с енергичните си пръсти, чак до последната, и да завърже краищата отново. „Глезените трябва да са тънки, когато станеш голяма; сега е времето да се погрижим да не надебелеят.“

Не споделях интереса й към глезените. Не ми беше приятно обувките ми да са стегнати догоре. Но гледах на глезените си като на нейна собственост; ако правех нещо за тях, то беше само за да й доставя удоволствие. Тънките глезени, както и тънките китки, бяха свързани с „породата“, на която тя толкова държеше. Обичах тази почти детинска черта на майка ми; така я усещах по-близка, и то точно когато беше започнала да се оттегля в своето мълчание и смехът й почти бе изчезнал.

Мислех си, че трябва да е цяло нещастие, дето приличам на баща си. Ала тя наричаше това щастие. Деца, които приличат на бащите си, били късметлии. Баща ми — едра, импозантна фигура, мирис на обработена кожа, лъснати ботуши, камшик, коне — спомените ми са неясни, размити. Силата му без съмнение се дължеше на смъртта. Без съпротива приемах силуета на този образ всеки път, когато ми напомняха за него. Повечето от моите съученички нямаха бащи, те не ни и липсваха, смътно знаехме, че завинаги са си отишли от нас.

Живеехме в свят на жени. Малцината мъже, които се случваше да видим, бяха стари или болни и изобщо не бяха мъже. Истинските мъже бяха на фронта и се биеха. Биеха се, докато паднат. Говореше се, че трябвало да минат много години след войната, преди да се появят отново мъже. Толкова бяхме свикнали с живота сред жени, че понякога се питахме дали е желателно присъствието на мъже в обичайната ни среда, мъже, които отново да поемат кормилото и ролята на господари в къщата. Жените, изглежда, харесваха живота си сред жени, наглед бяха спокойни без своите мъже.

Посещението на братовчеда на една от моите лели, който на минаване през града, на път от Източния за Западния фронт, прекара една вечер у нас, потвърди правотата ми. Внезапно у дома настъпи безпокойство, суетене нагоре и надолу по стълбата, резки гласове, нетърпеливи думи и жестове, нервни упреци, тракащи съдове много преди времето за ядене, безредие през целия ден. Братовчедът ме погледна, вдигна ме на ръце, целуна ме силно и продължително и ме пусна на земята. Железният кръст на гърдите му се закачи за роклята ми, изтегли нишка от плата и така ни свърза. Погледнах мама едва когато нишката се скъса, а братовчедът се обърна и каза: „Но къде са другите да поздравят войника?“

Лицето на майка ми издаваше, че нещо не е наред. Каза: „Тя расте, Джон.“

„Да, знам“, отвърна братовчедът. Колко тъпо прозвуча. Ни в клин, ни в ръкав майка ми заяви, че съм растяла. Гласът й се сниши, но не от раздразнение. Беше нещо, което не бях чувала преди. Тя мушна ръката си под тази на братовчеда и отмина с него нататък, гласът й постепенно затихваше, докато тя вървеше с него през вестибюла. Пиеха чай в градината. Аз си пишех домашните и чувах братовчеда Джон да се смее. Гласът му гърмеше или поне на мен така ми се струваше. Затворих прозореца. Преди да си легна, обиколих да кажа любезно „лека нощ“ на всички — освен на братовчеда Джон. Внезапно имах чувството, че няма да е естествено да направя реверанс пред него. Само му подадох ръка. Той я пое, потупа ме по бузата и продължи да разговаря с майка ми. Всички трябва да са били доволни, когато си замина. Бяха останали пепелници, пълни с фасове, и пепел по пода. Сиви ризи плуваха в един леген в пералнята, натопени в мътна вода с парченца зелен сапун. Гърбът и ръкавите, издути от въздуха, се подаваха над водата. Натиснах с пръст ръкава, но той отново изскочи. Внезапно ми просветна, че се перат ризите на братовчеда Джон, за да му бъдат изпратени на фронта. Идеята ми се видя толкова гротескна, толкова идиотска и жалка, че изтичах на тавана, свих се в любимия си ъгъл, напълно отчаяна, и заплаках за моя братовчед Джон, за сивите ризи, за окопите и войнишките колети, опаковани от жени с размътено съзнание от надежда и окаяно упование. Войните от учебниците по история, всички войни, които съм учила — с техните причини, начало и край, никога не са ме интересували особено. Заучавах годините, както заучавах числата за началото и края в управлението на кралете. За религиозните войни мозъкът ми напълно отказваше и само автоматично заучавах годините. Да убиваш от религиозни подбуди — това не се побираше в разума и аз пропъждах всяка мисъл, свързана с тях, както с ръка се пропъжда оса.

Не бях осъзнала напълно и войната, на която сама бях свидетел, до онази вечер. Войникът вкъщи, въздухът, който той донесе и остави след себе си, бавните му стъпки, отекващи в салона, височината му, опасността, от която идваше и в която се завръщаше, след като ни напусна, целувката, която бях усетила, сивите му ризи, убеждението, че няма да се върне никога вече, всичко това ме накара за първи път да видя ясно войната. Като че ли бях живяла в някаква мъгла, свивах се в раклата и плачех върху коленете си.

— Плача заради войната — отвърнах на мама, когато се наведе над мен.

Тя ме взе на ръце и каза: „Войната скоро ще свърши. Измий си сълзите.“

Не можех да видя добре лицето й в тъмното, но гласът й звучеше сякаш през усмивка.

Седмица по-късно раздавачът донесе едно пакетче от фронта. Братовчедът Джон ни изпращаше шест консерви с американско мляно месо.

„Не вярвайте, че сме го конфискували, пишеше той. — Войната е с лоши изгледи за нас, но момчетата от другата страна на окопите, изглежда, ни съжаляват. Нощем, когато спрат престрелките, те хвърлят консерви към нас.“

Вкусът на това мляно месо остана за мен незабравим и ненадминат.

Една от любимите ми пиеси, които изпълнявах на цигулка, беше Серенадата на Тозели. Страшно я харесвах и я свирех всеки път преди и след упражненията си по цигулка. Майка ми често идваше до вратата и ме слушаше. Понякога влизаше при мен, сядаше на пианото и ме съпровождаше с няколко акорда. Наказах се по-жестоко от всеки друг с решението до края на войната да не свиря Серенадата на Тозели.

Вместо нея свирех Приспивната песен на Годар. Колкото по-сладки бяха мелодиите, толкова повече ги обичах. Разучавах ги сама и тъй като никога не ги бях чувала от друг, имах своя самостоятелна интерпретация, пълна с меланхолия. Учителят ми по цигулка не почиташе особено сладките мелодии, но той казваше, че имам подчертан талант на цигулар. На майка ми това доставяше най-голяма радост и тя ме хвалеше при най-малкия напредък.

Обичах да свиря на цигулка; харесвах скръбния звук на струните, но монотонните упражнения не ми бяха приятни.

С пианото беше съвсем друго. Учителката ми по пиано обичаше Шопен, Брамс и много познати и непознати композитори. Известните бяха достатъчно, за да запълват уроците и часовете за упражнения. Останалото време използвах за трениране на пръстите, което беше много по-лесно, отколкото на цигулката. Тоновете си бяха там, нямаше нужда от чародейство, за да ги извлечеш. Само удряш клавиша и не може да има никакво съмнение, че тонът е чист. А при свиренето на цигулка изпитваш постоянен страх за чистотата на тона и само гледаш дали учителят ще кимне одобрително. Най-лекият натиск на пръста можеше да промени напълно един тон. По клавиатурата окото води пръстите по сравнително голямото поле от слонова кост и човек се осланя на чукчетата, които безпогрешно удрят съответните струни, нито по-високо, нито по-ниско.

Ако бях учила пиано вместо цигулка, вероятно щях да стана пианистка. Макар че свирех на цигулка и малко или повече се справях добре с всички трудности, не можех да си представя, че ще стана професионална цигуларка.

Вероятно за да подтикне моето честолюбие, учителката ми обичаше да говори за сценична слава, за известност в света на музиката, която не се купува и не може да се фалшифицира, а се постига само с работа, работа и работа. Тя беше бледа, слаба и висока дама с красиви ръце и много дълъг нос. Когато свиреше на цигулка, главата й беше само един нос, а от лявата страна — цигулката.

Тя ме поглеждаше и казваше: „Виждаш ли, когато не си одарен с красота, животът не е лесен; но в царството на музиката, както и да изглеждаш, можеш с любов, талант и всеотдайност да намериш път, постлан с рози.“

Бях сигурна, че има не само себе си предвид, но и мен. Не бях хубава, знаех го много добре и се радвах, че тя разговаря така с мен.

Казваше се Берта и точно така изглеждаше. Нещо като птица, която се казва Берта, или като някоя лисица на име Берта. Косите й бяха най-хубавото нещо по нея — червеникавокестеняви. Макар че години наред ми преподаваше уроци по цигулка (едва след войната имах учител), така и не узнах дали и тя като другите е загубила брат и приятели. Никога не говореше за себе си. През зимата, когато идваше вкъщи, най-напред си стопляше ръцете, триеше ги една в друга, духаше в тях и обхващаше чашата с чай, която внасях в стаята за музика още преди да е дошла.

През лятото ми подаряваше цветя, които отглеждаше в сандъчета на балкона си, или някой домат, с който особено се гордееше. По Коледа донасяше зелена, розова или светлосиня чаша, добре увита, и ми я даваше с думите: „Остави я за майка си под елхата, да видим дали ще познае от кого е подаръкът.“

Всъщност фамилното й име беше Глас^[3] и тя все се питаше дали майка ми ще се сети за това. Никога не се осмелих да попитам дали задава тази гатанка и на другите си ученици. Тя първа подхвърли на майка ми идеята да стана цигуларка, когато порасна.

Учителката ми по пиано беше закръглена добродушна дама. Когато свирехме валс на четири ръце, тя се усмихваше и с възторг отмяташе глава назад. Беше миловидна и затова никога не споменаваше предимствата и неизгодните страни на хубавата външност. Имаше само неомъжени дъщери и всичките й роднини бяха жени. Тя беше единствената ни позната, която нямаше мъж на фронта.

Бях сигурна, че това е причината за доброто настроение и смеха й. Майка ми казваше: „Не, такава си е по рождение; и след като няма мъж на фронта, просто си е останала каквато си е.“ От нея майка ми получаваше собственоръчно ушити забрадки с изрисувани върху тях върбови реси и първите тактове от един Шопенов валс. Бяха ужасно твърди и от една Коледа до друга боята се олющваше, та оставаха празни места в мелодията. Майка ми се отнасяше с уважение към всичките ни учителки и никога не критикуваше техните похвати, методи или навици, да не говорим за подаръците. Забрадките, увити в копринена хартия, се съхраняваха грижливо, а цветните чаши тя поставяше най-отпред във витрината за стъкло, готова по всяко време да ги извади оттам и без да й мигне окото, да твърди, че са в постоянна употреба.

Имах още една учителка, която нито идваше вкъщи, нито носеше подаръци, но пък за всеки празник ние й подарявахме нещо. Това беше учителката ми по гимнастика. Тя приклещваше главата ми в един кожен нашийник със специални каишки за брадичката и челото и ме закачаше за тавана на физкултурния салон, където трябваше да вися, както ми се струваше, цяла вечност.

Спасена накрая, трябваше да лягам върху маса, където с помощта на някаква сапунена пяна бивах подложена на масаж. Всички ученички минаваха през тези упражнения за опъване на гръбначния стълб и врата или е други думи — за отстраняване на възлите в ставите и сухожилията ни, получени от неправилна стойка и изкривено сядане.

Учителката по гимнастика имаше голям тъмен кок на тила, носеше черна блуза и плисирана пола, имаше освен това пронизителен глас, който броеше до три: „Едно, две, три, едно, две, три, едно, две, три!“ За нея ние бяхме само тела, които висят от тавана като колбаси в камера за опушване, и към всички се отнасяше еднакво.

Стойката беше много важна за едно здраво тяло. Вярвахме, че е така, но не можехме да понасяме висенето. Във всеки случай по пътя към къщи всичко това вече не ни изглеждаше толкова страшно; бяхме изпълнени с живот и добро здраве.

За да се закръгли хорото на учителите: имаше и една дребна жена с миша физиономия, която два пъти в седмицата ми преподаваше плетене с една и две куки и която, като си тръгваше, прибираше в собственоръчно изплетената си червена чанта яденето, приготвено от майка ми за нея. Откъде мама успяваше да получи всичко това, за мен беше една загадка. Знаех само, че си има тайно кътче за нещата, предназначени за скриване.

Учителката се казваше Марта. Веднъж, когато тя си тръгна без обичайния си товар, майка ми извика след нея: „Марта, Марта, ти отлитна!“ — началото на една ария от операта на Флотов „Марта“. Това беше един от редките мигове, в които съм видяла Марта да се усмихва. Тя изкачи обратно стъпалата до входната ни врата и през усмивката се показаха острите й зъби, които изглеждаха доста захабени.

Когато мама ми купи лютня, кръгът се попълни с една кова учителка. Тя беше различна от другите във всяко отношение. Беше млада, със сламеноруса коса, сплетена на плитки, носеше селски ризи, поли и черни вълнени жилетки, говореше на силен баварски диалект. Живееше при една своя болнава сестра, омъжена за лекар в нашия град. Той, разбира се, беше на фронта.

Тя се казваше Мариане и изглеждаше като да не знае нищо за войната. От нейната лютня висяха десетки цветни панделки — в това имаше нещо весело, каквато беше и самата тя. Пееше народни песни и аз харесвах ясния й силен глас. С въодушевление започнах да събирам панделки за моята лютня. Имаше рисувани и бродирани, а върху някои бяха изписани текстове на песни и стихотворения. Когато бяха много, изглеждаха като букет от полски цветя, поклащан от лек ветрец, в зависимост от положението на лютнята, докато, свириш. Започнах да пея малки баварски и австрийски песни, а звучните акорди подкрепяха слабия ми глас, на който не достигаше дъх. Много ценно време прекарвах замечтана с моята лютня. „Щом мечтаеш, всичко е наред — казваше майка ми. — Но никога не стой без мисъл в главата“.

Лютнята беше тъмнокафява, лакирана, обточена с тясна черна ивица. Обичах я и я прегръщах всяка вечер преди лягане. Усещах се виновна пред цигулката си, тъй като към нея не бях изпитвала същите нежни чувства, но на цигулка се свиреше по-трудно, а и тонът й не беше толкова плътен.

Успях да се порадвам на детството си. Майка ми беше истинска крепост, която даваше отпор на всичка бури, връхлитащи върху нея и нейните принципи; винаги сама, тя устояваше на всички трудности.

Наближаваше краят на войната. Тогава нищо не разбирах от политика. Ходехме на училище, на уроци, на концерти, на литературни семинари — нищо не трябваше да прекъсва процеса на възпитание.

Имах чудесно детство, въпреки че нямах баща и младите ми години бяха засенчени от войната. Младостта ми беше прекрасна! Учеха ме и ме възпитаваха, без да ме разглезват с „хубави неща“, така че, както казват днес, бях „добре подготвена“. Вероятно това се дължеше и на факта, че тогава децата ги държаха настрана от войната и от нейните последици.

Добре си живеехме — благодарение на майка ми. После дойде време, когато майка ми и лелите ми започнаха да си шушукат и с подозрителния си слух долових думата „интернат“. Тогава ходех с гувернантката си в дома на новия учител по цигулка, със самата цигулка под мишница. Гувернантката беше англичанка; с нея трябваше — не без отвращение — да уча английски, защото училищните ми знания по този език се смятаха за недостатъчни. Беше мила, но аз не я обичах. Разбирах обаче, че тя изпълнява задължението си. Чакаше ме в преддверието, докато свърши урокът; жената на учителя й поднасяше чаша чай. Сега трябваше да свиря много повече отпреди, това ставаше за сметка на другите ми занимания и отнемаше много от свободното ми време. Бяха останали часовете по пиано и гимнастика, а също разходките в дни, когато не ходех на урок по цигулка.

Тъй като вечер трябваше в седем да съм в леглото, дните бяха къси. Малко вечери се изплъзваха от това правило и те бяха моите „блянове под дъгата“, които ставаха реалност в концертите и театралните представления. Гледах всички класически пиеси, Шекспир, гръцки трагедии, всичко, което се смяташе подходящо за младите ни мозъци; понякога и опера. Войната свърши и животът отново стана „нормален“. Този израз за мен не означаваше нищо, защото така и не бях разбрала какво е „нормален“ живот.

Вкъщи стана тихо. Майка ми все още ходеше в траур, но без воал. Всички вдовици свикнаха със съдбата си и сълзите изсъхнаха. Но остана една почти незабележима печал, някакво примирение, което може би само аз усещах. Скръбта е лично преживяване, това ми беше известно. Тъй като бях присъствала на много погребения (все по протестантски ритуал), смятах, че човек не плаче, когато не е сам.

По-късно присъствах на много еврейски погребения. И стигнах до убеждението, че еврейските обичаи несъмнено са по-човечни от нашите. Скърбящите могат да плачат открито, без да потискат болката.

Аз бях възпитана иначе. Такава съм и днес: следовница на прастар принцип — да бъда жена, която не изважда на показ интимните си чувства и която обитава пространство със собствени закони, недостъпно за другите.

Интернатът от смътна заплаха се превърна в реалност. Бях изпратена във Ваймар, града на Гьоте, моя идеал. През всичките години на учение там се молех пред олтара на Гьоте. Не е чудно, че неговата философия ме е съпътствала през целия ми живот. Имах нужда от баща и ето че се вкопчих в Гьоте. Когато ми казаха, че ще ме изпратят във Ваймар, бях щастлива, макар че мисълта да напусна дома ме докарваше до болка и отчаяние. Но послушно се подчиних както винаги.

Училището беше студено, улиците ми бяха чужди, мирисът беше различен от онзи, с който бях свикнала в големия град. Нямаше я мама, нямаше никого, когото да познавам, нямаше убежище, където да си поплачеш скришом, никъде топлина.

Спяхме по шест в стая. Понасях това по-трудно от другите ученички. Бях свикнала със собствената си стая, с личното си пространство. Естествено, този начин на възпитание в интерната има своите предимства. Но това го разбираш едва по-късно. А дотогава страдаш, лежиш, без да можеш да заспиш, нещастен си, иска ти се да извикаш майка си. Искаш да си у дома.

Накрая обаче свикваш, потискаш копнежите и започваш да разчиташ единствено на себе си. Научаваш се да си изпълняваш задълженията, без да се поддаваш на чувства, отвращение или раздразнение. Следваш предписанията. Вървиш по улиците под строй, винаги по двама, (не знам защо винаги бях в предната редица), минаваш покрай свободни хора, които се връщат от покупки или бъбрят по уличните ъгли — и отново си отчаян, чувстваш се изоставен. Четяхме „Страданията на младия Вертер“. Плачехме, а ни се искаше — както мнозина правят днес — да крещим от радост, радост от това, че един толкова велик човек така добре знаеше какво става в душите ни. Всички млади хора живеят с чувството, че никой не ги разбира. Така е от векове. Естествен стадий от развитието на човека. Нищо ново, с една дума — и в моя случай също. И все пак, докато се премине през тези „болки на растежа“, едно поетично или сантиментално ръководство много помага.

Разказвам всичко това, за да предам какво изпитвах тогава.

Но тъй като имах възможност да бъда във Ваймар, където е живял моят идол, постоянно усещах цялото си младо същество преизпълнено с възторг и въодушевление. Моят идол сякаш озаряваше жизнения ми път с божествена светлина и ме пазеше от тъмни и принизяващи изживявания.

Гьотевата мъдрост ме водеше — тогава, както и днес. Нищо не можеше да ме обърка или да ми причини страдание. Неговият град беше мое пристанище, неговите къщи станаха мои къщи. Ревнувах жените, които е обичал. Страстното ми възхищение от Гьоте беше в основата на всичките ми чувства.

Някои мои „биографи“ твърдят, че съм била родена във Ваймар. Грешат. Но с духа на това място ме свързва „родство по избор“.

Във Ваймар почти всеки живееше малко или повече под магията на Гьоте. Къщата му на Фрауенплан, лятната му вила, домът на госпожа фон Щайн бяха за нас нещо като Лурд за някои католици: всеки ден ги обикаляхме и като богомолци търсехме пречистване на душата. Това заслепение, или който както иска да го нарича, имаше стойност, защото изразяваше отношение към един голям поет и философ — не припадахме, както днешната младеж, по естрадни певци, поп музиканти и други подобни.

Освен това Гьоте ни правеше неуязвими срещу всички изкушения, които могат да накърнят сърцето, тялото или душата на едно младо момиче. Възпитанието ми и влиянието на Гьоте изградиха моралните ми принципи, на които останах вярна през целия си живот. Който от нас изучаваше музика, получаваше правото да ходи три пъти в седмицата на опера. Така изживявахме всички радости на вълшебния свят с блясъка на светлините, с магията, със зашеметяващите гласове и нежния звук на цигулките: всичко, което се съдържаше в явлението театър и в музиката, с една дума — блянове, превърнати в реалност.

Това време от моята младост беше самото съвършенство; всичко, което прави младостта красива, се изсипваше върху нас; не допускахме, че никога отново няма да ни се предостави подобно изобилие от радост. И въпреки това смятах за свое задължение да му се наслаждавам всяка минута.

Всяка трета седмица пристигаше майка ми. Измиваше ми косата и „въвеждаше ред“ в стаята ми, която и без това винаги беше подредена. Нямаше душове, затова тя употребяваше кана с вода, за да изплаква многократно косата ми, докато водата започне да се стича съвсем бистра.

Днес човек трудно може да си представи как една майка може да пътува до друг град само за да измие косата на дъщеря си. Но моята майка много се гордееше с косата ми и искаше да се запази хубава. В това отношение тя ми нямаше никакво доверие. Косата ми наистина остана така хубава и съм сигурна, че майка ми има значителен принос за това. Подсушаваше я с кърпи и ме пращаше да седна в салона, като я оставяше влажна и свободно разпусната, а лицето ми беше червено от цялото това миене и триене.

Плачех, когато ми казваше „довиждане“.

И други майки идваха на посещение, те също миеха и триеха. Очаквахме този ден винаги добре измити. Но какво беше нашето миене пред тяхното триене!

Въпреки носталгията ми по дома бях истински щастлива благодарение на музиката. В часовете по другите предмети ми беше монотонно и скучно. Бях зле с математиката, и до днес е така. Удаваха ми се историята и езиците.

И ето че дойде съдбоносният ден: краят на гимназията и часът на избора — да остана и да продължа учението си или да напусна интерната?

Майка ми пристигна и тъй като учителят ми по цигулка и пиано „гарантира“ за моите способности, бях преместена в друг пансион, пак във Ваймар, в който можех да живея и да продължа музикалното си образование.

Сега животът ми стана още по-хубав. Можех да се упражнявам колкото ми се искаше или колкото беше нужно и разполагах свободно с цялото си време. Сама си определях дневната програма. Естествено, разрешавах си всякакви концерти, опера и театър, посещавах библиотеките и правех продължителни разходки. Пишех на майка си редовно и тя правеше същото. Но не след дълго отклониха вятъра от платната ми.

Майка ми пристигна неочаквано във Ваймар, за да ме прибере обратно в Берлин. Трябва да се е страхувала за мен; поне видът й беше такъв. Почти не отговаряше на въпросите ми. Вероятно се е тревожела за здравето ми, за което вече нямаше възможност да се грижи; вероятно се е опасявала и за моралното ми здраве — съвсем сама в чуждия град.

Даде ми време да се сбогувам с приятелките си, с учителите и някогашните съученички — тъжна отидох за последен път и до лятната вила на Гьоте.

Тъй като бях свикнала да се подчинявам, не направих никакви възражения. Мълчаливо потеглих към къщи.

Беше намерен нов учител по цигулка, професор Флайш от Музикалната академия. След много прослушвания, които ми се видяха безкрайни, той ме взе за ученичка.

Започна друг живот. Бах, Бах, Бах — нищо, освен Бах. Осем часа на ден упражнения; това докарваше и мен, и почти всичките ми съученички до отчаяние. Бях първата, която не издържа.

Лекарите намериха обяснение за болката: възпалено сухожилие в безименния ми пръст. Поставиха ми ръката в гипсова превръзка. Соло сонатите на Бах бяха виновни…

Това беше тежък удар за мен. Разбрах, че никога няма да стана първокласна цигуларка, че не мога да бъда „концертираща артистка“. Майка ми сигурно е страдала още повече. Скъпата цигулка, която ми беше купила, лежеше в черния калъф, увита в коприна. Още една нейна мечта беше рухнала.

Сега за първи път в младежките си години се намирах в състояние на бездействие. Преподаваха ми наистина, но вкъщи, ала това не беше от такова значение, както някога в училище. Продължавах да чета Гьоте, сякаш се страхувах да не се прекъсне веригата, която ме свързваше с него. И тогава един ден открих Райнер Мария Рилке. Казах „открих“, защото в училище не ни бяха запознали с неговите произведения. Сега имах нов бог, втория, в когото вярвах.

Wer jetzt weint irgendwo in der Welt,

ohne Grund weint in der Welt,

weint uber mich^[4]…

Стиховете му за мен бяха толкова прекрасни, че много от тях научавах наизуст и многократно ги произнасях на глас. Майка ми постепенно се утеши. Тя се надяваше, че ръката ми напълно ще оздравее. Според нея не биваше да „не правиш нищо“. Все повтаряше: „Прави нещо!“, щом ме завареше да мечтая със зареян поглед. И днес чувам гласа й и вечно „правя нещо“, постоянно правя нещо.

Дойде денят, в който ми свалиха гипса. Ръката ми подпухна и се отпусна неподвижно в скута ми. Мълчаливо бях вперила поглед в нея.

Обърнахме се и към други лекари — но те се съмняваха, че ще мога отново да свиря.

През тези дни имах нужда баща ми да е до мен, а мисля, че майка ми също имаше нужда мъжът й да е до нея, за да й каже какво да прави.

Колкото и странно да звучи — разрешението намерих аз. Този път не беше майка ми, тя, изглежда, не беше и особено доволна от това разрешение.

Реших да опитам в театъра. Струваше ми се, че това е единственото място, където можеше да се извлече истинската стойност от красотата на езика.

Окончателно се разделих с цигулката. Обясних на мама, че в театъра просто ще направя „опит“.

Имаше една известна театрална школа в Берлин, школата на Макс Райнхард. Отидох там „да ме прослушат“. Избрах си ролята на Момичето от „Глупакът и Смъртта“ на Хуго фон Хофманстал, защото ми бяха казали, че Рилке не бил достатъчно ефектен за рецитиране. С цялата си наивност отидох на прослушването. Не бях единствената.

Неколцина възрастни господа седяха в дълбоки кресла и ни изпитваха със строги погледи. Струваше ни се, че това трае цяла вечност. Бяха избрали Молитвата на Гретхен от „Фауст“. Когато дойде моят ред, ме посъветваха да коленича. Видя ми се доста неуместно да коленичиш в обикновена стая и се поколебах. Тогава един от преподавателите подхвърли възглавница пред краката ми. Не разбрах какво означава това, погледнах господина и попитах: „Защо ми е?“ Той отвърна: „За да можете да коленичите върху нея.“

Бях смутена, защото, доколкото знаех, Гретхен не е имала възглавница, когато се е молила в църквата.

Но все пак коленичих и произнесох текста, макар възглавницата да ми пречеше.

На следващата сутрин трябваше отново да се явя в школата на Райнхард. Там имаше толкова момичета, като че ли бяхме отново в училище. Едно от момичетата се казваше Грете Мозхайм; заговорихме се плахо. Впоследствие тя стана много известна актриса. Но тогава се опитваше — както и всички ние — да привлече вниманието на преподавателите.

Фактът, че ни приеха в школата на Райнхард, вече означаваше крачка напред. Бяхме си избрали „опасна“ кариера, както казваха, но точно предизвикателството ни привличаше.

Опасно или не — беше чудесно. Работата никога не ни дотягаше. Опитвахме се да изпълняваме точно и най-трудните наставления на преподавателите и да усвояваме техните познания. Учехме упорито.

Всеки ден докладвах на майка ми какво сме постигнали или сме се опитали да постигнем, а тя търпеливо ме изслушваше. Както всички млади хора, бяхме зле осведомени. Стремяхме се към някаква далечна мъглява цел.

Школата се намираше на горния етаж в един от театрите, собственост на професор Райнхард. Професорът така и не видяхме никога, но изпитвахме към него огромно страхопочитание. Той самият не преподаваше; само избираше учителите. Работехме усърдно и играехме ролите, които ни възлагаха. Чух, че Макс Райнхард — след като бях станала известна — твърдял, че той ме бил „открил“. За съжаление това не е вярно.

Не бях нищо особено и си го знаех, всеки го знаеше за себе си. Ние двете с Грете Мозхайм вървяхме по своя път, играехме всякакви роли във всевъзможни пиеси — но не бяхме избраниците. Тя първа направи впечатление и скоро ни остави далеч зад себе си. По онова време Рудолф Зибер беше асистент-режисьор във филма на Джоу Май „Tragodie der Liebe“ („Любовна трагедия“). Той бе решил да наруши традицията за миманса да се канят „професионални“ статисти. Предпочиташе да ги заменя с непознати лица. Така той се обърна към школата на Райнхард, като предложи да вземе начинаещи актриси, които нямаха нищо против да бъдат само „лица от масовката“. Беше приет като цар.

Ето как един ден ние с приятелката ми Грете Мозхайм, заедно с други наши съученички, се отправихме в студиото, за да му се представим. Той ни каза, че търси „демимонденки“ (полусветски дами) — израз, който се употребяваше тогава наместо куртизанка. Сметна, че Грете Мозхайм има твърде невинно изражение. Но аз трябваше да се явя на следващия ден в студиото, от което може да се заключи какво трябва да е било въздействието ми върху него. Бях много горда, че се спря на мене, горда и за това, че не изглеждах млада и неопитна — макар че в действителност бях.

По-късно Грете Мозхайм получи главната роля, за която всички мечтаехме: в „Старият Хайделберг“, кичова пиеса с голям успех. Та тя беше тип невинност, а аз не. Придружихме я, когато отиваше на първата си репетиция, плачехме и й пожелавахме щастие.

Продължавахме да играем, получавахме все нови и нови ролички във всякакви пиеси. Тогава имаше една актриса, Ани Мевес, която ми телефонираше по няколко пъти седмично. Все ме питаше: „Можеш ли да изиграеш моята роля? Става дума само за едно изречение, роклята ми ще ти стане. Обаче на никого няма да казваш, просто излизаш и произнасяш текста веднага след репликата — вземи един молив и пиши!“

Правех й услугата.

Различни чужди театри, различни чужди реплики, но винаги с малко думи. Ролите не заслужаваха да се говори за тях, но нали все някой трябваше да ги играе.

Ани Мевес се забавляваше някъде, докато аз я замествах. Човек може да добие представа за значението на тези роли по това, че никой не забелязваше нейното отсъствие. Понякога ми даваше специални инструкции, както примерно в пиесата „Великият баритон“ с Алберт Басерман. Трябваше заедно с други актьори да вляза в гримьорната на „певеца“. Всичко, което имах да кажа, беше: „Бяхте великолепен.“ Но Ани настойчиво ми внушаваше, че е много важно да сложа нейните ръкавици, да оставя най-горното им копче незакопчано и да си извъртя ръката така, че като я протегна, той да може да имитира целувка от вътрешната й страна. Правех всичко, което се изискваше от мен, усърдно и прецизно.

Спомних си един случай от пиеса в театър „Камершпиле“, който също беше собственост на Райнхард. Звездата на вечерта беше Елизабет Бергнер.

Една широка стълба подсилваше ефекта от импозантната й поява. Долу имаше маса, на която четирима души играеха бридж, сред тях и аз. Всичко, което имах да кажа, беше: „Аз съм пас.“ Бях облечена в светлосива рокля, която по тогавашния обичай беше ушита по мярка. Бях отишла на проба и за моя изненада видях, че роклята беше избродирана прекрасно само по гърба. Поисках да се осведомя кога ще бъде готова бродерията и отпред. Казаха ми, че след като няма да се обръщам, било излишно да се бродира и предната страна.

Разказвам тази история само защото тя ясно показва колко незначителна беше всяка моя роля, колко незначителна бях самата аз. Но положението с гръб към публиката ми осигуряваше прекрасна гледка към Бергнер горе на стълбата. Първата й дума беше: „Проклятие!“ Бях толкова заслепена от нея и начина, по който изричаше това „Проклятие!“, че постоянно забравях моето „Аз съм пас.“ Но това нямаше никакво значение. Пиесата продължаваше нататък и на никого не липсвах — нито аз, нито моето изречение. Бях повече или по-малко онова, което наричат „статистка“. Когато днес чета всички истории за моите изяви на актриса в Берлин, мога само да се смея, но пък невинаги ми се удава.

Не бях разочарована или нещо от тоя род. Изпълнявах онова, което се очакваше от мен, все едно какво беше то. „Следвах правилата“ — и тогава, и след това; и в работата, и в живота.

В много пиеси трябваше само мълчаливо да седя някъде, във всеки случай винаги старателно натъкмена съобразно ролята. Често гримирането ми траеше по-дълго, отколкото престоят ми на сцената.

Звездите никога не разговаряха с нас, ние обаче ги гледахме, изпълнени с възхищение. Но това не беше звездомания. Възхищавахме се на изпълнителското им умение и ги наблюдавахме с професионално любопитство в съответното представление. Девизът беше: учи, учи, учи.

Имаше една пиеса, в която аз пак бях от онези, дето мълчаливо се мотаят по сцената. Беше от Франк Ведекинд и се наричаше „Кутията на Пандора“. Колкото и невероятно да звучи, нямах представа за какво става дума в пиесата. И до днес не знам. Само в трето действие бях на сцената, седнала на едно канапе.

Единствената истинска роля, която изиграх, беше в „Бащи и деца“ на Бърнард Шоу. Имах няколко изречения и предизвиках първия комедиен ефект в моята така наречена сценична кариера. Изречението гласеше: „Татко, купи ми го този — този мъж!“

Продължавах да вземам уроци по дикция, ходех в театралната школа и разучавах всички роли, за които може да се сети човек, макар да знаех, че никога няма да ги изиграя. Учех ролите на всички „наивки“, дори в модерни пиеси. За изпит текстовете, с които си бях наумила да се явя, обикновено се отхвърляха — с обяснението, че тези монолози не са подходящи да разкрият таланта ми. После започна период, през който трябваше да готвя все роли на „другата жена“. Тези жени не ми допадаха. Но прилежно заучавах всичките им реплики, колкото и да не ми харесваха.

Когато наближиха следващите изпити, бях готова за победоносно явяване с образа на „femme fatale“. Но отново пропаднах.

Сега излезе, че съм твърде млада за този вид роли. Ново препятствие. Възпитана по принципа никога да не се отказвам, продължих следването. Не ми беше трудно. Майка ми изпита по-скоро облекчение, защото си бях по-често вкъщи, четях и учех. Беше й безразлично какво уча, стигаше й да вижда носа ми забоден в някоя книга.

Тя не обичаше нито „театъра“, нито „кинаджийството“, но добродушно се примиряваше, вероятно с надеждата, че все ще се появи някой, който ще ме отклони от тези начинания веднъж завинаги!

А аз продължавах да си живея така.

Опитвах се да изглеждам по-възрастна и с повече опит. Вкъщи обличах една рокля на майка ми, за да видя как ще изглеждам като нощна птица, и съответно поклащах бедра. Всеки ден се обаждах в студиото на онзи асистент-режисьор, в когото от втори поглед се влюбих до уши и когото не престанах да обичам през следващите години.

За да изглеждам още по-порочна, Рудолф Зибер беше предложил да взема и монокъл. За онова време това беше върхът на покварата. Въпреки това мама ми даде този оптически уред — монокъла на баща ми, който тя години наред беше съхранявала.

С роклята на майка ми, с монокъла на баща ми, с коса, навита на стотици малки буклички от някакъв уморен фризьор, изпълнен с безразличие към нас, новаците — в този вид аз застанах в студиото пред моя бъдещ съпруг. Бях сляпа като прилеп, но монокълът не мърдаше от мястото си. Трябва вътрешно да е прихнал от смях, като ме е видял нагиздена така, но с нищо не го показа.

Дори намери за мен още една малка роля. Но не затова го обичах. Обичах го, защото беше красив, рус, висок и умен. Той притежаваше всичко, за което може да мечтае едно младо момиче. Единственият му недостатък беше, че не се интересуваше от млади момичета.

По онова време той имаше пламенна любовна история, така поне говореха, с дъщерята на режисьора — много красива жена, която беше и киноактриса.

Та значи аз страдах. За щастие сцените в репетиционната се повтаряха по много пъти и като елемент от масовката, мене редовно ме викаха в студиото. Там го виждах, но той никога не говореше с мен.

Вкъщи не можех да споделям тези неща. Майка ми беше твърде затворена, не правеше критични забележки, не обсъждаше авантюрата ми във „филмовия свят“ — израз, който в нейните уши звучеше отблъскващо. За нея киното не се отличаваше много от цирка. А циркът беше отдалечен на стотици мили от живота, който тя беше избрала за мен, и едва ли беше това, за което бе мечтала. Сигурно е изпитвала голям страх през своите дни и нощи. Страх да не бъда подмамена в света на греха. Тогава тя още не знаеше, че съм бронирана срещу подобни изкушения.

Дължах го на нея, но тя самата нямаше доверие в своите постижения. Да не дава господ на никоя жена толкова млада да остане вдовица. Трудно се взимат решения, когато навлезеш в зрелите си години. Каквото и да разправят днешните жени, аз ще си държа на своето — дайте ми един мъж, за да има кой да ми помага да взимам решения! Мъжът мисли по-логично от нас. Вероятно това е свойство на мозъчните клетки. Но независимо какво е, аз знам: ако имаш някакви проблеми, бистрата мисъл на един мъж е най-доброто средство да подредиш нещата в обърканата си глава.

А ако нямаш мъж, трябва самостоятелно да се справяш с проблемите си. И точно това вършеше майка ми, трябваше да го върша и аз, защото при нас нямаше мъж.

Но да се върна към комичния си вид: отведоха ме при игралната маса, а Рудолф Зибер и неговите асистенти ни обясниха какво трябва да правим. Той ми показа как трябва да се движа, а след това на няколко пъти мина забързан край мен, като ме поглеждаше.

Бях безнадеждно влюбена и очаквах тези кратки срещи. Работих три дни в „Игралното казино“.

След което се върнах вкъщи и казах: „Открих човек, за когото бих искала да се омъжа.“

Майка ми не припадна, остана спокойна. „Щом това е желанието ти, трябва да видим какво може да се направи.“ Но изобщо не ми разрешаваше да се срещам с Рудолф Зибер извън студиото, колкото и често да ми се обаждаше по телефона и да се опитваше да ме покани на вечеря или на разходка с кола.

Но той не се отказа. Посети майка ми (по предварителна уговорка, разбира се) и след тази среща тя не беше по-обезпокоена, отколкото преди, когато само й бях разказвала за него.

Той нямаше как да знае, че аз не съм момичето, което беше виждал в студиото, с монокъл на окото: момиче, което се държи така, сякаш е най-голямата кокотка на света. И все пак трябва да е почувствал, че само играех тази роля. Иначе не би ме преследвал така упорито.

В него имаше доброта. Беше внимателен и добър и създаваше у мен чувството, че мога да разчитам на него, че мога да му се доверя. Това чувство остана неизменно през цялото време, през всичките години на нашия брак. Имахме доверие един към друг.

Тогава, когато и двамата бяхме млади, такова чувство се срещаше рядко и беше много ценно. В моите очи той беше идеален: млад, интелигентен и предразполагащ към доверие.

Сгодихме се и след една година се оженихме. В годежния период никога не оставахме сами. Винаги присъстваше някоя „гувернантка“, винаги имаше едно око, което да ни надзирава. Рудолф Зибер трябва да е имал търпението на Йов, за да издържи на всички тези ограничения. Никога не се оплака.

Майка ми аранжира сватбата ни. Собственоръчно изплете миртовия венец за косата ми. Църквата беше пълна с роднини, в униформа и цивилни. Изпълнена с копнеж за преживявания и поезия, аз плачех, като гледах мъжа си, очарована от неговото спокойствие.

Обичаше ме с цялото си същество, както може да се обича само един-единствен човек. Не беше сантиментално отдаден, както бях аз; не ценеше прекомерната екзалтация в чувството, обичаше самото чувство. Да бъде такъв му се удаваше, както впрочем всичко, с което се залавяше. Докато бяхме женени, животът му не беше лесен. Макар че бракът беше „равностоен“, той все се чувстваше малко аутсайдер.

Не бях достатъчно умна и гъвкава, за да прехвърля мост между него и моето семейство. Приемах всичко като насън, гледах леко на нещата, като си казвах: докато аз го обичам, и те ще го обичат. Тъй като скоро забременях, което много желаех, мъжът ми все по-спокойно навлизаше в семейния ни кръг.

Работеше в много филми и пътуваше с месеци по целия свят за външни снимки. Така бивах изоставяна сама на себе си. Той ме отвеждаше при майка ми, за да пътува необезпокояван от нищо. Майка ми се грижеше за своята бременна дъщеря с големия корем, която седеше в нейната всекидневна вместо в своята.

Лично аз не се притеснявах особено. Бях обладана от чудото да усещам как в мене расте живот, да чувствам биенето на едно ново сърце до моето — всичко това беше толкова невероятно, както никога не си го бях представяла, нито пък някой преди мен го беше изпитвал — така поне ми се струваше. Бях избраница! Моля ви, не се смейте — наистина вярвах, че съм единствената жена, която носи дете под сърцето си.

Когато мъжът ми се завърнеше от пътуванията си, той ни прегръщаше и двете и заедно измислихме името на детето, име, което щеше да се превърне в символ на цялата ми вяра, на всичките ми мечти: Мария.

Тя се роди. Крещях от болка, както всички жени преди мен, защото не ми сложиха никаква упойка за облекчаване на раждането. Крещях от болка и родих своето дете. В това няма нищо ново! Кърмих го девет месеца. Жени, които не кърмят децата си, не подозират какво губят, не само от собственото си щастие. Те не знаят какво отнемат и от здравето на децата си.

Кърмените деца не плачат и не страдат, както хранените с биберон. Домът е спокоен от едно хранене до друго; майчиното мляко дава не само храна, но и душевен покой. Нищо не се приготвя по рецепта, всичко е мирно и спокойно, всичко се съсредоточава върху майката и детето, така както трябва да бъде. Така беше в моя дом за нашата дъщеря Мария.

Тя беше цялото ни щастие. Къща без дете не е нито къща, нито дом. Знаех това още преди да имам дете. Това е тайнственото прозрение на една млада душа без всякакъв опит, без някакъв особен извор на познание. Изведнъж цялата вселена се променя и всичко се концентрира в една-единствена точка — детето в малкото креватче. Всичко се върти около това креватче. Нищо не остава така, както е било преди. Всичко се събира около това чудо, което лежи в малките бели, старателно изпрани пелени и диша. Като дар небесен.

Ако човек не е благодарен за това, сигурно никога няма да отиде на небето.

На жени, които раждат деца, без да ги искат, нямам какво да кажа. Мога да говоря единствено за себе си и да разкажа за радостите на една майка, наистина млада и неопитна, но все пак майка. С инстинкт и вдъхновение всичко, което правиш, излиза правилно, като под „правилно“ може би разбирам нещо различно от онова, което твърдят някои „професори“. Носех я, повивах я, целувах я от глава до пети. Хранех я със собствената си жизнена сила.

Колко тъжен беше денят, в който не можех повече да й дам мляко, въпреки че изпивах литри чай, огромни количества бира и следвах всеки съвет. Но след девет месеца млякото ми секна.

Господи, изпитвах ревност към шишето! Трябваше сама да го приготвям и да показвам на дъщеря си как се пие от шише.

Тя беше също толкова отвратена, колкото и аз.

Плачеше, а стомахчето й се опитваше да смила кравето мляко, което с положителност не е предназначено за бебешки стомах, но свикна. По-късно, след няколко месеца, тя вече спеше през цялата нощ, без да се налага да я храня. Така можех отново да работя — пак обичайните малки ролички в незначителни филми. Не правех впечатление, никой не ми обръщаше внимание.

Само веднъж нещата малко се промениха.

Препоръчаха ми да се обадя на някой си господин Форстер-Ларинага в „Комьодие“ — великолепен театър на Курфюрстендам, един от театрите на Райнхард.

Там имаше прослушване за едно ново ревю, обявено като „Литературно ревю“. То се отличаваше коренно от другите ревюта и за Берлин беше нещо съвършено ново. Наричаше се „Във въздуха нещо се носи“. Текст — Марцелус Шифер, музика — Миша Шполянски. Както узнах по-късно, и двамата били много известни.

Попитаха ме дали мога малко да пея. „Да, малко“, отговорих колебливо.

Когато влязох, залата беше осветена. Това беше необичайно за прослушване или за първи репетиции, когато най-много по една крушка осветява уплашените лица на кандидатите. Не мога да кажа, че се страхувах. Безпокоях се само за пеенето. Дадоха ми ноти и текста на песента, която трябваше да изпея. Музикалното образование ми помогна, бързо научих мелодията наизуст. И думите бяха лесни. Според мен бяха много остроумни.

Дойде ми редът. Моята песен беше първият номер от ревюто, от което може да се заключи, че ролята ми беше твърде незначителна. Друго и не очаквах.

Действието на ревюто се разиграваше в един магазин. В моята песен се разказваше за една жена, изпълнена с надежда да намери нещо „преоценено“, да купи нещо, независимо дали има нужда от него, или не.

Останки… останки… останки…

Ние сме готови,

кат добри стопанки,

сред тях да поровим.

Обувки без връзки,

чашки без дръжки,

чорапи, целите на дупки,

ненужни чанти за покупки

и кърпи раздърпани,

и книги опърпани.

Само да са преоценени,

поне да са малко цените намалени.

И дома си ний тогава

ще нагиздим — както подобава.

Оркестърът беше отделен от зрителната зала, тъй като „Комьодие“ беше обикновен театър и не беше пригоден за ревюта.

Млад слаб мъж седеше на пианото, заобиколен от петима други музиканти. Той ми даде тон и ми направи знак за започване. Но за мен беше високо. От гърлото ми излезе някакъв жалък детски звук, по-скоро топъл въздух, отколкото глас. Режисьорът извика: „Достатъчно! Следващият!“

Господин Шполянски стана и извика: „Да опитаме още веднъж. Ще ви подам в по-ниска тоналност.“ Следващата кандидатка се дръпна отново зад кулисите, а аз стоях там, самотна и отчаяна, тъй като не исках да разочаровам композитора. Започнахме песента отново, този път с един тон по-ниско — със същия резултат.

Но Миша Шполянски непрекъснато сменяше тоналностите, докато накрая за всеобщо учудване (включително и моето) аз успях да извадя добри, плътни тонове.

Шполянски фиксира тоналността, поговори със своите музиканти и с режисьора, който кимаше в знак на съгласие; останалите кандидатки бяха отпратени — а аз получих ролята. Приближих се до оркестъра, благодарих на композитора, поисках да се сбогувам с режисьора, но ме прекъснаха, защото всички глави се обърнаха към входа. Звездата на ревюто, Марго Лион, влезе в залата, за да поздрави режисьора, придружена от един господин, който не само беше неин съпруг, но и автор на ревюто — Марцелус Шифер.

Стори ми се, че говорят за мен, тъй като тя се обърна, погледна ме, но нищо не каза. Притежаваше особен вид красота. Тясно лице с нос а ла Нефертити. Тялото й беше тънко и стройно като стрела. Беше французойка, но говореше безупречно добър немски. Имаше „ултрамодерен“ стил на пеене, ако цитирам един известен критик — а и днес, толкова години по-късно, продължава да е такъв.

По време на репетициите с едно око постоянно следеше Марцелус Шифер, но като първокласна актриса тя си избираше свой път, до последния детайл.

След като репетирахме една седмица, бях поканена в нейната гримьорна. Със светлите си, бледосини очи тя ме огледа критично от горе до долу. Около нея стояха авторът, режисьорът и още няколко мъже, които не познавах. Заговори се за една нова песен, която тя искаше да пее заедно с мен.

Помислих си, че не съм чула добре.

Великата Марго Лион искала да пее с мен?! След като се посъвзех донякъде, ми обясниха, че ставало дума за някаква пародия на Доли Систърс. Песента беше със заглавие: „Ако най-добрата приятелка с най-добрата си приятелка…“.

Опитахме. Следвах Марго Лион от дясно на ляво по сцената, след това обратно, и после към средата — и така до края на песента.

Текстът отново беше лесен за запомняне, тъй като стиховете се повтаряха, при това неведнъж, а много пъти.

Вижда се как Марцелус Шифер далеч беше изпреварил своето време. Днес е много модерно при повечето поп певци да се повтаря всеки ред по три, четири пъти.

Костюмите за този нов номер бяха ушити с най-голяма бързина, а аз бях много горда, че се прие моето предложение да бъдем облечени в черни рокли. Разбира се, големите шапки бяха неизбежни.

Песента беше големият успех на ревюто. Малко преди края дойде Оскар Карлвайс и запя последния рефрен с нас, а това окончателно ме обърка.

Както казах, това ревю далеч беше изпреварило своето време, пък дори и днес е от модерно по-модерно. Нямаше декор. Играехме пред завеси, които се оживяваха от прожектори и разпалваха фантазията на зрителите. С Хуберт фон Майеринг пеех една песен — „Клептомани“.

През следващите месеци не завързах никакви приятелства в театъра. Възхищавах се от Марго Лион и слушах всяка вечер песните й, скрита зад кулисите.

Естествено, харесвах „L’heure bleu^[5]“, но повече обичах „Die Braut^[6]“.

Всичко ще се промени,

всичко ще отмине —

и страстта, и бледността.

Особено думите от рефрена ми се струваха толкова мъдри, с толкова ирония, че не можех да им се наслушам. Но както казах, криех се зад кулисите, за да не преча на никого. Доброто възпитание не е непременно предимство, не е плюс, когато искаш да направиш кариера в театъра. Тогава и не подозирах, че много по-късно с Шполянски и неговото семейство ще ме свърже близко приятелство.

След смъртта на мъжа й Марго Лион се завърна в родината си. Играе в театъра, снима се, участва в много телевизионни шоупрограми, а за мен си остана „най-добрата приятелка“.

Когато „Във въздуха нещо се носи“ слезе от сцената, отново поех моите малки роли както преди. И това продължи до вечерта, когато Джоузеф фон Щернберг влязъл в един от театрите. Пиесата се казваше „Две вратовръзки“ и беше от Георг Кайзер, музика — Шполянски. Звездата беше Ханс Алберс.

Там фон Щернберг ме видял за първи път и взел решението да ме изнесе от света на театъра и да ме присади в света на киното според виждането и фантазията си.

За всички тези пиеси и филми няма да пилея думи. Те са без значение. Когато започнах да пиша тази книга, си поставих за задача да описвам само съществени и по възможност интересни събития от моя живот.

Та който в книгите на моите „биографи“ попадне на дългия списък от филми, в които аз съм представена като звезда, нека знае от мен, че едва след „Синият ангел“ станах филмова звезда.

Дори в „Синият ангел“ не се числях към „звездите“. В това не може да има никакво съмнение!

Първата си главна роля изиграх във филма „Мароко“, сниман в Холивуд. Не мисля, че това е важно, но има хора, които много държат на тези неща съгласно американската система — „име пред заглавието“ или „име след заглавието“. Всичко това за мен не е имало и няма значение. Ако те обявят преди заглавието, и отговорността е по-голяма. Много по-просто и удобно е „след заглавието“. В списъка на изпълнителите от „Синият ангел“ аз не заемах дори такова приятно място — аз бях в раздела „участваха още“.

Същото беше и в театъра. Ако изобщо ме споменаваха в програмите, името ми беше толкова ситно отпечатано, че трябваше лупа, за да се разчете.

Не са ме „открили“ на сцената. Куп хора твърдят, че са направили точно това. Не е вярно! Както вече казах: Макс Райнхард никога не ме е виждал — и правилно. Той е имал да върши много по-важни неща от това да „открива“ млади актриси.

Бележки

[1] „Напред, деца на отечеството“ (фр.) — началото на „Марсилезата“. — Б.пр. ↑

[2] Люби, докле да любиш можеш. Люби, докле любов желаеш. Защото иде веч часът, когато край гробове ще ридаеш (нем.). — Б.пр. ↑

[3] Стъкло, чаша (нем.). — Б.пр. ↑

[4] Ако някой в света заплаче сега, без причина заплаче в света, той заплаква за мен (нем.). — Превод Петър Велчев. Райнер Мария Рилке. Лирика. ДИ „Народна култура“, 1979. — Б.р. ↑

[5] „Синият час“ (фр.). — Б.пр. ↑

[6] „Невестата“ (нем.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Марлене Дитрих Живота ми вземете без остатък… (2)

Метаданни

Данни

Живота ми вземете без остатък…

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Детство и младежки години

Марлене Дитрих
Живота ми вземете без остатък… (2)