Марлене Дитрих
Живота ми вземете без остатък… (1)

Предисловие

Пиша, за да изясня нещата. Твърде много небивалици са публикувани за мене — и често с единствената цел някои да печелят за моя сметка. Никога не съм била в състояние да предотвратя подобни публикации. Когато научавах за тях, те или вече бяха отпечатани, или пък законите в съответните страни не осигуряваха необходимата защита на личността срещу клевета и оскърбление.

За съжаление всички тези „биографи“ нямаха доблестта да влязат във връзка с мен, преди да напишат своите книги. Ърнест Хемингуей наричаше подобни хора „паразити“. Когато по служебните входове на театрите ме молеха за автограф върху такива книги, аз отказвах. Това обаче не е решение на проблема.

Не обичам да говоря за живота си. Но тъй като очевидно предизвиква интерес, реших да напиша тази книга. Така и аз сега мога да твърдя, че съм се опитала открито и достоверно да представя най-съществените събития от моя живот.

Никога не съм си водила дневник. Не съм гледала на себе си достатъчно сериозно, за да си записвам какво съм правила ден по ден. Славата, която внезапно се изсипа отгоре ми, за мен не означаваше нищо. Дълго време дори не я осъзнавах. Когато известността ми стана очевидна, тя беше по-скоро обременяваща, пълна с ограничения и заплахи. За разлика от много артисти аз, изглежда, не съм тип „актьорска знаменитост“, не ми харесва да бъда разпознавана по улици и летища, да ме заговарят непознати и да ми се възхищават.

Много актьори се променят, когато се сбъднат мечтите им за слава. Аз обаче не съм от тях. Винаги ми в била присъща известна небрежност в стил „Laissez-aller^[2]“ която рядко се среща при млади актьори. Каквото и да твърдят „биографите“ ми, никога не съм била жадна за реклама, не съм правила нищо само заради рекламата. Беше тъкмо обратното, за голямо съжаление на филмовите компании, с които съм работила. Не съм събирала и фотографии, изрезки от вестници или критически отзиви. Давах очакваните интервюта само за да изпълня договорните си задължения, и това беше всичко.

Както казах, не съм си водила и дневник. А човек не може да се осланя изцяло на паметта си. Всички пазим спомени и впечатления, които навярно понякога са съвсем точни или напълно достоверни. Майка ми е мъртва, така че вече не мога да я питам за отделни случки от детството и младостта си.

Името ми е Марлене Дитрих — това не е артистичен псевдоним, както често са писали. Попитайте някоя моя съученичка, тя ще ви каже същото!

Бях много слаба и бледа като дете, косата ми беше червеникаворуса. Тази червеникаворуса коса придаваше особена белота на лицето ми и прозрачност на кожата присъща на хората с червеникави коси. Имах доста болнав вид.

Семейството ми беше заможно, получих най-добро възпитание. Гувернантки и частни учители ме учеха да говоря литературен немски, езика в неговата най-чиста и благородна форма, без диалектен оттенък. Френски и английски, също учех още в детството — благодарение на майка ми.