Марлене Дитрих
Живота ми вземете без остатък… (4)

Втора част

Сграда като всяка друга. Всеки ден ходя там. Както хората ходят в своите канцеларии, така и аз ходя там и бързам да не закъснея. Захвърлила съм всичките си лични планове, всички интимни желания, копнежи и мисли за бъдещето. Отивам и сядам там. И чакам. Всички чакат. Всички са неспокойни. Сядат или крачат напред-назад. Гъст цигарен дим. Приглушени високоговорители. Извикват се номера, като на лотария. Неколцина мъже стават и мълчаливо излизат, като си залепват дъвката на вратата. Къде отиват? Няма отговор. Не се отговаря на въпроси. Въпросите са излишни. Аз също очаквам да ме извикат.

Душната зала опустява. Навън се смрачава: денят преваля. Бях се изкъпала, преди да дойда. Къпя се винаги, преди да дойда в тази сграда — с номер едно. Никога не съм познавала някого, който да живее на някоя улица в сграда с номер едно. Но тази тук е с номер едно. И аз си имам номер. Още не са го извикали, но като го извикат, аз ще съм тук. Ще стигне до мен, ще ме вдигне върху разперени крила и ще ме отнесе там, където трябва да ида. Ще изоставя всичките си планове и мечти и така ще е добре.

Няма да мисля за нищо, не ще е нужно да взимам решения нито за себе си, нито за другите. Ще се грижат за мен и ако имам тревоги или затруднения, друг ще ги поема. Това е много повече от всичко, което съм имала досега. Трябваше сама да се изхранвам. Трябваше да решавам проблеми, да преодолявам тежки ситуации или да се крия от тях. Животът отсега нататък ще по-лек.

Да не би да не съм си чула номера? Вън вече е нощ. Вървете си по домовете — това ще рече: днес няма да се случи нищо повече. Елате утре пак!

Улицата е като някакъв друг свят. У дома пак ще ми задават същите въпроси и аз ще отвръщам със същите отговори. Ще легна да спя, утре рано ще се изкъпя и ще се върна на номер едно. Това е работа, която не мога да не свърша.

Гласът, който всекидневно ме вика, звучи монотонно. Моля, обадете се на номер едно. Обадете се на номер едно. Научиха ме да повтарям: номер едно! Спокоен глас, който идва от някаква писалищна маса, ме кара да скоча в другия край на стаята и да се затичам натам.

Къпя се. Никога досега не съм се къпала толкова често. Сбогуване, прегръдки, целувки и пак баня. Отново клетви за любов до гроб и в отвъдното, вовеки веков. Имам цел пред себе си. Решила съм се. Не друг, аз сама. Затова е толкова тежко. Побързай и чакай. Чакай. Но побързай. Чакай като пред изпит. Както чакат децата. Същото чувство. Същият страх. Но и същата решителност — да бъда най-добрата. Защо ли ми се плаче? Не ми се плаче. Казвам довиждане.

Отскубвам се. Такси. Номер едно. Сякаш си отивам вкъщи. Свикнала съм вече с това място. Димът и насядалите там, и никакъв повод да обясниш на някого каквото и да било. В очакване единствено на заповеди. Какво облекчение!

Очаквам разпореждания. Както сме ги получавали някога от майките и от учителите. Неделно училище — нареди се, ходом марш — спри, с песен — продължавай — разпръсни се — строй се отново — в редица по двама. Никакви грижи. Вдишай, издишай! Следвай разпорежданията.

Плащам таксито. Дали не държа за последен път пари? За последен път? А може би утре пак. Тъмно е. Шофьорът се усмихва. Може би утре пак. Давам му всичките си пари. Къде ли ще бъда утре? Номер едно. Вземи ме, номер едно, ето ме тук отново.

„Ако успеете да превалите хълма, ще сте на сигурно място. Огледайте се за някой от нашите, щом видите встрани една плевня. Но има добра маскировка, затова внимавайте, не отивайте прекалено далеч да не се натъкнете на врага. И главно: наведете глави ниско!“

Пътят е целият в дупки. Главите ниско наведени, коленете се удрят в брадичката, зъбите тракат. Джипът пъхти нагоре по хълма. Рязка промяна на скоростите отхвърля главата ми назад. Виждам небето, ниски облаци, корони на дървета, земя. И каски, крива редица от каски. Врагът? Свирка, ботуш в гърба ми. „Наведи се, говедо такова!“

Сега препускаме надолу. Вик — скърцане на спирачки. Нещо, сякаш с безбройни нокти, връхлита върху каски, рамена и гърбове.

„Излизайте! И си отваряйте очите, дявол ви взел! Бързо навън, но не излизайте от прикритието, и бързо към плевнята.“

Гръм и трясък. Ехото се връща от хълмовете. Кал се стича между пръстите. Ами сега, ако ни пипнат. Каква смърт — да умреш, свит на четири крака. Вратата на плевнята е полуотворена. Тъмно, тихо. Но вътре дишат хора. Едва след време могат да се видят: мургави лица, изпоцапани, небръснати, втренчени очи под прихлупените каски — в краткото просветване на кибритената клечка се различават пушки покрай стените на плевнята, изправени като пики. Точно до мен два голи сандъка. Сцената. Наоколо неподвижни мъже в бойно снаряжение. Топовни гърмежи. Някой ме удря по гърба. „Да започваме ли?“

„Да — казвам аз. — Трябва да започваме.“ Имаме заповед: „Щом пристигнете, карайте по кратката процедура. Плевнята е под силен обстрел.“

Изглежда, че това, което можем да предложим, никого не интересува. „Кой идиот ти е издал тази заповед?“

„Добре, казвам, да я забравим. Да изчакаме да стане по-спокойно.“ Пушим, разговаряме шепнешком. Разговори за опипване на почвата. Някой нервно се изсмива. Един от трупата ни разказва истории. Нисък акорд на хармоника. Започвам да пея, нерешително, като шепот. Нагла песен за случка в една бирария. Няколко глави се обръщат към мен. Вперени очи ме гледат. Пея тихо. Те слушат — ето че ги хвана. „Кой идиот ти е…“ Опитвам се да ги примамя със закачка и да не ги изпускам. Да ги откъснеш за десет минути, да ги наведеш на други мисли — това е важното. Това е всичко, което се иска от мен. Можеш ли да ги отклониш? Вярваш ли, че ще успееш?

Генералът беше казал: „Само добро желание не е достатъчно. Ако нервите ви не са достатъчно здрави, ако не сте способна да издържите, тогава — въпреки добрите намерения — ще ми направите лоша услуга. Ако успеете — добре. Самото ви присъствие на фронта ще се отрази благоприятно на войниците. Ще си кажат: «Щом тя е тук, не ще да е толкова страшно. Старият никога нямаше да ни я прати, ако бяхме определени за оня свят.» Съвсем погрешен извод — каза генералът. — Вашата задача е да ги развличате. Това е, от което момчетата имат нужда.“

„Не се страхувам от смъртта, сър“, казах аз.

„Страх ме е само да не попадна в плен.“

Моят чин, в случай че ме пленят, е капитан. Защо само капитан? Защо не генерал? Ще бъдем на европейския фронт. Ако попадна в плен, ще ме острижат нула номер като „предателка“, ще ме замерват с камъни, ще влачат тялото ми с коне по улиците…

„Ако успеят да ме принудят да говоря по радиото, моля ви, сър, да не вярвате на думите ми.“

Той се усмихна и се обърна, за да вземе нещо от винтягата си. „Ето, използвайте това — тогава няма да ви се наложи да се предавате. Малък е, но стреля безотказно.“

Аз пея: „Няма обич, няма нищо, щом го няма моя мил…“ Земята трепери. Топовни гърмежи. Следващия път ще ни улучат. „Няма радост, няма щастие…“ Какво да правим сега? Ами разпорежданията? Що за разпореждания? Какво ще рече всичко това? Да седя тук, да пея идиотски текстове…

„Тъй сама съм, кажете ми защо…“ — кому е нужно това? Те ме гледат. Станало е още по-тъмно. Пресмятаме паузите между изстрел и попадение, както се броят секундите между светкавица и гръм. Стъпки в сламата. Джобни фенерчета.

„Бързо, хайде!“ Чувствам ръцете си студени, гърба си — мокър. „Good-bye, good-bye.“ Гласовете ни звучат по детски. „До нови срещи!“ Навън някой тихо ругае. Припират ни да побързаме, да се отърват от нас, преди да се е случило нещо. Запалете мотора! Най-малкият шум ще се разнася по хълмовете като димна сигнализация. Може би няма да пожертват патрони за един-единствен джип… Тътен и трясък. Ама те стрелят! — но не ни улучват. Давай, давай, като превалим хълма, сме на сигурно място. Войникът на кормилото, силно приведен напред, стене от пренапрежение и псува. Вече сме в безопасност, вятърът е студен и суши потта по челото. Гора. Мека шума под колелата. Зад нас, от другата страна на хълма, бушува войната. „Стой!“

Няма никой. Но ни бяха предупредили: вражеско проникване, парашутисти, които се приземяват на нашата страна на фронтовата линия, облечени в наши униформи.

„Напред! Легитимирайте се!“

Това е американски глас. Все още нищо не значи. Може чисто и просто да си разбират от работата…

„Напред, хайде…“ Една пушка е насочена към нас. Избутват ме от джипа. „Излез, върви!“

Защо аз?

Наоколо е френската гора, недалеч от Понт-а-Мусон. Назовавам номера на моята част, изходната база, имената на командирите. Пушката все още е насочена към мен.

„Парола?“

Боже опази! Каква е паролата? Не я знам. Не я знам. Няма смисъл да се напрягам — никога не съм я знаела. „Не знам паролата!“

„Рождената дата на Ейбрахам Линкълн? Колко президенти са имали Съединените щати?“ В ход са неизбежните въпроси. Отговорът ми трябва да удостовери дали съм американка, или не. Ако бях шпионка, положително щях да знам всички отговори. Но аз знам само три. Пушката е все още срещу мен.

„Защо не знаете паролата?“

„Напуснахме дежурната квартира преди разсъмване. Паролата още не беше пусната или поне не са ни я казали. Моля ви, ако ме пуснете да се приближа, ще се уверите, че не лъжа — или по-добре елате при джипа, с нас е един човек от Бруклин, един комик, и един друг, който пее, от Мисури; акордеонистът е от Оклахома, а момчето е от Тексас.“

„Артисти значи? Тогава кажи кой беше най-прочутият шлагер от хит парада през лятото и есента на 1941 г.“

„Божичко, откъде да знам?!“

„Кой идиот ви е пратил тук? Писарушки? Генерали, расли в саксия!“

Казвам: „Питайте комика, може пък той да знае — аз нямам представа.“

„Сега стойте мирно тука, без да мърдате!“

Насреща ми светват бели зъби. Хубави американски зъби. Внезапно паролата му става безразлична. Уморена съм. Мокрите борове ухаят, тъмно е. Те продължават да се разправят. Чудя се дали комикът е издържал теста. Така изглежда. Разрешават ми да се кача в джипа, потегляме. Прекалено е студено, за да говорим. Като си заровиш носа в шала, краят на каската допира яката на униформата. Вдишваш горещия въздух…

„У дома при мама.“

Отварям очи. Много смешно! Много смешно!

Да сте готови за шест сутринта! Окей? Окей! Намираме се в Нанси, Франция. Тъмно е като в рог. Оръдия, обърнати към нас. Нощ след нощ. Затъмнението е излишно. Избират си целта на дневна светлина. Война е обаче. Трябва ни затъмнение за прикритие от летците. Що за идея е този артилерийски огън! Сякаш се носи от далечни времена, а тътенът ни подлудява. Имаме стая с походни легла и спални чували. Така е по-добре, отколкото на пода. Всички пием калвадос. Повръщам в тоалетната. Трябва да свикна с ракията, иначе ще измръзна и лазаретът не ми мърда. От него много ме е страх. И продължавам да пия калвадос на празен стомах. По-добре да повърна, отколкото да попадна в лечебницата. Какво друго може да ме изплаши? Страх те е и това си е. Оттам и някакво странно чувство. Страх, че няма да можеш да продължиш. Страх, да не би да се откажеш, да не би да изгубиш способността да понасяш този живот. А всички ще се смеят и ще казват: „Ами да, това си беше идиотска идея още от самото начало.“

С никого не мога да говоря за това.

Трябва да поддържам високия дух на трупата. Такава е нашата задача.

„Ей, ти там, обади се на «Форуърд 6». Генералът иска да те види.“

Едва сега успявам да схвана. Още преди изгрев трябваше да сме се върнали в Нанси. Не е наша вината. Боли ме глава.

„Бързо!“

Тръгвам с него. Превръзката на ръката му е мокра от дъжда. Дава ми напътствия в тъмното. Все ще намеря квартирата. Помага ми това, че мога да говоря френски с местните жители, които се стрелкат като сенки и изчезват в тъмното. На два пъти се обърках, но накрая го намерих и ето ме сега, седя на мекия диван, а генералът крачи напред-назад със своите скърцащи ботуши, със скърцащия си колан. Гневът му е утихнал: оставя ме да обясня непредвидените затруднения. Крачи напред-назад и размишлява. Вдигам сънен поглед към него.

„И така, повтарям: преди да мръкне, трябва да сте по квартирите си.“

Почти заспивам, с усилие държа очите си отворени.

„Ще се опитам да ви известя паролата утре, преди да тръгнете.“

Той се приближава до мен, скърцайки, вдига ме, сякаш съм перце, и изпраща колата си да ме откара в квартирата ми.

Дълбок сън до зазоряване. Трябва да тръгваме. Пак няма парола! Но той обеща… Отново през гори, режещ студ. Горещо кафе ни очаква зад хълмовете.

Имаме четири представления, все под обстрел. Кафе, кафе, кафе! Стъмва се. Пак не знаем паролата. Какво да правим?

Отново през гората, на връщане за Нанси. И всичко се повтаря: войник пред колата. Легитимации! Пак ме изхвърлят от джипа. Мъжът с пушката ме гледа. „Вие ли сте — окей“, казва той.

Не разбирам какво има предвид. Пропуска ни да минем. Добираме се до квартирите си.

„Как е паролата? Като не я знаете, как сте минали през Нанси? И така, как е паролата?“

„Този път е много хубава. Гласи «Cees cake^[1]».“ (Трябва да обясня, че „Cees cake“ в Америка означава, освен това и „крака“).

Излезе, че генерал Пейтън е удържал обещанието си. Той имаше чувство за хумор и усет за хумора на своите войници. Голям мъж. Останахме при него, когато всички немски армейски части бяха капитулирали и не достигаше бодлива тел да се ограждат пленниците. Те се предаваха доброволно в плен, но въпреки това трябваше да бъдат в лагери. Пейтън напредваше толкова бързо, че никой — дори заповед отгоре — не можеше да го удържи. Накрая му спряха доставките от бензин.

Той ми каза, че имало споразумение с руснаците къде и кога да се срещнат американците и руснаците. Генерал Пейтън прекоси границите на споразумението — нещо естествено, когато се преследва врагът. Трудно е да се спреш по средата на един спринт, когато пред теб пистата е празна. Накрая трябваше да спре. Вече нямаше бензин. Щеше да умре от мъка.

Вземаше ме със себе си — като преводачка — по лагерите. Немски генерали му козируваха от разстояние двайсет крачки. Аз сновях с въпросите и отговорите. Той искаше да знае всичко за придвижването на частите, всичко за броя на войниците, за танковете, за тяхното въоръжение и т.н. Трета американска армия без него никога нямаше да бъде онова, което беше. Но това не е нищо ново.

Още пазя револвера, който той ми даде. Скрих го, когато пристигнах след войната в Ню Йорк. Трябваше да предадем всички пистолети и други оръжия, които бяхме получили през войната. Правехме го с нежелание. Бяхме принудени да укриваме.

 

 

Преди да отидем във Франция, бяхме в Африка и Италия. Там играехме за американски и френски части, но нито веднъж не видяхме истинската война, не чухме ужасния й рев.

Напуснахме Ню Йорк в една страхотна буря с градушка, основно ни обучиха как да действаме при тези обстоятелства; след дългото чакане тази нощ едва ли бе най-подходящата за излитане. Натъпкани по твърдите железни резервни седалки на военния самолет, ние летяхме бог знае накъде; указания за целта на полета можеха да се прочетат едва във въздуха. Отворихме плика и прочетохме: Касабланка. Тази дума ни каза всичко, което искахме да знаем. Ставаше дума за европейския фронт, не за Тихия океан. Макар да бяхме почти сигурни, че крайната ни цел ще е Европа, отдъхнахме си, като го видяхме черно на бяло. Пресякохме градоносната област — нагоре към облаците!

Дотогава никога не бях се качвала на самолет. Не помня дали някой от трупата беше летял. Налегна ни умора и заспахме. От време на време се събуждахме и си припомняхме: „Ако се наложи принудително кацане в морето, това тук е спасителната жилетка — да се пази радиото, еди-как си дажбата суха храна, еди-как си светлинните ракети, еди-как си… и еди-как си… и еди-как си…“

Войниците, наблъскани в самолета, никога не бяха ходили на война — бяха тренирани в мирни лагери, хранили са ги нормално, спали са на солидни походни легла, поставени върху американска земя. Никой не говори — само бученето на моторите изпълва самолета. Но щом просветне запалка, виждаш страха по лицата. Касабланка! Познавам я само от филмите. Тайнствена, фантастична, като книга с ориенталски приказки и илюстрации.

По време на полета не се опознахме по-отблизо, но след това станахме едно семейство — имам предвид трупата, в която бяха включили и мен. Дани Томас, млад, многообещаващ комик, направи опит да разкаже няколко вица, певецът спеше и хъркаше, акордеонистът здраво държеше шишето с уиски, момичето от Тексас се ококори след няколко часа сън. По онова време още нямаше реактивни самолети. Пътуването беше дълго.

Шефът на USO^[2] Ейб Ластфогел положи големи усилия, за да създаде с нашата трупа едно „добро шоу“, както казваше. Работеше денем и нощем — фантастичен човек.

Той казваше: „Дебютът на Дани Томас беше в Чикаго и аз съм сигурен, че ще стане голяма звезда. Но има още една причина, за да го включа във вашата трупа. Той има чист език. Познавам и вас, и отговорната задача, която ви предстои да изпълните, и затова не искам сред вас никакви вулгарни комедианти. И не само сред вас, но и пред армията. Трябва така да извъртите шоупрограмата в Кемп Мийд, че да мине през цензурата. След това ще имаме предимството нищо да не променяме или да дописваме, щом веднъж имаме «окей».“ Каза ни също, че Дани Томас ще може да остане с нас само шест седмици, тъй като имал твърд ангажимент в един нощен клуб, и че след нашата обиколка трябвало да се върне в Америка.

Аз бях готова да участвам до края на войната. Не виждах причина да бродя насам-натам, след като веднъж съм отишла „оттатък“. Всички обаче смятаха, че няма да издържа.

Шоуто, което изпълнявахме, нямаше грешка. Дани изнасяше обичайната си програма, аз пеех няколко песни, играехме заедно малки сценки, написани за нас не от кой да е, а от Гарсън Канин и Бърджис Мередит. След това провеждах сеанса за четене на мисли, който бях репетирала с Орсън Уелс в Холивуд след всеобщата мобилизация. Лин Мейбъри, момичето от Тексас, също беше ефектна с комичните си номера.

Можехме да изнасяме програмата върху камиони — нямахме нужда от специални сцени, — защото трябваше да сме лесно подвижни за четири до пет представления на ден, като за целта се придвижвахме с джипове от една военна част до друга. Затова бяхме взели и акордеонист с нас — т.е. „леко преносима“ музика. Винаги съм обичала звука на акордеона и на мен пианото не ми липсваше така, както липсваше на нашия певец.

Ейб Ластфогел постоянно ни наглеждаше. Никой не може да каже как успяваше. Той имаше грандиозната задача да аранжира за въоръжените сили стотици шоупрограми, да комбинира разнородните таланти на актьорите, с които разполагаше, умно да ги разпределя, да ги подготвя за техните задачи и да поема отговорността за моралното им поведение. Влагаше всичките си сили в тази дейност. И днес му свалям шапка в знак на дълбоко уважение.

Шоуто в Кемп Мийд имаше успех и мина през цензурата. И започна период на чакане. Трябваше най-напред да останем в Ню Йорк.

След това кацнахме в Касабланка. Никакви светлини на летището. Днес, когато знаем повече за полетите, бих се уплашила. Но тогава, невероятно наивна, се тревожех повече за другите и само си пристягах предпазния колан. Кацането бе извънредно твърдо. След това моторите утихнаха.

Навсякъде униформи — само униформи. „Кои сте вие? Кой е номерът на вашата част?“ Не знаеха какво да ни правят. Изглежда, бяхме крайно нежелани.

Казах на Дани Томас и на другите: „Нека да изчакаме. Не сме били толкова път, за да им създаваме затруднения.“ Дани се съгласи. Чакахме. Беше нощ и беше студено, а може би беше толкова студено, защото бяхме уморени. Накрая дойде един офицер и каза, че ще ни осигурят квартири, че не били информирани, и въобще всичко, което се казва в такива случаи. Натовариха ни на джипове.

Играехме във всички военни бази в Северна Африка и накрая в Оран. Оттам потеглихме за Италия.

Междувременно се опознахме добре. Дани използваше каската си като барабан за бонго, пишеше към стари мелодии остроумни текстове, които се отнасяха до нашите преживелици; пеехме, смеехме се, спяхме, ядяхме и залягахме. Когато си на война, първо се научаваш да се криеш и да залягаш. Иначе животът е прост. Три неща са важни: ядене, спане и залягане.

Още имам белези по пищялите от ритника на един войник, който ме наруга и ме блъсна на земята. Постепенно свикнах. Пазех си повече зъбите, отколкото краката. Но те бяха в състояние така да те тръшнат, за да те спасят — бог да ги благослови, — американските войници в Европа трябваше да бъдат особено смели. Лесно е да си смел, когато защитаваш собствената си страна или собствения си дом. Но съвсем друго е да те закарат в една чужда страна, за да се биеш за „дявол знае“ какво, да си загубиш очите, ръцете или краката, за да се върнеш вкъщи инвалид. Знам какво говоря. Видяла съм го. И на фронта, и след това.

Когато чета книги на актьори, които разказват как са работили над своите програми и как после с температура или болно гърло са тръгвали на турне из Съединените щати, ми става смешно. Толкова ли пък е важно наистина едно шоу?

Но актьорите са странни хора.

Ала не и Дани Томас. Той беше съвсем нормален тип, чистосърдечен и разумен; не само имаше талант, той беше мъж и джентълмен — много рядко съчетание. Учеше ме на всичко в това специфично изкуство: как, когато си сам на сцената, да овладееш публиката.

Както казах, бяхме репетирали програмата си предварително и аз си мислех, че си изпълнявам ролята доста добре. Но когато застанах пред хиляди войници по хълмовете на Италия, бях залята с вълна от предизвикателни възгласи. За такъв случай, естествено, нямах нищо подходящо в текста.

Напълно загубих самообладание, изтървах нишката и не знаех какво трябваше да кажа. Дани ми обясняваше как да реагирам в подобни случаи, как и кога се правят паузи, как се изгражда фраза, как да ги разсмееш или да накараш някой веселяк да млъкне. Показваше ми как да се справям с войниците, защото те не подбираха средства да се подиграват с мъжете, които бяха с нас, а не са отишли като тях да се бият. Тази почти враждебна позиция не беше никак лека за преодоляване.

На Дани му се удаваше. Той спасяваше и нашия тенор от язвителните им подигравки. Този тенор беше мъж с красива външност, който прекрасно пееше „Бесаме мучо“. Но войниците не го приеха още от самото начало само защото по една или друга причина се е измъкнал от армията.

Дани умееше да възстановява вътрешното ни равновесие — моето също. Когато ни напусна, все очаквахме заместник. Но никой от онези, които се присъединяваха към нашата трупа, не можеше да се сравни с Дани Томас.

Може ли някой изобщо да замести Дани Томас?

В ума и в сърцето ми никой. Но той ни беше оставил толкова ценни съвети и стимули. Спазвахме ги всичките. Дълго след като беше заминал, си спомняхме за него. Липсваше ни пеенето и майсторството му на барабанист върху каската. Често си казвахме: сега Дани би казал това и това. И малко оставаше буквално да се разплачем за него. Не вярвам някога да е узнал всичко това.

Веднъж — много по-късно — аз се опитах да му го кажа, но около нас имаше много народ и той не ме слушаше.

Дали би ме чул сега? Не съм сигурна. Днес той е щастлив човек с щастливо семейство. Бог да му помага. Той беше незаменим, но ние продължавахме да играем.

 

 

Италия беше един огромен облак от прах — прах от разрушените къщи, който ни драскаше по гърлото. Изнасяхме нашите спектакли по четири, пет на ден, предимно на открито, при добро и лошо време.

Играехме, както вече стана дума, върху камиони — два долепени правеха една прилична сцена. Ако започнеше да вали, не спирахме да играем и не си тръгвахме, докато на самите войници не им омръзнеше.

Започна се с болки в гърлото. Даваха ми цели шепи сулфамиди.

Мина една седмица и вече мислех, че съм по-добре. Но когато в Неапол застанах на сцената на един истински театър, от гърлото ми не излезе нито звук. Слязох от сцената и единственото ми желание беше да мога да заплача. Но винаги когато има причина, не мога да плача.

Помолих лекарите за още сулфамид. После се озовах в едно истинско легло в Парко-хотел в Неапол и всяко вдишване ме прерязваше като с нож. Прелитаха бомбардировачи и фелдфебелите ни подкарваха към противовъздушното скривалище, „Il Ricovero“ на италиански. Когато пристигнахме в Италия, мислехме, че господин Ил Риковеро е кандидат-кмет или нещо подобно… Седях в това „риковеро“, увита в един шинел, с ботуши на бос крак и каска, пълна с портокали.

Италия, страна на портокалите, видях те само през войната. Каменен бункер, скали, на които подпирахме уморени глави. Ръка за ръка с чужди млади мъже в разцвета на силите. Най-доброто, което можеше да роди нашата страна, седеше там, в бункерите.

През тези италиански нощи в многобройните скални бункери не можеше да се чуе груба реч, нито жаргон, който иначе с удоволствие използвахме; дори в най-мръсното убежище, в което се криехме от врага, витаеше полъх на нежност.

Повечето от тези войници се бяха приземили през януари 1944 г. в Анцио. Бяха изпратени за малко в отпуска, за да си възстановят нервите от „позиционната война“, която ги беше уморила. Самолетите кръжаха ден и нощ над тях. Бяха затворени, така да се каже, пленени, за да защитават това парче земя, което минаваше за символ на свободата. Бяха много млади — между осемнайсет и двайсет.

Бяха ги изпратили на Капри, за да се „разведрят“. Това означаваше „жени“, а на път за там те се бяха отбили в Неапол, за да видят града и нас. За тях ние имахме смисъл на „родина и майка“.

Нашите армии дълго стояха в Изонцо. За много войници Неапол беше мечта. Но идеята с Капри нямаше успех. Аз се грижех за тях. Спяхме заедно, плачехме заедно, защото от нас не се изискваше да бъдем смели. Разменяхме си военнополевите адреси и се кълняхме един на друг да си пишем, като деца, които напускат летен лагер, за да се върнат с мръсния влак в мръсния град.

Всички войници, които срещнах в онова лято на 1944 г., загинаха. Знам го със сигурност, защото предано и усърдно ми пишеха. А внезапно настъпи мълчание.

 

 

Сладникава миризма се разстила над малкия град. Никой не знае откъде идва. Сладникава миризма, която прониква през униформите и полепва по кожата.

Това е град с неповредени къщи. Без развалини. Без камъни, превърнати на пепел. Един нормален малък град, а над него облаци вонящ дим, който няма нищо общо с войната. Но от него можеш да се поболееш. А оттук всъщност излитат, за да бомбардират нефтените находища край Плоещ.

Излизат в строен ред, а се връщат разпръснати. Пробиват ниските надвиснали облаци и се приземяват, за да ги хокат и ругаят, за да докладват и да обясняват защо са подминали целта или пък как точно са я улучили, за да преброят изчезналите и да предадат ранените в лазарета.

Главен лазарет № 26 е каменна постройка, по чиито широки коридори стъпките кънтят като бомбени експлозии, а стоновете от обгорените тела отекват като в скотобойна. Провлечените стъпки на санитарите, тътрещи ранените, долитат като шум от водопади.

Надавам ухо от леглото си; димящ котел с вряла вода е поставен на стола до мен. Нищо не виждам. Не съм била болна преди и не искам да осъзная, че имам белодробно възпаление. Гърлото ми пари, намазано с йод, но в дробовете ми не пари. Изобщо не ги усещам. Армията разчита на йода. Не мога да крещя, защото всеки звук ми причинява адска болка. Плаче ми се — не заради болестта, която ме налегна и ме прикова към леглото, а главно заради мъките, с които е пълен този каменен затвор.

Една ръка ми дръпва одеялото. „Боже господи, та ти си била момиче! Как попадна тук? — … невмония… елодробно… паление“ — мърдам устни аз.

„Можеш ли да четеш?“ Завъртам отрицателно глава. Облакът от пара леко се отдръпва. Един младеж коленичи до походното ми легло. Облечен е в хавлия. „Пуснали сме три книги на Ърл Стенли Гарднър от ръка на ръка — мислех, че ти си наред. Работим по система. Да се чудиш как успява този писател да накара ампутираните да си забравят болките.“

Думите му звучаха глухо. Но аз ги чувах. Не знам какво точно имаше предвид. „Е, ти, момиче, няма да участваш“ — каза той и се изправи. Навярно беше по пантофи, не го чух нито кога е дошъл, нито кога си отиде.

Водата в казана вече не вреше. Студено е. Ето го пак старото униние. Изглежда, съм заспала. Най-лошото, което може да ти се случи, е да се разболееш. Това е абсолютно сигурно.

Сенки ме обграждат от всички страни. Палатката над главата ми изчезва. Става по-студено. Гласове, лица, униформи. Дали ще дойдат отново с йода?

„Отвори устата!“ Едно фенерче се удря в зъбите ми. Я се стегни, носят йода. Но не — светлината угасва. Термометър. Устните ми са напукани като засъхнало лепило, но ще издържа. „Пеницилин.“ — „Колко, докторе?“ — „Колко имате?“ — „Не е много, но веднага ще проверим.“

Опитвам се да кажа нещо. Но не излиза и звук. „Брадясал и далеч от роден дом.“ Това беше израз, с който се разсмивахме още в мирно време. Черен хумор, но се смеехме. „Брадясал и далеч от роден дом“ — в главен лазарет № 26 в Бари, Италия. Дали пък това не е краят на пътешествието? Пеницилин слагат само на тежко ранените войници, това се знае.

Ще ми слагат пеницилин. Това е забранено. Аз съм цивилна, само съм присъединена към войската. Отказах. Не съм войник. С пеницилин спасяват ръце и крака.

Те лежаха върху дървени носилки непосредствено зад фронта, в редици, потънали в кал, край палатките, в които лекарите оперираха. Внимателно ги избутваха напред — а аз държах ръцете им с тиня между пръстите като лепило и отговарях на постоянните им въпроси: „Ще ми отрежат ли крака? Дълго лежах там, докато ме намерят.“ Щом споменех думата „пеницилин“, тя се спускаше като нежен воал над ранения и той затваряше очи. Произнасях я и вярвах в нейната сила. Пеницилин — упование и спасение.

Много дни по-късно напуснах главен лазарет № 26, изписана като „оздравяла“ и готова за работа.

Сбогуването беше като всяко войнишко сбогуване и когато тръгнах сред сладникавия уличен дим, обзе ме отново цялата скръб, която оставих зад себе си в това сиво, масивно каменно здание, което нямаше да видя повече.

Бях си решила след края на войната да издиря човека, открил пеницилина. Винаги съм имала чувството, че не е получил онази благодарност, която заслужава. За мене беше от значение да му засвидетелствам моята малка, скромна признателност.

 

 

Беше в Неапол. Там, с помощта на съответни връзки, ми се обади моят приятел Жан-Пиер Омон, след което получих разрешение да посетя френските части, в които той служеше.

Ден преди това той дойде със своя джип в Парко-хотел, за да ме вземе. Около него се носеше странен аромат. Той каза: „Спах под един танк до мъртъв сенегалец. Ще ме извиниш“. Стоплихме вода и с кофи я качихме горе в моята „стая с баня“, така той за първи път от седмици насам успя да се изкъпе.

Жан-Пиер Омон е изключително добре възпитан мъж, образован и много начетен, сведущ във всички области, а освен това притежава рядко срещано чувство за хумор.

Още преди зазоряване потеглихме с джипа му към мястото на неговото назначение. Той е зодия козирог, козирог съм и аз, затова добре знаем какво вършим — или поне си въобразяваме, че знаем.

Той разполагаше с географска карта. Но само след няколко часа заседнахме в кал. Джипът отказваше да се помръдне. В чисто френски стил и по войнишки обичай каза: „Да го зарежем.“

Чухме далечен тътен. Знаехме, че трябва да пресечем една река, за да стигнем до целта си. И така, изоставихме заседналия джип и продължихме пеша. Пред нас се откри огромно голо поле.

Бели ленти се вееха на вятъра. Бяха се откъснали от колчетата, които са ги придържали към земята, и сега се ветрееха като части от прано бельо из въздуха.

Беше ясно: минно поле.

Трябваше обаче да продължим, за да пресечем реката. Доколкото можеше да се види, всички мостове бяха взривени. Трябваше да се опитаме да преминем на другата страна.

Ето го и повода, за да разказвам всичко това. Рекох: „Слушай, Жан-Пиер, ти си млад и целият живот е пред теб. Ще вървя напред, а ти ще стъпваш в моите стъпки, докато пресечем минното поле. По този начин аз ще хвръкна във въздуха, преди ти да си стъпил върху проклетите мини.“

Трябваше някой да ни види в този момент как спорехме върху ничия земя. Естествено, спореше той.

Казваше нещо от рода на: „Аз ще вървя напред, а ти ще стъпваш в моите стъпки.“

При това ръкомахаше, за да бъде по-убедителен. Сега, когато поглеждам назад, било е наистина комична сцена. Германка и французин в Италия любезно се препират кой да хвръкне пръв във въздуха. Разбира се, в полемиката победител излезе той.

Пресякохме полето, пресякохме и реката — мостове нямаше — с подскачане от камък на камък. Излязохме мокри до кости на другата страна. Топовни гърмежи. Въпреки географската карта нямахме представа къде се намираме. Още не си бяхме поели дъх, погледнахме се и аз казах: „Застани зад мен. Ако се появи някой — приятел или враг, — остави ме аз да се оправям!“

Постепенно взе да се смрачава. Тогава чухме шум от мотор. Отново казах: „Застани зад мен!“ Но той не искаше и да чуе. Вляво откъм завоя на пътя идваше някакво превозно средство. Не можехме да познаем какво е. Изчакахме. Изведнъж различихме маркировката по джипа, който идваше срещу нас. Замахахме и той спря.

Американска армия. Двама войници отпред. „Какво искате? Кои сте вие?“ И към мен: „Медицинска сестра ли сте или какво?“

Отвърнах: „Аз съм Марлене Дитрих, изгубихме пътя, не знаем къде се намираме, можете ли да ни кажете как да се върнем в Неапол?“

Войникът на кормилото каза: „Ако ти си Марлене Дитрих, тогава аз съм генерал Айзенхауер. Хайде, качвайте се!“

Така стигнахме обратно в Неапол, а Жан-Пиер Омон се завърна в своята рота — без да ме отведе със себе си там.

През войната срещнах и Жан Габен. Носеха се слухове, че французите ще се присъединят към нас от юг, но тъй като ме изпращаха предимно на север, бях сигурна, че никога няма да се видя с него. Това беше през зимата на 1944 г. По времето, когато бяхме в Бастон. Нямахме и представа, че се намираме в Бастон. Тогава просто бяхме на фронта, без да сме наясно за мястото, а и това нямаше никакво значение. Изпълнявахме заповеди. Много просто!

По-късно бяхме изтеглени и изпратени на юг. Отново тръгнаха слухове, че фронтът ще се подсили от „свободните французи“ и конкретно от Втора танкова дивизия. Поради внезапно започнало придвижване на войсковите части не се предвиждаше шоупрограма и по тази причина аз успях да измоля от един сержант джип, с който предприех издирване. Беше тъмно. Изведнъж забелязах много танкове на една поляна. Затичах се, като се мъчех да открия прошарена коса под моряшките кепета, каквито носеха „морските стрелци“. Те седяха тихо върху своите танкове или пред тях с погледи, вперени във вечерния здрач. Повечето бяха съвсем млади. И тогава го видях в гръб. Извиках името му и той се обърна. Каза само: „По дяволите.“ И това беше всичко. Скочи долу и ме взе на ръце. Едва успях да си поема дъх, и се чу сигнал на тръба. Той скочи отново върху танка и след него не остана нищо, освен прах. Вълни от прах и трясък на мотори. И него вече го нямаше.

През войната, освен Жан-Пиер Омон и Жан Габен не съм срещала други известни артисти. Неколцина американски актьори влязоха в армията за „деветдесетдневното чудо“, както го наричахме, тъй като незабавно биваха произведени офицери. Повечето актьори не воюваха. Някои участваха — но бяха много малко. Питахме се тогава какво ли ще разказват на синовете си.

Преживяхме ужасната зима, преживяхме пробива при Бастон. Бяхме къде ли не, спяхме по плевните. Ръце ме разтърсват да се събудя. Стряскащи гласове: „Зенитчиците!“

Това не ми говореше много, но разбирах, че нещо не е наред.

„Съвсем наблизо са — зенитчиците се целят в нас. Бързо, бягайте!“

Изскачахме от спалните чували, естествено, спяхме облечени, и хуквахме, накъде всъщност? Но всичко живо крещеше, че трябва да бягаме. И ние бягахме. Джип. Бързо вътре! Каските ни звънтяха, чукайки се една в друга.

„Давай, за бога, още могат да ни уцелят!“

Какво се бе случило тогава, кой бе успял да проникне през нашите линии? Фронтът на Първа армия беше солиден. Но както и да е — давай нататък! Давай към Реймс!

„Реймс? Та то е далеч назад!“

„Ти ли знаеш най-добре, а? Давай, давай, ти казвам!“

Тръгнахме, но едва след като се върнах още веднъж, за да си взема сценичния костюм от плевнята. Не знаехме какво се бе случило, мислехме си, че е поредният от обичайните сигнали за тревога. Но беше нещо друго.

Цялата 77-а дивизия, съставена от съвършено млади момчета, току-що пристигнали от Америка, бе унищожена. Но тогава дойде генерал Мак Олиф, който отблъсна вражеската армия и ни спаси.

Нямам предвид нас самите, той спаси съюзниците. Там беше и 82-ра дивизия на въздушните сили, начело с генерал Джеймс Гавин, и всичко се размина. Но имаше много загинали, много ранени и ампутирани. Огромни загуби и безброй писма до семействата им в Съединените щати.

В Реймс не ни дадоха никакви нареждания, затова заминахме за Париж, за да приемем от Главната квартира нови заповеди.

 

 

Войната продължаваше. Вече не помня имената на всички градчета и села, през които минавахме. Но помня, че внезапно получих заповед да се явя във „Форуърд 10“. „Форуърд 10“ беше кодовото название на главнокомандващия армията.

Беше в една гора. Генерал Омар Брадли седеше в един фургон, сякаш тъкмо мене бе чакал. Наоколо само географски карти. Той беше много блед и уморен. Каза: „Имам ви доверие.“ Отвърнах: „Благодаря ви.“

Той: „Утре ще влезем в Германия, а вие сте прикрепена към част, която ще проникне първа. Говорих за това с Айзенхауер — и двамата сме на мнение, че би било по-добре, ако вие останете зад фронтовата линия и продължите да играете в лазаретите. Не бихме искали да отидете в Германия, където не можем да поемем отговорност, ако ви се случи нещо“. Останах стъписана: „Затова ли ме изтеглихте назад?“ Той каза: „Да, работата е сериозна! Нацистите само това чакат — личност като вас да им падне в ръцете. Можете да си представите последиците: сензацията, скандала, пропагандния шум.“ Убеждавах го, умолявах го. Направих всичко, за да го склоня.

Тук трябва да издам нещо, което не всички знаят: всички генерали са самотници. Войниците изчезват с момичетата в храстите, но генералите не могат да си позволят такова нещо. По всяко време около тях има охрана, където и да се намират, накъдето и да тръгнат. Те нямат достъп до малките авантюри, на които се радват обикновените войници.

От самото начало на войната те са безнадеждно самотни.

И все пак, генерал Брадли ми разреши да отида в Германия. Единственото условие беше: постоянно да имам край себе си двама телохранители.

Двамата войници, които бяха натоварени с това, бяха щастливи. Сигурно са си давали сметка, че е напълно реално да загинат във войната — а сега всичко, което се изискваше от тях, беше да ме охраняват.

Влязохме в Германия и за наша най-голяма изненада не срещнахме никаква опасност, нищо, което да ни заплашва. Хората по улиците често искаха да ме прегърнат, молеха ме за разни услуги от американците, бяха изключително мили. Посрещаха ме с добре дошла, макар че официално бях от другата страна.

В американската армия имаше предписания, различни от тези във френските или английските войски. Там, където се настаняваха американски войници, немците трябваше да напуснат домовете си. Французите разрешаваха съвместно съжителство, също и англичаните.

Бяха ни настанили в една малка немска къщичка и хората дойдоха да ме помолят за помощ. Нямаше къде другаде да подслонят своите крави. Дали не можело да идват поне през деня да хранят и доят кравите си?

Смятаха, че съм сключила договор с бога и мога да се справя с всяка беда. Правех каквото мога.

Точно тогава бързо се придвижвахме напред, та нямахме време да се грижим за нечии крави.

Често получавах нареждане да говоря по селските площади с призив към жителите да се приберат по къщите, да спуснат ролетките на магазините и да не се задържат по улиците, за да могат нашите танкове безпрепятствено да преминават.

Нашият ариергард невинаги успяваше да настига фронта и по тази причина нямаше преводачи на разположение.

Тъй като само за няколко минути улиците се изпразваха и наставаше пълно мъртвило, питаха ме какво съм казала. Отговарях: „Няма значение. Нали направиха това, което искахте?“ С една дума, в Аахен, разрушен в по-голямата си част (в която впрочем и ние живеехме), както и по целия ни път нататък из Германия не сме имали никакви неприятности, така че бяха доволни и двамата войници, зачислени към мен.

 

 

В Аахен завъдихме срамни въшки.

Не вярвайте, ако ви разправят, че те се пренасят единствено от контакт с друго лице. Не вярвайте, че те не пълзят навсякъде. Виждала съм ги да се разхождат.

Един ден ни казаха, че щели да инсталират душове и че ние срещу известни услуги бихме могли да получим един. Услугите се състояха в следното:

Две кофи вода срещу един поглед; три кофи вода — два погледа; четири кофи вода (ако искаш да си измиеш и косата) — целувки и много погледи.

Бяхме готови на всичко. Само мисълта за вода и сапун беше достатъчна, за да забравим и свян, и добродетел.

Да не говорим, че бяхме открили и срамните въшки. Те не хапеха. Просто си стояха, очевидно доволни, и не притесняваха никого.

Наблюдавахме ги. Бяха като черни точки. Лесно се виждаха. Лин Мейбъри, една брюнетка, изтича до палатката си, върна се и изпищя, че и тя имала няколко.

Проблемът беше да се освободим от тях. Без санитари.

След няколко дни ме осени „гениална“ идея. Една от най-тъпите, които са ме спохождали. Тъй като не разполагахме с медикаменти, а нямаше и лекари, беше ясно, че само след няколко дни ще бъдем под пълната обсада на тези насекоми. Нещо трябваше да се предприеме.

„Ето го и спасителното хрумване“, рекох си аз. „Ако взема да изиграя номера с отгатване на чужди мисли и както обикновено извикам върху подвижната сцена на камиона един войник от публиката, ще го помоля да дойде след шоуто в палатката ми. И тогава ще го попитаме какво да предприемем срещу тази напаст.“

Какво по-логично да попитаме един войник за това.

За да се открие подходящ медиум за един магически експеримент, човек трябва да има някои основни познания. Тъй като при „четенето на мисли“ трябваше да заставам много близко до мъжете, предпочитах някой с очила.

Тези, които носят очила, не са така нахакани, както са мъжете без очила. Докато обикалях край тях, мъжете без очила използваха всеки удобен случай да се закачат. Често сериозно ме затрудняваха да си довърша номера добре, докато другите — онези с очилата — не бяха толкова агресивни, а напротив, все гледаха да ми помогнат, с което значително улесняваха работата ми. Сега беше моментът да се поговори с един очилат войник.

Играехме четири пъти на ден.

Никакви очила не проблясваха в светлината на залязващото слънце.

Проявявах търпение. Минаха три дни.

На четвъртия ден забелязах едва-едва далеч на хълма нещо, което приличаше на очила. Слънцето залезе и аз казах: „Вие там — не, не вие — а вие, да, вие, елате, моля, да ми помогнете в магическия сеанс.“

Мъжът, който стана, беше много висок. Скочи на сцената върху камиона, като че ли беше на едно стъпало от земята. Говорех с него, докато правех обичайния си трик, но едновременно с това му прошепнах: „Моля ви, елате след шоуто в палатката зад камиона.“

От негова страна нямаше реакция.

След представлението отидох в палатката, казах на караула, че ще дойде един посетител, и зачаках. В палатката беше тъмно. Само слаба ивица светлина проникваше през входния отвор.

Стоях права. Гледах отблясъците на пайетите от роклята ми върху мръсната палатка. Дишането ми раздвижваше малките светлинки като в някакъв танц.

Внезапно една висока фигура влезе през входа. Чу се глас: „Ето ме, мадам.“

Беше си свалил очилата. Казах: „Мило е, че дойдохте.“

Той не отвърна.

„Не знам как да ви го кажа.“ Замълчах.

Той каза: „Имате предвид къде бихме могли да отидем?“

Аз: „Става дума, че… имам срамни въшки.“

Той каза без всякакво колебание: „Това не ми пречи.“

„Не е там въпросът.“

„А къде е?“

„Какво да направя, за да ги премахна?“

„Затова ли ме повикахте?“

„Да.“

Тогава той се приближи. Отблизо изглеждаше още по-едър. Освен това беше от Тексас. Отблясъците на пайетите играеха по лицето му.

Гласът му издаваше раздразнение: „Не са ли ви давали препарат против въшки? Нали раздаваха.“

„Да, но мислех, че помага само срещу обикновени.“

Все по-ядосано: „Поръсете се и не се мийте!“

Пауза. Още по-ядосано: „А ако искате да знаете как точно действа препаратът — парализира дъвкателните им органи, та мрат от глад.“

Наведе се, за да излезе от палатката, а аз останах да стърча в тъмнината.

Предстоеше ми още едно представление и се надявах да го издържа. Трябва да е бил много шокиран, едва ли беше свикнал на подобно забавление с жена, още по-малко в дивотията на европейските гори, и то, когато другарите му го очакват с отчет за героични подвизи.

 

 

В Аахен се задържахме доста дълго.

Живеехме в сгради, разрушени от бомби, ваните висяха, едва закрепени, на открито, имаше обаче парче покрив, под който се приютявахме в спалните си чували.

Покривът е нещо много утешително. Когато в Европа бушува война, вали едва ли не през цялото време. Постоянно има кал и влага, която е много досадна.

Има и плъхове.

Плъховете имат най-студените лапи на света.

Лежиш си на пода в спалния чувал, затворен до брадичката, а тия гадини ти профучават през лицето със студените си лапи. Могат да те изплашат до смърт.

Тъй като освен това и бомбите те побъркват от ужас, остава да се запиташ кое все пак е за предпочитане: „Фау 1“, „Фау 2“ — или плъховете.

В Аахен плъховете и за миг не ни оставяха на мира. Преследваха ни всяка нощ, без изключение. Поръсих праха срещу въшки около спалния си чувал като една малка защитна преграда, но против плъховете нищо не помагаше. Поне се отървах от въшките.

И от приятеля си от Тексас.

В армията имахме цяла тексаска дивизия. Изглежда, бяха доволни от себе си. Щом превземехме някой град, започваха да разправят на децата в училищата, че Съединените щати са част от Тексас. Бяха горди и нагли, но свършиха дяволски много работа през войната. Такива мъже рядко се срещат. Тексасците притежават изумителна сексуална сила — неведнъж са правени опити тя да бъде описана. Бих желала аз да мога. И ще се опитам.

Веднъж казах на един тексаски войник: „Хубав сте.“ Той ми отговори: „Не бива да казвате това на един мъж.“

„А какво да казвам?“ — попитах аз.

Той каза: „Най-многото, което може да се каже на един мъж в Тексас, е, че панталонът му стои добре.“

И това е вярно. Панталоните, им стоят добре. Но да се върнем при плъховете. Дните в Аахен бяха дълги. Сестрите от Червения кръст ни помагаха, доколкото можеха. Пържеха понички и ние им помагахме да ги раздават на уволнени войници и на оцелели от пленническите лагери.

А плъхове навсякъде. Слагахме си по една влажна кърпа върху лицето, преди да се опитаме да заспим — но тези зверове постоянно намираха откъде да претичат. Не обичат студа, харесват обаче собствените си студени лапи в собствените си студени обиталища.

 

 

Веднъж играхме в истински кинотеатър в Аахен. Както винаги беше студено и собственикът на залата дойде да ме попита дали не искам едно горещо кафе. Колегите от трупата ми казаха: „Не пий кафето, може да е отровно.“

Казах на човека: „Защо ми носите кафе? Нали знаете, че съм «от другата страна»?“

Той каза: „Да, знам, че сте от другата страна, но вие сте също (и той въздъхна) Синият ангел.“

Силата на киното!

И така беше в цяла Германия.

Може би не ми прощаваха, но ме познаваха и гледаха, ако мога да уредя някои неща за тях — нещо, за което не бива да бъдат упреквани.

Майчиният ми език е немският. Германка съм и ще си остана такава, каквото и да твърдят някои подли вестникари.

Когато Хитлер дойде на власт, бях принудена да променя своята националност. Иначе не бих го направила. Америка ме прие, когато, така да се каже, вече нямах родина, и аз й бях благодарна за това. Живеех там и спазвах законите. Бях добра гражданка, но дълбоко в себе си останах германка. Германка по душа, германка по възпитание. Мога да го докажа. Ако разкрия корените. Немска философия, немска поезия — това са моите корени.

Имануел Кант: „Постъпвай така, че принципите на волята ти винаги да са в сила и като норми от едно всеобщо законодателство.“ И още: „Моралът не е учение за това как да бъдем щастливи, а за това как да бъдем достойни за щастието.“

Възпитана бях в духа на Имануел Кант, в духа на Категоричния императив и на другите му теории. От мен неизменно се изискваше логично мислене. Ако това, което кажех, не беше логично, трябваше да се откажа от по-нататъшен разговор.

И днес продължавам да изисквам от другите логична мисъл, както е било изисквано от мен.

Някога не смятах, че коренът е нещо важно.

Сега знам, че е.

Може обаче да се обича и страната, която си избрал или си бил принуден да избереш. Не само от благодарност, но и защото е времето си опознал и нейните корени и норми, съкровените й цели, чувството й за хумор, духовната й нагласа. Така пускаш нови корени до старите.

През 1944 г. прекарахме тъжно Коледа и отново имахме въшки. Вече бяхме с опит и знаехме какво трябва да се направи. Но въпреки това беше тъжно.

Коледа и срамни въшки! Всеки беше в потиснато настроение. Трудно беше да съпоставяш представите си с обстоятелствата, без да изпаднеш в сантименталност. Въпреки всичко, което бях научила междувременно, не бях като Дани Томас: „Колко му е да си щастлив!“

 

 

Битката при Бастон беше зад нас — продължавахме напред. Войната нямаше да трае вечно.

Още от детството си знаех, че бог не стои на ничия страна.

Което ще рече, че с молитви не можехме да си помогнем.

Преди битката четоха молитви; представени бяха всякакви религии, всякакви възможни свещеници.

В тези минути можех да наблюдавам войниците как стояха и не вярваха. „Ще влезете в боя и бог ще ви закриля.“ И аз не вярвах, но не ставаше въпрос за мен.

Еврейските проповедници бяха най-убедителни, защото в Стария завет е казано: „Око за око, зъб за зъб.“

Това е добра прощална проповед за мъже на път към дръвника.

Все се чудех как протестантите успяват да се прехвърлят от проповедта в реалността. „Обърни си и другата буза.“ Това не е в съзвучие с войната.

Но те всички тръгваха — със или без проповед. Оттогава съм се отрекла от всякаква вяра в бога, във водещата светлина или в каквото и да било друго.

Гьоте е казал: „Ако бог е създал този свят, то трябвало е да промени плана си.“

Още тогава това е бил един въшлив план. И всичко вървеше по този въшлив план, докато спечелихме войната.

Ние също вървяхме напред, изпълнявахме заповедите „отгоре“.

Освен че на някои от нас им измръзнаха ръцете и краката, не преживяхме нищо, за което си струва да се говори.

Приключвахме си „турнетата“ по предписание и се завръщахме в бараките си, за да докладваме, че сме изпълнили всичко, както ни е било наредено.

Войната още далеч не беше свършила.

Бяхме петото колело на каруцата и ни лашкаха насам-натам без цел както много други хора, и войници, и цивилни.

На 12 април 1945 г. почина Рузвелт, предстоеше ни да се погрижим за тъжните войници, а и за други американци, включително и за нас самите.

Трябваше да го съобщя по средата на едно представление. Трудни за изпълнение задачи не бяха нещо ново за мен. Когато си видял толкова хора да умират, ставаш по-твърд — и вътрешно, както и външно.

Прекъснахме представлението. Приближих се до войниците. Те бяха насядали мълчаливо по малките хълмове пред мен. Разговаряхме, докато се стъмни.

Продължихме до Холандия, където ни изненадаха повече „Фау 1“ и „Фау 2“ отвсякога. Те се различаваха от обикновените бомбардировачи. Не ги чуваш, когато идват. Намираха целта си безшумно. Не можехме да предвидим къде ще ударят. Нямаше прикритие, нямаше място, където да си в безопасност от тях. Можеше единствено да се надяваш, че ще те отминат. Калвадосът, когато се случеше да го имаме, ни беше спасението. От него всичко потъваше в розова светлина, но той носеше и допълнителна умора.

Играехме и на север пред британски части. Променяхме малко шегите, защото англичаните се засмиват много по-късно от американците; „по-бавно загряват“. Но във войната бяха не по-малко бързи.

Най-бързи бяха канадците. Имахме случаи лично да се уверим в Италия. Когато положението се затягаше и чувахме, че канадците настъпват, всички се радвахме — включително и генералният щаб.

Бяха благонадеждни. Притежаваха всички добри качества на американците, съчетани с добрите качества на англичаните. Имаха британски стоицизъм, когато биваха изправени пред невъзможното. И наред с това ругаеха като американските войници.

 

 

В Европа войната свърши. Разпуснаха всички, с изключение на американците. Продължихме да работим за войниците, останали във Франция, треперещи от страх да не ги изпратят на тихоокеанския фронт.

Към дома или към Тихия океан?

Защото там войната продължаваше. Стояхме и чакахме заповед. Имахме високи дажби, имахме кафе, имахме нашите спални чували и чакахме. Спяхме. През тези дни можехме отново да поспим спокойно.

Но нямахме никаква ориентация, не знаехме дори на кого да се обадим. В края на краищата не бяхме ние най-важните. Имаше толкова войници, които трябваше да се прехвърлят от един фронт на друг, за да се приключи с тази война.

Разгръщаха се грандиозни операции. Хиляди самолети бяха заети с пренасянето на въоръженията и целия останал военен реквизит.

Чакахме да дойде и нашият ред.

Слушахме по радиото новините от Тихия океан. Сигурно щяха да ни изпратят там. Скоро ще сме ние наред. Обсъждахме неясното си бъдеще.

Аз също се страхувах. От толкова време мечтаех войната да е свършила, а и не бях единствената. След масовите убийства по европейските франтове копнеехме за мир и покой. Не искахме да ни изпратят в далечни краища на планетата и всичко да започне отначало.

 

 

 

 

„Хайде, бързо!“ — свикнали бяхме с този тон, добре познавахме тези думи. „Към летище Ла Гуардия! Заминаваме за Ню Йорк! Американска част номер еди-кой си, бъдете готови!“ Бяхме готови, господ ни е свидетел.

Летяхме обратно, мълчахме. Войната в Европа беше спечелена, но все още не можехме да се чувстваме щастливи от това. Тревожеше ни мрачен вътрешен глас за опасната война край Тихия океан и заглушаваше „победните ни чувства“.

Спомнях си полета към Европа. Тогава се шегувахме и вярвахме, че ще бъде леко. Сега бяхме на път към дома. Никакви закачки, никакъв смях. Самолетът беше претъпкан, нямахме място да си опънем краката. За последен път бяхме заедно, но вече разделени, всеки със себе си, както е при цивилните.

Полетът към къщи беше по-дълъг, по-самотен и по-спокоен, отколкото можехме да допуснем. Нищо, с което можеш да се пошегуваш, нищо, за което да се засмееш. Просто летяхме обратно и се надявахме, че няма да ни се случи нищо лошо по пътя. Някъде дълбоко войниците сигурно се радваха, но не можеха да го покажат. Мислеха за своите другари в тесните гробове и не можеха да се освободят от чувството на горчивина.

Американците са наивни хора. Доста отдавна не са се срещали с бедствието на войната на собствена територия. Чели са само историческа литература. Като деца са, когато се стигне до истинска трагедия.

Свалиха ни на летище Ла Гуардия.

Естествено, валеше. Никой не ни посрещна, за да ни помогне. Помъкнахме нещата си сами, претърсиха ни от глава до пети — трябваше да се разделим с любимите си предмети за спомен от войната.

И така, застанахме без цент в джоба край мястото за таксита и не знаехме къде да отидем.

Без пари човек е напълно изгубен, особено в Америка.

Не помагаше, когато казвахме, че идваме направо от войната. Нищо не можеше да се направи. „Зает съм, махнете се, моля!“

Накрая улових един таксиметров шофьор и му обещах най-добрия бакшиш, който някога е получавал, ако ни закара до хотел „Сейнт Реджис“, хотела, в който отсядах винаги когато идвах в Ню Йорк.

Шофьорът ми повярва. Закара ни дотам.

„Хелоу, мис Дитрих, хелоу, хелоу!“

„Бихте ли платили таксито ми? Нямам никакви долари!“

„Разбира се, подпишете ми един чек. Приличен бакшиш, нали?“

„Да, разбира се.“

„Големият апартамент както обикновено?“

„Да. Имам нужда обаче и от малко пари в наличност.“

„Добре, само ми попълнете чека, ще ви го изпратя горе.“

Стояхме с мръсните си войнишки сакове в елегантното фоайе на хотел „Сейнт Реджис“.

Войната още не беше свършила, а тук сякаш никой не беше чувал за нея.

Никой не беше наясно относно финансовото ми положение, така че приеха чека ми. Писах сто долара. Не мога да кажа защо не написах по-голяма сума.

Но тъй като обикновено не зная какво трябва да направя, ако някой не ми дава напътствия, сто долара ми се видяха цяло състояние.

Качихме се горе и всеки изчакваше предишният да се изкъпе и да освободи банята. Поръчах ядене. Американско ядене — изглеждаше страшно апетитно и с излизането си от банята получихме обилен обяд — вечеря. Решихме да се сбогуваме преди мръкване. Всички искаха да се приберат по светло у дома.

Разделихме се с болка в сърцата. Но без сълзи и въздишки. Бяхме свикнали с разделите.

Седях сама в апартамента на хотел „Сейнт Реджис“ и изчаквах едно момиче да почисти ваната, за да мога и аз да се изкъпя — за първи път от много месеци насам. Господи, колко бях самотна. Беше твърде рано, за да позвъня в Лос Анджелис или в някое бюро в Ню Йорк. И освен това за какво всъщност щях да говоря?

Да им кажа, че съм се прибрала от войната?

Че кой се интересуваше от това?

Телефонът иззвъня. Беше моят агент Чарли Фелдман. Докато другите се къпеха, аз бях поръчала разговор с него.

„Моля ти се, не подписвай никакви чекове, каза той. Твоите чекове са без покритие.“ „А какво да правя?“

Той каза: „Затвори телефона, ще ти се обадя отново, нека да помисля.“

Взех една вана, легнах в леглото, просто лежах и чаках — какво ли? Внезапно бях останала без корени. Къде бяха моите корени? Посред европейската война?

Трудно е да се подреждат подобни мисли. След толкова много промени — първо заселник в една непозната страна, после американско гражданство — означава ли това, че сега отново ми предстои пренагласа: завръщане в Америка, в една страна, която дори не знае какво са преживели нейните собствени войници.

Тогава се зароди моето отвращение към „уютно седящите си вкъщи“ американци.