Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (7)

Седма глава

За Даяна пътуването би било много по-приятно, ако не чувстваше, че нещо не е съвсем наред. Кейн се държеше достатъчно приятелски — разговорът не вървеше мъчително, нито изпадаше в неловки мълчания. И въпреки това тя усещаше, че под повърхността на неговото дружелюбие се криеше нещо. Тъй като не можеше да го определи, Даяна си каза, че си го въобразява — може би приписваше на Кейн отражение на собствените си чувства.

От предния ден у нея имаше едно напрежение, което тя отдаваше поне донякъде на срещата си с Чад Рътлидж. Безпокоеше се, че не успяваше да се отърси от него. Един адвокат — един добър адвокат — трябваше да умее да намира равновесието между коравосърдечието и емоционалното обвързване. Това равновесие бе жизненоважно колкото за клиента, толкова и за адвоката. Даяна го знаеше с разума си, но осъзнаваше, че в този случай везните вече се накланяха към едната страна. Можеше само да се успокоява, че колкото повече се занимаваше с техническата страна на случая, толкова по-малко щеше да се изкушава да сравнява Чад с Джъстин. Засега щеше да прави точно това, което й бе предложил Кейн — да си прочисти главата и да се наслаждава на пътуването.

— Не спомена с кого ще се срещаш в Сейлъм — обади се тя.

Кейн с мъка събираше мислите си и овладяваше напрежението, което чувстваше. И той като Даяна си казваше, че всъщност нервите му бяха опънати от поредното дело, а не от нещо лично. Личните отношения никога не бяха карали стомаха му да се свива на топка. Казваше си го от предишната вечер.

— Леля Агата.

Даяна не сдържа смеха си.

— Няма нужда да си измисляш — посъветва го тя. — Можеш просто да ми кажеш, че не е моя работа.

— Сестрата на бабата на Вирджиния Дей — обясни Кейн и й хвърли една усмивка. Обсъждането на делото, каза си той, можеше да му помогне да се отърси от чувството, че бе разтворил сърцето си за Даяна и бе нагазил в подвижни пясъци. — Има славата на страхотна жена и май познава Джини по-добре от който и да било друг. За съжаление преди две седмици, докато карала кънки, паднала на пързалката и си счупила бедрото. Ще се срещна с нея в болницата.

— Леля Агата се пързаля на зимни кънки?

— Очевидно.

— На колко години е?

— На шестдесет и осем.

— Хм. Какво търсиш?

Преди да отговори, Кейн натисна педала на газта и задмина един пикап. Какво търсеше наистина? Само преди няколко дни щеше да може да отвърне с вдигане на рамене и остроумна забележка. Делото, помисли той и раздразнено тръсна глава. Не се отклонявай от делото.

— Ищците настояват за обвинение в убийство. Първото, което искам да установя, е, че Джини обикновено е носила този пистолет със себе си. Ако искам да докажа самозащита, още в началото трябва да набия в главите на съдебните заседатели, че тя е отишла в апартамента на Лора Саймънс, за да вдигне скандал на съпруга си и на поредната му любовница, ала не с намерение да убива.

— Поредната му любовница — повтори Даяна. — Очевидно е имал доста голяма бройка.

— Детективското разследване, за което Джини е платила преди няколко месеца, е стигнало до извода, че доктор Дей е бил много зает човек. Той не е извършвал всичките си операции в Бостънската централна болница. — Кейн включи запалката на колата. — Ако мога да представя отчета с резултатите от разследването като доказателство, съдебните заседатели може да се отнесат с по-голяма симпатия… Същевременно той е мотивирал Джини още повече.

— И затова се връщаш към пистолета.

Кейн кимна и допря запалката до върха на цигарата си. Разговорът разсейваше напрежението в основата на врата му. Това не са подвижни пясъци, помисли той. Може и да бе стъпил в локва и да си бе измокрил краката, но все пак не го поглъщаха подвижни пясъци.

— Джини твърди, че никога не излизала от къщи без този пистолет. Имала фиксидея, че ще я ограбят. — Нищо изненадващо, още повече, че има склонността да носи бижута на стойност по няколко хиляди долара.

— Да, през последните няколко години Джини Дей не беше любимка на пресата и на обществото — спомни са Даяна. — Проявява се като малко глезено егоистче, което има повече пари, отколкото класа.

— Съвсем вярно — съгласи се Кейн. — Ала мога да бъда само благодарен, че ти няма да си между съдебните заседатели.

— Струва ми се, че напоследък не издържам този тип жени. — Даяна се завъртя на седалката да го погледне. — Айрин Уокър. Тя би била антитезата на Вирджиния Дей.

— Как мина тази сутрин?

— Белезите по лицето й още не са избледнели — започна Даяна и се намръщи на профила му. — Никога не съм срещала жена, която по-малко да държи на собствената си цена. Сякаш имаше чувството, че е заслужавала да бъде набита! — Тя нетърпеливо се опита да отхвърли гнева си. — Поне приятелката, при която живее, я е убедила да подаде официално оплакване срещу съпруга си, но… — Бързо поклати глава. — Имам чувството, че Айрин Уокър е като гъба, която просто попива чувствата на хората около себе си. Втълпила си е… Или по-скоро мъжът й е успял да й втълпи, че е нищо без него. Препоръчах й да отиде на психоаналитик. И разводът, и обвиненията на съпруга й няма да са леки за нея. — Изсумтя леко, по-скоро удивена, отколкото объркана. — Тя все още носи венчалната си халка!

— Да я свали би означавало окончателно скъсване, нали? — възрази той. — За жена като Айрин Уокър…

— Знаеш ли, женени са едва от четири години, а тя не може да си спомни колко пъти я е бил. — Очите й станаха решителни и строги. — Много ще ми бъде приятно да го изправя на подсъдимата скамейка.

— Доколкото си спомням, има двама свидетели на последния побой. Ще го вкараш на топло.

— Точно това искам. Надявам се делото да бъде насрочено скоро, докато госпожа Уокър все още може да види белезите си, когато се погледне в огледалото. Струва ми се, че прекалено бързо забравя.

Кейн погледна към куфарчето до нея.

— Затова ли смяташ днес да работиш?

— Ще си набележа въпросите. Искам веднага да му ги хвърля в лицето. Искам да се постарая между развода и делото за побой да има само неприятности.

— Искаш да го стиснеш за врата?

Тя му се усмихна:

— Някой веднъж ми беше казал, че така е по-чисто. Кажи ми… — Даяна прокара пръст по гърба на кожената седалка. — Откога имаш тази кола?

— Колата ли? — Погледна я въпросително, изненадан от неочаквания обрат на разговора.

— Да, много ми се иска и аз да си купя нова кола.

Въпросителният поглед се смени с усмивка. О, тя определено се отваряше, реши той. Освобождаваше се.

— Ягуар ли?

— Един ден. — Даяна вдигна вежди: — Или мислиш, че те са запазени само за бивши щатски прокурори?

— По-скоро си те представях в мерцедес — величествен и елегантен.

Тя присви очи.

— Да ме обидиш ли се опитваш?

— В никакъв случай. Можеш ли да караш блъскащи се колички?

— Наистина се опитваш да ме обидиш!

Без да коментира, Кейн спря в една отбивка на пътя, Даяна с любопитство го наблюдаваше как излиза, заобикаля колата и отваря нейната врата.

— Покарай малко ти.

— Аз ли?

Той сви рамене с усмивка, развеселен от нейния донякъде недоверчив, донякъде възбуден поглед. Може би тъкмо на това най-малко можеше да устои — когато изискаността и интелектът отстъпваха място на чисто, неподправено удоволствие.

— Ако мислиш да си купуваш кола, първо трябва да я почувстваш. Освен… — добави Кейн бавно, — ако не можеш да караш кола с пет скорости.

— Мога да карам всякакви коли — заяви тя и излезе.

— Прекрасно! — Той се разположи на нейното място, докато Даяна сядаше на неговото. — Ще ти кажа къде да отбиеш.

Тя хвана здраво с една ръка кормилото и включи на първа. Чувстваше под дланта си леката вибрация на силата, обещанието за скорост. Погледна в огледалото за обратно виждане и се стрелна по магистралата.

— О, не е ли прекрасно! — извика Даяна веднага. Един поглед към скоростомера я накара да отпусне педала на газта. — И изкусително — добави бързо със смях. — Ако си купя такава кола, боя се, че ще се наложи да защитавам сама себе си за превишаване на скоростта.

— Винаги съм го приемал просто като увереността, че можеш да натиснеш докрай и да си по-бърз от всички други на пътя — забеляза Кейн.

— Да, увереността, че можеш да го направиш, за да не го правиш. — Тя отметна назад косата си, отново се засмя и задмина колоната пред нея. Скоростомерът показваше около деветдесет. — Едва ли е прилично един държавен служител да се носи по пътя със сто и петдесет километра в час, но е прекрасно да знаеш, че би могъл. — Даяна превключи на пета и задържа скоростта постоянна. — Затова ли я купи?

— Обичам нещата със стил — измърмори той, загледан в профила й. — Ако са достатъчно силни, за да те предизвикват под лакировката. — Ръцете върху кормилото бяха уверени, способни. Кейн си я представяше как кара по празен път в лятна нощ, с отворени прозорци и развяваща се коса. — Очароваш ме, Даяна.

Тя му изпрати една бърза усмивка.

— Защо? Защото мога да карам ягуар, без да навлизам в насрещното платно ли?

— Защото имаш стил — обясни той. — На следващата отбивка завий.

 

 

Даяна се разположи в ъгъла на чакалнята да поработи, а Кейн се запъти по болничния коридор към стаята на Агата Грант. Намери я сама и царствено великолепна — розов дантелен халат, безупречна прическа на бялата коса, скандално начервени бузи. До леглото й бяха натрупани списания — от светски клюки до „Популярна механика“. Когато той влезе, тя остави спортното списание, което четеше внимателно, и го огледа с одобрение.

— Време беше да пуснат тук някой, който изглежда като хората — възхити се Агата Грант със стържещ глас. — Влез, сладурче, и седни.

Кейн неволно се усмихна и се приближи до леглото.

— Добър ден, госпожо Грант. Аз съм Кейн Макгрегър.

— А, адвокатът на Джини. Момичето винаги е разбирало от хубавото. Май този път се е забъркала в страшна каша.

Той свали от стола още една купчина списания и седна.

— Надявам се, че ще можете да ми помогнете за защитата на Джини, госпожо Грант. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен толкова скоро след инцидента.

Агата изсумтя и небрежно махна с ръка.

— Ще се изправя на крака много по-рано, отколкото си мислят тези доктори — обеща му тя и се усмихна тъжно: — Може би няма толкова скоро да правя осморки. Добре, сладурче, кажи какво те интересува.

— Вие знаете, че Джини е обвинена в убийството на Дей. — Агата кимна бързо и безстрастно, и Кейн продължи: — Твърди се, че е отишла в апартамента на Лора Саймънс, като е знаела, че съпругът й е там и че госпожица Саймънс му е любовница.

— Последната от многото — вметна Агата язвително.

Кейн само вдигна вежди при тази забележка и продължи:

— Госпожица Саймънс е оставила Джини насаме с Дей. По негова молба. Когато се върнала в апартамента си двадесет минути по-късно, Дей бил мъртъв, а Джини седяла на дивана все още с пистолет в ръка. По него е било стреляно два пъти отблизо. Госпожица Саймънс изпаднала в истерия, втурнала се при съседите и повикала полиция.

— Джини го е убила. — Агата избута настрани списанията с възлестите си пръсти с червен маникюр. — В това няма никакво съмнение.

— Да, тя си признава. Обаче твърди, че когато останали сами, Дей започнал да я оскърбява. Отначало започнали да викат един срещу друг — това от известно време било обичайно в техния брак. След това тя го заплашила със скандален развод с всички подробности — свидетели, детективски разследвания — нещо, което той искал да избегне, тъй като бил вероятният следващ шеф на хирургическото отделение на централната болница в Бостън.

Агата се засмя безрадостно:

— Да, това нямаше да му хареса. Френи пазеше репутацията си на виден медик, отдаден на професията си. Нямаше да му е от полза да се разчуе, че е развратник.

Кейн издаде тих звук, който можеше да означава или съгласие, или размишление. Костелив орех е, реши той, загледан в сдържаното гримирано лице на Агата.

— Докато спорели — продължи Кейн, — загубил самообладание. По това време вече си крещели. Тя твърди, че той побеснял, ударил я, съборил я на пода и грабнал една лампа. Казва, че щял да я убие. Когато се насочил към нея, Джини извадила от чантичката си пистолет и стреляла.

По време на обяснението Агата кимаше, после погледна твърдо към Кейн.

— Ти вярваш ли й?

Кейн отвърна на погледа й и няколко секунди се гледаха, преди да отговори.

— Вярвам, че Вирджиния Дей е застреляла съпруга си в момент на паника и при самозащита.

— Джини е твърдоглаво момиче — въздъхна Агата. — Разглезено. Всички ние я разглезихме. И има лош характер, избухва лесно, без да мисли за последствията. Ала не е с лошо сърце. Тя не би правила планове да убие човек. Не би могла.

— За да докажа това — отговори Кейн, — първо трябва да установя защо е носела пистолет, когато е отишла да се кара със съпруга си.

— Момичето не искаше да излезе от къщи без този пистолет. — С въздишка на възмущение Агата се размърда на възглавниците. — Грозно малко нещо. Питала съм я за какво, по дяволите, й е притрябвал, а тя се смееше. „Лельо Аги“, казваше, „ако някой се опита да ми скочи, ще го изненадам“. — Агата отново изсумтя нетърпеливо. — Глупаво момиче, за какво й трябваше все да блести — диаманти, изумруди. Хич не се и замисляше да се разхожда из Бек Бей или да препуска из Манхатън, цялата окичена с бижута, стига да носеше този проклет пистолет.

— Често ли сте я виждали да носи пистолета?

— Случвало се е да живея при нея по няколко дни, да се отбивам, преди да излезем някъде. Виждах я как си го пъха в чантата. Веднъж на гости бръкна да си извади пудрата и той беше вътре. Много й се карах — добави Агата. — И виж какво стана.

— Значи ще потвърдите в съда под клетва, че Вирджиния Дей е имала обичай да носи пистолет двадесет и втори калибър? И че много пъти се е случвало да го видите у нея и да говорите с нея за това?

— Сладурче, бих излъгала ада в очите заради нея. — Агата му се усмихна ледено. — Никога не съм понасяла онзи неверен простак, за когото се омъжи.

— Госпожо Грант…

— Успокой се — каза му тя с нещо като кискане. — В случая мога да се закълна в това, без да рискувам смъртната си душа. Ако онази вечер Джини не е носела пистолета, щях да се чудя какво става.

— Добре. — Той си позволи да се отпусне. — А онова за лъгането на ада в очите нека си остане между нас.

— Дадено. — Тя му се усмихна лукаво и погледът й се плъзна по лицето му. — Предполагам, че вие с Джини нямате…

— Аз съм неин адвокат — възрази Кейн, стана и стисна изненадващо силната ръка на Агата. — Благодаря ви, госпожо Грант.

— Ако бях четиридесет години по-млада и бях обвинена в убийство — каза Агата бавно, — ти щеше да си нещо много повече от мой адвокат.

Той й се усмихна ослепително и поднесе ръката й към устните си.

— Не убивайте никого, Агата. Много трудно бих ви устоял.

Доволният й гръмогласен смях го следваше по коридора.

Кейн намери Даяна там, където я бе оставил — на едното си коляно бе разтворила справочник със закони, а на другото бележник. Тя съсредоточено пишеше, очевидно, без да се притеснява от неудобствата. Той мълчаливо седна на един стол и я зачака да свърши. Винаги му бе приятно да я наблюдава така — когато бе погълната от онова, което прави, откъснала се от целия свят. Вече никой не я пазеше, помисли Кейн. Бе искал да й помогне да завърши започнатото, както бе искал и да прави любов с нея. Сега, когато Даяна бе на път да постигне първото, той изведнъж осъзна, че не можеше да си позволи да направи второто.

В нея имаше прекалено много подводни течения, реши Кейн. Подводните течения имат навика да отнасят непредпазливите. Може би точно внезапното осъзнаване предишната вечер, че може да я покори с търпение и с внимание, го караше да е прекалено предпазлив, за да опита. Време бе да постигнат някаква стабилност в отношенията си. Заради нея ли, запита се той тъжно. Или заради себе си?

Десет минути по-късно Даяна спря да пише, затвори бележника и разкърши рамене. Едва тогава забеляза Кейн.

— О, кога се върна?

— Само преди няколко минути. Знаеш ли, не всеки умее да се откъсне от света около себе си и да работи както теб.

— Това е едно от най-важните ми умения — обясни тя и прибра всичко в куфарчето си. — Развих го по необходимост, когато ми се искаше да се изолирам от леля си. Как мина при теб?

— Прекрасно… — Той стана и взе палтото й да й помогне да се облече. — Колко неприятности си имала всъщност с леля си?

Даяна незабавно се напрегна и се затвори в себе си. Кейн забеляза това и се запита дали неговата принцеса в кулата не е била жертва в по-голяма степен, отколкото е предполагал.

— С леля ми ли? — попита тя студено и безстрастно.

— Да. Колко неприятности имаше?

— Тя обичаше сентенции като „Една дама никога не носи диаманти преди пет“.

— Явно много — заключи той и взе якето си. — Чудех се дали не съм бил малко груб с теб в Атлантик Сити.

Даяна изненадано го погледна, докато вървяха към асансьора.

— Няма за какво да се извиняваш. — Но тялото й още бе нащрек, гласът й още бе настръхнал. — Това пък откъде ти дойде наум?

— Мислех си за Агата. — Кейн натисна копчето на партера. — Тя не одобрява особено племенницата си, ала я обича. Личи си. — Освободи кичур коса от яката на Даяна. — Започва да ми се струва, че в твоя случай е било точно обратното.

— Леля Аделайд одобряваше това, което според нея е направила от мен. — Тя сви рамене и излезе от асансьора. — Ако става дума за любов — никога не ме е обичала… Но пък и никога не се е преструвала, че ме обича. Не мога да я обвинявам за това.

— Защо да не можеш, по дяволите? — настоя той, внезапно ядосан от точната картина, която обрисуваха лаконичните й думи.

Даяна му хвърли един спокоен поглед и му стана ясно колко близо е до истината.

— Не можеш да обвиняваш някого за чувствата му или за липсата му на чувства. — Обърна се на другата страна като знак, че разговорът е приключил.

Кейн не можа да се сдържи и я хвана за рамото. Когато тя отново ставаше студена, той се разгорещяваше.

— Можеш! — настоя. — Можеш, по дяволите.

— Не се занимавай с това, Кейн. Аз вече съм престанала. — Той понечи да възрази, ала в този момент тя отново се обърна и спря. — Боже мой, виж! — Даяна гледаше през стъклената врата.

Все още намръщен от думите й, Кейн хвърли един поглед. Валеше гъст и силен сняг, който вече бе покрил земята.

— Това е то, прогнозата за времето — измърмори той. — Бяха обещали да е хубаво до довечера.

Тя си сложи ръкавиците.

— Пътуването обратно към Бостън ще бъде много интересно. И много бавно — добави Даяна и излезе във вилнеещата буря.

— Ако имаме късмет, ще го изпреварим. — Кейн здраво я хвана за ръката и я поведе към паркинга. Двамата едновременно погледнаха към небето. Тя вдигна вежди, а той сви рамене. И двамата вече бяха покрити със сняг. — Бихме могли да се върнем в болницата и да изчакаме да премине.

— Няма смисъл, освен ако не искаш да рискуваш да караш през бурята.

Стигнаха до колата и Кейн погледна към пътя.

— Да видим как ще караме.

През първите двадесет минути пътуваха относително лесно. Той бе добър шофьор и колата уверено поглъщаше километрите. Колкото повече напредваха на юг, толкова повече се засилваше вятърът и чистачките едва успяваха да се справят с навявания сняг. Затаила дъх, Даяна видя как колата пред тях занесе и се плъзна към средното платно, преди шофьорът да я овладее.

— Доста е зле — измърмори тя и хвърли един поглед към Кейн.

— Не е добре — съгласи се той.

Поддържаше ниска и постоянна скорост, а очите му се присвиваха от напрежение, вгледани в пътя пред тях. С всеки километър видимостта ставаше все по-лоша, а пътят все по-хлъзгав. Кейн бе живял достатъчно дълго в Ню Ингланд и знаеше какво значи снежна виелица. Тази се разразяваше прекалено бързо и прекалено силно. Той разбираше, че вместо да се измъкват от бурята, те навлизат в нея.

В отсрещното платно две коли се блъснаха и спряха. И двамата с Даяна мълчаха през следващите тридесет километра.

Стигнаха до средата на пътя между Бостън и Сейлъм почти два пъти по-бавно, отколкото на идване. Притъмняваше и когато Кейн включи фаровете, снегът бясно затанцува в сноповете светлина. От двете страни на пътя имаше преспи, които ставаха все по-големи. Една кола бе изоставена там, където бе забуксувала и затънала. Даяна започна да съжалява, че не се бе замислила по-сериозно върху предложението да останат в болницата.

Една кола ги изпревари с опасна скорост отдясно и се занесе към предната броня на ягуара. Даяна ахна приглушено, а Кейн изруга с чувство, натисна спирачките и едва овладя колата. След това зави в първата отбивка.

— Самоубийство е да се кара така по този път.

Даяна едва кимна, мъчейки се да успокои сърцето си.

— Ще спрем в първия хотел, до който стигнем, ще наемем две стаи и ще изчакаме до сутринта. — Откъсна очите си от пътя, колкото да я погледне. — Как си?

Тя пое дълбоко въздух.

— Попитай ме пак, когато не се моля.

Той се позасмя и присви очи, забелязал синкави неонови светлини в мъглата от сняг пред тях.

— Май имаме късмет.

Половината от първата буква на „Мотел“ бе паднала, но останалата част от неоновите светлини грееха ярко.

— А, „Лотел“ — прочете Даяна с усмивка. — Какъв по-добър подслон в бурята?

Кейн огледа едноетажната постройка и спря.

— Тук няма да намерим луксозни стаи.

— Ще имаме ли покрив над главата си?

— Вероятно.

— И това стига. — С две ръце отвори вратата срещу вятъра, излезе навън, затъна до коленете и избухна в смях.

— Какво толкова смешно има? — попита той и я затегли към бараката с надпис „Рецепция“.

— Нищо, нищо — надвика тя бурята. — Просто в момента се чувствам прекрасно.

— Трябваше да ми кажеш, че си се изплашила. — Кейн я хвана по-здраво през кръста, защото поривът на вятъра ги отнесе две крачки назад.

Даяна вдигна лице срещу налитащия сняг.

— Щях да ти го кажа, когато изчерпех репертоара си от молитви.

Той отвори вратата, която рязко изскърца. Студената чиста миризма на сняг веднага се смени с дъх на евтин тютюн и застояла бира. Прошареният мъж зад облеченото с ламарина гише вдигна поглед от списанието, което четеше.

— Да?

— Искаме две стаи за тази нощ. — От пръв поглед Кейн разбра, че това е хотел, който обикновено дава стаи за по един час. Напомни си, че не е в положение да придиря.

— Имаме само една. — Мъжът запали клечка кибрит и погледна към Даяна. — По време на виелица бизнесът върви добре.

Даяна погледна към Кейн, след това обратно към остъклената врата зад гърба им. Той оставяше решението на нея, осъзна тя и по гърба й полазиха тръпки. После си спомни последното дълго пързаляне.

— Ще я вземем.

Мъжът изрови ключа изпод гишето.

— Двадесет и два и петдесет — съобщи той на Кейн, все още с ключа в ръка. — Заплаща се предварително, в брой.

— Има ли къде тук да се хапне нещо? — попита Кейн, докато отброяваше банкнотите.

— В съседната сграда. Отворено е до два. Вашата стая е навън и наляво. Номер двадесет и седем. Трябва да я освободите до десет, иначе плащате за още една нощ. Има безплатна телевизия и платени филми.

Кейн вдигна вежди и размени парите за ключа.

— Благодаря.

— Услужлив човек — забеляза Даяна, докато вървяха към номер двадесет и седем. — За храна ли спомена?

— Гладна ли си? — Той провери номера на лющещата се сива врата.

— Умирам от глад. Не бях усетила, докато… — Гласът й угасна, а очите й се разшириха от изненада.

Стаята, доколкото можеше да се нарече така, се състоеше предимно от легло. Едно легло, забеляза тя, но дори това не можеше да я разтревожи в сегашното й състояние. Стените бяха в ужасен розов цвят, в тон с крещящата избеляла розово-виолетова покривка на леглото. Имаше един стол и някакво подобие на маса. Килимът, макар и тънък, и износен, продължаваше виолетовата пътека чак до вратата на помещението, което вероятно трябваше да е баня. А на тавана над леглото висеше кръгло прашно огледало.

— Е, не е точно хотел „Риц“ — обади се Кейн, мъчейки се да не избухне в смях, като гледаше смаяното й изражение. Остави куфарите върху покрития с бял найлон шкаф. — Обаче има покрив.

Даяна хвърли един последен колеблив поглед към огледалото. Може би щеше да е най-добре за момента да не мисли за него.

— Тук е страшен студ. — Тя се обърна и видя, че за нещастие и завесите бяха в тон с покривката на леглото.

Кейн мярна изражението й и не успя да сдържи усмивката си.

— Тази стая ще изглежда най-добре през нощта. Ще се опитам да включа печката.

Без да обръща внимание на странното му, според нея, чувство за хумор, Даяна седна предпазливо на ръба на леглото. Единственото легло, спомни си тя. Единствената стая. Единственият хотел.

— Човек може да си помисли, че цялото това фиаско ти доставя удоволствие.

— На кого, на мен ли? — Той изрита бързо печката и тя с ръмжене оживя. Удоволствие не бе думата, която би избрал. От самата мисъл да прекара нощта с нея в тази смехотворна стая стомахът му се свиваше. През следващите няколко часа щеше да му се наложи да се старае отново да се преструва на неин брат, за да не забравя, че е решил да не я докосва. — Ще отида да взема нещо за вечеря — продължи Кейн, защото Даяна само го изгледа. — Няма смисъл и двамата да излизаме отново. Искаш ли нещо специално?

— Нещо бързо и да става за ядене. — Като си спомни през каква буря бе карал, тя дори успя да му се усмихне. Ако той можеше да приеме положението само със свиване на рамене, Даяна също би трябвало да може. — Благодаря. Дължа ти единадесет долара и двадесет и пет цента.

— Ще ти ги пиша в сметката — обеща Кейн и се наведе да я целуне бързо, преди да излезе.

Когато остана сама, тя отново огледа стаята. Всъщност не бе толкова лоша, каза си след малко… Ако я гледаш през полупритворени очи. А и печката вече работеше с пълна сила. Даяна свали палтото си и потърси гардероб. Изглежда обаче стаята не стигаше до такова разточителство. Преметна палтото на шкафа и събу обувките си.

Идеята за една топла вана бе примамлива, ала перспективата да се съблече само за да се облече отново я отказа. Реши за компенсация да се поопъне на леглото, докато Кейн донесе вечерята. Може би и да погледа телевизия, помисли лениво и забеляза черната кутийка, закачена отстрани на телевизора. Като я разгледа по-внимателно, видя нещо като часовников механизъм, захранван от монети от по двадесет и пет цента — като автомат на паркинг. Платените филми, спомни си тя и реши да си опита късмета. Може би щеше да е разумно да се впусне в един филмов маратон. По този начин щеше да й бъде по-лесно да помни, че са двама адвокати — дума без мъжки и женски род — които са се озовали в една стая по силата на обстоятелствата. Хвърли един поглед през рамо към леглото и я полазиха тръпки. Решително се обърна.

Намери в портмонето си три монети от по двадесет и пет цента, което правеше четиридесет и пет минути филми. Следвайки напечатаните на кутийката указания, Даяна включи на нужния канал, пусна монетите и завъртя копчето на часовника. После се покатери на леглото, изпъна се по средата и въздъхна от предвкусваното удоволствие.

Докато наместваше възглавниците зад себе си, движението на екрана привлече вниманието й. Тя премигна и зяпна. Когато първоначалният й шок премина, Даяна падна по гръб и се смя, докато я заболя корема.

Боже мили, помисли тя и се надигна от леглото, трябваше ли от всички мотели в Масачузетс да попаднат в този — с розови стени и порнографски филми? Точно изключваше телевизора, и Кейн се върна.

— Знаеш ли какви филми ти пускат срещу четвърт долар? — попита го Даяна, още преди да бе затворил вратата.

Той се отърси като куче и около него се разсипа сняг.

— Да. Дребни ли ти трябват?

— Много умно. — Колкото и да се мъчеше, не можа да сдържи усмивката си. — Току-що пропилях седемдесет и пет цента. Няма да се изненадам, ако полицията в следващия момент почука на вратата.

— В това време ли? — успокои я Кейн и остави на масата два книжни плика.

— На ядене ли мирише?

— Така да се каже. Взех нещо бързо, но не гарантирам дали става за ядене. — Измъкна два увити сандвича. — Ти си първа.

— Млада юристка отровена в мотел — измърмори тя и разви единия сандвич.

— Има и пържени картофи. — Той надзърна в плика. — Поне мисля, че са пържени картофи. Както и да е, взех и вино за сега и кафе за по-късно. — Измъкна две запечатани пластмасови чаши, сложи ги на масата и извади една бутилка. — Единственото, което мога да кажа, е, че е червено.

— Ох, не знам… — Даяна отхапа от сандвича и вдигна със свободната си ръка бутилката. — Беше страхотна седмица. Предлага ли заведението чаши, или трябва да пием направо от бутилката?

— Ще отида да видя в банята. Изведнъж да те е заболял корем?

— Не. — Тя се реши да рискува с пържените картофи. — Предполагам, че бурята не преминава?

— Ако има някаква промяна, тя е към по-лошо. — Кейн се върна с две пластмасови чаши. — Един разговор по време на вечеря е по-ободряващ от разходка на разсъмване.

Даяна седна на ръба на леглото и взе чашата, която й подаваше.

— Надявам се, че можем да видим новините — предположи тя и хвърли един поглед към телевизора. — Ако можеш с това нещо да хванеш новини.

Той със смях седна и разви сандвича си.

— Горката Даяна, какъв удар трябва да е това за теб.

— Аз не съм превзета — обиди се тя. — Просто беше малко неочаквано. — Отпи една глътка от виното, намръщи се и отново вдигна чашата. — Всъщност, не е толкова лошо.

— Най-хубавото в заведението — съобщи й Кейн. — Долар и петдесет и девет бутилката.

— В такъв случай ще пия по-бавно. Кейн, има една малка подробност, която трябва да обсъдим.

Той преглътна виното. Знаеше си, че ще се стигне дотам. Докато си пробиваше път през бурята, бе решил точно как да се държи.

— Няма да спя на пода.

Даяна се намръщи. Прекалено точно разчиташе мислите й.

— Има и вана.

— Отстъпвам ти я.

— Става болезнено ясно, че кавалерството е мъртво.

— Виж какво — подзе Кейн, дъвчейки сандвича си, — леглото е голямо. Ако нямаш намерение да го използваш за нещо по-добро от спане…

— Със сигурност нямам такова намерение!

Резкият отговор бе точно това, което той целеше. Ако можеха да си говорят така направо и без заобикалки, и двамата щяла да успеят да преживеят нощта.

— Тогава ти ще спиш от едната страна, а аз от другата — довърши Кейн, казвайки си, че наистина е толкова просто.

— Не съм сигурна, че ми харесва колко бързо се съгласи — измърмори тя.

— Ако искаш да те убедя да е по друг начин… — започна той с усмивка.

— Не, нямах това предвид. — Даяна се намръщи и довърши сандвича си. В края на краищата, каза си тя, Кейн бе карал два часа в тази ужасна буря. Едва ли можеше да го лиши от приличен сън. — Ти ще си лежиш в твоята половина, а аз ще си лежа в моята? — повтори Даяна.

Той се наведе да напълни отново чашата й.

— Ако настояваш. Не ми се иска да се повтарям, като отново ти дам за пример Кларк Гейбъл.

— Кларк Гейбъл ли? — повтори тя неразбиращо, после се засмя: — Клодет Колбърт… „Това се случи една нощ“.

— Точно така — усмихна се Кейн. — В подобна ситуация те си въобразиха нещо като стените на Йерихон.

Даяна го изгледа продължително.

— Как си с въображението?

Кейн сви рамене и отпи от виното.

— Веднъж ти бях казал, че мога да чакам, докато признаеш, че ме искаш. — Бавно вдигна очи към нейните и я изгледа предизвикателно, знаейки, че тя ще отстъпи. Отчаяно се надяваше тя да отстъпи. — Аз мога да бъда много търпелив.

Даяна не прие предизвикателството и само кимна:

— Стига да знаеш правилата.

— Мисля, че ще пропусна кафето и ще се изкъпя, преди да си легна. — Той се изправи и небрежно я погали по главата. — Би трябвало да поспиш. Денят беше тежък.

Тя изпита бързо чувство на съжаление, което решително потисна.

— Да, смятам да си легна. Да ти оставя ли лампата светната?

— Не, няма нужда. Невъзможно е в тази стая да не се намери леглото. — Искаше му се да я целуне, страшно му се искаше. Застави се да се отдалечи. — Лека нощ, Даяна.

— Лека нощ.

Даяна изчака да чуе водата в банята и бавно стана. Глупачка, скара й се едно гласче с изненадващо нетърпение. Знаеш, че няма нищо, което да искаш повече, отколкото да правиш любов с него. Да се изгубиш в него.

Точно в това бе въпросът, помисли тя с внезапна паника. Бих загубила себе си или част от себе си, която не съм сигурна, че съм готова да загубя. Кейн е различен и аз не му вярвам. Нито на себе си.

Даяна развълнувано прокара ръка през косата си и се заслуша в звука. С Кейн нямаше да е същото както би било с всеки друг мъж. Той вече бе съборил толкова много бариери и когато преодолееше и физическата, нямаше да спре дотам. Тя не можеше — не искаше — да му позволи такава власт над себе си.

Ох, ала тази вечер го желаеше!

И Даяна като Кейн остави кафето си да изстива. Не искаше нищо да й попречи да заспи, докато дели едно легло с него. След моментна вътрешна борба се съблече по комбинезон. Нямаше да е глупачка и да спи с дрехите си. Внимателно легна, придържайки се към края. Това се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала, защото матракът бе пропаднал в средата. Кълнейки онова, което Кейн би нарекъл съдба, загаси лампата, вкопчи се в ръба на леглото, за да не се изтърколи извън своята територия и здраво стисна очи.

Когато Кейн се върна, стаята бе тиха. Смътно виждаше силуета на Даяна в далечния край на леглото. Лесно му бе да говори как ще си поделят този мек и топъл правоъгълник, но горещата вана с нищо не му помогна да преодолее желанието си. Може би трябваше да изпие остатъка от виното вместо приспивателно. Господи, наистина му трябваше приспивателно, като знаеше, че тя е само на една ръка разстояние. Би било по-разумно, каза си мрачно, да не й бе обещавал да си лежи в своя край на леглото. Ала й обеща.

Пусна кърпата на пода и тихо легна. И той като Даяна усети, че се пързаля към центъра. Ругаейки тихо, се отдръпна.

 

 

С навика от дълги години, Кейн се събуди бавно и рано. Нещо меко и топло се бе обвило около него. Макар още да бе повече заспал, отколкото буден, позна по аромата, че това бе Даяна. Без да се замисля, я привлече към себе си. Тя въздъхна и се сгуши в него. С лениво удоволствие той спусна ръка по тялото й, докъдето свършваше коприната и започваше кожата, после обратно. Даяна се притисна към него и нежно плъзна длани по гърба му.

Кейн прошепна името й, притисна устни към челото й и пъхна ръка под коприната. Двамата едновременно простенаха тихо от удоволствие. Той мислеше, че това е само сън — бе сънувал, че я има, но никога не се бе случвало точно така, толкова лесно. Размърда се и кракът му се плъзна интимно между нейните, докато устните му започнаха бавно пътешествие по лицето й. Тя прошепна нещо нечленоразделно и отметна глава, за да намери устните му със своите.

Сънят продължаваше… Целувката продължаваше, без натиск, а Кейн продължаваше да я гали под тънката коприна. Нямаше място за съмнения в сънливата светлина, нямаше място за въздържаност върху мекия податлив матрак. Той я докосна, подмамвайки и двамата.

Топла, толкова топла, помисли Кейн, като докосна гърдите й и за пръв път изпита истинско желание. Даяна простена тихо и се изви към него. Стори му се, че чува името си, прошепнато от устните му, и след това ръцете й се движеха върху него.

Унесен от нея и от въображението си, той спусна устни към рамото й и избута презрамката. Рамото й бе силно, както си бе представял, и гладко. Следвайки нежната извивка, продължи да смъква комбинезона, обсипвайки с бавни сънливи целувки ръката й.

Сега чуваше дишането й, малко ускорено, малко неравномерно, и откри, че устните му са върху гърдата й. Не бе усетил страстта, преди желанието да се свие на здрав възел в стомаха му и собственото му дишане да стане тежко. Сърцето й туптеше в устните му, които искаха още. А тя бе гола, макар да не бе осъзнал напълно, че бе смъкнал коприната от нея.

Пръстите й се забиваха в него, бедрата й се движеха във все по-бърз ритъм. Полуразтворените й устни шепнеха името му. За миг Кейн се опита да проясни съзнанието си, да отдели съня от действителността, ала тялото не го слушаше.

И след това бе в нея, преминал отвъд фантазиите и извън разума.