Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (3)

Трета глава

„Команч“, както откри Даяна през следващите няколко дни, беше безупречно поддържан луксозен хотел, какъвто леля й би харесала. Кухнята, обслужването, обстановката — всичко бе насочено към богатите и преуспелите. Стана й ясно, че макар да бе започнал кариерата си като момче без пукната пара, Джъстин бе използвал по най-добрия начин времето си оттогава насам. Каза си, че може да го уважава за това, дори предпазливо да му се възхищава, но без да се увлича. Не искаше да поеме риска да погледне по-отблизо — никога не се бе смятала за кой знае каква комарджийка.

Когато се срещаха, Джъстин неизменно бе любезен, ала ако беше по-непредубедена, може би щеше да види, че той бе също толкова предпазлив, колкото и тя.

Без да иска, Даяна откри повече неща за него — дълбоко вкоренената почтеност, каквато никога не бе свързвала с комарджия, проницателния остър ум, който бе развил по улиците, миговете на уязвимост, които само Серина можеше да го накара да прояви. Брат й бе мъж, осъзна тя, който би задържал нейния интерес и любов, ако не бяха годините, които не можеше да изтрие.

С Кейн съзнателно се срещаше рядко. За съвсем кратко време той се бе оказал свидетел на прекалено много нейни съкровени чувства. Почти можеше да приеме, че бе дошъл да я утешава, когато се разплака, защото бе чувствителен и мил. Но онези няколко момента на ветровития плаж твърде често се въртяха в главата й.

Такава страст, с нейната дълбочина и неочакваност бе особено опасна. Тя можеше прекалено лесно да си я спомни, да я усети отново без никакви усилия. Ако Кейн успяваше да я развълнува само с един поглед или само като произнесе името й, когато бяха в пълна с хора стая Даяна напълно разбираше какво би се случило, ако останат сами. Реши да не допуска това.

Освен това, гневът. Колко лесно я вбесяваше той! Тя винаги се бе гордяла със способността си да овладява или насочва по-бурните си чувства. Имаше дългогодишен опит в скриването на гнева или смущението си пред своята леля, за да си спести неизбежната лекция. Кой знае как, Кейн можеше да я накара да кипне с едно най-обикновено изречение.

Нямаше смисъл да се задълбочава в това, каза си Даяна, докато се обличаше. Бе възможно някога да се срещнат случайно в Бостън, ала там тя бе на своя почва. Той също, напомни си Даяна. Сви рамене и прокара ръка по сивите си панталони. Във всеки случай, в Бостън тя бе професионалистка. Там знаеше точно коя е и къде отива. Не бе жена, ръководена от настроенията си, не трябваше да забравя това. Бе прекалено дисциплинирана. Когато се върнеше в Бостън, когато се върнеше на работа, вече нямаше да е толкова податлива на тези емоционални люшкания от крайност в крайност.

Не ги искаше, каза си почти яростно. Не знаеше как да се справя с тях. Това, което искаше, това, което имаше намерение отново да постигне, бе спокойният порядък, който бе създала за себе си. Докато бе тук, чувстваше как нещо я разкъсва, как я заплашва.

Джъстин и всички тези спомени, всички тези чувства, които събуждаше в нея… Даяна не искаше да си спомня или да чувства онова, което бе чувствала някога.

Кейн разширяваше една пролука, която тя не бе подозирала, че съществува. Той играеше върху уязвимост, каквато Даяна не би трябвало да има, върху страст, която тя не желаеше. Когато бе близо до него, се нуждаеше… Нуждаеше се от онова, от което не можеше да си позволи да се нуждае.

Пое дълбоко въздух да се отърси от гнева и объркването. Все още можеше да го овладее, каза си Даяна. Щеше да го овладее. А когато се върнеше в Бостън, щеше да продължи да живее живота си, както и досега.

Разсеяно оправи яката на тъмнорозовия си пуловер. Бе доволна, че бе дошла. Сега, когато бе видяла Джъстин лице в лице, можеше да престане да се чуди какъв беше и тази част от живота й щеше да се успокои. Освен това, бързо бе обикнала Серина. Това не бе характерно за нея, призна Даяна. Бе се научила да е много предпазлива, когато хареса някого. Винаги прекалено лесно се бе привързвала и прекалено лесно бе отхвърляна. За пръв път през живота си тя позна удоволствието да има някой, който може да й бъде и роднина, и приятел.

Преметна чантата си през рамо и излезе от апартамента. Щеше да се отбие в кабинета на снаха си, преди да отиде на разходка по плажа. Кейн неизбежно излизаше рано и Даяна бе съобразила разписанието си с него. Нямаше смисъл да се изкушава съдбата, реши тя.

Докато минаваше през казиното, отново бе впечатлена от елегантното и непринудено обзавеждане. Нямаше блясък, нямаше тежки полилеи. Според това, което й бе разказала Серина, казиното, както и останалата част на хотела, отразяваше вкуса на Джъстин. Нямаше нищо общо с малката къща с полусъборена порта, в която двамата бяха живели в Невада.

Но пък и двамата бяха извървели дълъг път оттам, помисли Даяна. Спомни си за къщата на леля си на Бийкън Хил с нейната строга, ненарушима елегантност. Полирани антики и блестящо сребро. Слуги с тихи гласове. Хвърли последен поглед на казиното — сребърни парични автомати и маси със зелено сукно, крупиета в смокинги, почти недоловим аромат на скъпо уиски и скъп тютюн. Да, и двамата бяха извървели дълъг път от къщурката върху изсъхналата жълта поляна. И въпреки това, може би тогава се бе чувствала по-щастлива, отколкото по което и да било друго време от живота си. Погълната в мислите си, Даяна мина през рецепцията и едва не се сблъска с брат си.

— Даяна! — Джъстин я хвана за рамото да я спре, после отпусна ръка покрай тялото си. Толкова е хубава, каза си той. А от мимолетната любезна усмивка, която му подари, стомахът му се сви. Нямаше да достигне до нея, бе го разбрал още в първия момент. Ала когато я виждаше, му бе още по-трудно да приеме загубата, с която бе живял през целия си зрял живот.

— Добро утро, Джъстин. Мислех да се отбия при Рина, ако не е заета. — Колко студени са очите му, помисли тя. И колко странно, че този единствен признак за тяхното бяло наследство го правеше да изглежда толкова истински индианец.

— Точно си преглежда разписанието. — Даяна продължи да го гледа и той вдигна вежди. — Нещо не е ли наред?

— Просто си спомних онази история за заселничката, която един от предците на мама отвлякъл. — Сбърчи вежди от усилието да си спомни разказите, които бе слушала като дете преди толкова години. — Накрая останала при него по своя воля. Не е ли странно, че заради нея поне веднъж във всяко поколение се появяват зелени очи?

— Ти имаш очите на баща ни — промълви Джъстин. — Тъмни, загадъчни очи.

Даяна почувства как се размеква и изправи рамене.

— Не го помня — каза тя безизразно. Стори й се, че го чува да въздиша, но изражението му не се промени.

— Кажи на Серина, че ще се върна след два часа. Имам среща.

Изгаряйки от болезнено чувство за вина, страхувайки се да не бъде отхвърлена, Даяна не помръдна.

— Джъстин… — Той се обърна, ала тя забеляза, че ръката му остана върху дръжката на вратата. — Не знаех, че са те съдили… Че си бил в затвора. Съжалявам.

— Това беше много отдавна. Ти беше само дете.

— Аз престанах да бъда дете, когато ти ме остави. — Без да изчака реакцията му, Даяна се обърна и влезе в кабинета на Серина.

— Даяна! — Серина се усмихна и отмести купчината листове пред себе си. — Моля ти се, кажи ми, че умираш някой да те развлича, за да мога да се измъкна изпод тази планина от документи.

— Страхувах се да не те прекъсна.

— Има дни, когато се моля някой да ме прекъсне — възрази Серина и се намръщи: — Какво не е наред, Даяна?

— Нищо. — Даяна се обърна към полупрозрачното стъкло и се загледа в казиното. — Никога няма да свикна с това тук. Винаги имам чувството, че съм насред празненство.

— Това е просто въпрос на концентрация на две нива.

— Джъстин ме помоли да ти кажа, че излиза за два часа.

Ето значи какво било, помисли Серина и се изправи. Прекоси стаята и сложи ръце на раменете на Даяна.

— Поговори с мен, Даяна. Обичам Джъстин, но това не значи, че няма да разбера как се чувстваш.

— Не трябваше да идвам — въздъхна Даяна и поклати глава. — Продължавам да се усещам как се връщам назад, как си спомням неща, които от години съм забравила. Рина, не знаех, че още го обичам. Боли ме.

— Да обичаш някого има и своите недостатъци — съгласи се Серина и стисна раменете й. — Ала ако обичаш Джъстин и ако си дадеш малко време…

— Продължавам точно толкова да се възмущавам от него — възрази Даяна и се обърна. — Може би дори повече. Възмущавам се заради всеки ден от всичките тези години, когато съм била без него.

— Не разбираш ли, че той също е бил без теб?

— Сам го е избрал. Аз никога не съм имала правото на избор. — Чувствата не й даваха мира и тя закрачи из стаята. — Прехвърли ме на леля ми и си тръгна по пътя.

— Ти си била на шест години, Джъстин на шестнадесет. — Серина бе объркана и се мъчеше да е справедлива и към двамата. — Какво си очаквала да направи?

— Нито веднъж не писа, не се обади по телефона, не дойде. — Думите, които толкова години бе държала в себе си, най-после се изтръгнаха от нея. Даяна се завъртя. — Бях толкова сигурна, че ако правя всичко както ми казват, той ще дойде да ме вземе. Онези първи няколко години бях образец на послушно дете. Внимавах как се държа, учех си уроците и чаках. Но Джъстин така и не дойде. Докато аз съм го чакала, той изобщо не се е сещал за мен.

— Това не е вярно! — възрази Серина разгорещено. — Ти не разбираш.

— Не, ти не разбираш! Не знаеш какво е да загубиш всичко, което си имала, и да трябва да живееш от нечие милосърдие! Да знаеш, че всеки залък, който изядеш, всяка дрешка, която облечеш, си имат цена.

— На кого мислиш, че си длъжна за храната и дрехите си? — попита Серина кротко.

— О, знам на кого съм длъжна. Тя никога не ме оставяше да го забравя, по нейния си дискретен начин. Леля Аделайд не вярва в благородството без условия.

— Благородство ли? — ядоса се Серина и прекоси стаята. — Тя познава благородството не повече от теб.

— Може би — съгласи се Даяна и леко кимна. — Ала ми е дала всичко, което някога съм имала.

— За всичко това е плащал Джъстин! — отсече Серина с гняв, който не можеше повече да владее. — Всеки месец й е изпращал чек, откак те е взела, докато си завършила Харвард. В началото сумите може да са били малки — продължи тя студено. — Той самият тогава е живеел на границата на бедността. Но са започнали да нарастват. Джъстин винаги е бил много добър в това, което е правил. Тя е приемала неговите пари и теб срещу обещанието му, че няма да се бърка в живота ти. Той е плащал, Даяна, много повече от пари.

Даяна сякаш бе замръзнала. Не смееше да помръдне от страх, че ще се разпадне на хиляди малки парченца.

— Той й е плащал? — Гласът й бе много тих, много овладян. — Джъстин е изпращал на леля Аделайд пари за мен?

— Той не е имал какво друго да ти даде. По дяволите, Даяна, сега ти си адвокатка. Какво щеше да се случи с теб, ако Джъстин не бе уредил леля ти да те вземе?

Приют, помисли Даяна мрачно. Сиропиталище в резервата.

— Тя можеше да вземе и него.

Серина я изгледа.

— Щеше ли?

Даяна притисна пръсти към очите си. Не знаеше кога бе започнало главоболието, ала пулсираше безжалостно.

— Не — въздъхна и отпусна ръце. — Не. Но по-късно, когато бях по-голяма, той можеше да се свърже с мен.

— Той мислеше, че си щастлива и че определено си по-добре там, в Бостън, отколкото ако се скиташ с него из страната. Джъстин сам е избрал какъв живот да живее, това е вярно, ала е направил това, което според него е било най-доброто за теб и го е направил по единствения начин, който е знаел.

— Защо не ми е казал?

— Какво мислиш, че иска, твоята благодарност ли? — попита Серина нетърпеливо. — Не виждаш ли какъв човек е той? — Прокара ръка по косата си. — Няма да ми е благодарен, че съм ти казала. Нямаше и да ти кажа — добави с по-спокоен тон, — ако не беше признала, че още го обичаш. — Когато гневът й поутихна, Серина забеляза широко разтворените тъжни очи, бледите страни, замръзналото изражение. Без да пита нищо, протегна ръка: — Даяна…

— Не. — Даяна вдигна ръка да я спре. Лицето й бе студено, тялото й сковано. — Ти истината ли ми каза?

Серина спокойно срещна погледа й.

— Нямам причина да те лъжа.

От устните на Даяна се изтръгна крехък смях, но сигурно тя не би си и направила труда да го сдържи.

— Колко странно, след като изглежда през целия ми живот всички други са ме лъгали.

— Нека те заведа горе и да ти приготвя нещо за пиене.

— Не. — Даяна събра колкото самообладание й бе останало и тръгна към вратата. — Благодарна съм ти, че ми каза, Рина — каза тя студено и натисна дръжката. — Това беше нещо, което имах нужда да знам.

Когато вратата се затвори тихо зад гърба й, Серина се отпусна на стола до бюрото си. Господи, помисли тя и потърка челото си. Как можа да го направи с толкова малко съчувствие? Спомни си потресеното изражение на Даяна и понечи да стане, после се спря. Не, Даяна имаше нужда от малко време, а и във всеки случай едва ли точно нея искаше да види. Прехапа устни и вдигна телефона:

— Свържете ме с Кейн Макгрегър, моля.

 

 

Бе минал цял час, ала Даяна още не се бе овладяла. Съзнанието й се въртеше в кръг, подгонено от чувствата. Всичко, в което бе вярвала, се оказваше фалшиво. Всичко, което бе дължала на някого, бе изплатила със студено възмущение. Единственото, което й беше ясно в момента, бе, че ще трябва още веднъж да се изправи лице в лице с Джъстин, и че след това ще трябва да си замине. По-лесно бе да се подготви за второто.

Извади куфарите и започна да си събира багажа — бавно, много старателно, за да накара тази проста задача да завладее съзнанието й. Ако искаше, можеше да го прави през по-голямата част от следобеда. Може би тогава главоболието й щеше да е преминало и гаденето дълбоко в стомаха й щеше да е отслабнало. Може би дотогава нямаше да се чувства толкова изгубена.

Отначало не обърна внимание на чукането на вратата, но то продължи и тя неохотно отиде да отвори.

— Здравей, Кейн. — Даяна стоеше на прага, показвайки му ясно, че не е добре дошъл.

— Здравей, Даяна — отговори той със същия тон и се вгледа в лицето й. Забеляза, че очите й са спокойни и сухи и започна да настъпва напред, докато накрая тя се принуди да се предаде.

— В момента съм заета.

— Няма да ти преча — съгласи се Кейн сговорчиво и отиде до прозореца. — Винаги ми е харесвал изгледът от тази стая.

— В такъв случай можеш да му се наслаждаваш — отсече Даяна, завъртя се на пети и влезе обратно в спалнята. Отново се зае със събирането на багажа, борейки се с раздразнението си.

— Май си променила плановете си — обади се той от прага.

— Очевидно. — Тя сгъна един пуловер и внимателно го сложи в куфара. — Рина трябва да ти е казала за нашия разговор сутринта.

— Каза ми, че те е разстроила.

Докато сгъваше една блуза, Даяна откри, че й е по-трудно да държи ръцете си отпуснати.

— Ти през цялото време си знаел — обвини го тя безстрастно. — Знаел си, че Джъстин е плащал за отглеждането и образованието ми.

— Рина говори с мен за това, след като ти беше писала. Джъстин никога не го е споменавал. — Кейн дойде в стаята и небрежно вдигна ръкава на една копринена рокля, просната върху леглото. — Защо бягаш, Даяна?

— Не бягам. — Хвърли в куфара блузата, която се опитваше да сгъне.

— Събираш си багажа — посочи той.

— Тези думи не са синоними. — Тя отново му обърна гръб, за да насочи вниманието си към опаковането. — Сигурна съм, че Джъстин ще се чувства по-удобно, след като си замина.

— Защо?

Даяна хвърли купчина дрехи в първия куфар и рязко затвори капака.

— Остави ме, Кейн.

Емоциите й бяха на път да се покажат на повърхността, забеляза той и се учуди защо тя има чувството, че трябва да ги потиска. Може би това бе още едно нещо, на което трябваше да я научи.

— На кого си сърдита?

— Не съм сърдита! — Даяна се обърна към гардероба и издърпа дрехите от закачалките. — Всичко са били лъжи! — Ядосано затръшна вратата на гардероба и се обърне към Кейн с ръце, пълни с дрехи. — През всичките тези години тя ме караше да имам чувството, че завися от добрата й душа, от чувството й за семеен дълг. Напъхваше ме в престилки и кожени обувки, когато исках да ходя боса. Носех ги, защото се ужасявах от нея. Защото й бях задължена. А през цялото време това е бил Джъстин. — Завладя я чувство на безсилие и ръцете й стиснаха дрехите. — Леля не говореше за него. Настояваше да забравя първите шест години от живота си, сякаш никога не ги е имало. Аз бях от племето на команчите — заяви Даяна с внезапна пламенност, — ала тя не ми разрешаваше нищо, което да ми напомня за това. Взе моето наследство, моето рождено право, а аз все още й се чувствах длъжна. Научих за своята кръв от книгите и музеите и цял живот трябваше да се боря, за да си спомням коя съм… Да си го спомням тайно. Отплащах й се и докато брат ми е бил сам в затвора, аз съм ходила на уроци по балет и съм яла френска кухня.

Кейн направи крачка към нея. Гледаше как сълзите й напират и как тя ги сдържа.

— Няма ли значение, че това го е искал той?

— Не! — Даяна хвърли дрехите настрани. Някои се разпиляха по леглото, други паднаха на пода. — През по-голямата част от живота си съм го мразела и съм се мъчила да угаждам на една жена, която никога не можеше да ме приеме такава каквато съм. Сега дори не знам какво е това. Мислех, че съм платила за образованието си, като съм се срещала с мъжете, които тя одобряваше, като постъпих на работа, каквато тя би приела. Първо си изплати дълговете, после прави каквото искаш. — Със смях прекара и двете си ръце през косата си. — Но не е била тя и аз вече не знам коя съм. Така ли е? — Вдигна една бяла копринена блуза, добре скроена, изискана и елегантна. — Мислех, че знам къде ми е мястото. — Смачка блузата на топка и я запрати на пода. — Сега не знам нищо!

Кейн почака, докато тя стоеше и гледаше задъхано блузата.

— Защо трябва да има такова голямо значение откъде са дошли парите?

— Не би имало значение за човек, който винаги е живял с чувството, че парите му се полагат по право.

Кейн я сграбчи за раменете и нетърпеливо я раздруса.

— Държиш се глупаво. Открила си, че леля ти не е била напълно честна с теб и че брат ти не те е забравил. Защо това променя коя си и каква си?

— Не разбираш ли, че аз съм била отгледана с една лъжа?

— Значи сега знаеш истината — възрази той. — И какво ще правиш с нея?

Пръстите, които се бяха вкопчили в реверите на ризата се отпуснаха рязко, когато гневът се стече от нея.

— Господи, Кейн, държах се толкова студено с него! С такава омраза! Колкото повече ми се искаше да се доближа до него, толкова повече се насилвах да се отдръпна.

Той я целуна леко — бърз, почти братски жест.

— Следващия път няма да го направиш.

— Няма. — Измъкна се от ръцете му и се наведе да събере дрехите от пода. Остави смачканата блуза, където си беше, сякаш бе символ. — Ще се срещна с него веднага щом се стегна. — Застанала с гръб към него, Даяна започна да приглажда с длан полите и роклите, които бе изпомачкала. — На теб изглежда започва да ти става навик да изникваш до мен, когато се срина. Не съм сигурна дали това ми харесва.

— И аз не съм сигурен, че ми харесва — измърмори Кейн и я обърна с лице към себе си. — Уязвимостта е нещо, на което трудно може да се устои. — Плъзна палеца си по скулата й, проследявайки движението му с поглед. Тя бе мека като жена, ала отдолу се криеше твърдост, която според него още дори не бе започнала да проявява. Това бяха само два от слоевете, които бе решил да разкрие.

— Недей — прошепна Даяна, когато очите му се върнаха към нейните.

— Свикнал съм да пипам това, което смятам да имам. — Плъзна ръце нагоре по бузите й, зарови пръсти в косата й и я опъна назад. — Ти раздвижваш нещо в мен — прошепна той, преди устните му да достигнат до нейните.

Тя би могла да го спре. Докато ръцете й го привличаха по-близо, Даяна мислеше, че би трябвало да го отблъсне и да му заповяда да напусне стаята. Все още имаше силата да го направи. Но устните му бяха толкова изкусни, толкова изкусителни. Те шепнеха в нейните — леко хапещи целувки, обещания за безкрайна наслада, а ръцете му се пъхнаха под пуловера по гладката кожа на гърба й.

Кейн знаеше как да достави удоволствие на една жена. Може би го харесваха толкова затова, защото искаше да дава удоволствие, а не само да го получава. Знаеше всички хитрини, всички бавни неусетни движения на едно прелъстяване. Ала сега, когато тя плуваше в ръцете му, а устните й ставаха все по-жадни, той ги забрави. Ароматът й замъгляваше мозъка му и накрая я притискаше към себе си по-силно, отколкото би могъл да го направи с финес. Даяна го съблазняваше и преди да бе разбрал, че правилата се бяха променили, Кейн се оказа прелъстяваният.

Чу стон, натежал от копнеж и смътно осъзна, че този звук се бе изтръгнал от него. Пръстите му отново се бяха впили в косата й, без да усещат колко са силни, докато той изпиваше целия горещ меден вкус на устните й. А тя бе също толкова огнена.

За Даяна не съществуваше нищо извън прилива на усещания. Неговият вкус, усещането за неговото тяло доминираха над всичко и въпреки това не й стигаха. Езикът й срещаше неговия отново и отново, с все по-дълбока интимност, с все по-гореща страст, но от това гладът й само се засилваше. За пръв път истински разбра силата и изкушението на ненаситното желание.

Ръцете му се спуснаха по тялото й, забавиха се отстрани на гърдите й и продължиха към талията и бедрата й. Моделираше я като скулптор, вдъхващ живот и чувство в глината. И по някакъв начин тя знаеше, че той разбира тялото й толкова ясно, все едно че бе гола.

Кейн откъсна устните си от нейните и я погледна с потъмнели и трескави очи. Изглежда този път той бе потресен от неочакваното болезнено желание вместо безгрижната страст, която би искал.

— Желая те… — Дъхът му излезе бързо и устните му отново се притиснаха към нейните. — Сега, Даяна. Веднага.

Гневът му я възбуди… И я накара да се освободи.

— Аз… — Тя се отвърна и прокара пръсти през косата си. — Не съм готова за това. Не с теб.

— По дяволите, Даяна! — Кипящ от желание, Кейн я обърна към себе си.

— Не — Бутна го, за да спечели няколко сантиметра разстояние. — Не знам какво става в момента вътре в мен. Всичко се случва прекалено бързо. Ала знам, че няма да бъда една от жените на Кейн Макгрегър.

Очите му се присвиха, но той не се опита да се приближи към нея.

— Не преставаш да слагаш хората в категории, а?

— Аз имам намерение да сглобя отново живота си, Кейн, и няма да ти позволя да го усложниш.

— Да го усложня — повтори той тихо, с убийствено самообладание. — Добре, Даяна, прави каквото трябва да правиш. — Пристъпи към нея, ала не я докосна. — Но Бостън не е голям град, а този случай съвсем не е приключен.

Въпреки че гърлото й бе пресъхнало, тя заговори спокойно:

— Това заплаха ли е, адвокате?

Кейн бавно се усмихна:

— Обещание.

Хвана с две ръце брадичката й, силно и кратко я целуна, обърна се и излезе от стаята. Даяна не смееше да издиша, докато не чу вратата да се затваря зад него.

Точно това й трябваше, помисли си, гледайки към разпилените дрехи и наполовина събрания багаж. Той бе достигнал до нея само защото чувствата й бяха толкова объркани и близо до повърхността. Ако имаше нещо, което бе научила да прави през годините, то бе да държи на своето в отношенията си с мъжете — и в съдебната зала, и в спалнята. Кейн Макгрегър нямаше да е по-различен, ако не се бе озовал тук, когато тя вече бе разстроена.

Нямаше да мисли сега за това. Даяна затвори очи и зачака да се успокои. Ако се срещнеха отново в Бостън, тя щеше да е стъпила по-здраво на краката си. Сега трябваше да се справи със себе си и с брат си, и с двадесет години измами.

Преди да се бе почувствала слаба, Даяна бързо излезе и се запъти по коридора към апартамента му.

Той може би още не се е върнал, каза си тя, вдигайки ръка да почука. Ако го няма, ще отида да го чакам в кабинета му. Трябва да го направя сега. Ръката й се поколеба и едва не се отпусна. „Сега трябва да го направя“. Даяна стегна раменете си, почука и затаи дъх.

Джъстин й отвори гол до кръста. Ризата бе преметната през рамото му, а косата му още бе мокра от душа.

— Даяна? Серина ли търсиш?

— Не, аз… — Погледът й бе привлечен от нащърбения бял белег на ребрата му. Преглътна болезнено. — Мога ли да вляза?

— Разбира се. — Джъстин затвори вратата и когато Даяна влезе, забеляза как тя кърши ръце. — Искаш ли кафе? Нещо за пиене?

— Не, не, нищо. — Даяна отново сплете пръсти и отново ги отпусна пред себе си. — Ти си пийни.

— Седни, Даяна.

— Не, аз… — Гласът й заглъхна и тя безпомощно поклати глава. — Не.

— Какво има?

Щеше да е по-лесно, ако не трябваше да го гледа, помисли си. Ако можеше да бъде малодушна и да се отвърне, докато произнася думите.

— Искам да ти се извиня — каза Даяна, без да откъсва поглед от него.

Джъстин вдигна вежди и започна да облича ризата си.

— За какво?

— За всичко, което не съм направила или казала, откак дойдох.

Той я гледаше, докато закопчаваше ризата си, ала очите му не й казваха нищо. Джъстин знаеше как да пази мислите си за себе си, осъзна тя. Затова играеше комар и печелеше.

— Ти нямаш за какво да се извиняваш, Даяна.

— Джъстин… — произнесе тя умолително и пристъпи към него. Спря и за миг се обърна настрани. — Не го правя добре. Странно, изкарвам си хляба, като подбирам подходящите думи, а сега не мога да ги намеря.

— Даяна, няма нужда да правиш това. — Искаше да я докосне, но се страхуваше, че ще я напрегне, затова пъхна ръце в джобовете си. — Не очаквам от теб да изпитваш каквото и да е.

Тя отново събра кураж и го погледна:

— Аз съм ти задължена — каза тихо.

Очите му веднага станаха далечни и неразгадаеми.

— Нищо не ми дължиш.

— Всичко — поправи го Даяна. — Джъстин, трябваше да ми кажеш! — извика тя с неочаквана страст. — Аз имах право да знам.

— Да знаеш какво? — попита той студено.

— Престани! — извика Даяна и сграбчи с две ръце ризата му.

Когато я погледна, Джъстин си помисли, че в нея има повече от малкото момиченце, което помнеше, отколкото бе осъзнавал. Имаше ги спонтанността и огънят. Вдигна рамене и се вгледа в упоритото й разгневено лице.

— Винаги си била зверче — промълви той. — Може би ако се успокоиш, ще успееш да ми кажеш какво си измислила.

— Престани да се държиш с мен, сякаш още съм на шест години! — сопна му се тя и ръцете й стиснаха по-здраво ризата му.

Интересно му беше да я слуша как вика и как разрушава образа на студената изискана дама, която бе влязла в живота му преди няколко дни.

— Престани да се държиш, сякаш си още шестгодишна — посъветва я Джъстин. — Има неща, които искаше да ми кажеш от момента, в който влязох в тази стая и те намерих вътре. Кажи ги сега.

Даяна пое дълбоко въздух. Искаше да се извинява, не да крещи или да обвинява. Ала самообладанието, което години наред старателно бе тренирала, я беше напуснало.

— През всичките тези години се възмущавах от теб, дори се опитвах да те мразя, задето си ме забравил.

— Мисля, че разбирам това — каза той спокойно.

— Не… — Тя поклати глава и от смущение заби пръсти в ризата му. Сълзите изпълниха очите й и избликнаха, но Даяна не ги изтри, защото не ги чувстваше. — Как би могъл, след като никога не съм ти го казвала? Аз толкова бързо загубих всичко, Джъстин. Загубих всички. — Гласът й трепна, ала тя не можеше да го овладее. — Отначало мислех, че всички вие сте си отишли, защото ви създавах прекалено много ядове.

Той тихо въздъхна и за пръв път я докосна — прокара разсеяно ръка през косата й, както бе правил преди толкова много години.

— Не знаех как да те накарам да разбереш. Ти беше толкова малка.

— Сега разбирам — започна Даяна. — Джъстин… — Спря насред дума, мъчейки се да не се разридае. Трябваше да го каже всичкото, дори ако той след това се отвърнеше от нея. — Всичко, което си направил за мен…

— Беше необходимо — прекъсна я Джъстин и вече не я докосваше. — Нито повече, нито по-малко.

— Джъстин, моля те… — Тя не знаеше как да помоли за любов. Ако имаше нещо, от което се страхуваше, то бе да опита и да не успее. Мъчеше се да намери думите, докато той я гледаше. — Искам да ти благодаря — успя накрая да произнесе. — Имаш пълното право да бъдеш сърдит, но…

— Не съм направил нищо, за което да ми благодариш.

Даяна прехапа устни, за да спре треперенето им.

— Чувствал си се задължен — прошепна тя.

— Не. — Джъстин отново я докосна, този път само крайчетата на косите й. — Аз те обичах.

Устните й се разтвориха, ала звук не излезе. Той й предлагаше любов… Не би приел благодарност. Даяна нямаше да му предложи сълзи. Вместо това Даяна хвана ръката му.

— Бъди мой приятел.

Джъстин почувства как възелът в стомаха му се развърза. Бавно вдигна ръката й към устните си, после разтвори пръстите й и постави дланта й върху своята.

— Ние сме една кръв, сестричке. Винаги съм те обичал. От днес сме и приятели.

— От днес — съгласи се тя и обви пръсти около неговите.