Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (2)

Втора глава

Водата бе мръсносива с нащърбени черни гребени. Бе сърдита, шумна и очароваща. Даяна долавяше дъха на море и на обещание за сняг. Пясъкът бе станал крехък от студ и тихо хрущеше под стъпките й. Бе закопчала догоре палтото си, но подлагаше лицето си на вятъра, отдавайки се на бръснещите му пръсти. И на самотата. Наслаждаваше се на самотата, която можеше да бъде намерена на един зимен плаж веднага след изгрев-слънце.

Толкова голяма част от живота й бе препълнена с хора. Никога не бе оставала сама в къщата на леля си на Бийкън Хил. Тя отметна назад косата си и тъжно се усмихна. Никога не й бе разрешавано да остане сама! Зад суетенето и поученията на Аделайд за добрите обноски се криеше страхът, че кръвта на Блейд, кръвта на команчите ще се окаже прекалено силна и прекалено дива, за да бъде обуздана.

Даяна я бе обуздавала, защото нямаше къде другаде да отиде. Отначало правеше всичко, което й се кажеше, позволяваше да бъде моделирана като кротка малка дама, каквато я искаше леля й. Всички други я бяха изоставили и тя живееше с всекидневния страх, че отново ще бъде изоставена.

Бе се научила да овладява страха, ала никога не бе успявала да го успокои. Точно способността да владее чувствата си стана най-успешната й защита срещу критиките на Аделайд и собствената й неувереност. Още като дете Даяна бе разбрала, че леля й я бе прибрала от чувство за дълг. Между тях нямаше любов, въпреки че младото момиче отчаяно копнееше за любов.

Даяна бе дъщеря на доведената сестра на Аделайд, тъмнокосо златокожо момиче, родено от втория брак на баща им с жена със смесена кръв. Кръвта на индианците команчи. А сестрата, която Аделайд бе приела по задължение, бе оправдала липсата на разсъдък у баща им, като се бе омъжила за един Блейд. Кръвта вода не става, често казваше Аделайд, когато говореше за предателството на своята сестра към име и род. При Даяна тя бе твърдо решила безмилостно да поправи предишните грешки на семейството.

Духът на команчите не трябваше да се проявява, нещо повече — трябваше да бъде заличен. Аделайд изискваше съвършенство. Тя бе самото великолепие. Даяна бе длъжна да е огледало на нейните ценности, мнения и желания. Детето се научи да бъде предпазливо, да се подчинява и да задава въпроси само наум. Неправилният въпрос можеше да се приеме с нетърпеливо стиснати устни, или — по-лошо — с поредната лекция върху добрите обноски.

Даяна бе приела всичко това и бе станала отлична в учението, в музиката, в държанието. Те бяха спасението, в което задоволяваше жаждата си за знания и нуждата да намери своето място. Спокойната й решителност да успее отначало бе начин за оцеляване. С течение на годините студеното, елегантно поведение, което бе възприела, се превърна в нейна втора природа.

Ако имаше моменти, когато копнееше за нещо повече, за нещо вълнуващо, неразгадаемо, тя потискаше тези потребности. Бе повярвала, че ако играе по правилата, ако следва старателно стъпките, накрая ще победи. Затова нейните бунтове бяха много дискретни, а мечтите й — добросъвестно ограничени.

И въпреки това Аделайд би била ужасена, ако знаеше, че племенницата й обича ресторанти, които не са четири звезди, и филми, които нямат безспорна културна стойност. И спортни коли, помисли Даяна и тихо се засмя. Горещи раци и бира. Спря, пъхна ръце в джобовете си и се загледа в морето. И диви зимни плажове, реши тя.

Затова ли Джъстин изглежда се бе установил тук? Дали го привличаше студената страст на зимното море? Беше ли общото им наследство по-силно от годините на раздяла — годините, през които той бе вървял по своя път, бе залагал и печелил, докато тя се бе подчинявала и тихо се беше бунтувала?

Даяна тръсна глава и продължи да върви. Тя не знаеше нищо за мъжа, който снощи на вечеря седеше срещу нея. Джъстин бе любезен и изискан, но под повърхността се усещаше бушуваща буря. Нямаха кой знае какво да си кажат. Дори когато очите на Серина я молеха, Даяна не успяваше да намери нищо друго, освен безсмислени трапезни разговори.

Какво знаеше една жена като Серина Макгрегър за нейните чувства? Тя бе израснала, обкръжена от семейство, от любов. Бе имала свой дом и потекло, което не е трябвало да отхвърли. Само като я гледаше колко непосредствено се държи с Кейн…

Кейн, помисли Даяна с въздишка. Невъзможно бе да определи какво мисли за него, какво изпитва към него. Не бе подготвена за чувствителността, която той прояви, когато тя рухна, или по-скоро, за разбирането му колко близо е била до ръба на кризата. И въпреки това и Кейн, както и Джъстин, имаше определено лустро, което приличаше на тънък гланц над нещо много опасно. Когато изплака сълзите си, Даяна не се чувстваше в безопасност в прегръдките му, въпреки че той не правеше нищо, освен да я гали по главата, сякаш бе дете.

Кейн заплашваше да възпламени в нея искра, като нежелания огън, който се получава, ако търкаш две пръчки с безкрайно търпение. По такъв начин може да започне цял горски пожар, напомни си Даяна. Тя нямаше да разреши живота й да бъде прекъснат от такъв пожар.

— Рано си станала.

Даяна рязко се завъртя и се озова лице в лице с Кейн. Сега той бе облечен по ежедневно — с кожено яке, джинси и маратонки. Мина й през ума, че трябва да му е студено, ала той изглежда се чувстваше съвсем удобно, докато се взираше в лицето й.

— Исках да видя как слънцето изгрява над морето — обясни тя и вдигна очи към плътните оловносиви облаци. — Тази сутрин нямах голям късмет.

— Да вървим. — Ръката му се затвори около нейната, преди да бе имала време да възрази. — Харесва ли ти плажът?

Даяна се успокои. Кейн нямаше намерение да я тормози заради Джъстин или за измъчената вечеря снощи.

— Никога не съм била голям любител на летните плажове — подзе тя. — Ала никога не съм знаела колко могат да са хубави те през това време на годината. Често ли идваш тук?

— Не, не особено. За щастие и двамата с Алън бяхме тук преди няколко месеца, когато Рина бе отвлечена, но…

— Какво?! — Даяна спря и пръстите й се впиха в неговите.

Очите му се спряха върху нейните, тъмни и любопитни.

— Не знаеше ли?

— Не, аз… Предполагам, че тогава съм била в Европа. Какво се е случило?

— Дълга история… — Той отново закрачи и мълча толкова дълго, та Даяна реши, че Кейн не иска да й отговори. — Имаше заплаха за бомба в хотела на Джъстин в Лас Вегас. Когато той замина да оправи нещата там, се получи друга заплаха, написана на ръка, адресирана до него. Не му хареса как звучи и когато се върна се опита да убеди Рина да замине, но… — Усмихна се бързо и погледна към морето. — Тя също е упорита жена. Джъстин беше във фоайето и говореше с полицията за втората заплаха. През това време похитителят я хванал. — Усмивката бе изчезнала, сякаш никога не бе я имало, и на нейно място се настани едва сдържана ярост. — Държа я почти двадесет и четири часа, с белезници, закопчани към леглото. Искаше Джъстин да плати два милиона откуп.

— Боже мили! — Даяна помисли за дребничката жена с виолетови очи и потрепери.

— За пръв път през всичките тези години видях Джъстин почти загубил самообладание — спомняше си Кейн. Студената ярост още бе в погледа му, ала гласът му бе спокоен. — Не ядеше, не спеше… Само седеше до телефона и чакаше. Чак когато момчето му разреши да говори с Рина, той най-накрая започна да разбира кой бе похитителят. В определен смисъл, това бе по-лошо.

— Защо?

Този път Кейн спря и я погледна. Сигурно не знаеше, помисли той. Вероятно бе дошъл моментът да узнае.

— Когато Джъстин бил осемнадесетгодишен се сбил в един бар. Мъжът, който започнал боя, не искал да си пие питието в едно и също заведение с индианец.

Тъмнокафявите очи станаха леденостудени.

— Разбирам.

— Измъкнал нож. Джъстин бил разпорен — около петнадесет сантиметра в областта на ребрата. — Кейн я видя как побледнява, но продължи със същия тон: — Мъжът бил убит със собствения му нож, а Джъстин бил обвинен в убийство.

Даяна усети как внезапно й се повдига и едва се овладя.

— Джъстин е бил съден?

— Бил е оправдан, след като свидетелите от бара били призовани в съда и дали показания под клетва, ала дотогава прекарал няколко ужасни месеца в затвора.

— Леля ми нищо не ми е казала… — Даяна се обърна към морето. — Никога не е споменавала и една дума.

— Ти тогава трябва да си била около осемгодишна. Едва ли си можела да му помогнеш с нещо.

Но тя би могла, възрази наум Даяна, мислейки за охолните доходи на леля си, за влиятелните й връзки. И трябваше да ми каже. Господи, та той е бил още дете! Стисна здраво очи и се помъчи да проясни съзнанието си и да слуша.

— Продължавай.

— Оказа се, че момчето, което отвлякло Рина, е синът на мъжа, когото Джъстин убил. Майка му набила в главата му, че Джъстин е убил баща му, ала го освободили, защото съдиите се смилили над него. Той не е имал намерение да навреди на Рина, само на Джъстин.

Морето изглеждаше някак по-ниско, по-виолетово.

— Значи Джъстин плати откупа?

— Беше готов да го направи, но се оказа, че не е необходимо. Рина се обади точно когато той тръгваше, за да уреди нещата. Тя ударила момчето с една тенджера и го завързала за леглото.

Смаяна и неволно развеселена, Даяна се обърна:

— Така ли?

Кейн отвърна на усмивката й.

— Тя е по-жилава, отколкото изглежда.

Даяна поклати глава и отново закрачи.

— А какво стана с момчето?

— Делото е насрочено за края на този месец. Рина плаща защитата му.

Тя вдигна към него очи, изпълнени със смесица от гняв и възхищение.

— Джъстин знае ли?

— Разбира се.

Даяна преглътна това мълчаливо.

— Не съм сигурна, че аз бих могла да бъда толкова всеопрощаваща.

— Джъстин по-скоро се е примирил, отколкото се е съгласил — обясни Кейн. — Когато си получи обратно Рина жива и здрава, не можеше нищо да й откаже. Моята първа реакция беше да пъхна хлапето в затвора за през следващите петдесет години.

Тя вдигна глава да го погледне.

— Съмнявам се, че щеше да има кой знае какъв шанс, ако ти беше обвинителят. Чела съм преписи от някои от твоите пледоарии. Ставаш за обвинител, адвокате.

— Това е по-чисто — отвърна той просто.

— Защо не се кандидатира отново за щатски прокурор?

— Политиката е сложно нещо — усмихна се Кейн накриво. — Сигурен съм, че си го почувствала при „Баркли, Стивънс и Фиц“.

— Баркли е въплъщение на суров и непреклонен прокурор, сякаш излязъл от книга на Дикенс, „Скъпа моя госпожице Блейд — заговори Даяна с тънък шепот, — моля ви, опитайте се да не забравяте своето положение. Член на нашата фирма никога не повишава глас и не предизвиква съдия в съдебната зала“. Само на игрището за голф — добави тя.

Все още усмихвайки се, Кейн обви ръка около раменете й.

— А вие предизвиквате ли съдиите, госпожице Блейд?

— Често. Ако леля Аделайд не беше близка приятелка с жената на Баркли, досега да са ме изритали. Ала понеже е, аз съм прославена адвокатка.

— Защо тогава още си там?

— Имам неизчерпаеми запаси от търпение. — Ръката му лежеше толкова топло и приятелски на рамото й. Без да се замисля, Даяна се намести по-близо. — Като начало, леля Аделайд не беше във възторг, че избрах правото, но използва връзките си, за да ми уреди място при Баркли. — Това я измъчваше. Тя преглътна горчивината и когато продължи, гласът й бе тих и спокоен: — Донякъде дори й е приятно, че работя за неин стар приятел и в престижна фирма. Ако достатъчно дълго вися там, може да ми дадат и нещо повече от нарушители на уличното движение.

— Страхуваш ли се от нея?

Вместо да се обиди, Даяна се засмя. Страхът бе изчезнал преди много години. Дори споменът за него бе смътен.

— От леля Аделайд? Надявам се, че имам достатъчно ум в главата. Не, не се страхувам. — Подложи лице на вятъра. — Аз съм й задължена.

— Така ли? — промърмори Кейн повече на себе си. — Баща ми обича да казва, че семейните дългове не се плащат.

— Защото не познава леля Аделайд — възрази Даяна. — О, виж чайките! — Тя посочи към една двойка, която се спусна към морето. — Когато тази сутрин стоях на балкона, една прелетя толкова близо, че можех да я пипна. Чудя се защо издават толкова самотни звуци, след като изглеждат съвсем доволни. — Потрепери и Кейн я прегърна по-здраво.

— Студено ли ти е?

— Да. — Ала му се усмихна. — Приятно ми е.

Дъхът му срещу лицето й също бе студен, като тънка бяла мъгла, която вятърът бързо разсейваше. Даяна бе толкова омагьосана от очите му, че почти не забеляза как ръката му около раменете й се премести и я привлече по-близо. В следващия момент се озоваха лице срещу лице и ръцете й се плъзнаха по гърба му върху студената гладка кожа. Глухите удари на сърцето й бяха като чужди. Чу как вятърът отеква от водата и ги обкръжава, сякаш бяха на някакъв самотен северен остров. С една ръка той обхвана врата й. Преди да види снежинките, тя почувства студените, мокри капки върху лицето си.

— Вали сняг.

— Да. — Кейн доближи устни на един дъх разстояние от нейните, после се поколеба. Чу я как треперливо пое дъх и я видя как стопи разстоянието между тях.

Внимателно, бавно устните му се плъзнаха по нейните. Това бе студено, лениво прелъстяване, съвсем не на място под хапещия вятър и връхлитащия сняг. Постепенно я привлече все по-близо, докато тялото й се прилепи към неговото. Даяна чувстваше как тези твърди, търсещи пръсти се движат нагоре и надолу по врата й, измъчвайки съзнанието й с представата какво биха могли да направят с нейното тяло. Докато мислеше за тях, устните му станаха по-алчни, изтръгвайки от нея отговор, преди да бе осъзнала какво искат.

Ръцете й се обвиха около раменете му и здраво се сключиха. Страстта й се усилваше като вятъра, но бе гореща и солена, защото устните му се бяха впуснали в дълго хипнотизиращо пътешествие по лицето й. Чуваше плътното ехо от разбиващи се вълни, а след това нищо, освен собственото си прошепнато име, докато той обхождаше ухото й с език. Тя се притисна към него, търсейки и намирайки неговите скитащи се устни със своите.

Този път нямаше закачки, нямаше недоловима алчност. Сега всичко бе пламък, огън. Никой от тях вече не чувстваше студа, всеки искаше всичко, което другият притежаваше. Даяна усети как всичките й малки тайни се отскубват от нея, разкриват се, а тя се изпълва с желание, което бе колкото нейно, толкова и на Кейн. А желанието бе по-дълбоко и по-цялостно от всичко, което бе изпитвала досега.

Не просто глад за вкуса на устните му, не просто жажда за твърдото, силно усещане за мъжки ръце — това бе копнеж за другар, за сродна душа. Бе разтърсена от най-старата, най-първичната нужда да бъде допълнена физически и най-старата, най-дълбока нужда да бъде изпълнена емоционално.

Вкопчи се в него, защото усети, че потъва, ала изведнъж не бе сигурна дали той може да бъде нейна котва или спасително въже. Волята за оцеляване заглуши копнежа за удоволствие и Даяна се отдръпна. Дишайки накъсано, тя се вторачи в него, докато вятърът шибаше косите й и хвърляше сняг в очите й.

— Е — дъхът на Кейн бе като дълъг бял облак, — това беше неочаквано. — Протегна ръка да я погали по бузата, но Даяна рязко се дръпна назад. Той вдигна вежди и пъхна ръце в джобовете си. — Малко е късно да издигаш сега стени, Даяна. Основите вече са се срутили.

— Това не са стени, Кейн — възрази тя, вече по-спокойна. — Просто обикновен здрав разум. Аз не съм от твоя тип жени, които се отдават на страст между библиотечните лавици.

Нещо проблесна в очите му, ала Даяна не бе сигурна дали това бе раздразнение, или смях.

— Срокът на давност за това престъпление досега вече трябва да е минал.

— Съмнявам се дали си реабилитиран — отвърна тя тихо.

— Боже опази! — Преди да бе успяла да му избяга, той протегна ръка и хвана развяващата й се коса. — Даяна… — Със смях изтри снежинките от бузата й. — Мястото ти е в пустинята или на някое горещо място с бяло слънце, облечена в екзотични дрехи, които да подхождат на лицето ти.

Даяна не помръдна, борейки се с копнежа да почувства кожата му срещу своята.

— Аз много добре си подхождам в съдебната зала в Ню Ингланд — отсече тя.

— Да. — Усмивката остана в очите му. — Мисля, че подхождаш… Или поне една част от теб подхожда. Сигурно затова започваш да ме очароваш.

— Нямам никакво намерение да те очаровам. — Погледна го в очите спокойно и с бързо мярналото се желание да угаси блясъка в тях. — Имам намерение да се върна в хотела, преди да съм замръзнала.

— Ще те изпратя — предложи Кейн с такава безгранична любезност, че й се прииска да го удари.

— Не е необходимо — възрази Даяна, но ръката му вече бе уловила нейната.

— В такъв случай мога да вървя десет крачки пред теб или зад теб. — Тя въздъхна ядосано и Кейн й се усмихна: — Да не би да се сърдиш, че си разменихме една приятелска целувка? В края на краищата, ние сме роднини.

— В тази целувка нямаше нищо приятелско, още по-малко роднинско — възмути се Даяна.

— Вярно е. — Вдигна ръката й към устните си и леко я захапа по пръстите. — Може би трябва да опитаме отново.

— Не! — отсече тя твърдо и се опита да не обръща внимание на тръпките, които пропълзяха нагоре по ръката й.

— Добре — съгласи се той малко прекалено примирително като за нейния вкус. — Да идем да закусим.

— Не съм гладна.

— Добре че не си под клетва — забеляза Кейн. — Снощи да си хапнала най-много три хапки. Е — продължи той, преди да бе успяла да си отвори устата, — можеш да пиеш кафе, докато аз закусвам. Умирам от глад. — Вдигна ръка, очаквайки възражението й: — Ако това ще те накара да те чувстваш по-добре, ще го пиша на моята сметка.

Даяна се засмя неохотно и тръгна с него по стълбите на плажа.

— Струва ми се, че не си излязъл достатъчно бързо от политиката.

— Нямаш очи на циник — забеляза той.

— Така ли? — Сега Кейн изкачваше бързо стъпалата и тя трябваше да подтичва, за да не изостане.

— Повече са като на камила. Внимавай, тук става хлъзгаво.

— Камила? — Даяна не бе сигурна дали да се разсмее, или да се обиди. Спря на върха на стълбите. — Много романтично го каза.

— Романтика ли искаш? — Без да й даде време да се усети, той я грабна на ръце и я понесе към задния вход на хотела.

Тя се разсмя и отметна заснежената си коса от очите.

— Пусни ме, идиот такъв!

— При Кларк Гейбъл се получи. Вивиан Лий не го наричаше идиот.

— Те тогава бяха вътре — посочи Даяна. — Ако се подхлъзнеш на този сняг и паднеш, ще те дам под съд.

— Ама и ти си една романтичка — оплака се Кейн и бутна вратата с гръб. — Какво се случва на жените, които обичат да ги носят на ръце?

— Изпускат ги. Кейн, би ли ме пуснал? — Опита се да се отскубне, ала той само я стисна по-здраво и продължи да върви. — Няма да ме занесеш в столовата!

— Така ли мислиш? — За него това бе явно предизвикателство и Кейн го прие с усмивка. Тя бе лека и носеше аромат на сняг. В очите й светеше възмутен смях, който му харесваше. В този момент той реши да сложи още веднъж това изражение на лицето й. Устните й бяха създадени за усмивка и Кейн реши да й покаже колко малко усилия са нужни, за да се създаде малко смях.

— Кейн… — Даяна сниши глас, като долови няколко любопитни погледа. — Стига глупости. Хората ни гледат.

— Няма значение, аз съм свикнал. — Извъртя глава и бързо я целуна. — Когато се цупиш, устните ти са много изкушаващи. — Тя смутено простена и Кейн спря, за да се усмихне на управителката на столовата. — Маса за двама?

— Разбира се, господин Макгрегър. — Очите й прескочиха към Даяна само за миг.

Даяна стисна здраво зъби, докато той я носеше край масите със закусващи. Видя как една жена на средна възраст дръпна съпруга си за ръкава и посочи към нея.

— Сервитьорката веднага идва — съобщи управителката на Кейн, когато спряха до една ъглова маса.

— Благодаря. — Много стилно той постави Даяна на един стол и седна срещу нея.

— Ти — изсъска тя тихо — ще си платиш за това.

— Струваше си. — Кейн разкопча якето си и го свали. Вече бе решил, че на нея й трябва от време на време по нещо неочаквано. Според него я бяха глезили, пазили и ограничавали. Като истински Макгрегър той мислеше, че всички тези неща са едно и също. Разсеяно прокара пръсти през косата си и размаза вече топящия се сняг. — Сигурна ли си, че не искаш нищо, освен кафе, любов моя?

— Съвсем сигурна. — Без да откъсва поглед от него, започна да разкопчава палтото си. — Винаги ли си служиш с насилие?

— Обикновено. А ти винаги ли сутрин си толкова красива?

— Не си хаби чара. — Даяна свали палтото си. Под него се показа жълт ангорски пуловер.

— Не се безпокой, имам още. — Тя въздъхна възмутено, а Кейн се усмихна на сервитьорката, която отвърна на усмивката му и им предложи менюта. — Аз искам палачинки — каза й веднага. — Освен това бекон, препържен, и рохки яйца. Дамата желае само кафе.

— Това нормалната ти закуска ли е? — попита Даяна, когато сервитьорката отлетя.

Той се облегна назад, забелязал, че тя вече бе забравила да се преструва на сърдита.

— Обичам да ям, когато ми се открие такава възможност. Има дни, когато имам късмет да хапна нещо повече от няколко литра кафе и един изсъхнал сандвич.

— Толкова ли е напрегната работата ти, както когато си бил щатски прокурор?

— Доста напрегната, при това нямам щаб от помощници. — Загледа се как Даяна сипва мизерна капка сметана в кафето си. — Това е едно от нещата, от които исках да се откъсна.

— Нямаш ли стажант?

Ръцете й бяха създадени за пръстени, помисли Кейн, но не носеше нито един. Той с мъка върна вниманието си към въпроса й.

— В момента не. Секретарката ми е неорганизирана, разпиляна и обича сапунени опери.

Даяна му се усмихна меко и вдигна чашката с кафе.

— Значи трябва да има други достойнства…

Кейн опря лакти на масата и се наведе към нея.

— Тя е на петдесет и седем години, яка като скала и ужасна машинописка.

— Прати ме в ъгъла — измърмори Даяна. — Все пак мисля, че с твоята репутация и опит можеш да имаш една от най-разкошните фирми в Бостън.

— Оставям това за „Баркли, Стивънс и Фиц“. Ти не обичаш ли понякога да си цапаш ръцете?

— Да. — Тя въздъхна и остави чашата си. — Да, по дяволите. Бих работила и без пари, ако мога да захапя нещо, което не е извадено направо от учебника. Нарушения на правилника за движение по пътищата и прехвърляне на имоти! Никога няма да получа нищо друго, ако още малко не остана във фирмата. Ако утре открия собствена кантора, светът на правото няма да ме приветства с нестихващи овации.

— Това ли искаш? Нестихващи овации?

— Обичам да побеждавам. — Сънените очи внезапно светнаха. — Смятам да преуспея. Ти защо го правиш?

— Имам талант да споря. — За момент той се намръщи, загледан в кафето си. — Законът има и доста нюанси, не мислиш ли? — Вдигна очи и ги прикова в нейните. — Не всички еднакво справедливи. Все едно ходим по много тънко въже и решаващото е равновесието. Аз също обичам да побеждавам, ала когато успявам, обичам да знам, че съм прав.

— Никога ли не си защитавал някой, за когото знаеш, че е виновен?

— Всеки има право на адвокатски съвет и защита. Такъв е законът. — Този път Кейн вдигна кафето си. Пиеше го без сметана, силно и горещо. — Длъжен си да му дадеш всичко, което можеш, и да се надяваш, че накрая справедливостта ще победи. Невинаги става така. Системата е гадна, а и не работи през цялото време. — Сви рамене и отново отпи. — По-добре, отколкото изобщо да не работи.

Даяна го погледна с интерес.

— Ти не си какъвто очаквах.

— И какво очакваше?

— По-праволинеен, може би едно по-младо и по-невъздържано копие на Баркли. Човек, който цитира прецеденти, малко латински за ефект, и твърди, че законът е изсечен в гранита.

— Аха, значи идиот.

Тя избухна в непринуден смях, топъл и див, като аромата й.

— Не го правиш достатъчно — укори я Кейн. — Не си позволяваш да се отдадеш на удоволствието, без предварително да го премислиш — обясни той.

— Въпрос на тренировка. — Още докато го казваше, се изненада. Какви точно врати отваряше Кейн, преди да бе успяла да провери катинарите?

— Ще се изразиш ли по-ясно?

— Не. — Даяна бързо поклати глава и погледна нагоре. — Твоята закуска идва. Не мога да пропусна да видя дали ще можеш да изядеш всичко това.

Тайни, мислеше Кейн, докато сервитьорката подреждаше чиниите. Може би тази загадъчност бе причината Даяна непрекъснато да му е в ума. Струваше му се, че в нея има страшно много пластове и не можеше да устои на изкушението да ги свали един по един, за да види какво има отдолу. Освен това тази уязвимост… Не се случваше често човек да срещне силна жена, която в същото време бе толкова мека и уязвима. Това съчетание, заедно с несъмнените намеци за страст, бе много привлекателно…

Маниерите й, начинът й на говорене, стилът й бяха на дама с главно „Д“. Но ги имаше и тези чувствени очи и този дяволит обещаващ аромат.

Спомни си горещите й невъздържани устни върху своите и откри, че иска да ги вкуси отново… И да усети кожата, която тя криеше под дискретно изискани облекла. Винаги бе приемал жените като приятни главоблъсканици. В този случай щеше да приеме предизвикателството, да изиграе играта и да й направи услугата да й покаже, че животът не е целият пълен с граници и правила, както тя мислеше. Да, може би Даяна Блейд доста дълго щеше да го занимава и развлича.

— Искаш ли една хапка? — попита той тихо и й предложи набодено на вилицата парче палачинка.

— Уплаши се, че си се изсилил? — Кейн само се усмихна и протегна вилицата по-близо. Даяна сви рамене и му позволи да я пъхне в устата й. — О! — Затвори за миг очи. — Хубава е.

— Още малко? — Той също изяде една хапка, преди да предложи следващата отново на нея. — Храната, както и другите решения на проблема с глада, може да създава определени навици.

Без да откъсва очи от неговите, тя прие втората хапка и се облегна назад.

— В момента съм на диета.

— А, ето къде сте били! — До масата долетя Серина и целуна по бузата брат си, а след това и Даяна. — Не е ли отвратително? — Посочи към чинията на Кейн. — И никога не качва нито грам. Добре ли спа?

— Да. — Объркана от такова непосредствено роднинско дружелюбие, Даяна се усмихна предпазливо. — Стаята ми е прекрасна.

— Искаш ли да закусваш? — обърна се Кейн към сестра си.

— Ще разделиш с мен своята закуска ли?

— Не.

— Е, и без това нямам време. — Серина леко му се нацупи, а той продължи да се храни. — Надявах се малко по-късно да се отбиеш в кабинета ми, Даяна. Имаш ли планове за днес?

— Не, още не.

— Може да решиш да посетиш здравния комплекс или казиното. С удоволствие ще те разведа.

— Благодаря.

— Отстъпи ми я за един час. — Серина хвърли бърз поглед към Кейн. — Вярвай само на половината от онова, което ти казва — посъветва тя Даяна и отново отлетя.

— Сестра ти… — Даяна се отдръпна, после с бърз и учуден смях прие парчето бекон, който Кейн й подаваше. — Тя също не е това, което очаквах.

— Винаги ли имаш портрет в главата си, преди да се запознаеш с някого?

— Мисля, че да. Не е ли така с всеки?

Той просто размърда рамене и продължи да яде.

— Каква очакваше да бъде Рина?

— Като начало, по-яка. — Даяна разсеяно сдъвка бекона и продължи: — Изглежда толкова крехка, докато внимателно се вгледаш в нея и видиш силата, изписана на лицето й. Освен това предполагам, че съм очаквала нещо по-лъскаво, по-видимо интелектуално. Не си представях, че Джъстин ще се ожени за такава жена… Макар трудно да си представях, че изобщо ще се ожени.

— Може да се окаже — обади се Кейн тихо, — че и той не е това, което си очаквала.

Тя вдигна очи, които моментално бяха станали студени и далечни.

— Не, нали не го познавам.

Трудно му бе да не се подразни от лекотата, с която Даяна се скриваше в бронята си. Той отряза от яйцата си и продължи тихо:

— Никога не е лесно да опознаеш някого, ако не искаш да го опознаеш.

— Не е мъдро да поучаваш за нещо, за което не знаеш нищо — отвърна тя рязко. — Ти си имал леко и приятно детство, нали? — В душата й започна да се надига безсилен гняв. — Майка, баща, сестра, брат. Знаел си точно кой си и къде ти е мястото. Нямаш право да анализираш или да осъждаш моите чувства, когато нямаш начин да ги разбереш.

Кейн се облегна назад и запали цигара.

— Това ли правех?

— Мислиш ли, че е лесно да се изтрият двадесет години, през които ме е пренебрегвал и не се е интересувал от мен? — ядоса се Даяна. — Някога имах нужда от него, сега нямам.

— Защо тогава дойде?

— За да прогоня тези последни изостанали духове. — Отмести настрани чашата от кафе. — Исках да го видя като мъж, за да престана да си го спомням като момче. Когато си замина, изобщо няма да мисля за него.

Кейн я гледаше през тънкия дим.

— Пред мен не можеш да се преструваш, че си студена като лед и твърда като стомана. Аз бях с теб вчера, след като видя Джъстин.

— Това свърши.

— Не ти е приятно, че видях в теб нещо човешко, така ли? — Тя понечи да се надигне, ала той я хвана за китката, без дори да се опитва да сдържи силата на здравите си пръсти. — Ако искаш да бъдеш победител, Даяна, трябва да спреш да бягаш.

— Не бягам. — Пулсът й започваше да се ускорява. Полировката бе паднала и тя за пръв път видя ясно мъжа под нея — силен, заплашителен, вълнуващ. — Какво правя — процеди през зъби — не е твоя работа.

— Макгрегърови приемат семейството си много сериозно — присви очи Кейн. — Когато сестра ми се омъжи за брат ти, ти се превърна в моя работа.

— Не искам твоя „братски“ съвет.

Той се усмихна и хватката му изведнъж се смекчи.

— Не изпитвам братски чувства към теб. — Палецът му бавно погали пръстите й. — Мисля, че и двамата го знаем.

Можеше да променя настроението си по-бързо от нея. Даяна се изправи и му хвърли един студен гневен поглед.

— Бих предпочела да не изпитваш никакви чувства към мен.

Кейн лениво дръпна от цигарата си.

— Твърде късно — измърмори той и отново й се усмихна. — Шотландците са прагматичен народ, но започвам да вярвам в съдбата.

Даяна взе палтото и старателно го преметна през ръката си.

— На езика на индианците юта „команч“ означава враг. — Вдигна големите си разгневени очи към него и за пръв път Кейн видя колко силно бе индианското наследство в лицето й. — Трудно е да бъдем покорени. — Обърна се и излезе с овладяната си танцова походка.

Той с усмивка смачка цигарата. Започваше да мисли, че битката ще бъде много интересна.