Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (11)

Единадесета глава

Би отнело дни да се разгледат всички ъгълчета на къщата. Колкото повече виждаше Даяна, толкова повече й се искаше да види. Бе прекарала по-голямата част от детството и юношеството си в благоприлични гостни и салони, възхищавайки се от картините на Рейнълдз или Гейнзбъро, на стюбенски кристал и мебели от началото на 18-ти век. Ала нищо не я бе подготвило за начина на живот на Макгрегърови. Тук имаше шестметрови тавани с извити греди и готически корнизи, резбовани махагонови врати, каменни огнища с кръстосани над камината мечове и дори тук-таме по някоя рицарска броня. В една и съща стая можеха да се намерят старинна широкоцевна пушка и съвременна битова техника. Беше като пещерата на Аладин, миш-маш от нещо едновременно варварско и изтънчено. Ако искаше, можеше да тръгне надолу по сенчестия, осветен от газени лампи коридор и да поплува в огромния облицован с плочки басейн или да полежи във вдигащата пара вана с подводен масаж.

Тя бе очарована колкото от къщата, толкова и от самите Макгрегърови. Не бе сигурна дали те бяха създали обстановката, която да им подхожда, или тя бе създала тях, но бяха любопитна смесица от светско и примитивно. Над всичко това се открояваше страстната гордост на Дениъл от неговия произход, от неговия клан и от неговите деца.

И бе сбъркала в едно. Кейн тук не бе по-различен, отколкото в Бостън или в Атлантик Сити. Той бе точно този, който си беше, и нямаше нужда да си слага различни маски пред различните хора. Бе получил този дар от сигурността на своето детство, силната всеобхватна любов на семейството си. Дали знаеше какъв дар бе това?

Даяна искаше да помисли и затова се усамоти в Оръжейната, както я бе нарекъл на шега Кейн. Тук Дениъл пазеше своята колекция от оръжия — ками, мечове, пистолети, богато украсени пушки, дори — за нейна изненада — малък топ. Камината не бе палена и в стаята бе студено. През прозорците със стъклописи се процеждаха слънчеви лъчи и падаха на светли квадрати върху тънкия дъсчен под. Токчетата й отекваха по него, докато се разхождаше бавно от ракла до ракла.

Значи, мислеше тя, оглеждайки с възхищение една италианска кама с обсипана със скъпоценни камъни дръжка, Дениъл Макгрегър я сватосваше. Кейн би могъл да я предупреди. — Даяна смяташе да говори с него за това снощи, ала така и не останаха сами. А след това той дойде в нейната стая…

Тя не можеше… Нямаше да позволи хора, които почти не познаваше, да й оказват натиск да вземе решение, което би определило целия й по-нататъшен живот. Никога не бе мислила да се омъжва за Кейн. Въпреки че осъзнаваше, че това не бе съвсем вярно, реши да не се задълбочава. Никога сериозно не бе мислила за това, поправи се Даяна. Бракът и децата бяха неща, за които никога не си бе позволявала да се замисля. Не означаваше ли бракът да отдадеш част от себе си на друг? Толкова дълго се бе старала да запази своята най-съкровена вътрешна част за себе си, че понякога вече и тя не знаеше какво точно представлява Даяна Блейд.

Освен това бракът означаваше риск — да се довериш на някого, че ще остане с теб. Не, имаше само един човек, на когото можеше напълно да се довери и да си позволи да зависи от него, и това бе самата тя. Бе го осъзнала преди години, когато позна болката от загубата, страха от изоставяне. Това вече никога нямаше да й се случи. Любов. Не, нямаше да мисли за любов, каза си Даяна, загледана в празното огнище. Тя не бе влюбена в Кейн — не искаше да бъде влюбена в Кейн. Но нещо започваше да я измъчва, заплашвайки да замъгли разума с чувства. Уплашена, Даяна го отхвърли. Не, тя нямаше да се влюбва, нямаше да мисли за женитба. Във всеки случай, въпросът бе съвсем теоретичен. Не Кейн я натискаше. Той не бе поискал нищо от нея, не й бе давал никакви обещания, не я бе молил за обещания.

Бе глупаво да се тревожи за това, напомни си Даяна. Просто бе позволила семейството му да я трогне — това единство, тази близост, които бяха и привлекателни, и плашещи.

Караха я да мечтае, а тя отдавна се бе отказала от фантазиите.

— Сама ли си, Даяна?

Тя се обърна с усмивка към Джъстин.

— Не мога да се наситя на тази къща — каза бавно. — Дошла е сякаш от Средните векове, с неочаквани елементи на двадесети век. Макгрегърови са прекрасни хора.

— Първия път, когато влязох тук, се зачудих дали Дениъл Макгрегър е луд, или гениален. — Той огледа стаята с една от своите бързи и очарователни усмивки. — Още не съм решил.

— Наистина го обичаш, нали?

Джъстин вдигна вежди, учуден от сериозния й тон.

— Да. Той е човек, към когото не можеш да не изпитваш силни чувства. Те всичките са такива — добави замислено. — Струва ми се, че едва когато Серина беше отвлечена, осъзнах, че вече от десет години съм ги превърнал в мое семейство. Бих искал и ти да си имала това.

— Аз имах други неща. — Даяна сви рамене и се приближи към леко ръждясалата ризница. — Аз бях много самостоятелна.

— Беше и продължаваш да бъдеш — промълви Джъстин. — Толкова много ли мислиш понякога?

Тя се обърна и вдигна вежди почти по същия начин като брат си.

— И ти ли, Джъстин? И ти ли си си наумил да ме събереш с Кейн?

Очите му останаха спокойни и много студени.

— Изглежда вие двамата сте успели и сами да го направите.

— Това си е моя работа.

— Така е. — Джъстин пъхна ръце в джобовете си и се вгледа в нея. Даяна бе ядосана и, както подозираше, малко уплашена. — Нямаше ме при теб, когато ти растеше. Може би сега е прекалено късно да играя ролята на големия брат, ала обещах да бъда твой приятел.

Тя бързо пристъпи към него, прегърна го и притисна лице към рамото му.

— Извинявай. Трудно ми е… Боя се да имам нужда от теб.

— Или от когото и да било? — попита Джъстин и вдигна лицето й. Въпреки че Даяна не каза нищо, отговорът бе в очите й. — Смущаващо е да видиш толкова много от себе си в друг човек — измърмори той. — Даяна, ти влюбена ли си в Кейн?

— Не ме питай за това. — Тя се отдръпна и вдигна ръце пред себе си, сякаш за да спре въпроса. — Не ме питай.

— Добре. — Джъстин не бе очаквал, че ще изпита загриженост, нито че ще почувства тази смътна безпомощност. — А ако те попитам, би ли ми разказала за годините, които си преживяла с Аделайд? Честно да ми разкажеш?

Даяна отвори уста, после пак я затвори.

— Не — отвърна след малко. — Не, това е минало.

— Ако беше минало, щеше да ми кажеш. Даяна — продължи, когато тя не възрази, — нямам намерение да ти давам съвети, нито да ти казвам какво би трябвало да правиш. Но бих искал да ти разкажа нещо за себе си. Аз бях влюбен в Серина, ала не й го казвах. Не го казвах и на себе си. — Усмихна се тъжно. — Толкова дълго сам бях определял живота си. Никога не бях обичал някого — теб, нашите родители — който да е толкова далечен. Едно от най-трудните неща, които някога съм правил, бе да й го кажа. Има хора, при които любовта идва лесно. Ние не сме от тях.

— А Рина? — попита Даяна. — За нея лесно ли беше?

— По-лесно, струва ми се. — Той се усмихна, приседна на облегалката на фотьойла и запали цигара. — Тя много прилича на баща си, повече от всички други. Трябва да я подложиш на всякакви мъчения, за да я накараш да си го признае, но когато дойде при мен в Атлантик Сити, вече беше решила, че ще бъдем заедно. Малкият план на Дениъл се бе оказал много успешен.

— Планът на Дениъл?

Джъстин издуха облак дим и се засмя.

— Той ни събра много хитро, като ми купи билет за кораба, на който работеше Серина. Разбира се, не ми каза, че тя работи там, нито каза на нея, че на кораба ще се качи негов приятел. Разчиташе на биотоковете… Или на съдбата, както казва Дениъл.

— Съдбата — повтори Даяна и смутено се засмя. — Този стар дявол!

— Меко казано, той знае как да постигне това, което иска. — Джъстин я погледна през облак дим. — Както всички Макгрегърови. Както и ти, и аз — добави бавно, — след като разберем какво искаме. — Тя му хвърли един поглед, ала Джъстин стана и обви ръка около раменете й. — Да ходим да намерим клана, или Дениъл ще ни изпрати издирвателен отряд.

 

 

В Кейн имаше нещо различно. Даяна не можеше да определи какво точно, обаче го чувстваше. Отначало помисли, че може би го тревожи делото на Вирджиния Дей. Следващата седмица беше процесът и Даяна знаеше, че той се опитва да измъкне от майка си всякаква информация, която тя има за доктор Дей.

Външно Кейн изглеждаше достатъчно спокоен — смееше се с роднините си, закачаше се със сестра си. Но под повърхността нещо ставаше, в него имаше една нервност, която никога по-рано не бе забелязвала. На няколко пъти през деня го улови да я гледа със своя прям и пронизващ поглед. Сякаш я виждаше за пръв път, сякаш не работеха заедно, сякаш не бяха толкова близки, колкото могат да бъдат един мъж и една жена.

Въпреки че се чувстваше въвлечена в кръга на неговото семейство, мислите за Кейн не позволяваха на Даяна да се отпусне напълно. Имаше някаква промяна и ако беше честна, трябваше да признае, че я почувства още от начина, по който той прави любов с нея снощи. Нещо неочаквано се беше променило. Тя трябваше да бъде по-внимателна.

— Е, добре — заяви Дениъл, благ и доволен от себе си, и се облегна на подобния си на трон стол. Пред него на пода бяха разпръснати подаръците. — Компенсацията на човека, че е остарял с още една година.

— Разбира се, това няма нищо общо с обикновената алчност, нито с удоволствието от отварянето на подаръците — отбеляза Серина и кръстоса босите си крака на ниската масичка.

— Едно от изпитанията в моя живот са непочтителните деца — обърна се с въздишка Дениъл към Даяна.

— Проклятието на родителството — съгласи се тя. Вече го познаваше достатъчно добре, та да се включи в играта.

— Колко пъти съм бил навикван, ох, дори заплашван от собствената ми плът и кръв — изпъшка той и се облегна назад на стола си.

— Още малко и ще се просълзя — обади се Серина.

— Няма да ти придирям за това в твоето положение — баща й я изгледа страшно. — Ала не мисли, че съм забравил как ми крещя, задето съм купил на мъжа ти билет за онзи кораб. Крещя ми — повтори той и отново се обърна към Даяна — и счупи половин дузина от най-хубавите ми пури.

— Пури ли? — вметна Ана тихо.

— Едни стари пури, които… Просто се търкаляха там — обясни Дениъл бързо.

— Сигурно е било трудно да се отгледат три палави деца… — Даяна усети как пръстите на Кейн се впиват във врата й, но любезното й изражение не се промени.

— А, какви истории мога да ти разкажа… — Дениъл се усмихна, унесен в спомени, и поклати глава. — Този тук — показа с дебелия си пръст към Кейн. — Нито миг спокойствие, Ана ще ти каже. — Ала продължи, преди Ана да бе успяла да каже каквото и да било: — Само магарии, докато беше малък. А после момичетата. Една след друга — обяви гордо.

— Една след друга — повтори Даяна, обърна глава да се усмихне на Кейн и отново забеляза онази странна светлина в погледа му.

Без да откъсва очи от нейните, Кейн обхвана с две ръце лицето й.

— Сега и двамата сме пораснали — прошепна той и улови устните й в една дълга и силна целувка.

— Добре тогава… — подзе Дениъл с широка усмивка, забелязал смущението на Даяна.

— Още не си опитала пианото, нали, Даяна? — попита Ана спокойно.

— Какво? Извинете? — Даяна смутено се обърна и видя в погледа на Ана нежност и разбиране.

— Пианото — повтори тя. — Свириш, нали?

— Да.

— Напоследък толкова рядко някой се докосва до него. Ще имаш ли нещо против да ни изсвириш нещо?

— Не, разбира се, че не. — Даяна с облекчение се изправи и се насочи към малкия роял.

— Припираш децата, Дениъл — каза тихо Ана.

— Аз ли? — погледна я той невярващо. — Глупости, всички виждат, че те…

— Защо не ги оставиш първо те самите да видят?

Той се намуси оскърбено, а Даяна се потопи в музиката.

Беше благодарна за разсейването. По-лесно успяваше да се владее външно, когато бе заета с нещо определено. Звуците дойдоха лесно — резултат от дългогодишни уроци и любов към музиката. Музиката бе може би единственото й постижение, което доставяше удоволствие както на нея, така и на леля й. Сега я използваше, както често бе правила в миналото си, като завеса пред своите лични мисли и чувства.

Какво мислеше Кейн, когато я целуна? Тя не бе свикнала с публични демонстрации на привързаност и не се чувстваше много удобно — във всеки случай, не по този буен начин, както го правеха Макгрегърови. Но въпреки това би приела една проста целувка. Въобразяваше ли си, или наистина в жеста му имаше нещо собственическо?

Може би просто се впечатляваше от не особено тънките намеци на Дениъл? И от неочакваните въпроси на Джъстин. Защо трябваше да се чувства притисната днес, ако не се бе чувствала така вчера? Снощи… Наистина ли бе започнало снощи?

Вдигна очи от клавишите и срещна погледа на Кейн. Той бе мълчалив и замислен. Това не бе характерно за него. Както не бе характерно за него и да е напрегнат. Ала въпреки това беше. Възможно ли бе нещо да се бе променило за една нощ, а тя да не бе разбрала?

Може би щеше да е по-добре, ако не беше дошла, помисли Даяна, като почувства как по гърба й полазват тръпки. Не трябваше да допуска да бъде очарована от ексцентричността на това семейство, от близостта, от приятелството между тях. Може би не беше разумно да вижда Кейн в такава обстановка — далеч от Бостън, от службата, от собствения й подреден апартамент. Ако не внимаваше, можеше да се окаже, че е забравила своите цели и правилата, които си бе определила, за да ги постигне.

На първо място бе успехът. Налагаше се да бъде на първо място, ако трябваше да оправдае годините, през които бе играла по свирката на някой друг. А успехът, както много добре знаеше, бе един алчен бог, който искаше непрестанни усилия. За да го постигне и за да го задържи, трябваше да приложи всичките си умения и да жертва почти цялото си време.

Когато избра правото, тя сключи със себе си договор. Не трябваше да има никакви личностни усложнения, които да пречат на кариерата й. Даяна нямаше нито желание, нито нерви за такива неща.

Погледът й отново се плъзна към Кейн. Възелът на напрежението се стегна още по-здраво.

Не си ли бе казала още от самото начало, че ако го допусне прекалено близо до себе си, нещата могат да се изплъзнат от ръцете й? Знаеше, и въпреки това кой знае как успя да си повярва, че може да се справи с една интимна връзка с него, без да позволи чувствата напълно да надделеят над разума. Гордостта ли я накара да приеме това предизвикателство? Или страстта? Едва ли имаше значение, след като го бе приела и сега трябваше да понесе последствията.

Докато музиката се разливаше, чувствата й се засилваха. Тя усещаше как те напират в нея, чуваше прашенето на огъня и по някакъв начин долавяше променливите чувства, които предизвикваше музиката в стаята. Как бе позволила дотолкова да се обвърже? Нали имаше своя собствен живот и път, който едва бе започнала да следва. Трябваше да изпълнява всички обещания, които бе дала пред себе си, въпреки че си спомняше, дори когато се опитваше да забрави, нежността, която Кейн бе донесъл в леглото й в тъмните нощни часове.

Даяна остави нотите да отзвучат в тишината и сплете треперещите си ръце.

— Е, това беше истинско удоволствие — въздъхна Дениъл от стола си. — Има ли нещо, което да доставя на човек по-голяма радост, отколкото една красива жена и една песен?

Кейн неохотно откъсна очи от Даяна и хвърли на баща си дълъг и студен поглед.

— Имаш ли намерение да издържиш до следващия си рожден ден? — попита той любезно.

— Що за приказки са това? — избухна Дениъл, но после се поколеба. Бе посял достатъчно семена като за тази вечер… И знаеше цената на стратегическото отстъпление в нужния момент. — Ще изпием още една бутилка шампанско — обяви той. — С още торта. Кейн, хвърли една-две цепеници в огъня.

Докато семейството се изнасяше от стаята, Серина се спря до пианото и стисна ръката на Даяна:

— Той е на всяка манджа мерудия — прошепна тя. — Ала има добро сърце.

Когато стаята се опразни, Даяна стана и се загледа как Кейн добавя още дърва към вече пламтящия огън. Напрежението в тила й бе станало болезнено.

— Искаш ли още торта? — попита той, все още с гръб към нея.

— Не. Не, всъщност не искам. — Тя сплете ръце и й се прииска вече да се бяха върнали в Бостън. Щеше ли там да е по-сигурна в ходовете си?

— Още нещо за пиене? — Колко смешно любезен разговор, помисли Кейн с отвращение и се обърна към нея.

— Да, добре… — Даяна облиза устни и се помъчи да намери някаква безопасна тема за разговор. — Получи ли от майка си информацията, която ти трябваше за делото на Дей?

— Само потвърждение на онова, което знаех за характера на Дей — сви рамене той и й доля от гарафата. — Не е нищо, което вече не знаех, но майка ми умее да стига до същността на нещата без много шум. Той я е лекувал в централната болница в Бостън. Ала не мога да използвам това в защитата. — Подаде й чашата и по навик разроши бретона й. Даяна се отдръпна и Кейн присви очи, но не каза нищо.

— Винаги е полезно да получиш обективно мнение, преди да се изправиш на подсъдимата скамейка.

— Аз на подсъдимата скамейка ли съм, Даяна?

Тя бързо го погледна.

— Не разбирам за какво говориш.

— Измъкваш се. — Той пристъпи напред, обви ръка около раменете й и приближи устни до нейните. Почувства напрежението под пръстите си, почувства първоначалното й съпротивление на целувката. Отдръпна се и иронично вдигна вежди: — Да, изглежда, че съм на подсъдимата скамейка. Ала не мога да подготвя защитната си реч, преди да съм сигурен какви са обвиненията.

— Не ставай смешен — ядоса се Даяна и отпи бързо от чашата си.

— Не се измъквай — възрази Кейн. — Мислех, че сме преминали този етап в нашите отношения.

— Престани да ме насилваш, Кейн.

Той втренчено впери поглед в питието в ръката си, но не го опита.

— По какъв начин?

— Не знам… По всякакъв начин. — Тя прокара ръка през косата си и отстъпи назад. — Дай да го оставим, не искам да се бия с теб.

— Това ли правим? — Кейн кимна, отпи и остави чашата. — Е, ако ще е така, да го правим както трябва. Първият изстрел е твой.

— Не искам първия изстрел! — Неочаквано вбесена, Даяна се обърна към него. — Нямам намерение да седя в приемната на твоите родители и да стрелям по теб.

— Ала би го правила, ако бяхме някъде другаде.

— Да… Не знам. Кейн, остави ме на мира!

— Как ли пък не! — Дори самото спокойствие в тона му трябваше да й покаже колко бе ядосан. — Нека да го чуем, Даяна. Искам да знам защо се отдръпваш от мен.

— Не се отдръпвам, ти си въобразяваш. — Тя бързо и нервно отпи, и отново се отвърна. Когато ръката му я докосна по рамото, отскочи и веднага се наруга наум.

— Не се отдръпваш — измърмори той, опитвайки се да не обръща внимание на проболото го чувство на обида. — И как го наричаш тогава?

— Слушай, късно е… Уморена съм — заекна Даяна, макар да знаеше, че извинението й не бе убедително. — Кейн… — въздъхна смутено и отново отстъпи назад. — Моля ти се, не ме притискай.

— Това ли мислиш, че правя, Даяна? Че те притискам?

— Да, по дяволите! Ти, твоето семейство, Джъстин — всеки по свой начин. — Тя остави чашата си и опря длани на масата. Реагираше прекалено остро, но за пръв път не можеше да призове на помощ разума, за да проясни съзнанието й. — Кейн, не можем ли просто да оставим това?

— Не мисля, че не… — Би се приближил към нея, ала по някакъв начин разстоянието, което Даяна бе наложила, го спираше. Чувстваше се непохватен и почти й се ядосваше, че го караше да се чувства така. И му беше обидно — това бе нещо, за което щеше да мисли по-късно. — Моето намерение не е да те притискам — каза той с тих, премерен глас и тя прехапа устни. — Но има неща, които мисля, че трябва да се кажат сега.

— Защо? — попита Даяна и отново се извъртя. — Защо изведнъж това нетърпение? Когато бяхме в Бостън, нямаше никакви усложнения.

— Какви усложнения има сега?

— Не ме подлагай на кръстосан разпит, Кейн.

— Имаш ли някакви възражения към този въпрос?

— Ох, вбесяваш ме, когато се държиш така! — кипна тя, пъхна ръце в джобовете на полата си и се завъртя из стаята. — Откак влязох през входната врата, се чувствам като под микроскоп. Можеше да ми кажеш, че съм на първо място в списъка на баща ти като подходяща партия за втория му син.

— Баща ми няма абсолютно нищо общо с мен и теб, Даяна. Бих ти се извинил за липсата му на изтънченост, ала не се чувствам отговорен за това.

— Не искам извиненията ти — избухна тя. — Но щеше да е по-удобно, ако бях подготвена. По дяволите, той ми харесва, както и останалите ти роднини. Невъзможно е да не ми харесват, ала не ми харесва начина, по който се споглеждат, нито незададените им въпроси.

— Какво би искала да направя за това?

— Не знам. Нищо — отговори Даяна и застана пред бумтящия огън. — Но не съм длъжна да ми харесва.

— Минавало ли ти е някога през ума, че на мен също това може да не ми харесва особено? — Кипящ от гняв, Кейн разклати чашата си и впи поглед в гърба й. — Минавало ли ти е някога през ума, че на мен може да не ми харесва да ми се бъркат в живота, колкото и добри намерения да имат?

— Това е твоето семейство — подхвърли тя през рамо. — Ти трябва да си повече свикнал с него от мен. През двадесетте години от моя живот съм се мъчила да изпълня плановете, които леля ми е имала за мен. Не съм стигнала дотук, за да изпълнявам плановете на някой друг.

— По дяволите леля ти! — избухна той. — И всеки друг, освен теб и мен. Какво искаш ти, Даяна? Защо просто не го кажеш?

— Не знам какво искам! — извика тя, смаяна от собственото си признание. — Вчера знаех, а сега… По дяволите, Кейн, не мога да приема това. Не мога да приема някой да се бърка в личния ми живот — нито баща ти, нито брат ми, нито който и да било. Това си е моят живот и аз ще вземам моите собствени решения.

— Не можеш да го приемеш — повтори тихо Кейн, после рязко се засмя и пресуши чашата си. — Приеми тогава това. Аз съм влюбен в теб.

Даяна се вторачи стреснато в него, загубила ума и дума. Чудеше се дали сърцето й просто не бе спряло и не помръдна, когато една цепеница с трясък се счупи на две и зад гърба й се разсипаха искри.

Гледаха се, и двамата пребледнели, а очите им тъмнееха от нещо, което приличаше повече на гняв, отколкото на каквото и да било друго чувство. Как се бе стигнало до това, чудеше се тя. И какво, за бога, щяха да правят сега?

— Е, не изглеждаш във възторг. — Бесен на себе си, задето направи такова признание така направо, той посегна към гарафата и със заучено спокойствие си наля бренди. Откъде можеше да знае, че тишината може да бъде толкова болезнена? Слушаше как течността се плиска в чашата и се чудеше защо бе чакал повече от тридесет години да произнесе тези думи пред жена, за да открие само празнота. — Бихте ли искали това изявление да бъде заличено от протокола, адвокат?

— Недей… — Даяна стисна за момент очи. — Не знам какво да ти кажа… Нито как да приема това. За теб е по-лесно. Имало е други жени…

— Други жени! — избухна Кейн. Вече не беше бледен, ала очите му бяха още по-тъмни, още по-гневни, отколкото някога ги бе виждала. Пристъпи към нея и тя инстинктивно направи крачка назад. — Как можеш да ми го казваш сега? Какво трябва да направя, за да изкупя онова, което се е случило в миналото, още преди дори да съм те познавал? И защо, по дяволите, трябва да го изкупвам? — Сграбчи я за раменете и пръстите му се забиха в кожата й. — По дяволите, Даяна, казах, че те обичам. Обичам те!

Устните му се спуснаха към нейните с гняв и безсилие, сякаш дори само с това би могъл да изтрие болката, която му бе причинила, съмненията, които събуждаше той в душата й. Нещо се надигна в нея, заплашвайки да изригне. Тя се отскубна с разтревожен вик.

— Плашиш ме… — Изправиха се отново един срещу друг. И двамата дишаха тежко, а очите й неочаквано плувнаха в сълзи. — Казах ти, че не е така, но това беше лъжа. От самото начало… — Преглътна едно ридание и с две ръце отметна назад косата си. — Ти си това, от което винаги съм се пазила. Не мога да рискувам, не разбираш ли? Цял живот някой ме е подмамвал с морковчето и ми е размахвал камшика. Направи това, впиши се в този модел и ще имаш сигурност, ще имаш нормалност. Току-що съм открила своя собствен модел, няма сега да се вписвам в нечии очаквания!

— Не искам от теб да се вписваш в нищо — възрази Кейн. — Никога те съм искал от теб да бъдеш нещо друго, освен самата себе си.

Може би точно истината в думите му я плашеше повече от всичко друго. Последният й тлеещ страх се възпламени отново:

— Откъде да знам, че ще останеш с мен? Откъде да знам, че ако си позволя да те обичам, няма един ден да се появи някоя друга, нещо друго и ти няма просто да си отидеш? Аз мога да понеса да бъда сама сега, знам как. Ала не мога… Няма да допусна отново да бъда изоставена.

Той се бореше с гнева си, с чувството за собственото си безсилие.

— Неведнъж съм те молил да ми се довериш. Не аз те плаша, Даяна. Това са духовете от миналото и собствените ти съмнения.

Тя мъчително преглътна сълзите си.

— Ти не разбираш. Ти никога не си губил нищо.

— Значи ти имаш намерение да преживееш живота си, като никога не приемаш шанса от страх, че можеш да загубиш? — Вгледа се в лицето й и очите му станаха твърди. — Никога не съм те смятал за страхливка.

— Аз избирам шансовете, които приемам — възрази Даяна разпалено. — Аз избирам, аз! Няма да се постави в положение, в което мога да бъда наранена, няма да рискувам кариерата си…

— Защо автоматично приемаш, че аз ще те нараня? И какво общо, за бога, има кариерата ти с това, че те обичам? Аз имам същата професия, същите изисквания. Кой те кара да избираш между любовта и правото?

— Сега ли го сечеш това дърво, Кейн? Вече преполовихме тортата и шампанското, и… — Серина стигна до средата на стаята и внезапно замълча. Обляха я вълни от напрежение и обида, и в неловката тишина премести поглед от Кейн към Даяна. — Извинявайте — каза тя, защото не й дойде наум никакъв по-изискан начин да се измъкне от положението. — Ще кажа на другите, че сте заети.

— Не, моля те. — Даяна посрещна едва сдържания гняв в очите на Кейн и се обърна към сестра му. — Просто им кажи, че съм малко уморена. Ще се кача горе. — Бързо излезе от стаята, без да поглежда назад.

Кейн мълчаливо я проследи с поглед, после се обърна да вземе брендито си.

— Ох, Кейн, много извинявай. Изглежда не съм можела да избера по-неподходящ момент да се втурна тук.

— Няма значение. — Той пресуши чашата и си наля още. — Ние си казахме всичко, което имахме да си кажем.

— Кейн… — Серина се приближи към него, натъжена от овладяния му глас и каменното му лице. — От съчувстващ слушател ли имаш нужда, или от усамотение?

— Имам нужда от едно питие — отсече той и занесе и чашата, и гарафата до стола си. — Много голяма нужда имам.

— Влюбен ли си в Даяна?

— От първия път улучи — призна Кейн и вдигна чашата си за наздравица.

Без да обръща внимание на сарказма му, Серина седна до него.

— И ти се иска да я убиеш.

— Отново позна.

— Лесно е да познаеш, когато си минал през същото. Не знам какво е станало тук тази вечер, но…

— Казах й, насред една гадна малка препирня, че я обичам. — Той отново поднесе чашата към устните си и отпи голяма глътка. — Изглежда аз малко не съм улучил момента… И начина.

— Ще направя нещо, което мразя — въздъхна Серина.

— Какво е то?

— Ще дам съвет.

— Това е мой специалитет. Спести си го.

— Млъкни! — Тя решително взе чашата от ръката му и я остави настрани. — Дай й малко време и малко пространство. Ти си мъж, който и при най-добри обстоятелства не е лесно да бъде обичан.

— Благодаря ти за препоръката.

— Кейн, много неща се промениха в живота на Даяна за много кратко време. Тя е от онези жени, които обичат да вземат своите решения едно по едно… Или поне тя мисли така.

Той тихо се засмя и се облегна назад.

— Ти винаги си била отличен познавач на характери. От теб щеше да излезе страхотен адвокат.

— Това помага и в моята работа. — Тя хвана ръката му. — Не я насилвай, Кейн. Вътре в Даяна бушуват бури. Остави я да се пребори с тях.

— Може би вече прекалено много съм я насилил. — Той пое дълбоко въздух и затвори очи. — Господи, колко ме боли!

Серина имаше желание да го утеши, ала успя да се въздържи.

— Любовта трябва да боли, това е правило номер едно. Върви да си легнеш — заповяда му тя бодро. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Кейн отвори очи.

— Само това липсваше, да седя тук и да приемам съвети от малката си сестричка, която на времето упражняваше левия си юмрук върху мен.

— Сега съм улегнала омъжена жена — царствено заяви Серина и потупа корема си.

— Ха! — възкликна Кейн също като баща си.

— Иди си легни — посъветва го Серина, — преди да съм намислила да проверя дали юмрукът ми още го бива. — Стана и го издърпа на крака.

— Винаги си била голяма досадница — оплака се Кейн, докато вървяха към вратата. — Още съм ти сърдит.

— Да — усмихна му се Серина. — Аз също.