Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (10)

Десета глава

Даяна седеше на бюрото си и гледаше огъня, който съскаше и прашеше в камината. В ръката си държеше папката на Айрин Уокър. Седеше като вцепенена. Едно дърво се счупи на две, но тя не помръдна.

Не можеше да повярва — дори след като няколко пъти бе повторила в главата си разговора, Даяна не можеше да го повярва. Обвиненията бяха оттеглени, както и молбата за развод. Пито — платено — благодаря, обаче не, благодаря. Айрин Уокър бе решила да даде на съпруга си още един шанс.

„Той толкова съжалява, че ме е наранил.“ Даяна чуваше тихия извинителен глас на Айрин, сякаш бившата й клиентка бе още в стаята. „И обеща, че това никога няма да се повтори.“

Никога няма да се повтори, помисли Даяна и пусна папката. И никаква терапия, никакъв психоаналитик. Айрин Уокър живееше като насън и следващият кошмар може би нямаше да й се размине само с няколко разклатени зъба и някоя и друга синина.

По дяволите! Даяна удари с юмрук по папката и скочи. По дяволите, държахме го в ръцете си! Цялата тази преписка, всичките тези часове на разследване — и за нищо. А пък Айрин рано или късно щеше да мине отново през цялата бъркотия. Погледна подредената папка. Знаеше наизуст всяка дума в нея. Да, Айрин щеше да се върне. Това бе неизбежно.

Ядосано отиде до прозореца и се загледа в заскрежените клони. Как можеше тази жена да го обича след всичко, което й бе сторил? Как можеше да иска да се върне към този живот, да вземе и детето си? То бе все едно да живее върху буре с барут. Боже мили, помисли Даяна с въздишка на отвращение, какъв жалък, пропилян живот!

На вратата се почука, ала тя продължи да гледа към голите дървета и покрития със сняг плет.

— Да?

— В лош момент ли идвам? — Кейн прекрачи прага, но не влезе по-навътре.

Даяна гневно се обърна.

— Айрин Уокър — обясни тя, отиде до бюрото и вдигна папката. — Току-що се е помирила със съпруга си.

Кейн погледна към папката, после към тлеещия огън в очите й.

— Разбирам.

— Как може да е такава глупачка! — Даяна остави папката и се приближи към камината. — Той я придумва да се видят и с няколко рози я убеждава, че е станал нов човек.

Кейн се приближи към бюрото и забеляза чека.

— Може би наистина е станал нов човек.

— Шегуваш ли се? — възрази Даяна и рязко се извъртя към него. — Какво могат да променят две седмици раздяла? Тя и друг път го е напускала.

— Обаче никога досега не е подавала молба за развод — посочи Кейн. — Като прибавиш и опасността да го осъдят за криминално деяние, това може да го накара сериозно да се замисли.

— О, разбира се, че се е замислил — съгласи се тя с горчивина. — Не му се иска да бъде осъден, не му се иска да загуби жена си и детето си… И една сериозна част от доходите си. Ала с какво е заслужил снизхождение? С нищо. — Даяна прокара ръка през косата си и закрачи из стаята. — Той не е съгласен да отиде на психоанализа или на семейна консултация. Айрин казва, че не искал да прави проблемите им обществено достояние. Обществено достояние! — повтори възмутена. — Тя прегаря месото и той я бие в задния двор пред очите на съседите, но не иска да обсъди проблемите си с професионалист. А тя… — Замълча и се отпусна на стола. — Направо е безнадеждна. Как може да обича човек, който периодично я използва за боксова круша?

— Мислиш ли, че го обича? — попита Кейн. — Наистина ли вярваш, че става дума за любов?

— Какво друго?

— Няма ли да е по-вярно да кажем, че тя се бои повече да не остане сама, отколкото да рискува отново да бъде набита? — Кейн приклекна пред Даяна и хвана ръката й. — Любовта е силен мотив, ала невинаги е причината да останеш с някого, дори когато те боли.

— Може би… Не знам. — Отново я обзе чувство на безнадеждност. Не го разбираше, защото през по-голямата част от живота си не й се бе налагало да се справя с него. Но й се струваше, че любовта е единственото чувство, което превръща един разумен и интелигентен човек в глупак. Любовта е лабиринт, помисли тя, пълен със задънени улици, грешни завои и дълбоки дупки. — Тя мисли, че го обича — каза накрая. — Заради това рискува всичко.

— Ние сме адвокати — напомни й той, — не психиатри. Проблемът на Айрин Уокър вече не е правен проблем.

— Знам. — Даяна въздъхна дълбоко и стисна ръката му. — Ала е толкова тъжно, като си помислиш, че на нея можеше да й се помогне… Дори и на него можеше да му се помогне, а сега…

— Сега вземи твоята папка, прибери я и забрави за нея. — Кейн я погледна спокойно. — Нямаш друг избор.

— Трудно е.

— Да. Но е необходимо. Ние можем да даваме само юридически съвети, Даяна. Ние можем да работим само със закона. В момента, в който нещо излезе извън това, то вече не е в нашите ръце. Не трябва да бъде в нашите ръце — добави той.

— Защо не сме избрали нещо по-просто? — промълви тя. — И нещо по-малко болезнено. Отстрани изглежда толкова ясно — това е правилно, а онова е неправилно — според закона. И така можем да го приемаме и ние, ако говорим от законова гледна точка. — Смутено поклати глава. — После изведнъж се оказва, че човек се вживява и вече не е толкова просто. Аз исках да й помогна. По дяволите, Кейн, наистина исках да й помогна.

— Не можеш да помогнеш на някой, ако той сам не е готов да му се помогне.

— А пък Айрин Уокър не е готова за помощ — кимна Даяна, ала очите й още бяха замъглени.

Как можеше да му обясни, че вижда делото Уокър, първото й самостоятелно дело, като свой първи провал — и професионален, и личен? Тя бе изпитвала чувството, че освобождаването на Айрин от робството по някакъв начин би символизирало нейното собствено освобождаване от друг вид господство. При Айрин то бе физическо, при нея емоционално, но и двете не бяха здравословни.

— Аз бях готова да й помогна — каза Даяна след дълга въздишка. — Имах нуждата да й помогна.

Тогава Кейн я видя — уязвимостта, която можеше да изплува толкова неочаквано в очите й и да го разкъса между желанията да я защити и да избяга. Той остана, където беше, докато в душата му бушуваше тиха война.

— Ти не можеш да не правиш сравнения, Даяна.

Тя моментално се затвори. Емоционалното й отдръпване би трябвало да го успокои. Искаше му се да беше така.

— Трябва да намеря собствения си път — каза Даяна безизразно.

— Това важи за всички — съгласи се Кейн със същия тон. Трябваше да спре дотук. Каза си го, ала въпреки това продължи да се опитва да достигне до нея. — Веднъж защитавах едно хлапе… Пиеше безпаметно. Отървах го с минимално наказание. Три месеца по-късно блъсна колата си в един телеграфен стълб и уби спътничката си. — Очите му потъмняха от спомена, но останаха приковани към нейните. — Тя беше седемнадесетгодишна.

— Ох, Кейн… — Объркана, Даяна можа само да хване ръката му.

— Всички ние носим товара си, Даяна. Можем само да вършим работата си възможно най-добре и да се надяваме, че това е правилно. Ако се окаже, че не е правилно или ако някой си отиде от нас, прибираме папката.

— Прав си. — Тя се изправи и гневът я напусна. — Знам, че си прав. — Преднамерено взе папката на Уокър и я пусна в чекмеджето на бюрото. — Случаят е приключен — заяви твърдо и затвори чекмеджето.

— Люси ми каза, че имаш двама нови клиенти, които идват следващата седмица.

Даяна с мъка се отърси от унинието и го погледна.

— Занимавах се с тях, докато бях при Баркли. Трябва да са били доволни.

Кейн се усмихна на изражението й.

— Радваш ли се?

— Е, в края на краищата, те идват при мен, не при „Баркли, Стивънс и Фиц“.

Той се приближи и сложи ръце на раменете й.

— Ще имаш много работа.

— Надявам се. — Тя също се усмихна и обви ръце около кръста му. — За да стана най-добрият адвокат по Източното крайбрежие, ми трябват клиенти.

— Това помага — съгласи се Кейн и бързо я целуна по носа. — Междувременно, сега е… — Той погледна часовника си. — Четири и четиридесет и седем в петък следобед.

— Толкова късно? — усмихна се тъжно Даяна. — Бях се умислила.

— Свърши ли с мисленето за днес?

— Да, абсолютно.

— Тогава да вървим. Ако закъснеем, баща ми цял час ще ни опява.

— Не ми казвай, че се тревожиш да не те скастри — засмя се тя и извади чантата си от най-долното чекмедже на бюрото.

— Не познаваш баща ми — заплаши я Кейн и я задърпа към вратата.

 

 

На Даяна пътуването й се стори успокояващо и бързо. Кейн бе прав, реши тя, като й каза да прибере папката с делото Уокър и да го забрави. През почивните дни щеше да изхвърли в някое ъгълче на съзнанието си Чад Рътлидж и другите си дела. Време бе адвокатът да отстъпи, за да може жената да си поеме дъх.

Можеше да очаква с нетърпение да се срещне отново с Джъстин без всички съмнения и болка, които бе отнесла със себе си в Атлантик Сити. Може би този път щяха да бъдат просто брат и сестра. Семейство, макар и не точно като клана на Макгрегърови.

Нормално бе да мисли за тях като за клан. Даяна винаги бе виждала близките отношения на Кейн със сестра му. Дори ако не бе очевидно от начина, по който Кейн говореше за роднините си, телефонният разговор с Дениъл ясно й бе показал какво представляваше семейство Макгрегърови — във всеки смисъл на думата. Тя откри, че бе заинтригувана от тази мисъл, макар и малко уплашена. Всичко, което знаеше за семейните отношения, бе от втора ръка. Това означаваше, че всъщност не знае нищо.

В Бостън Кейн Макгрегър бе преуспяващ адвокат със славата на покорител на женските сърца. В Бостън той бе неин любовник и неин колега. В Хайанис Порт Кейн бе син и брат. Тя знаеше много малко за тази негова страна. Дали щеше да е различен? Не би ли трябвало? В къщата на леля си Даяна винаги се бе държала като друг човек, който следва други правила. Логично бе същото да е вярно и за Кейн.

Докато колата се изкачваше нагоре, тя зърна отдолу пролива Нънтакет и високите вълни. За момент се захласна, възхитена от скалите, пяната и мощта. Ала когато отново вдигна поглед, впечатлението от пролива избледня от нов образ.

Къщата сивееше върху фона на студеното зимно небе. Висока и построена като замък, тя стоеше с гръб към водата. В нея имаше нещо приказно — усамотена, извисяваща се в тъмното безлунно небе, с десетки прозорци, греещи със светлина. Бе крещяща, малко глупава и откровено претенциозна.

— О, Кейн, чудесна е! — възкликна Даяна и се наведе напред. — Какво прекрасно място за едно дете! Прилича на шотландски замък повече от всичко друго, което съм виждала извън книжките.

— Баща ми ще е луд по теб — подсмихна се той и я погледна. — Не всеки добива такова впечатление от пръв поглед. Баща ми има някои… странности — реши след моментно колебание. — Той построи тази къща, за да си достави удоволствие.

— Не мога да измисля по-добра причина човек да си построи къща. — Наклони глава, за да види върха на кулата. Там едно знаме бясно се развяваше от вятъра. Нямаше нужда да погледне цветовете, за да разбере, че е шотландското. — Сигурно много ти е било приятно да растеш тук.

— Да. — Кейн си позволи да отмести поглед от кулата към оградата. Странно, помисли той, че реакцията на Даяна му донесе и удоволствие, и успокоение. До този момент не бе осъзнал колко щеше да е разочарован, ако тя бе учтиво потресена. — Да — повтори и устните му трепнаха в усмивка. — Предполагам, че на всички ни беше приятно. Къщата е огромна и е ужасно трудно да се затопли. Всичко е правено с голям размах — широки коридори, високи тавани и огнища, в които можеш да опечеш цял вол. Готически сводове, гранитни колони и винарска изба, която прилича на тъмница повече от всичко друго, което съм виждал. Там си играехме на испанска инквизиция.

— О! — ужаси се Даяна. — Какви сладки деца сте били.

— Предпочитам да мисля, че бяхме изобретателни.

Тя се засмя и отново насочи вниманието си към къщата.

— Сигурно ти е трудно да живееш на друго място.

— Не, защото знам, че винаги ще я има, когато се върна. Всяка стая е пълна със спомени. — Кейн насочи колата по кръглата алея и спря. — Сигурно би трябвало да те предупредя, че отвътре е точно такава, каквато очакваш, като я гледаш отвън.

— Тъмници и всичко останало — съгласи се Даяна и излезе. — Не бих си я представила по друг начин.

— По-късно ще вземем багажа. — Хвана я за ръка и тръгнаха по стръмните гранитни стълби.

На вратата имаше голямо месингово чукало във формата на лъвска глава, Кейн потропа с него по дървото и прочете готическия надпис отгоре:

— Кралска е моята кръв — преведе той с усмивка.

— Впечатлена съм.

— Разбира се, че ще си впечатлена. — Кейн се наведе и докосна устните й със своите, после с тих звук от удоволствие я привлече по-близо. — Аз също — прошепна той и я целуна по-силно.

Тя инстинктивно обви ръце около него, притискайки тялото си към неговото, докато нощният вятър фучеше около тях. Бе лесно, винаги бе толкова лесно да забрави всичко, освен неговия вкус и докосването му. Почувства как пръстите му галят врата й и се вплитат в косите й. Отметна глава назад, подканяйки за още, а коленете й омекнаха.

— Това е добър начин да се постоплиш в студа.

Даяна рязко завъртя глава по посока на гласа. На вратата се бе облегнал висок ъгловат мъж с мрачен замислен вид и плътни, добре оформени устни, върху които играеше усмивка.

— Това е единственият начин — поправи го Кейн и силно го прегърна без никакво смущение. — Брат ми Алън — представи го той на Даяна и я вмъкна на топло. — Даяна Блейд.

Когато ръката й потъна в силното бързо ръкостискане на сенатора, тя се почувства мълчаливо и щателно преценена. Имаше нещо в този мрачен настойчив поглед, помисли си малко неловко, което отхвърляше настрани маловажното и стигаше право до същността. Той приличаше на Кейн повече, отколкото бе очаквала, въпреки че между тях нямаше почти никаква физическа прилика.

— Добре дошла, Даяна. — Погледът на Алън толкова бързо от напрегнат стана приветствен, че тя се зачуди дали не си бе въобразила това мигновено преценяване. — Всички са в Тронната зала.

Даяна вдигна вежди и Кейн се засмя, докато сваляше палтото й:

— Семейното наименование на една от приемните. Истински хамбар. — Небрежно хвърли палтата върху скулптурната лъвска глава, увенчаваща колоната в подножието на главното стълбище. — Рина тук ли е?

— Когато дойдох, те с Джъстин вече се бяха настанили — отговори Алън.

Даяна забеляза мълчаливия многозначителен поглед, който си размениха братята.

— Е, доколкото разбирам, това значи, че съм на първо място в списъка.

Алън се усмихна — бързо, неочаквано изражение, което смекчи чертите му.

— Да.

Кейн преметна ръка през раменете на Даяна и я поведе по коридора.

— Ще си изкупя вината с това, че съм довел Даяна. — Хвърли още един поглед към брат си. — Доколкото разбирам, ти си дошъл сам.

— Вече изслушах лекцията — отвърна Алън сухо. — Тридесет и три годишен мъж, и още без жена — произнесе той е лек акцент, забележително напомнящ баща му. — Аз съм в немилост.

— По-добре ти, отколкото аз — успокои го Кейн.

— Мога ли да знам за какво говорите вие двамата? — попита Даяна любопитно.

Кейн я погледна и после отново срещна развеселените очи на брат си.

— Ще разбереш — обеща той. — Много скоро.

Тя отвори уста за нов въпрос, но бе прекъсната от бумтящ глас, който отекна от стените:

— Това момче трябва по-често да идва да вижда майка си. Днешните деца са истински позор. Какво си мислят те за рода — за своите предшественици и за бъдните поколения? Къде е гордостта от семейното име?

— Развихрил се е — съобщи Кейн полугласно. Спря на входа на приемната, все още с ръка върху рамото на Даяна.

Би било прекалено слабо да се каже, че стаята бе впечатляваща. Имаше размерите на бална зала с един огромен виненочервен килим, простиращ се от стена до стена. В далечния край имаше огромна каменна камина, пълна с дърва и пламъци. Прозорците се извисяваха от пода до тавана на едната стена, със стъклописи в най-горната си част. Завесите бяха червени и тежки, ала разтворени, така че отраженията на пламъците танцуваха в многото стъкла.

Мебелите бяха готически и огромни, за да подхождат на размера на стаята. Върху тежката маса имаше красива старинна ваза и порцеланово ковчеже. Всички картини бяха в натруфени позлатени рамки. От едната страна на каменната камина стоеше статуя на чакал в естествена големина.

Въпреки че в стаята имаше не по-малко от десетина стола и дивани, цялото семейство се бе събрало около един широк стол с висока облегалка, украсен с дърворезба и с формата на трон, тапициран в същия червен цвят като килима и завесите. На него седеше едър мъж с рижа брада, поразително красив по някакъв дързък, войнствен начин. Даяна много лесно си го представи с карирана поличка и кама, вместо с добре скроения италиански костюм, който носеше.

Отдясно до него седеше жена с фини черти и тъмна, леко посребряваща коса. Докато Дениъл продължавате да се оплаква, нейното изражение оставаше ведро, а пръстите й бродираха с копринен конец върху плат, опънат на гергеф.

Отляво Серина се бе сгушила в едно кресло и лениво наблюдаваше как цветовете на огъня се отразяват в чаша с вишновка. До нея седеше Джъстин. Ръката му небрежно бе преметната през облегалката на креслото, а пръстите му разсеяно играеха с косата на жена му.

Те са неговата свита, помисли Даяна и устните й трепнаха в усмивка. И са чували тази реч вече сто пъти. Какъв чудесен човек, реши тя, като гледаше как Дениъл пресушава ликьора в чашата си.

— Много ли е да искам — продължи той — децата да уважат баща си на рождения му ден? Може да ми е последният — добави Дениъл и хвърли поглед към дъщеря си.

— Всяка година го казваш — обади се Кейн, преди Серина да успее да отговори.

— Това е традиционната му заплаха — добави тя и скочи да посрещне Кейн. Прегърна го пламенно, силно го целуна и се обърна да прегърне и Даяна. — Толкова се радвам, че дойде! — Хвана двете й ръце.

Даяна бе стоплена от посрещането, ала и малко смутена. Откритите прояви на любовта между Макгрегърови й харесваше, но не бе сигурна дали ще може да отвърне по същия начин.

— Радвам се, че съм тук. Изглеждаш чудесно.

Серина със смях я целуна отново.

— Ще ви сипя по едно питие. Алън, помогни ми, и на теб ти трябва чаша.

— Здравей, Даяна.

Даяна се обърна и видя, че Джъстин бе застанал до нея. Обзе я удоволствие, от което очите й светнаха, ала протегна ръка към него с внезапно чувство на неловкост. Джъстин пое ръката й, вплете пръстите си в нейните и я привлече към себе си.

— Ще ме целунеш ли, сестричке? — Ясните му зелени очи я гледаха.

Питаше я, помисли тя, за да й даде възможност да се отдръпне. Вдигна се на пръсти и докосна устни до неговите. Почувства как неловкостта изчезва.

— О, радвам се, че те виждам! — Даяна импулсивно обви ръце около него и го прегърна. — Толкова се радвам.

Джъстин я целуна по върха на главата и отвърна на прегръдката, а погледът му се насочи към Кейн. Долови нещо — инстинктивно, както обикновено всеки усеща, когато двама близки нему хора са интимни. В очите му проблесна прозрение. Кейн посрещна погледа му, без да трепне.

Той лесно разчете изражението му и замълча. Помнеше съвсем ясно как се бе почувствал, когато разбра, че Серина живее в апартамента на Джъстин в „Команч“. Ядосан, смутен, изпълнен с ревност, с желанието да я предпази — всички чувства на по-големия брат, когато е открил, че сестра му е пораснала пред очите му. И за двамата бяха много важни и приятелските, и кръвните връзки.

— Здравей, Кейн. — Джъстин задържа Даяна до себе си, опитвайки се да овладее чувствата си.

— По дяволите, на вратата ли ще държите момичето, или ще го поканите вътре? — прогърмя Дениъл и хриптейки, нетърпеливо се измъкна от стола си. — Дай да видя тази твоя сестра, Джъстин. Рина, чашата ми е празна.

— Аз също се радвам, че те виждам — провлачи Кейн и прекоси стаята.

— Ха! — възкликна Дениъл и го погледна начумерено.

Кейн просто му се усмихна, докато гънките по широкото лице на баща му се разтресоха от гръмогласен смях.

— Невъзпитан хлапак. — Грабна сина си в мечешка прегръдка и три пъти сърдечно го плесна по гърба. — Закъсня. Майка ти се безпокоеше, че няма да дойдеш.

— Щом не съм изпуснал вечерята… — Кейн се откопчи от баща си и отиде до Ана.

— Значи това е Даяна. — Дениъл я сграбчи за двете рамене. — Хубаво момиче — реши той и бързо кимна. — Имаш нещо от брат си. Висока, силна. Да, кръвта вода не става.

Даяна вдигна вежди, изненадана от такова посрещане.

— Благодаря, Дениъл. Много се радвам, че ме покани на семейното ви събиране.

— Ама сега и ти си част от това семейство, не е ли така? — завъртя я и погледна към жена си. — Красиво момиче, а, Ана?

— Прекрасна е — съгласи се Ана и протегна ръце. — Не му позволявай да те кара да се чувстваш като породиста кобила за продан, Даяна. Това си му е навик.

— Породиста кобила за продан! — изрева Дениъл. — Що за приказки?

— Откровени — вметна небрежно Кейн и седна до майка си на облегалката на дивана. — Благодаря, Рина. — Намигна на сестра си и подаде напитките.

Дениъл се изкашля важно и отново се разположи на приличния си на трон стол.

— Значи имаме още един адвокат в семейството — подзе той. Кейн му хвърли убийствен поглед, но Дениъл продължи невъзмутимо: — Аз много уважавам правото, нали знаеш, и двамата ми сина това са учили. Разбира се, Алън толкова е зает с политиката, че няма време за нищо друго.

— Ти си наред — измърмори Кейн под носа си и брат му сви рамене.

— Ти също си завършила Харвард — съобщи Дениъл между две глътки. — Какво съвпадение. Малък е светът, малък е. — Погледът му бързо се плъзна по малкия му син. — И сега двамата сте съдружници.

— Не сме съдружници — възразиха в един глас Кейн и Даяна и отчаяно се спогледаха.

— Не сте ли?

Усмивката му бе прекалено мила, помисли Кейн.

— Откъде ли ми е дошло наум? Ами… — засмя се бащински към Даяна.

— Рина ми каза, че си израснала в Бостън — прекъсна го Ана спокойно и отново се зае с бродерията си. — Познаваш ли семейство О’Мара?

— Леля ми се познаваше добре с Луиз О’Мара.

— Да, Луиз, а как се казваше мъжът й… Браян. Да. Браян и Луиз О’Мара. Странни хора. — Ана довърши следващия бод и се усмихна: — Наистина обичат да играят бридж.

Даяна прихна, преди да бе успяла да се сдържи. Вдигна очи и видя бързото намигане на Ана.

— Аз самата мразя тази игра — продължи Ана. — Може би защото не мога да я играя.

— Не — поправи я Кейн и дръпна косата й. — Не можеш да я играеш, защото я мразиш.

— О’Мара имат три внучета, ако не се лъжа — вметна Дениъл и с присвити очи огледа стаята.

— Добро попадение — прошепна Кейн на майка си.

— Какво мислиш за децата, Даяна? — Дениъл се облегна назад на стола си и впери проницателните си очи в нея.

— За децата ли? — Тя чу зад гърба си приглушен смях, който Алън вяло прикри с покашляне.

Кейн измърмори под носа си нещо, което подозрително приличаше на ругатня.

— Ами, нямам голям опит с тях — започна тя и погледна озадачено към Кейн.

— Закъде сме без деца? — настоя Дениъл и отново се наведе напред. — Да ни дават чувство на приемственост, на отговорност. — Подчертаваше думите си с почукване на показалеца по облегалката на стола.

— Чашата ти е празна — рязко заяви Кейн и се изправи. — Ако продължаваш — закани се той полугласно, докато вземаше чашата от ръката на баща си, — ще разредя всички бутилки уиски в къщата.

— Ами… — Дениъл се покашля, обмисляйки тази възможност. — Вечерята би трябвало да е готова, нали, Ана?

— Мисля — прошепна Серина на Джъстин, — че бихме могли малко да отклоним огъня от другите.

— Давай. — Джъстин докосна с устни ухото й. — Умирам да видя каква физиономия ще направи.

— Като стана дума за деца — започна Серина, без да обръща внимание на заплашителния поглед, който й хвърли Кейн, — мисля, че татко е напълно прав.

— Напълно прав — повтори Дениъл и с удоволствие се нахвърли отново на темата. — Разбира се, че съм напълно прав. Какъв позор, майка ви няма нито едно внуче, което да глези.

— Сърцераздирателно — съгласи се Серина и намигна на майка си. — Е, ние с Джъстин сме решили да поправим това след около шест и половина месеца.

— Крайно време е — започна Дениъл и изведнъж спря с отворена уста.

— По-добре късно, отколкото никога — възрази Серина, засмя се на потресеното му изражение и стана да отиде до него. — Нищо ли нямаш да кажеш, Макгрегър?

— Ти си трудна?

Тя се усмихна на старомодния израз и се наведе да го целуне по бузата.

— Да. Ще имате вашето внуче, преди листата да опадат през септември.

Очите на Дениъл овлажняха.

— Моето малко момиченце — промълви той, изправи се и хвана в две ръце лицето й. — Моята малка Рина.

— Няма дълго да бъда малка.

Баща й я прегърна.

— Ти винаги ще бъдеш моето малко момиченце.

Даяна отвърна поглед, развълнувана и странно разстроена от тази сцена. Видя, че погледът на Кейн бе прикован към сестра му, а очите му бяха тъмни и напрегнати, както когато работи върху някой заплетен юридически казус. Опитва се да си я представи като майка, досети се тя. Опитва се да си представи себе си като чичо на детето й. Детето на Джъстин, изведнъж осъзна Даяна. Детето на нейния брат. Нещо се надигна в нея — онази стара погребана потребност от семейство. Почти без да осъзнава какво прави, тя стана и се приближи към Джъстин.

— За твоето дете — каза тихо и вдигна чаша. — За здравето и красотата на твоя син или дъщеря, и за нашите родители, които щяха да го обичат.

Джъстин се изправи, хвана ръката й и произнесе нещо на езика на команчите.

— Не помня езика — каза му Даяна.

— Благодаря ти — преведе той, — леля на моите деца.

— Тази вечер ще пием шампанско — изрева внезапно Дениъл и отново притисна Серина. — Още един Макгрегър е на път.

— Блейд — поправиха го в един глас Джъстин и Даяна.

— А, Блейд! — с пламтящо от радост лице той грабна Джъстин в една от мечешките си прегръдки. — Добра кръв — заяви и прегърна Даяна, докато тя започна да се смее и да се задъхва. — Силна порода.

Когато я пусна, думите му отекнаха в съзнанието й. В главата й проблесна една мисъл. Боже мой, помисли тя, той говореше за мен… За мен и… Потресена, обърна глава да срещне очите на Кейн.

Той я наблюдаваше, преметнал ръка през рамото на сестра си. Разчете правилно изражението й, усмихна й се накриво и вдигна чашата си.

 

 

Не можеше да заспи. Нямаше нужда да лежи в леглото и да гледа тавана, за да разбере, че не може да заспи. Затова седна на сгъваемия стол и запали цигара, гледайки как лунната светлина играе по голите клони зад прозореца. Къщата сега бе тиха и тишината бе още по-пълна след шума и смеха на масата за вечеря.

Странно, колко на място бе изглеждала Даяна в огромната сенчеста стая. Странно, помисли Кейн отново, колко нормално изглеждаше тя да е тук, в къщата на неговото детство. В продължение на седмици той бе успявал — или почти бе успявал — да осмисли чувствата си към нея. Даяна го привличаше, приятна му бе нейната компания, харесваше му да я гледа как се смее, изпиташе удоволствие от страстта й. Същото можеше да каже и за други жени. Вероятно, помисли Кейн, загледан във върха на цигарата си, можеше да го каже за твърде много други жени.

Защо не можеше да спре да мисли за нея, час след час, ден след ден? Защо знаеше, още преди да бе опитал, че нямаше да може да я остави? И че нямаше — за бога, нямаше — да й позволи тя да го остави?

Изсумтя раздразнено, смачка цигарата и се изправи. Имаше моменти, когато не можеше да осмисли чувствата си. Не можеше напълно да си повярва, че просто му бе приятно да й помага да открие себе си. Имаше моменти, когато знаеше — и бе ужасен от мисълта — че бе влюбен в нея.

Искам, нуждая се — това бяха лесни думи. Любовта не беше — поне за Кейн. Любовта означаваше обвързване, взаимно обвързване. Тя означаваше да даваш и да споделяш най-дълбоката интимност, а той много бе внимавал никога да не задълбочава особено отношенията си с която и да било жена… Преди Даяна.

За искането и нуждата пътят бе ясен, ала за любовта той правеше всякакви неочаквани извивки и предателски завои. Изглеждаше лесна дума… Лесна, когато се отнасяше за някой друг. Кейн обичаше и не бе сигурен в следващата си стъпка.

А какво ли изпитваше Даяна Блейд към него? Той гледаше през прозореца, опрял ръце на рамката. Тя бе жена, която старателно пресмяташе чувствата си. Желаеше го и имаше нужда от него, но… Кратко се изсмя и се обърна да запали нова цигара. Закрачи неспокойно из стаята. Любов… Как можеше един мъж да измоли любов от една жена? Това бе нещо, което той много се стараеше да избегне. И кой знае защо, не мислеше, че любовта може да бъде измолена от жена като Даяна. Нея или я имаше, или я нямаше.

Или я имаше, продължи Кейн замислено, а тя не искаше да я признае.

Внезапно и болезнено я пожела — нейната мекота, топлината й. Даяна сигурно спеше в огромното високо легло с балдахин в съседната стая. Без да си даде време да помисли, той смачка цигарата и излезе в коридора.

Познаваше всеки сантиметър, всяка дъска. Уверено намери вратата на стаята й, влезе вътре и тихо затвори зад себе си. Стаята се осветяваше единствено от бледите лунни лъчи, които падаха косо и върху леглото. От огъня бяха останали само тлеещи въглени, които не даваха нито топлина, нито светлина.

Тя се бе сгушила под юргана. Бавното й тихо дишане почти не го помръдваше. Докато я гледаше, в него нахлуха чувства, които превърнаха глада в болезнена нежност. Веднага разбра какво би било да я гледа така нощ след нощ, всяка сутрин да знае, че когато се събуди, Даяна ще е до него. И разбра какъв би бил животът му без нея. Наведе се и докосна с устни бузата й. Тя въздъхна и се усмихна насън.

— Даяна — прошепна Кейн и започна да обхожда с целувки лицето й. Захапа леко устните й, докато тя сънливо се размърда. — Искам те, Даяна — притисна устни към нейните, за да я събуди.

Тя въздъхна от удоволствие и отвърна по-силно на целувката. После, напълно разбудена, ахна от изненада и скочи.

— Кейн! — Усещаше, че сърцето й се блъска от страх и страст. — Уплаши ме до смърт.

— Не приличаше на уплашена — възрази той тихо. Седна на леглото, хвана я за раменете и я привлече към себе си.

— Какво правиш тук… посред… — Устните му сладко я прекъснаха.

Кейн бавно плъзна ръце надолу и за свое удоволствие откри, че бе топла, мека и гола.

— Кейн! — Устните й за миг се освободиха, докато той опитваше вкуса на рамото й. — Не можеш… В къщата на родителите ти!

— Мога — поправи я Кейн и я чу как затаява дъх, когато ръцете му се спуснаха още по-надолу. — Където и да е. Искам те, Даяна. Толкова те искам, че не мога да заспя. Нека ти покажа.

— Кейн… — Ала устните му бяха отново върху нейните и тя не възрази, когато той притисна гърба й върху пухената възглавница.

Бе ли я любил така преди, помисли Даяна замаяно, докато Кейн бавно обхождаше с длани и устни тялото й. Веднъж — онзи първи път, който повече приличаше на сън. Нямаше нетърпение, нямаше бързане. Сякаш са били заедно години наред и бяха сигурни, че имат още много години пред себе си. Той бавно опитваше вкуса на устните й, на тялото й и шепнеше одобрението си.

Потънала в него, тя също нямаше желание да бърза. Пламтящата страст, с която бе свикнала, бе обуздана, тлееше като тих огън в уютна камина. Движеха се в едно и също лениво темпо, шептяха желанията си, въздишаха от удоволствие, легнали тяло до тяло под дебелия юрган.

Не бе знаела, че в него има толкова много нежност… Или по-скоро, че я има в самата нея. Искаше да му достави удоволствие, да го успокои. Ръцете й го докосваха леко, както и неговите, но дори нежността бе възбуждаща. Бавните милувки продължаваха и Даяна сякаш все повече и повече усещаше тялото си — всяка клетка, всеки удар на сърцето. С дълго, тихо стенание тя се отдаде на следващата вълна на страстта.

Кейн чу промяната в дишането й, недоловимото изменение на ритъма на тялото й. Нейните желания разгаряха и неговите. Бе опиянен от аромата й, примесен с едва доловим дим от гаснещия огън. Ленените чаршафи, изтънели и омекнали през годините, се обвиха около кожата й, когато ръцете й го притиснаха по-силно. Желанието й се засили и вкусът й стана някак по-тъмен и сладък. Устните му продължаваха да докосват нейните леко, да ги захапват, да си играят с езика й, докато пръстите й се заровиха в косата му.

Бавно проникна в нея, възбуден от изненаданото ахване, което премина в страстен стон. Въпреки че Даяна тръпнеща се изви към него в покана, той продължи бавно, шепнейки безсмислени обещания в устните й. Колкото повече се разгаряше желанието му, толкова повече се стараеше да се контролира. Когато тя стигна до върха, през него преминаха тъмни вълни на страст, ала въпреки това нежно я поведе нагоре отново… И отново.

Преизпълнена с желание, Даяна повтаряше името му. Кейн я успокои с дълга разкошна целувка. Струваше му се, че усеща как тя се топи, докато тялото й се отпусна и той знаеше, че в съзнанието й бе само той. Тогава даде воля на собствената си нужда.

Червената тлееща жарава избухна в синьо-бели пламъци, които погълнаха и двамата.