Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (4)

4.

На следващия ден в Карицо пристигна Руби Стентън. Тя дойде с лека двуколка, теглена от два расови коня, и дългата й руса коса се вееше като грива от попътния вятър. Както обикновено, двуколката бе следвана от четирима конника, на които сякаш не правеше впечатление, че постоянно яздеха в гъст облак прах. Когато човек принадлежи към охраната на Руби Стентън, трябва да е готов за такива неудобства.

Тя насочи двуколката към къщата на Хенри Ферлейн и нахлу вътре, без дори да почука.

Слабият кокалест мъж се беше разположил удобно в креслото си и пушеше стара индианска глинена лула. Руби Стентън застана пред него с разкрачени крака — поза, която издаваше властната й натура.

— Къде е той, Док?

Все пак тя го нарече Док, а това означаваше много. Хенри Ферлейн не извади лулата от устата си, а посочи без думи гърба си.

— О’кей, Док.

Тя бързо се отправи към задната част на ниската къща. Не беше тук за пръв път и познаваше обстановката.

Ласитър беше седнал в леглото, когато тя влетя в стаята. Беше спал непрекъснато допреди един час. След това Док му беше донесъл горещ бульон, в който бяха прибавени няколко редки билки. Освен това бяха разбити няколко яйца и Ласитър трябваше да изяде пред очите му всичко до последната лъжица. Сега той отново можеше да се усмихва. Руби Стентън го гледаше като гръмната.

— Ей, какво е това? Казаха ми, че си по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Ласитър се измъкна изпод завивката и седна на края на леглото. Голото му до кръста тяло беше цялото в превръзки.

— Искате да ми изкажете съболезнованията си ли, госпожо? — попита той саркастично. — С какво мога да ви услужа?

Тя разтърси гневно глава, така че пшеничено русите й коси се разпиляха по лицето й.

— Аз съм Руби Стентън. Какво ще кажеш за един разумен разговор, Ласитър? Наричай ме просто Руби. Не обичам превземките.

— Добре го даваш, Руби.

— След всичко, което ми разказаха, и ти не си от ордена на милосърдието, Ласитър.

— О, нима се е разнесло и до последното кътче на тази проклета земя?

Тя не се остави да бъде подведена, а продължи по същество.

— Каква е тази работа с Ел Кондор и отчето?

Ласитър вдигна рамене.

— И аз бих желал да знам.

— Значи хората на Ел Кондор са те нападнали съвсем случайно?

— Така поне мисля аз.

Тя изкриви устните си в гримаса, изразяваща дълбоко презрение.

— Няма нужда да се преструваш пред мен, Ласитър. Междувременно събрах доста информация. Кое е момичето, с което си дошъл в града?

— Моята приятелка Тина?

— Коя Тина?

— Мак Донълд — излъга Ласитър, без да трепне. — Тина Мак Донълд.

Руби Стентън започваше да става невъздържана. Спокойствието на Ласитър й действаше на нервите…

— И защо тя се е хвърлила на врата на свещеника?

— Познаваше го от по-рано — отговори Ласитър невъзмутимо. — В колежа й е бил учител по вероучение.

— В кой колеж?

— „Сан Антонио“ в Хюстън.

— Ти си безсрамен лъжец, Ласитър.

— Откъде накъде?

— Такъв колеж в Хюстън въобще не съществува. Аз случайно съм родом оттам.

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Значи погрешно съм чул.

— Да оставим това — каза тя, овладявайки се с мъка. — Да приемем, че Тина Мак Донълд е твоя любовница и че отец Себастиан е някогашният й учител по вероучение. В момента това няма значение за плановете ми. Но така или иначе ще науча истината някой ден.

— И какво си намислила да правиш с мен, Руби? — попита той развеселен.

— Предлагам ти съюз, Ласитър.

— Срещу кого?

— По дяволите, и още питаш?! Не се прави на по-глупав, отколкото си. Какво говоря! Ти си всичко друго, само не и глупав. Напротив, считам те за един изпечен мошеник. Винаги съм търсила партньор, който да прилича на теб. Най-накрая те намерих.

— Да нямаш проблеми с Ел Кондор?

— Не само проблеми, Ласитър. Този човек застрашава цялото ми съществуване. За мен той е смъртна заплаха.

— Мрази ли те?

Тя поклати глава.

— Не вярвам. Това чудовище няма никакви чувства. Той се интересува само от моята собственост и от парите ми.

— Какво всъщност притежаваш, Руби?

— Едно доста прилично ранчо.

— Къде?

— Оттатък, в Оклахома Пенхендъл. Край Кимарон.

— Ти си от първите заселници?

— Смущава ли те това?

Той махна небрежно.

— Не е моя работа, Руби. Значи си на мнение, че Ел Кондор ще ти оспорва земята?

— Да, но от това се страхувам, Ласитър. Проблемът при нас е, че земята не ни принадлежи законно. Трябва само да се задържим дотогава, докато Оклахома бъде обявена за заселване. Тогава ще получим от правителството официалните документи за притежание. Но докато това стане, всеки може да завоюва от другите онова, което те притежават.

— И аз трябва да ти помогна да се справиш с Ел Кондор?

Тя се усмихна двусмислено.

— Ти го каза, скъпи.

— И ако не съм заинтересован от това, Руби?

— Не мога да те принудя — отвърна тя равнодушно. — Обаче скоро може би ще съжаляваш, че не си приел моето предложение. При мен би бил на сигурно място.

— Тук не съм ли?

Тя се наведе, докато техните лица почти се докоснаха. Въпреки че беше отпаднал поради раняването, той почувства как го завладява възбуда. Тази руса жена имаше необикновено излъчване.

Тайно в себе си беше приел нейното предложение. Изпитваше силно любопитство.

— Не след дълго Ел Кондор ще разбере от шпионите си, че си все още жив, Ласитър. И тогава, мили мой, ще се появи тук с шайката си убийци и ще те довърши. Няма да имаш никакъв шанс. Но ако дойдеш с мен в ранчото, на първо време няма от какво да се страхуваш.

Нейното лице все още беше плътно до неговото. Топлото й дихание галеше кожата му. Белите й зъби й придаваха излъчване на хищно животно. Тази жена му допадаше.

— Твоите аргументи започват да ме убеждават — каза той. — Чух, че преди малко навън спря кола. Твоята ли беше?

— Досетлив си — усмихна се тя. — Предлагам да те взема, щом се здрачи. Дотогава трябва да уредя още някои неща. Бъди готов! С мен има четирима мъже, които ще те пазят. Ако искаш, можеш да поспиш още няколко часа.

Ласитър отново се отпусна под завивките.

— Никога не съм бил убеждаван толкова бързо от жена — каза той, усмихвайки се.

— Надявам се, че ще си останеш такъв — отвърна тя примамващо.

— Почакай само, докато започна да се движа.

— Отсега се радвам, скъпи.

Тя му махна усмихнато с ръка и излезе, полюлявайки бедра. Това беше гледка, която би раздвижила дори и мъртвец.

Веднага след това Док влезе.

— Е, тя успя ли да те убеди, Ласитър?

— Така изглежда, Док. Въпросът е дали и аз ще успея. Вие как мислите?

— Притежавате силата на бик, Ласитър — усмихна се Док. — Руби Стентън иска да ви вземе в своето ранчо, ако не се лъжа.

— Така смята. Имате ли нещо против, Хенри?

Слабият мъж поклати глава.

— Не бих могъл да я спра.

— А искате ли?

— Никога не се меся в работите на другите — отклони отговора Док. — Но понеже ми харесвате, ще ви дам един добър съвет. Внимавайте, Ласитър! Добре сте се натопили с тази работа.

— А Руби Стентън?

— Тя също.

Той започна да сваля превръзките на Ласитър и след това намаза раните от куршумите с един зелен мехлем, който миришеше много приятно.

— Раните ви зарастват бързо — каза той, докато поставяше нови превръзки. — Освен това мускулите ви са омекотили ударите от куршумите. Нито една кост не е засегната. Нараняванията са малко и са безопасни. Станете! Обзалагам се, че вече можете да ходите отново без усилие.

Ласитър стана от леглото. Док имаше право. Той можеше да се движи отново, сякаш нищо не беше се случило.

— Ще ви дам още малко от мехлема — каза Док доволно, — както и чисти превръзки. Освен това и един добър съвет за из път: не позволявайте на останалите да забележат, че сте отново здрав! Винаги е по-добре, в случай на нужда, да имате някое асо в ръката.

— Много добре се отнасяте с мен, Док. Мога ли да попитам защо полагате толкова грижи?

Мъжът кимна сериозно.

— Ще ви призная, Ласитър. Не си въобразявайте, че го правя заради вас.

— За кого тогава, Док?

— Заради отчето — отговори Хенри Ферлейн пресипнало. — Не ме интересува за какво става дума. Искам само да запазя свещеника за всички нас. Той е един добър човек, почти светец. Спокойно може да ми вярвате.

— Да — отговори Ласитър.

— Ако някой може да ги спаси, това сте вие — каза докторът. — Отчето и неговата дъщеря…

Ласитър го погледна учудено.

— Вие знаете?…

Докторът кимна усмихнато.

— Себ и аз сме стари приятели — каза той тихо. — Заради това и знаем всичко един за друг. Нямаме тайни помежду си. Аз също невинаги съм бил такъв, какъвто съм сега.

— И не се ли страхувате, че аз мога да го разглася, Док?

— Знам що за човек сте, Ласитър — отговори докторът със съучастническа усмивка. — И поради това съм уверен, че ще успеете.

— Надявам се. Във всеки случай ще направя всичко, което е по силите ми.

Докторът вече беше поставил последната превръзка. Той се изправи и погледна доволно работата си. В този момент Ласитър забеляза някаква сянка зад малкия прозорец.

— Внимание, Док!

Той се хвърли встрани върху леглото. Ръката му мълниеносно се пъхна под възглавницата. Зад прозореца прозвуча изстрел. Разхвърчаха се парченца стъкло. Ласитър извади пистолета си изпод възглавницата и стреля по посока на прозореца. Отвън се чу вик, който веднага след това премина в хрипове. Той изтича до стената. Отново се чуха изстрели, но те не бяха предназначени за него. Ласитър видя как навън един мъж се строполи на земята. Забеляза още четирима души. Един от тях се затича към къщата. Когато видя Ласитър, въздъхна облекчено.

— Всичко наред ли е?

Ласитър само кимна.

— Това бяха двама негодници от бандата на Ел Кондор — продължи мъжът. — За малко да стане беля.

Ласитър се отпусна на леглото. Все пак не беше съвсем оздравял. Докторът се беше подпрял на стената до вратата. До него се виждаха дупки от два куршума.

— Без малко самият вие щяхте да имате нужда от доктор, Хенри — каза Ласитър.

— Аз съм съвсем добре — отговори Хенри Ферлейн. — Става въпрос за вас. Разбрахте ли най-после в каква каша сте се забъркали?

Ласитър се усмихна.

— Това поне те кара да бъдеш във форма, Док.

Стентън влетя в стаята.

— Не мислех, че Ел Кондор ще предприеме толкова скоро нещо против нас. Разбра ли сега, че е по-добре, ако дойдеш с мен в Кимарон, Ласитър?

— Ти вече ме убеди, Руби.

— Как смяташ, можем ли да тръгваме?

— Мисля, че да.

Тя погледна доктора.

— Какво е вашето мнение, Ферлейн?

— Можете спокойно да го вземете с вас, Руби.

Изведнъж на Ласитър му се стори, че сякаш чува някакъв вътрешен глас, който го предупреждава да внимава с тези двамата. И не си ли размениха един съучастнически поглед или се е излъгал?

— Трябва ли да ти помагаме при обличането, Ласитър? — попита Руби.

— Не, благодаря, ще се справя и сам.

— Междувременно мога да уредя сметката за лекарските ви услуги — каза тя. — Съгласен ли сте, Док?

— Нищо не е безплатно — въздъхна Хенри Ферлейн. — Дори и смъртта струва куп пари. Наистина ли искате да платите за Ласитър, Руби?

— Естествено, това е въпрос на чест.

— Както желаете.

Двамата излязоха. Ласитър се прокрадна до вратата и долепи ухо. Той успя само да чуе как Руби Стентън изсъска.

— Можа ли да откопчиш нещо от него, Хенри?

— Не много — отговори докторът. — Досега знам само, че Тина е дъщеря на отчето. Зададох му съвсем глупав въпрос и той веднага се хвана.

— А за долари не стана ли въпрос?

— Не, за съжаление. Нямах повече възможност да насоча разговора към съкровището. Мислех да му задам също такъв въпрос уловка, както и за момичето. Но тогава внезапно се появиха тези двама негодници.

— Няма нищо — засмя се Руби Стентън. — Аз ще се отнасям така нежно с него, че скоро ще ми разкрие всичко.

— Аз обаче бих внимавал много с него — препоръча докторът. — Въпреки че се хвана на моята уловка, сигурно няма да се мине втори път.

— Ще успея — каза Руби самоуверено.

Ласитър беше чул само първата част на разговора, но можеше да си представи края.

— Почакайте — промърмори той. — Скоро ще ви се случат някои изненади.

Когато вече се беше облякъл, Руби и докторът влязоха отново.

— Ще издържиш ли? — престори се на загрижена тя.

— Ще бъде много мило, ако вие двамата ме подкрепите малко — каза той и така се отпусна на раменете им, че те почти клекнаха. Доста се поизпотиха, докато най-накрая го качиха в колата. Той обаче седеше величествено на задната седалка и се усмихваше.

Докторът му намигна свойски, когато конете потеглиха.

— Мислете за това, което ви посъветвах, Ласитър — каза той тихо, така че никой друг, освен него да не го чуе.

Ласитър отвърна на намигването.

— Всичко ще бъде наред, Хенри. Благодаря ви…