Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (1)

1.

От един час Карицо се беше превърнал в призрачен град. Сякаш всичко беше измряло под яркото обедно слънце. Дори и кучета не се виждаха. Бандитите, предвождани от Ел Кондор, бяха свършили добра работа. Това те правеха от години.

Мъже, жени и деца бяха наблъскани в малката църква като стадо. Свещеникът също беше между затворените. Той беше коленичил пред олтара и стоически се молеше непрекъснато, на висок глас, въпреки че това му причиняваше ужасни страдания. Бандитите го бяха вързали така жестоко, че той не можеше да падне, дори и да загубеше съзнание, благодарение на дървените колове, които бяха забити около него. Това беше едно от многото дяволски изобретения на Ел Кондор, който в този момент прекарваше времето си в единствения бар на малкото градче с няколко от представителните, но не и най-красиви момичета на Карицо.

Най-красивите бяха в малката църква. Те бяха коленичили между възрастни жени и мъже, и в бързината се бяха предрешили така, че да изглеждат прекомерно стари и грозни. Обаче опитът им за заблуда не помагаше. Бандитите се ориентираха добре. Всеки път, когато някой от тях излезеше от сакристията и жадно огледаше множеството, за някое от момичетата на Карицо настъпваше момент на ужас и унижение. Навън не проникваше никакъв звук. Дебелите стени заглушаваха всички шумове.

В църквата от време на време се долавяше тих плач. Изведнъж вратите се отвориха със замах и се възцари почти гробна тишина. Всички знаеха, че беше дошъл Ел Кондор. Неговите стъпки прокънтяха в тишината.

Так, так, так.

Всяка прозвучаваше като изстрел, а остриетата на натруфените му сребърни шпори звъняха като камбани за погребение. От месеци наред за всички хора, които живееха в тази част на страната, те се бяха превърнали в музика, съпровождаща злото. Където и да се появеше Ел Кондор, имаше много мъртви. Хората, които бяха наблъскани в малката църква, имаха чувството, че са на място за екзекуция. И никой не се осмеляваше да направи нещо. Всеки мислеше само за това, как да запази собствения си живот. Страхът от смъртта ги вцепеняваше. Какво всъщност искаше Ел Кондор от тях? От този малък град в пустинята нямаше какво да се вземе! Никой бандит не можеше да се надява на голяма плячка.

А проклетите стъпки кънтяха. Отчаяните хора вече не можеха да издържат.

Так, так, так.

Никога ли нямаше да престане това?

Так!

Последната стъпка заглъхна. Бавно и със страх някои от заложниците се осмелиха да вдигнат глава. Ел Кондор беше спрял пред свещеника.

С насмешка водачът на бандитите гледаше надолу към своята жертва.

— Е, Себ?

Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо. Заложниците стаиха отново дъх. Какво искаше този бандит от техния свещеник? Той беше човек, който никога не беше сторил нещо лошо.

— Какво искаш, Алекс? — попита отец Себастиан тихо, но без страх.

Ел Кондор избухна в подигравателен смях.

— И още питаш, Себ?

Главата на отец Себастиан клюмна напред. Цялото му тяло се отпусна. Той нямаше повече сила. Единствено въжетата го държаха прав.

— Остави хората на мира — прошепна отец Себастиан. — След това ще ти кажа всичко, което искаш да научиш от мен.

Ел Кондор се изсмя отново.

— Това звучи добре, Себ. Питам се само дали наистина ще удържиш на обещанието си.

— Аз не изменям на думата си, Алекс! — сивокосият свещеник беше съвсем изтощен.

Изплашени до смърт, безмълвни и безпомощни, хората наблюдаваха как техният отец беше извлечен от църквата.

Всички биха му помогнали с удоволствие, но страхът беше прекалено голям. Не само поради това, че бандитите числено ги превъзхождаха. Те притежаваха и много по-добри оръжия. Имаха модерни пушки и пистолети „Уинчестър“, които бяха заредени с патрони, и, за да се даде изстрел, трябваше само да се натисне спусъкът.

А какво имаха жителите на Карицо?

Ковачът Арън Тусби притежаваше седем зарядна карабина „Спрингфийлд“, която беше донесъл от войната. Това естествено беше напълно остаряло оръжие, обаче за Карицо то беше най-доброто. Останалите имаха само стари едноцевни ръждясали и раздути пушки с предно пълнене. Те ги използваха само няколко дни в годината, когато отиваха на лов.

Не, мъжете на Карицо нямаха никакъв шанс. Не биха успели, дори и да нападнат с цялата си ярост и без да мислят за смъртта.

Това разбираше и отец Себастиан, който, паднал на площада до кладенеца и полят с ведро вода от един от бандитите, извика:

— Бъдете смирени, братя! Каквото и да се случи! Приемете безропотно своята съдба. Господ няма да ви изостави.

Ел Кондор се засмя. Това звучеше примирително.

— Добре, Себ — каза тихо той. — Не съм очаквал, че така бързо ще те вразумим.

Отец Себастиан сви устните си в усмивка. Личеше колко усилия му костваше това.

— Нареди да доведат магарето ми от обора, който е зад църквата, и аз ще те заведа до целта, но искам и косъм да не падне от главите на тези хора. Защо е всъщност целият този театър, Алекс? Аз щях да дойда доброволно.

Предводителят на бандитите поклати глава в знак на недоумение.

— Честно казано, Себ — промълви той толкова тихо, че освен тях двамата никой не чу неговите думи, — все още не мога да осъзная това. Тъкмо ти да станеш свещеник — това не ми се побира в ума.

Отчето се засмя.

— Неведоми са пътищата господни, Алекс.

— Ти си глупак, Себ.

— Ако смяташ така, може и да е вярно, Алекс — отчето продължи да се усмихва. — Но това не означава нищо за мен, стига само да оставиш хората от този град на мира. Те нямат нищо общо с нашата история.

Слънцето препичаше от безоблачното небе. Страхът от смъртта тегнеше все още над малкото градче, вещаейки нещастие. Вратите на малката църква бяха разтворени, а отвън пазеха четирима добре въоръжени бандити.

— Аз вече дадох съответните заповеди — каза Алекс Фостър, наречен Ел Кондор. — Няма нужда да се грижиш за твоите овчици. Ще останем в града, докато премине горещината. Слокъм ще държи хората под око, за да не се случи нещо, което да наруши душевното ти спокойствие.

— Дан Слокъм? Той също ли е с теб?

— Направих го мой заместник, Себ.

Отецът, който всъщност не беше истински свещеник, поклати глава с неразбиране.

— Това животно!? Въобще не мога да те разбера.

Алекс Фостър се ухили жестоко.

— Навремето ти също не беше много нежен, Себ. Или ще кажеш, че не си изпращал много в небитието? — той ритна отчето. — Бих си умрял от смях, ако не се пръсна от ярост преди това. Тъкмо ти ще ми се правиш на морален! Ти беше един от най-дивите хора, които някога са яздили заедно с мене. Това не можеш да го отречеш, нали? Неслучайно тогава мексиканците ти дадоха войнското име Ел Халкон, Сокола. Него със сигурност не си забравил.

— Това име и до днес се споменава в Мексико с уважение — каза гордо свещеникът. — Ти знаеш това много добре, Алекс. То ми е и по-скъпо, отколкото твоето — Ел Кондор, Лешояда. Когато се чуеше името Ел Кондор, хората плюеха и те проклинаха, а мен ме боготворят и до днес.

Кокалестото лице на водача на бандитите потъмня.

— Да, всичко това го знам, Себ — каза той студено. — Спомням си все още добре деня преди две години. Бях те изпратил с петима мъже до мисията Сан Педро. Трябваше да разберете дали там не се крият двамата наемници, които бяха откраднали част от нашата плячка. Както узнах, вие сте успели да откриете тези копелета, но след това внезапно изчезнахте. По-късно разбрах какво се е случило с теб, Себ. Ти си убил своите собствени хора и си спасил живота на двамата мексикански кучи синове.

Той отново ритна свещеника.

— Знаеш какво те чака, Себ — продължи той дрезгаво. — Но доколкото те познавам, това не те притеснява. В края на краищата, ти си готов да се жертваш като мъченик за жителите на Карицо. Сигурно не си мислиш, че като ми предадеш плячката, ще ти подаря живота?

Отчето поклати глава, усмихвайки се.

— Нито за момент не съм се надявал на нещо друго.

— Мисля, че си луд — изсъска Ел Кондор. — Предположих това, още когато разбрах какво се е случило в мисията.

Отчето се усмихваше все още по своя благ начин, като човек, който отдавна се е примирил със съдбата си.

— Всичко, което се е случило, Алекс? Сигурен ли си наистина, че знаеш всичко?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ако знаеше всичко, щеше отдавна да си ме открил. Как всъщност разбра, че съм се настанил в този град като свещеник?

— Това беше просто съвпадение, нищо друго — каза Ел Кондор. — Арчи Съмър, един от моите хора, който по-рано е бил с теб, преди няколко дни се върна възбуден в лагера. Беше твърдо убеден, че те е познал. Но той не можеше да разбере какво означава това. Спомняш ли си за него, Себ? Аз също не можех да осъзная всичко.

Свещеникът все още се усмихваше.

— Интересува ме какво в действителност се е случило тогава в Сан Педро — продължи Ел Кондор. — Как облече това расо? Кой въобще те научи на всичко, което трябва да знаеш и можеш като свещеник? И мога да се обзаложа, че трябва да имаш и някаква диплома, издадена от някой епископ или както и да се нарича той при вас, духовните лица.

— Имам всичко необходимо — обясни спокойно отец Себастиан. — И ако имаш желание, ще ти разкажа какво се случи, докато твоите хора се забавляват в бара. Искаш ли да чуеш всичко това, Алекс?

— Започвай вече! — изръмжа Алекс Фостър, когото наричаха Ел Кондор. — Твоята история ме интересува…