Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (11)

11.

Сърцето на Ел Кондор заби учестено, щом разпозна гласа на Ласитър. За него това беше като удар. Ласитър! Тъкмо Ласитър! Това не беше възможно. Как този мъж се е озовал тук? Главатарят на бандата знаеше, че е жив, но все пак беше доста тежко ранен. Обхвана го паника. Опита се да се успокои.

— Сега ще си получиш заслуженото, Ел Кондор — извика Тина възбудено. — Много далеч отиде! Моят баща те предупреди. Сега ще те застигне отмъщението на небето. Няма да можеш да избягаш от съдбата си.

— Затваряй си устата! — изръмжа Ел Кондор. — Не храни напразни илюзии! След половин час ще сме размазали твоя приятел Ласитър като въшка. Само почакай!

— Не забелязваш ли как бандата ти се стопява все повече и повече? — попита го тя. — Заедно с теб бяха двадесет и двама. След това застреля Кърли и останахте двадесет и един. После Дан Слокъм си го получи. Станаха двадесет. Четирима други бяха ранени от Ласитър. Сега сте само шестнадесет. И ще ставате все по-малко, бъди сигурен, Кондор. Удари твоят последен час. Днес ще получиш това, което си заслужил отдавна.

— Аз обаче не съм толкова сигурен — изръмжа Ел Кондор. — Как мислиш, колко време ще издържи той там горе? Дали скоро няма да го постигне участта на баща ти? Предполагам, че и човек като Ласитър се огъва, ако става въпрос за живота на хубаво момиче.

Тина не можеше да отговори. Този негодник все пак имаше право. Какво ли ще стане, ако той измисли някоя подлост?

— Хей, Ласитър! — извика той високо. — Чуваш ли ме?

— Какво искаш, Кондор?

— Да ти направя предложение!

— Слушам!

Ехото от гласовете отекна в каньона. Отец Себастиан все още беше коленичил с наведена глава.

— Какво ще кажеш, ако освободя Тина и баща й? Това би ли било основа за преговори?

— Не е зле, Кондор. А след това?

— Давам ти част от златото и нашите пътища се разделят. Харесва ли ти предложението ми?

Ласитър нямаше какво повече да се колебае. Ако Тина и баща й бъдат на сигурно място, всичко може да се промени. Кондор няма да успее да стигне далеч с плячката си. Той лично ще се погрижи.

Въпреки това изчака с отговора си. Онзи негодник долу трябваше да се поизпоти. Минутите минаваха. Ел Кондор започна да става нервен.

— Какво става, Ласитър? Защо не отговаряш?

— Пусни Тина и баща й! — извика Ласитър. — След това ще продължим да преговаряме.

— Добре! Нали няма да стреляш, ако един от моите хора излезе от прикритието си, за да ги освободи? Мога ли да разчитам на думата ти?

— Аз държа на нея! — извика Ласитър. — Името ми не е Алекс Фостър.

Негодникът нищо не можеше да отговори на това. Забележката на Ласитър бе засегнала бандитската му чест. В каньона отново настана тишина. Ласитър се замисли. Този негодник Ел Кондор бе напълно непредвидим. Той беше от този тип хора, които с приятелска усмивка подават на някого десница, докато в лявата си ръка държат кама, която искат да забият в гърдите му. Докато Ласитър размишляваше, Ел Кондор се усмихваше подло. Той знаеше съвсем точно какво искаше. Ако му се удаде да задържи достатъчно дълго противника си, скоро ще може да му види сметката. Първо трябва да спечели време. Какво ще изгуби, като освободи Тина и баща й? Те ще бъдат по-скоро в тежест за Ласитър.

„От друга страна — мислеше Ел Кондор, — мога да опитам същия номер, както със Себ. Не знам само дали и Ласитър ще омекне. Той няма какво да губи повече. Ако продължи да вилнее, както досега, скоро ще бъда съвсем сам. По дяволите, защо точно този човек трябваше да ми се изпречи на пътя?“

Междувременно слънцето се беше издигнало по-високо. След час то щеше да бъде в зенита си и тогава целият каньон ще се превърне в нажежена пещ.

— Е, добре, Ласитър! — извика главатарят. — За всички нас би било безсмислено, ако устроим клане. Какво ще кажеш, ако сега изляза и освободя двамата пленници?

— Умна мисъл, Ел Кондор!

— Нали няма да стреляш по мен?

— Не.

— Дори и ако взема сандъка ли?

— Дори и тогава!

Ел Кондор се усмихна. Беше му дошла нова идея. Първо да прибере сандъка на сигурно място. След това ще изчезне незабелязано, докато неговите хора се бият с Ласитър. Когато те забележат бягството му, той отдавна ще е изчезнал.

— Сега излизам и ще пусна двамата на свобода — извика той. — Стига ли ти, ако ти оставя две шепи златни монети?

— Няма нужда! — отвърна Ласитър. — Не искам нищо от това проклето злато. Можеш да го задържиш и да бъдеш щастлив, Ел Кондор. Хайде, действай!

— Добре, Ласитър.

Ел Кондор излезе съвсем бавно от прикритието си. Беше готов за скок, сякаш всеки момент очакваше да чуе изстрел. Ласитър презрително се изсмя. Този негодник смяташе, че всички са като него. Наистина ли си въобразяваше, че ще може да изчезне завинаги с плячката? Как си го представяше това?

Бандитът пристъпи към Тина и преряза въжетата, с които тя беше привързана към скалата. След това се приближи до отец Себастиан, който стоеше спокойно, сякаш нищо не се бе случило. Ласитър се възхищаваше от спокойствието на този необикновен човек. Свещеникът изгледа състрадателно Ел Кондор.

— Какво си измислил отново, Алекс? — попита той. — Отсега мога да ти кажа, че мръсните ти номера няма да ти помогнат. Нямаш късмет, че Ласитър дойде. С него не можеш да се бориш. Този път ти се падна много силен противник.

Алекс Фостър махна презрително с ръка.

— Така мислиш ти, Себ. Ласитър е вече мъртъв, както и ти, и дъщеря ти. А сега изчезвайте! Вървете при вашия спасител. Скоро той няма да може да ви помогне.

Отец Себастиан хвана Тина за ръка и се отдалечи с нея. Двамата бяха много спокойни. Не проявяваха и най-малък признак на паника. Това се дължеше на факта, че бяха преживели много. Вече нищо не можеше да ги разтърси. Ел Кондор взе железния сандък. Заедно със скъпоценното си съдържание той тежеше към сто и петдесет фунта, но бандитът го понесе с лекота, сякаш бе празен. Зад скалите спря за момент и извика:

— Ще се съберем при конете. След това потегляме.

После продължи със скъпоценния си товар. След пет минути всички бандити се бяха събрали. Общо двадесет мъже, тъй като и четиримата ранени бяха там. Но на тях не можеше да се разчита като бойци. Ел Кондор огледа всеки поотделно с пронизващия си поглед. Някои от хората му неволно потръпнаха. Когато шефът им гледаше така, това винаги означаваше нещо лошо.

— Чуйте ме добре, момчета! — каза той. — Попаднахме в сериозна ситуация. Всички чухте какво се уговорих с Ласитър. Сега ние имаме златото и той разчита, че ще си тръгнем. Но не трябва да правим това в никакъв случай, защото в бъдеще няма да имаме и минута спокойствие. Ще можем да си отдъхнем едва тогава, когато унищожим Ласитър и другите двама. Иначе те ще насъскат след нас глутница от шерифи и ловци на глави. Трябва да го предотвратим и затова съм решил да се бием с тези негодници. Ще убием и тримата.

Ел Кондор излъчваше сила, на която никой не можеше да устои. Повечето от хората му кимнаха в знак на съгласие, понеже бяха свикнали да правят само това. Така беше винаги, когато големият шеф направеше някое предложение.

— Виждам, че споделяте моето мнение — продължи Ел Кондор доволно. — Така и трябва да бъде. Ние сме общество, в което всеки може да разчита на другите; група приятели, която няма да остави някой от своите в беда.

Той вдигна капака на железния сандък. Златните монети заискряха под слънчевите лъчи.

— Погледнете това! — каза той заклинателно. — Всичко, което е в сандъка, ни принадлежи. Ще го разделим справедливо. Останахме само двадесет мъже и аз реших да се откажа от дяла, който ми се полага като на предводител. Не искам и цент повече от сумата, която се пада на всеки от нас. Ще разделим двата милиона на двадесет. Това прави по сто хиляди за всеки. Надявам се, че сте съгласни с моето предложение.

Повечето бандити кимнаха с радост и покорство. Няколкото скептични лица не бяха удостоени с внимание от Ел Кондор. Стигаше му, че мнозинството беше на негова страна. Той избра четирима водачи, които с по четирима мъже трябваше да обкръжат Ласитър. Това, което той им казваше, звучеше наистина убедително. Ако всичко се развиеше така, както си го представяше, тримата горе между скалите няма да могат да избягнат смъртта — Ел Кондор посочи още веднъж богатството.

— Мислете си каква награда очаква всеки от вас! — каза той. — Скоро всички ще можете да живеете в охолство и разкош.

Повечето от мъжете се усмихнаха доволно. Те не мислеха за това, че скоро могат да бъдат мъртви. С думите си Ел Кондор ги беше накарал да забравят за опасността.

— Време е да тръгваме! — каза той настоятелно. — Аз самият ще застана на пост отново зад тази скала. Подгонете Ласитър към мен! Ще го предизвикам на дуел. Той трябва да получи смъртоносния куршум от моята ръка.

Възхитените погледи на мъжете се отправиха към него. Всички бяха горди с шефа си. Той винаги беше вземал правилни решения. Защо и сега да не е така? Четирите групи тръгнаха. Ел Кондор остана при ранените. След това извади ножа си. Уби ги толкова бързо, че никой не успя да издаде звук. После качи сандъка със злато на най-близкия кон. Крайно време беше да изчезва. Той се усмихваше доволно, когато се метна на седлото и хвана юздите на коня, натоварен с богатството. Но усмивката замръзна на лицето му, когато внезапно между скалите се появи фигурата на едър мъж.

Беше Ласитър.