Хулио Кортасар
Лотарията (9)

IX

А

Като се възползува от майчино-синовния диалог, Персио мисли и наблюдава около себе си, към всяко присъствие той прилага логоса, а от логоса извлича нишката, от същността — неуловимата лека следа, водеща към зрелището, което ще трябва — така би желал той — да му отвори вратичката към синтеза. Без усилие Персио се отказва от фигурите около централния кадър, пресмята и трупа „големия шлем“, пронизва и бичува заобикалящите го обстоятелства, разделя и анализира, отстранява и поставя на везните. Това, което той вижда, добива релефност, събужда студена треска, халюцинация без тигри и без твърдокрили бръмбари, ярост, която преследва жертвата си без маймунски скокове и лебедови ехолалии. Останаха извън кафенето фигурантите, които присъствуват на отпътуването (сега обаче се говори за някаква игра), без да имат представа за целта му. На Персио вече му харесва да отделя върху масичката на микроскопа малобройното съзвездие на тези, които остават, които наистина ще пътуват. Той не знае по-добре от тях правилата на играта, но усеща, че те се раждат там, у всеки един от играчите, като на безгранична шахматна дъска сред неми противници, правила за офицери и коне като делфини и игриви сатири. Всеки ход е навмахия, всяка стъпка — река от думи или сълзи, всеки квадрат — зрънце пясък, море от кръв, катерича комедия или олелия от трубадури, които се търкалят по поляна от звънци и ръкопляскания.

Така едно общинско съзвучие от добри намерения, насочени към благотворителност и може би (не се знае със сигурност) към някаква тъмна наука, в която има пръст късметът, съдбата на блажените, направи възможен този конгрес в „Лондон“, събра тази малка войска, в която Персио разпознава фланговите, артелчиците, дезертьорите и може би героите; той внимателно наблюдава разстоянията отблизо и отдалеч, ледовете от време, които делят един мъжки поглед от една усмивка, облечена в rouge^[1] неизмеримата отдалеченост на съдбите, които изведнъж при среща се превръщат в сноп — почти ужасяваща смесица от отделни същества, които изведнъж се срещат, придошли от таксита, гари, любовници, кантори; те са вече едно-единствено тяло, което още не се разпознава, не знае, че е странният претекст за една объркана сага, която може би напразно ще бъде разказана или няма да бъде разказана.