Хулио Кортасар
Лотарията (5)

V

Ученикът Фелипе Трехо много се интересуваше от настроението на съседната маса.

— Представяш ли си — каза той на бащата, който бършеше потта си по възможно най-елегантния начин. — Сигурно някои от тия тарикати ще се качат с нас.

— Не можеш ли да говориш прилично, Фелипе? — оплака се госпожа Трехо. — Това момче кога ще се научи как да се държи?

Беба Трехо разискваше по въпросите на грима с едно огледалце, което използуваше мимоходом и като перископ.

— Добре де, тия типове — съгласи се Фелипе. — Ти представяш ли си? Ами че те са от Абасто^[1].

— Не вярвам да пътуват всичките — каза госпожа Трехо. — Вероятно тази двойка на челното място на масата и госпожата, тя сигурно е майка на момичето.

— Съвършени простаци — каза Беба.

— Съвършени простаци — имитира я Фелипе.

— Не ставай глупак.

— Вижте я, Уиндзорската херцогиня. Същата физиономия при това.

— Хайде, хайде, деца — каза госпожа Трехо.

Фелипе беше изпълнен със сладостното съзнание за неочакваната си значимост и я използуваше предпазливо, за да не я изстреля нахалост. Сестра си най-вече той трябваше да озапти и да я накара да му върне за всичките номера, които му беше правила, преди той да спечели наградата.

— По другите маси има хора, които изглеждат състоятелни — каза госпожа Трехо.

— Добре облечени хора — каза господин Трехо.

„Те са мои гости — помисли Фелипе и му се искаше да крещи от радост. — Старецът, старата и това лайно. Ще правя каквото си искам сега.“ Обърна се към онези от другата маса и зачака някой да го погледне.

— Да не би случайно да пътувате? — попита той един от тях, мургав, с риза на райета.

— Не аз, момче — каза мургавият. — Ето този младеж с майка си и госпожицата, също с майка си.

— А, вие сте дошли да ги изпратите.

— Аха. Вие пътувате ли?

— Да, с нашите.

— Късмет имате, младежо.

— Какво да се прави — каза Фелипе. — Може пък следващия път да се падне на вас.

— Разбира се. Така е.

— Сигурно.