Хулио Кортасар
Лотарията (25)

XXV

След тишината, нарушена от смеха на Паула и от обърканите или яростни думи, които не бяха насочени конкретно към никого, Раул реши да помоли Медрано, Лопес и Лусио да го придружат за малко до кабината му. Фелипе, който предусещаше коняк и разговор по мъжки, забеляза, че Раул не му направи никакъв знак да се включи и той. Изчака още миг — не му се вярваше, но Раул пръв излезе от салона. Неспособен дума да продума — чувствуваше се, сякаш изведнъж панталоните му са паднали в присъствието на всички, той остана сам с Паула, Клаудия и Хорхе, които приказваха, че ще отидат на палубата. Преди те да успеят да направят каквато и да било забележка, той изхвръкна навън и изтича да се скрие в кабината си, където за щастие баща му го нямаше. Огорчението и объркването му бяха толкова големи, че за момент остана подпрян на вратата, потърквайки очи. „Но какво си въобразява тоя? — успя да помисли той. — Но какво си мисли тоя?“ Нямаше съмнение, че срещата се прави, за да се обсъди планът за действие, а него го изключваха. Запали цигара и веднага я хвърли. Запали друга, стана му гадно и я стъпка. Толкоз приказки, толкоз приятелство, а пък сега… Но когато заслизаха по трапа и Раул го попита дали да предупреди останалите, веднага се съгласи да не го правят, сякаш му харесваше да се впуснат заедно в приключението. А после — разговорът в празната кабина и защо, по дяволите, му беше заговорил на „ти“, след като накрая го изхвърля като мръсно коте и отива да се затвори с другите. Защо му беше казал, че сега имал приятел, защо му беше обещал лула… Той усети, че се задушава, престана да вижда частта от леглото, която гледаше, и на нейно място остана една смътна въртележка на черти и лепкави линии, които бликаха от очите и се спускаха надолу по лицето му. Побеснял, той прекара двете си ръце по бузите, влезе в банята и потопи глава в пълния със студена вода умивалник. После отиде да седне в долния край на кревата, където госпожа Трехо беше оставила няколко носни кърпи и една чиста пижама. Взе една кърпа и втренчена я загледа, като шепнеше безразборно обиди и оплаквания. Смесена с озлоблението му, малко по малко се зараждаше една самопожертвователна история, в която той ги спасяваше всичките, не знаеше от какво, но ги спасяваше и със забит в сърцето нож падаше в краката на Паула и Раул, чуваше думите им на скръб и разкаяние, Раул взимаше ръката му и отчаяно я стискаше, Паула го целуваше по челото… Нещастници такива, ще го целуват по челото и ще го молят за прошка, но той ще мълчи, както мълчат боговете, и ще умре, както умират истинските мъже, изречение, прочетено някъде, което много го беше впечатлило на времето. Но преди да умре, както умират истинските мъже, той ще им даде възможност да поприказват на тия фукльовци. За сега най-пълно презрение, ледено безразличие. Добър ден, добър вечер и толкова. Ще дойдат да го търсят те, да му доверят тревогите си и тогава ще настъпи часът на разплатата. А, така ли смятате вие? Аз не съм съгласен. Имам си собствено мнение, но това си е моя работа. Не, защо трябва да го казвам. Да не би вие да ми се доверявахте досега, макар че аз пръв открих прохода долу. Човек прави каквото може, за да помогне, и ето резултата. Ами ако ни се беше случило нещо там долу? Смейте се колкото си искате, аз не смятам да си мръдна пръста за никого. Тогава те естествено ще продължат разузнаването за своя сметка, а пък това беше почти единственото забавно нещо на тоя свински кораб. Макар че и той, по дяволите, и той може, от своя страна, да се заеме с разузнаване. Помисли за двамата моряци от камерата вдясно, за татуировката. Онзи, който се казваше Орф, изглеждаше по-достъпен и ако го намереше сам… Той се видя как излиза на кърмата, пръв открива палубата на юта и люковете. Да, обаче тая пък чума, свръхзаразна, а никой на кораба не е ваксиниран. Нож в сърцето или чума двеста и не знам колко си, в края на краищата… Той притвори очи, за да усети на челото си докосването на Паулината ръка. „Горкичкият, горкичкият“, шепнеше Паула, като го галеше. Фелипе се отпусна и накрая се озова излегнат в леглото, с лице към стената. Горкичкият, толкова, смел. Аз съм, Фелипе, аз съм — Раул. Защо направи това? Толкова много кръв, горкичкият. Не, съвсем не страдам. Не раните ме болят, Раул. А Паула ще каже: „Не говорете, горкичкият ми, почакайте да ви свалим ризата“; той ще е с плътно затворени очи, както сега, и все пак ще вижда как Паула и Раул плачат, надвесени над него, ще усеща ръцете им така, както сега усеща собствената си ръка сладостно да си проправя път по дрехите му.

— Бъди нашият ангел — каза Раул, — иди и стане Флорънс Найтингейл^[1] за тези бедни, измъчени от морска болест госпожи, а освен това и твоето лице е доста позеленяло.

— Лъжа — рече Паула. — Не виждам защо ме изхвърляте от кабината ми.

— Защото — обясни Раул — трябва да проведем военен съвет. Иди като добра мравчица и раздай драмамин на нуждаещите се. Влезте, приятели, и се настанете където успеете, като започнете от леглата.

Лопес влезе последен, след като видя Паула да се отдалечава с шишенцето таблетки в ръка, което Раул й беше връчил като всесилен аргумент. В кабината вече ухаеше на Паула, той го усети веднага, щом като затвори вратата; над тютюневия дим и лекия мирис на дърво долавяше ухание на одеколон, на мокри коси, може би на грим. Спомни си, когато беше видял Паула излегната на леглото в дъното и вместо да седне там, до настанилия се вече Лусио, той остана прав до вратата и кръстоса ръце на гърдите си.

Медрано й Раул хвалеха електрическата инсталация на кабините, ултрамодерните принадлежности, доставени от Маджента Стар. Но щом като вратата се затвори и всички го погледнаха с известно любопитство, Раул изостави безгрижната поза и отвори шкафа, за да извади ламаринената кутия. Сложи я на масата, седна в едно от креслата и забарабани с пръсти по капака на кутията.

— Смятам — каза той, — че през деня твърде много разисквахме положението, в което се намираме. Така или иначе не съм запознат в подробности с вашата гледна точка и смятам, че би трябвало да използуваме факта, че сме заедно и сами. Понеже ми е дадена думата, както казват в камарите, ще започна с моето собствено мнение. Известно ви е, че малкият Трехо и аз имахме много поучителен разговор с двама от обитателите на дълбините. В резултат на този разговор или по-точно от атмосферата по време на разговора, както и от назидателната беседа, която току-що изтърпяхме от офицера, оставам с впечатлението, че към доста явната подигравка се прибавя нещо по-сериозно. С една дума не мисля, че става дума за подигравка, а че ние сме жертва на един вид измама. Няма нищо общо с обикновената измама, разбира се; това е нещо по-… метафизическо, ако ми позволите тази неприлична дума.

— Защо неприлична дума? — рече Медрано. — Ето, появи се интелигентът от Буенос Айрес, наплашен от големите думи.

— Дайте да се разберем — каза Лопес. — Защо метафизическо?

— Защото, ако съм схванал накъде бие нашият приятел Коста, непосредствените причини за тази карантина, истински или не, крият нещо друго, което ни убягва, именно защото е от характер по-… всъщност именно въпросната дума.

Лусио ги гледаше изненадан и в един момент се запита дали не са се наговорили да го будалкат. Дразнеше го, че няма ни най-малка представа какво искат да кажат те, затова в крайна сметка се изкашля и прие умно-съсредоточен вид.

Лопес, който бе забелязал израза му, вдигна любезно ръка.

— Да подготвим едно планче на урока, както бихме казали доктор Рестели и аз в нашата славна учителска стая. Предлагам да поставим под ключ разпалените въображения и да подходим към въпроса пряко, по най-положителен начин. В този смисъл се присъединявам към казаното за подигравката и възможната измама, защото се съмнявам речта на офицера да е убедила някого. Смятам, че загадката, така да се каже, си остава на дневен ред, както и в началото.

— Е, да, стои и въпросът за тифуса — рече Лусио.

— Вие вярвате ли в това?

— Защо не?

— На мен ми звучи фалшиво открай-докрай — каза Лопес, — макар че не бих могъл да обясня защо. Колкото и нередовно да е тръгването ни от Буенос Айрес, „Малкълм“ беше хвърлил котва на северния кей и е трудно човек да повярва, че кораб, на който има два случая от тази толкова опасна болест, може да заблуди по такъв начин пристанищните власти.

— Да, това е тема за разискване — поде Медрано. — Смятам, че ще е от полза за психическото ни равновесие, ако за сега я оставим настрана. Съжалявам, че съм така скептичен, но смятам, че въпросните власти вчера в шест следобед са били заплетени в голяма каша и че са се измъкнали по възможно най-добрия начин, т.е. без скрупули нито заобикалки. Знам, че това не обяснява предния етап, влизането на „Малкълм“ в пристанището с подобна чума на борда. Но и в този случай може да се помисли за някаква тъмна афера.

— Болестта може да се е появила, след като са пуснали котва на пристана — каза Лусио. — Тия латентни случаи, нали така.

— Да, възможно е. И Маджента Стар не е искала да изпусне сделката, предложена й в последния момент. Защо пък не? Но така не стигаме до никъде. Да започнем от това, че вече сме на кораба и далеч от брега. Какво ще правим?

— Въпросът обаче трябва предварително да се раздели на две — каза Лопес. — Трябва ли да правим нещо? В такъв случай да се споразумеем.

— Нали офицерът обясни за тифуса — поде Лусио, донякъде смутен. — Може би за нас е по-изгодно да си стоим кротко, поне няколко дни. Пътуването ще бъде толкова дълго… Не е ли чудесно, че ни водят в Япония?

— Офицерът — каза Раул — може да е излъгал.

— Как така излъгал! Тогава… няма ли тифус?

— На мен, драги, историята с тифуса ми звучи като виц. Също като Лопес, не мога да изтъкна никаква причина. I feel it in my bones^[2], както казваме ние, англичаните.

— Съгласен съм и с двама ви — каза Медрано. — Може би има някой болен от другата страна, но това не обяснява поведението на капитана (освен ако той действително е един от болните) и на офицерите. Сякаш откакто сме се качили на кораба те се питат как да ни водят за носа и са изгубили цялото това време в разправии. Ако от началото се бяха държали любезно, ние почти нямаше да се усъмним.

— Да, сега тук се намесва честолюбието — поде Лопес. — Сърдим се заради тази липса на любезност и може би прекаляваме. Така или иначе, не крия, освен личното ми отношение, има нещо в целия този замисъл на затворените врати, което дразни. Все едно че това не е истинско пътуване.

Лусио, все по-изненадан от тези реакции, които съвсем не му бяха близки, наведе одобрително глава. Ако ще го взимат толкова на сериозно, тогава всичко отива на кино. Развлекателно пътуване, ама че работа… Защо са така докачливи? Една врата повече, една по-малко… Когато направят на палубата басейна и организират игри и забавления, какво значение ще има кърмата? На някои кораби изобщо не може да се ходи на кърмата (или на носа), но хората не нервничат поради тази причина.

— Ако знаехме, че това наистина е загадка — каза Лопес, присядайки в края на леглото на Раул, — но може да става дума и за инат, нелюбезност или просто капитанът да ни смята за товар със строго определено място на кораба. Именно това започва да ми действува като ритник там, където сами си представяте.

— А ако стигнем до заключението, че става дума именно за такова нещо — попита Раул, — какво трябва да направим?

— Да си пробием път — рече сухо Медрано.

— Аха. Добре, имаме вече едно мнение, което аз подкрепям. Виждам, че Лопес също и че вие…

— Аз също, разбира се — изрече бързо Лусио. — Но първо трябва да сме сигурни, че не са ни затворили отсам просто от каприз.

— Най-добрата система е да настояваме за телеграфиране в Буенос Айрес. Обяснението на офицера ми се стори нелепо, защото всяко радиотелеграфно съоръжение служи именно за това. Да настояваме и от резултата ще се разбере истината за намеренията на… на липидите.

Лопес и Медрано прихнаха да се смеят.

— Да уточним понятията си — каза Медрано. — Хорхе счита, че липидите са моряците на кърмата. Офицерите, както го чух да казва на масата, са глицидите. Господа, ние трябва да се опълчим именно срещу глицидите.

— Смърт на глицидите — рече Лопес. — Като си помисля, че прекарах сутринта в разговор на тема пиратски романи… И така, да предположим, че те откажат да изпратят нашето послание до Буенос Айрес, което е повече от сигурно, ако не са играли чисто и се страхуват да не им пропадне сделката. В такъв случай не виждам каква може да бъде следващата ни стъпка.

— Аз обаче виждам — намеси се Медрано. — Виждам го доста ясно. Ще трябва да им разбием някоя врата и да се поразходим от другата страна.

— Но ако стане лошо… — каза Лусио. — Известно е, че на корабите законите са по-различни, има друга… дисциплина. Нищо не разбирам от това, но ми се струва, че човек не може да превишава правата си, без да го обмисли добре.

— Колкото до превишаване на правата, демонстрацията от страна на глицидите ми се струва доста красноречива — каза Раул. — Ако утре на капитан Смит му хрумне (същевременно му дойде на ум сложна игра на думи, в която се намесваше принцеса Поцаонтас, а оттам и нахалството) да изкараме пътуването по каютите си, той ще се чувствува едва ли не в правото си.

— Това се казва да говориш като Спартак — заяви Лопес. — Ако им подадеш пръст, налапват ти ръката — така би се изразил нашият приятел Пресути, за чието осезаемо отсъствие съжалявам при тези обстоятелства.

— Малко остана да накарам и него да дойде — каза Раул, — но той наистина е толкова тъп, че размислих. По-късно може да му представим резюме от заключенията и да го зачислим сред бойците на изкупителната кауза. Той е чудесно момче и глицидите и липидите му се отразяват като настъпване по мазола.

— Накратко — рече Медрано, — доколкото разбирам, първо, общо взето, сме на мнение, че историята с тифуса не е убедителна, и второ, трябва да настояваме за сриване стените на потисничеството и за възможността да гледаме кораба откъдето си искаме.

— Именно. Метод — телеграма в столицата. Вероятен резултат — отказ. Следващо действие — събаряне на някоя врата.

— Всичко изглежда доста просто — каза Лопес, — освен това с вратата. Това с вратата никак няма да им се хареса.

— Разбира се, че няма да им се хареса — рече Лусио. — Може да ни върнат обратно в Буенос Айрес, а би било жалко, струва ми се.

— Така е, признавам — каза Медрано, който гледаше Лусио с някаква дразнеща симпатия. — Да се озовем отново на „Перу“ и „Авенида“ вдругиден сутринта би било по-скоро смешно. Но по някаква случайност, приятелю, на „Перу“ и „Авенида“ няма огнеупорни врати.

Раул направи гримаса, прекара ръка по челото си, сякаш за да отпъди мисъл, която му досаждаше, но тъй като другите бяха замълчали, той не можеше да не проговори.

— Както виждате, това още повече потвърждава впечатлението ми от преди малко. С изключение на Лусио, чието желание да види гейшите и да чуе как звучи както ми се струва съвършено оправдано, останалите с радост бихме предпочели да пожертвуваме Империята на изгряващото слънце заради едно кафене в Буенос Айрес с широко отворени към улицата врати. Съизмерими ли са тези две неща? Фактически не. Ни най-малко, Лусио е прав, като казва да си стоим мирно, понеже възнаграждението за тази пасивност ще бъде много високо, гарнирано с кимона и Фуджияма. And yet, and yet^[3]…

— Да, думичката от преди малко — рече Медрано.

— Именно думичката. Въпросът не е във вратите, драги Лусио, нито в глицидите. Кърмата вероятно ще се окаже някакво отвратително място, вмирисано на катран и бали с вълна. Оттам ще се вижда същото, което гледаме и от носа: морето, отново и отново морето. And yet…

— В крайна сметка — каза Медрано, — изглежда, има мнозинство. Вие също ли? Добре, тогава има единодушие. Остава да решим дали ще говорим за това с останалите. За сега, като изключим Рестели и Пресути, струва ми се, по-добре е да действуваме за наша сметка. Както се казва при подобни обстоятелства, няма защо да тревожим жените и децата.

— Вероятно няма и да има никаква причина за тревога — поде Лопес. — Но бих искал да знам как ще успеем да си проправим път, ако се стигне до такова положение.

— А, много просто — каза Раул. — Щом като обичате да играете на пирати, заповядайте.

Той вдигна капака на кутията. Вътре имаше два револвера калибър тридесет и осем и един автоматичен пистолет калибър тридесет и две, плюс пет кутии куршуми, произведени в Ротердам.