Хулио Кортасар
Лотарията (27)

XXVII

Надвечер слънцето стана червено и подухна хладен ветрец, който подплаши къпещите се и предизвика разпръсването на госпожите, общо взето, поокопитили се доста след морската болест. Господин Трехо и доктор Рестели бяха обсъдили подробно положението на кораба и бяха стигнали до заключението, че нещата се развиват твърде добре, стига тифусът да не премине очертанията на кърмата. Дон Гало споделяше това мнение, а може би оптимизмът му бе повлиян от факта, че тримата приятели — защото те вече се чувствуваха доста близки — бяха занесли столовете си в най-предната част на носа, където въздухът, който дишаха, не можеше да бъде заразен. По едно време, когато господин Трехо отиде до кабината си да вземе едни слънчеви очила, той намери там Фелипе да се къпе, преди отново да се вмъкне в дънките си. Подозирайки, че би могъл да узнае нещо за странното поведение на по-младите (тъй като не му бе убягнал съзаклятническият им вид в бара и организираното им излизане), той любезно го разпита и почти веднага научи за експедицията им в дълбините на кораба. Прекалено хитър, за да прибягва до забрани и други родителски декрети, той остави сина си пред огледалото и се върна на носа, за да уведоми своите приятели. Поради тази причина Лопес, приближил се до тях половин час по-късно с отегчен вид, бе посрещнат по-скоро предпазливо, като му се обърна внимание, че на един кораб, както и навсякъде другаде, принципите на демократическото допитване трябва да са в сила всеки миг, макар разгорещеността на младите да може да се извини и т.н. Загледан в съвършената линия на хоризонта, Лопес изслуша, без да мигне, сладникаво-киселата проповед на доктора Рестели, когото той прекалено много ценеше, за да не го прати ipso facto^[1] по дяволите. Отговори, че са се ограничили с разузнавателни разходки, тъй като положението съвсем не се беше изяснило с посещението и обясненията на офицера, и макар да не са постигнали никакъв успех, провалът ги подтиквал да считат все така подозрителна грубо скалъпената история с епидемията.

Тук дон Гало се наежи като петел на арена, на какъвто извънредно много приличаше в редица случаи, и заяви, че само в най-необузданото въображение може да се породят съмнения относно ясното и безукорно обяснение, дадено от офицера. От своя страна, той бързал да отбележи, че ако Лопес и неговите приятели продължавали да пречат на работата на капитана и да предизвикват открита недисциплинираност на кораба, последиците не можели да не се окажат досадни за всички и поради тази причина той предварително изказвал несъгласието си. Подобно беше и мнението на господин Трехо, но понеже съвсем не беше близък с Лопес (а и не можеше да прикрие неприятното усещане, че е натрапник на кораба), то той се ограничи със забележката, че всички трябва да бъдат единни като добри приятели и да се съвещават помежду си, преди да взимат решение, което би могло да засяга положението на останалите.

— Вижте — рече Лопес, — в същност ние нищо не изяснихме, а освен това ужасно се отегчихме и изпуснахме между другото едно къпане в басейна. Казвам ви го, ако това може да ви послужи за утеха — добави той със смях.

Нелепо му се струваше да влиза в пререкание със старците, а освен това свечеряването и залязващото слънце приканваха към тишина. Той пристъпи и остана надвесен над самия вълнорез, загледан в играта на пяната, оцветена в червено и виолетово. Вечерта беше изключително спокойна, бризът сякаш плуваше около „Малкълм“ и едва го докосваше. Много надалече, откъм левия борд, се виждаше струя дим. Лопес си спомни с безразличие за дома си — къщата на сестра му и зет му, където той имаше отделен апартамент; по това време Рут вероятно прибираше на покритата веранда плетените столове, които изкарваха следобед в градината, Гомара разговаряше за политика с колегата си Карпио, който защищаваше някакъв смътен комунизъм, изпъстрен със стихове от китайски автори, преведени на английски и оттам на испански от издателство „Лаутаро“, а децата на Рут меланхолично се подчиняваха на заповедта да отиват да се къпят. Всичко това беше вчера, всичко това ставаше там, малко отвъд този сребрист и пурпурен хоризонт. „Изглежда вече като друг свят“, помисли той, но една седмица по-късно спомените вероятно ще съберат сили, когато настоящето престане вече да бъде новост. От петнадесет години живееше в дома на Рут, от десет години беше учител. Петнадесет, десет години, а сега един ден в морето, една червенокоса глава (но в същност червенокосата глава нямаше нищо общо) бяха достатъчни този важен вече етап от живота му, тази дълга третина от живота му да се разнищят и да се превърнат в кадър от някакъв сън. Може би Паула е в бара, но също така може и да е в кабината си с Раул, в часа, когато е така прекрасно да се любиш, докато навън се спуска здрачът. Да се любиш в кораб, който леко се полюшва, в кабина, където всеки предмет, всеки мирис и всяка светлина са знак за отдалеченост, за съвършена свобода. Защото те сигурно се любят, той няма да вземе да вярва на тези двусмислени приказки на тази своего рода декларация за независимост. Човек не тръгва на път с такава жена, за да беседва върху безсмъртието на рака. Нека да се надсмива любезно ще я остави малко да се пошегува и после…

„Ямайка Джон — помисли той, малко ядосан. — Няма да съм аз тоя, който ще играе Кристофър Даун заради теб моето момиче.“ Какво ли ще е да пъхнеш ръка в тези червени коси, да усетиш как се плъзгат като кръв.

Прекалено много мисля за кръв — си каза той, загледан в хоризонта, все по-червен и по-червен. — Сенакериб Еден, разбира се. Но ако все пак е в бара? А той тук си губи времето… Обърна се, тръгна бързо към трапа. Беба Трехо, седнала на третото стъпало, се дръпна настрана, за да го пусне да мине.

— Хубава вечер — рече Лопес, който все още не знаеше какво да мисли за нея. — Не ви ли хваща морска болест?

— Морска болест, аз? — възнегодува Беба. — Дори не съм взимала хапчета. Мен никога не ме хваща морска болест.

— Само така — каза Лопес, който не знаеше каква да прибави на тази тема.

Беба очакваше друго и най-вече Лопес да остане да поговори малко с нея. Видя го как се отдалечава, след като й махна за поздрав, и тя му се изплези, когато се убеди, че вече не може да я види. Глупак, но е по-симпатичен от Медрано. От всичките неин любимец беше Раул, но досега Фелипе и другите го обсебваха, това беше просто скандално. Прилича малко на Уилям Холдън, не, по-скоро на Жерар Филип. Не, и на Жерар Филип не. Толкова изискан, с тези необичайни ризи и с лулата. Тази жена не заслужава мъж като него.

Тази жена беше в бара и пиеше на тезгяха джин физ.

— Как вървят експедициите? Приготвихте ли черното знаме и мачетите за абордаж?

— За какво ни са? — каза Лопес. — По-скоро ще ни потрябват ацетиленови горелки, за да пробием огнеупорните врати, и речник на шест езика, за да се разберем с глицидите. Не ви ли разказа Раул?

— Не съм го виждала. Разкажете ми вие.

Лопес й разказа, като използува случая, за да се надсмее тънко над себе си, а не подмина и другите двама. Говори й също за благоразумното поведение на старците и двамата ги похвалиха с по една усмивка. Барманът правеше чудесен джин физ, а и не се мяркаше никой — само Атилио си пиеше бира и четеше „Ла Канча“. Какво е правила Паула цял следобед? Какво ли, къпала се е в един неописуем басейн, гледала е хоризонта и е чела Франсоаз Саган. Лопес забеляза, че тя носи една тетрадка със зелени корици. Да, понякога нахвърля или пише нещо. Какво нещо? Е, например стихове.

— Не го признавайте така, сякаш е достойно за порицание — каза Лопес нетърпеливо. — Какво става с аржентинските поети, те все гледат да се крият? Имам двама приятели поети, единият от тях много добър, и двамата правят като вас: една тетрадчица в джоба, а видът им като у герой на Греъм Грийн, преследван от Скотланд Ярд.

— О, никой вече не се интересува от това — рече Паула. — Пишем за себе си и за една толкова незначителна група приятели, че няма ни най-малка статистическа стойност. Нали знаете, че сега значението на нещата трябва да се измерва статистически. С таблици и тем подобни.

— Не е вярно — отвърна Лопес. — И ако някой поет възприеме тази позиция, първа ще пострада поезията му.

— Но и без това никой не я чете, Ямайка Джон. Приятелите изпълняват дълга си, естествено, и се случва едно стихотворение да се отрази на читателя като призив или призвание. Това е вече достатъчно, за да продължиш нататък. А що се отнася до вас, не се чувствувайте задължен да ми искате моите писания. Може би някой ден ще ви ги дам по собствена инициатива. Не ви ли се струва по-добре?

— Да — каза Лопес, — стига този ден да дойде.

— Ще зависи малко и от двама ни. За сега съм настроена по-скоро оптимистично, но знаем ли ние какво ще ни донесе утрешния ден, както би казала госпожа Трехо. Видяхте ли й физиономията на госпожа Трехо?

— Трогателна е, горката — каза Лопес, който нямаше никакво желание да говори за госпожа Трехо. — Много прилича на рисунките на Медрано, не нашия приятел, а онзи с рисуваните истории. Току-що размених няколко думи с подрастващата й дъщеря, която освидетелствува идването на нощта на трапа при носа. Това момиче ще има да скучае тук.

— Тук и където и да било другаде. Не ме карайте да си спомням за петнадесетата си година, за сверките в огледалото, за… толкова много любопитство, фалшива информация и не по-малко фалшиви чудовища и наслади. Харесвате ли романите на Росамонд Леман?

— Да, понякога — каза Лопес. — Повече харесвам вас, обичам да ви слушам как говорите и да гледам тези ваши очи. Не се смейте, очите са тук и няма връщане. Цял следобед мислих за цвета на косите ви, дори когато вървяхме из проклетите коридори. Как изглеждат когато са мокри?

— Ами като трески от сапунено дърво или нарязано на ивици цвекло. Нещо такова, но по-скоро неприятно. Наистина ли ме харесвате, Ямайка Джон? Не се доверявайте на първото впечатление. Попитайте Раул, който ме познава добре. Имам лоша слава сред тези, които ме познават, излиза, че съм нещо като la belle dame sans merci^[2]. Най-обикновено преувеличение, в същност ми наврежда излишъкът от милост към самата мен и към другите. Пускам по една монета във всяка протегната ръка и излиза, че в крайна сметка това било лошо. Не се плашете, не смятам да ви разказвам живота си. Днес вече прекалено се доверявах на красивата, красивата и толкова добра Клаудия. Харесва ми Клаудия, Ямайка Джон. Кажете ми, че ви харесва Клаудия.

— Харесва ми Клаудия — каза Ямайка Джон. — Тя има чудесен одеколон и очарователно момченце, и всичко е наред, а и този джин физ… Да пием още по един — добави той, като постави ръката си върху нейната, а тя не я отмести.

— Можеше да кажеш едно моля — изрече Беба. — Вече стъпи с тези мръсни гуменки върху полата ми.

Фелипе изсвири два такта от някакво мамбо и скочи на палубата. Беше седял прекалено дълго на слънце край басейна и усещаше трескави тръпки по раменете и гърба, лицето му гореше. Но всичко това също беше част от пътуването и свежият здрачен въздух го изпълни с наслада. Като се изключат старците при носа, палубата беше празна. Прикривайки се до един вентилатор, той запали цигара и погледна лукаво към Беба, неподвижна и унила на стълбата. Направи няколко крачки, подпря се на фалшборда; морето приличаше… Морето като голямо развълнувано огледало, и педеругата Фрейлич рецитира ли, рецитира под одобрителната усмивка на даскалката по литература. Ама че мухльо е тоя Фрейлич. Но най-добрият в класа, педал такъв. „Аз, госпожо, ще подам аз, госпожо, да, госпожо, да ви донеса ли цветните тебешири, госпожо?“ И учителите, много ясно, са луди по тоя подмазвач, отличен по всичко. Добре поне, че мъжете не се хващаха толкова лесно, не един го беше взел на мерник, но той все едно си изкарваше отличен, по цяла нощ учи, с едни сенки под очите… Но сенките едва ли са от учене. Дурути му беше разказвал, че Фрейлич ходел из центъра с някакъв страшен тип, дето сигурно го бие парата. Срещнал го един следобед в някаква сладкарница на Санта Фе и Фрейлич се изчервил и се направил на луд… Сигурно другият е мъжкарят, сигурно. Той беше научил как стават тия работи вечерта на фестивала на трети курс, когато бяха представили една пиеса и той играеше ролята на мъжа. Алфиери се беше приближил в антракта да му каже: „Я погледни Виана каква е хубавица.“ Виана беше един от трети „В“ и от Фрейлич по-голям педераст, от тия, дето през междучасията се оставят да ги мачкат, да ги ритат и се кълчат предоволни, правят гримаси, а същевременно са добри, това си е самата истина, щедри са и винаги носят по нещо в джобовете си, американски цигари и игли за вратовръзки. Този път Виана играеше ролята на едно момиче, облечено в зелено, и го бяха гримирали по невероятен начин. Как ли се е наслаждавал, когато са го гримирали, един-два пъти се беше престрашил да дойде на училище с остатъци от туш по миглите и тогава падна голям майтап, гласове във фалцет и прегръдки, примесени с пощипване и ритници. Но онази вечер Виана беше щастлив и Алфиери го гледаше и повтаряше: „Погледни я каква е хубавица, цяла София Лорен“. Бива си го и тоя Алфиери, такъв строг, съвсем като надзирател на пети курс, но изведнъж, разсееш ли се — ръката му е вече на гърба ти и казва с прикритата си усмивчица и с особения си маниер: „Харесват ли ти мацките, а, малкия?“, и чака отговора с притворени очи, сякаш отсъствува. А когато Виана погледна през софита, търсейки припряно някого, Алфиери му каза: „Обърни внимание, сега ще видиш защо е толкова неспокойна“; изведнъж се появи някакъв дребен тип, облечен със сив костюм и готин шлифер, с копринено шалче и златни пръстени, а Виана го очакваше усмихнат, сложил ръка на кръста, съвсем като София Лорен, докато Алфиери, прилепен до Фелипе, шепнеше: „Този е фабрикант на пиана, малкия. Представяш ли си какъв живот му осигурява? На теб не ти ли се иска да те бие парата и да те водят с кола в Тигре или в Мар дел Плата?“ Фелипе не отговори, погълнат от гледката; Виана и фабрикантът на пиана оживено разговаряха и той като че ли го упрекваше за нещо, тогава Виана си понадигна полата и се загледа в белите си обувки — все едно че сам на себе си се възхищаваше. „Ако искаш, някоя вечер ще излезем заедно — каза Алфиери в същия този момент. — Ще идем да се повеселим, ще те запозная с жени — сигурно имаш нужда… освен ако ти харесват мъжете, не знам“ — и гласът увисна сред ударите с чук на сценичните работници и шума на зрителите. Фелипе се освободи, сякаш без да си дава сметка, от ръката, която леко прихващаше раменете му, каза, че трябвало да се приготвя за следващата картина. Той още си спомняше лекия дъх на тютюн на Алфиери, безразличното му лице с притворени очи, което не се променяше дори в присъствието на директора или на преподавателите. Не можа да му стане ясно какво да мисли за Алфиери, понякога му изглеждаше такъв мъжага, разговаряше на двора с петокурсниците и той се приближаваше незабелязано, за да слуша — Алфиери разправяше, че хванал някаква омъжена жена, описваше я най-подробно, квартирата, където отишли, как тя отначало се страхувала от мъжа си, той бил адвокат, а след това три часа в леглото, това се повтаряше отново и отново, Алфиери се хвалеше с безброй подвизи, че не я оставил да спи нито за миг, че не искал да й направи дете и че взели предпазни мерки, но това винаги било досадно, за някакви бързи промени в тъмнината и за нещо, което пръскало във всички посоки и се лепвало на вратата или на стената с пляскане, и за вида на стаята вечерта, и за разправията с камериера… На Фелипе му убягваше смисълът на някои неща, но такива работи не се питат, един ден се научават и толкоз. За щастие Ордонео не беше от тия, дето мълчат, и непрекъснато им предоставяше разяснителни подробности, имаше книги, които той не би се осмелил да купи, а още по-малко да скрие в къщи, при тая Беба, която се навира като въшка там, където не й е работа, и му рови в чекмеджетата. Ядосваше го малко това, че Алфиери не беше първият, който го подкачаше. На педераст ли им приличаше, какво? Имаше много тъмни работи в тази история. Алфиери например също нямаше вид… Не можеше да се сравни с Фрейлич или с Виана, които безвъзвратно го даваха на заден ход; два-три пъти, когато го беше виждал в междучасията да се приближава до някое момче от втори или трети курс и да повтаря същите движения, както с него, все бяха мъжки момченца, но представителни като него, ловяха окото. Значи, на Алфиери му харесваха такива, а не курвета като Виана или Фрейлич. С удивление си спомняше и за деня, когато те се бяха качили заедно в автобуса, Алфиери плати за двамата, макар да се беше направил, че не го вижда на опашката, и когато се настаниха на задната седалка, по пътя за Ретиро, той започна най-естествено да му говори за годеницата си, че трябвало да се срещне с нея същия следобед, че годеницата му била учителка, че щели да се оженят, като си намерят жилище. Всичко това казано с тих глас, почти на ухото на Фелипе, който слушаше полузаинтересован, полунедоверчив, защото Алфиери така или иначе беше надзирател, представител на дирекцията, и след една пауза, когато темата за годеницата изглеждаше изчерпана вече, Алфиери добави с въздишка: „Да, скоро ще се женя, обаче нали знаеш, така ми харесват момченцата…“ и той отново бе почувствувал желание да се отдръпне, да няма нищо общо с Алфиери, макар че в този момент Алфиери му се доверяваше като равен на равен и говорейки за хлапета, нямаше предвид зрелите мъже като Фелипе. Той едва бе успял да го погледне изкосо, усмихвайки се с мъка, сякаш това бе съвсем естествено и е свикнал да говори за подобни неща. С Виана или Фрейлич би било лесно, удряш му един в ребрата и толкоз, но Алфиери е надзирател, човек на повече от тридесет години, освен това и страхотен мъж, който води по хотелите жените на адвокатите.

„Сигурно нещо жлезите им не действуват както трябва“, помисли той, като хвърли цигарата. Надниквайки за миг през вратата на бара, беше видял Паула да разговаря с Лопес и ги беше погледнал завистливо. Чиста работа, батко ти Лопес не губи нито миг за обработване на червенокосата, сега остава да се види как ще реагира Раул. Дано Лопес да му я измъкне, да я отведе в каютата си и да му я върне добре овъргаляна, както жената на адвоката. Всичко се разрешава много просто: хвърляш се в играта, сдушваш мадамата, включваш и хайде в леглото, а другият може да прави каквото си ще, да реагира като мъж или да си търпи рогата. Фелипе се движеше, доволен, в рамките на една схема, където всяко нещо си стоеше добре осветено на мястото. Не като Алфиери, с тия двусмислени думи, с това да не знаеш никога дали тоя тип говори сериозно, или преследва нещо друго… Той видя Раул и доктор Рестели да излизат на палубата и им обърна гръб. Само да не дойде тоя с английската си лула да му играе по нервите. Достатъчно номера му прави днес следобед. Обаче са си намерили майстора, той вече знаеше от баща си за провала на експедицията. Трима здрави и прави мъже, а не са успели да си проправят път до кърмата и да видят какво става там.

Това му хрумна изведнъж, замисли се едва за миг. С два скока се скри зад един кангал, за да не го видят Раул и Рестели. Освен че избягваше да срещне Раул, така се спасяваше и от евентуален диалог с Черния котарак, който вероятно е повече от обиден заради неговата липса на… как го казваше той в час… на вежливост (или беше учтивост? Е, такава някаква глупост). Като ги видя надвесени над борда, той се спусна към трапа. Беба го погледна с огромно съжаление как преминава. „Като че ли си тригодишен — промълви тя. — Тичаш като хлапак. Всички ни ще изложиш.“ Фелипе се обърна от върха на трапа и я нагруби сухо и на място. Пъхна се в кабината си, която беше почти досами прохода между двата коридора, и задебна през една пролука на вратата. Когато се увери, че всичко е спокойно, бързо излезе и опита вратата в прохода. Беше отворена както преди, трапът чакаше. Там Раул за пръв път му беше проговорил на „ти“, невероятно, наистина невероятно. Като затвори вратата, го обгърна тъмнина, много по-плътна, отколкото през деня; странното беше, че сега мястото му се виждаше по-тъмно, а лампата блестеше както преди. Той се поколеба за миг по средата на трапа, заслушан в шумовете отдолу; машините тежко туптяха, идеше миризма като на топена лой, на битум. Оттук бяха тръгнали, разговаряйки за филма с кораба на смъртта, и Раул беше казал, че е от някой си… И след това се беше съгласил, че е жалко, дето Фелипе трябва да търпи семейството си. Много добре помнеше думите му: „Щях да съм по-доволен, ако беше дошъл сам.“ Какво ли пък го интересуваше дали е дошъл сам, или с някого. Вратата отляво беше отворена; другата беше затворена както преди, но отвътре се чуваха удари. Неподвижен пред вратата, Фелипе усети, че нещо се стича по лицето му — той избърса потта с ръкава на ризата. Вкопчи се в нова цигара, бързо я запали. Ще им покаже той на тия тримата тарикати.