Хулио Кортасар
Лотарията (44)

XLIV

В единадесет и половина започна да става горещо и Лусио, на когото бе омръзнало да се припича и да разяснява на Нора куп неща, които тя, изглежда, не смяташе за неопровержими, предпочете да се качи, за да вземе един душ. Дотегнало му бе да говори с лице към слънцето, проклинайки ония, които бяха развалили пътуването; дотегнало му бе да се пита какво ще стане сега и защо приказват за стягането на багажа. Отговорът го настигна, когато се изкачваше по десния трап — едва доловимо бръмчене, едно петно в небето, после още едно. Двата хидроплана „Каталина“ направиха един-два кръга над „Малкълм“, преди да кацнат на стотина метра. Сам на най-предната част на носа, Фелипе ги погледна без никакъв интерес, унесен в полусън, който Беба заядливо отдаваше на алкохола.

Сирената на „Малкълм“ прозвуча три пъти и на един от двата хидроплана се видя да проблясва хелиограф. Излегнати на столовете си, Лопес и Паула проследиха с поглед една отдалечаваща се лодка с един дебел глицид на носа. Времето като че ли се разтягаше неограничено в този час, лодката дълго пътува до борда на един от хидропланите, те видяха, че глицидът се покатерва на крилото и изчезва.

— Помогни ми да си приготвя куфарите — помоли Паула. — Всичко ми е разхвърляно по земята.

— Хубаво, но така ни е добре тук.

— Да останем — каза Паула, като затвори очи.

Когато отново се заинтересуваха какво става, лодката се отделяше от хидроплана с няколко души на борда. Като се протегна, Лопес реши, че е време да сложи в ред нещата си, но преди да се качат, те постояха малко, подпрени на фалшборда, близо до Фелипе, и разпознаха фигурата и тъмносиния костюм на този, който оживено разговаряше с дебелия глицид. Беше инспекторът от Организацията.

 

 

Половин час по-късно салонният управител и келнерът обиколиха кабините и палубата, за да свикат пътниците в бара, където ги чакаше инспекторът, придружен от глицида със сивата коса. Доктор Рестели пристигна пръв, лъхащ на оптимизъм, който пресилената му усмивка опровергаваше. Междувременно той беше разговарял с господин Трехо, Лусио и дон Гало, разменяйки мисли относно най-добрия начин за представяне на нещата (в случай че се заведе предварително следствие или се направи опит за прекратяване на пътуването, на което всички, с изключение на бунтовниците, имат пълно право). Дамите пристигнаха с най-хубавите си поздрави и усмивки, изпробвайки разни: „Как! Вие тук? Каква изненада!“, на които инспекторът отвърна, като леко разтегли устни и вдигна дясната си ръка с дланта напред.

— Вече всички сме събрани, струва ми се — каза той, поглеждайки към салонния управител, който отмяташе. Настана пълна тишина, сред която драснатата от Раул клечка кибрит силно изпращя.

— Добър ден, дами и господа — каза инспекторът. — Излишно е да отбелязвам колко много съжалява Организацията за създадените неудобства. Радиограмата, изпратена от капитана на „Малкълм“, имаше толкова спешен характер, че както сами можете да оцените, Организацията не се поколеба да мобилизира незабавно най-ефикасните средства.

— Радиограмата изпратихме ние — каза Раул. — Поточно изпрати я човекът, когото тия убиха.

Инспекторът гледаше върха на пръста на Раул, насочен към глицида. Глицидът прекара ръка по косата си. След като извади една свирка, инспекторът два пъти я наду. Влязоха трима младежи в униформа на столичната полиция, подчертано несъответствуващи на тази географска ширина и този бар.

— Ще ви бъда благодарен, ако ме оставите да довърша това, което дойдох да ви съобщя — каза инспекторът, докато полицаите заставаха зад пътниците. — Много жалко, че епидемията е избухнала едва след излизането на кораба от залива на Буенос Айрес. Напълно сме сигурни, че офицерството на „Малкълм“ е взело всички мерки, необходими за предпазване на вашето здраве, като включително ви е принудило да съблюдавате една малко неудобна, но напълно наложителна дисциплина.

— Точно така — рече дон Гало. — Всичко това, чудесно. Казвах го още от самото начало. Сега, позволете, уважаеми господине…

— Позволете вие — каза инспекторът. — Въпреки тези предпазни мерки е имало две тревоги, втората от които е принудила капитана да телеграфира в Буенос Айрес. Първият случай за щастие не бе нищо друго, освен мнима тревога и бордовият лекар вече е разрешил на малкия болен да става; вторият обаче, предизвикан от неблагоразумието на жертвата, която непозволено е пресякла санитарния кордон и е достигнала до заразената зона, се е оказал фатален. Господин… — той се допита до едно тефтерче, сред растящия шепот. — Господин Медрано, точно така. Много жалко действително. Позволете, господа. Тишина! Позволете. При тези обстоятелства и след като разговаряхме с капитана и с лекаря, стигнахме до заключението, че вашето присъствие на борда на „Малкълм“ е опасно за здравето на всички. Епидемията, макар и затихваща, би могла да се разрази отново от тази страна, още повече че фаталният случай е приключил в една от кабините на носовата част. Затова именно, дами и господа, ви моля да се подготвите за качване в самолетите след четвърт час. Благодаря ви.

— А защо да се качваме в самолетите? — извика дон Гало, бутайки количката, за да застане с лице към инспектора. — Тогава значи е вярно това за епидемията?

— Драги ми дон Гало, разбира се, че е вярно — каза доктор Рестели, като излезе припряно напред. — Учудвате ме, драги приятелю. Никой не се е съмнявал нито за миг, че офицерството се бори с епидемия от тифус 224, вие много добре го знаете. В същност не става дума за това, господин инспекторе, тъй като всички сме съгласни, а за уместността на мерките, бих казал, твърде драстични, които вие смятате да вземете. Далеч съм от намерението да предявявам правото, което ми се полага като на печеливш, но същевременно настоявам да размислите за вероятната привързаност на едно действие, което…

— Вижте какво, Рестели, оставете тези глупости — каза Лопес, като се изтръгна от ръката на Паула и от заплашителното й щипане. — Вие и всички останали отлично знаете, че Медрано го застреляха тия от кораба. Никакъв тиф, никакъв дявол. А вие чуйте какво ще ви кажа. Пет пари не давам дали ще се връщаме в Буенос Айрес след това, което преживяхме тук, но не смятам да търпя да се лъже по такъв начин.

— Замълчете, господине — каза един от полицаите.

— Нямам никакво желание. Имам свидетели и доказателства за това, което казвам. Единственото, за което съжалявам, е, че не съм бил с Медрано, за да изпозастрелям половин дузина от тия мръсници.

Инспекторът вдигна ръка.

— Е, добре, господа, не исках да се окажа принуден да ви посочвам алтернативата, която ще се яви, в случай че някой от вас, изгубил представа за действителността, от приятелски чувства или от каквото и да било упорствува в изопачаването на истинността на фактите. Вярвайте, че ще съжалявам, ако се окажа принуден да ви сваля в… да кажем, в някоя изолирана област и да ви задържа там, докато се успокоят духовете и може да се даде нормална насока на информацията.

— Мен може да ме свалите където ви хрумне — каза Лопес. — Медрано бе убит от тия. Погледнете лицето ми. Мислите ли, че също е от тифа?

— Вие ще решите — каза инспекторът, обръщайки се най-вече към господин Трехо и дон Гало. — Не бих искал да се окаяла принуден да ви интернирам, но след като упорствувате във фалшифицирането на фактите, потвърдени от най-безупречни хора…

— Не говорете глупости — каза Раул. — Защо не слезем заедно ние с вас, да хвърлим един поглед на мъртвеца?

— О, тялото е вече отнесено от кораба — рече инспекторът. — Сам разбирате, че това е елементарна санитарна мярка. Господа, умолявам ви да размислите. Всички ние можем да бъдем обратно в Буенос Айрес след четири часа. Веднъж пристигнали и след подписването на декларациите, които ще редактираме единодушно, не се съмнявайте ни най-малко, че Организацията ще има грижата да ви изплати подобаващото обезщетение, тъй като никой не е забравил, че това пътуване съответствува на една награда; а фактът, че се е провалило, не е препятствие.

— Хубав край за изречение — каза Паула.

Господин Трехо се поизкашля, погледна към съпругата си и се престраши.

— Аз питам, господин инспекторе… Имайки предвид, както вие отбелязахте, че тялото е вече отнесено от кораба, а и тифната опасност определено намалява, не сте ли помислили за възможността да…?

— Ама разбира се — каза дон Гало. — Каква причина има тези, които сме съгласни… казвам ясно, тези, които сме съгласни… да не продължим пътуването?

Всички заговориха едновременно, гласовете на дамите превъзмогваха плахите опити на полицаите да въдворят тишина. Раул забеляза, че инспекторът доволно се усмихва и прави знак на полицаите да не се намесват. „Разделяй и владей — помисли той, като се подпря на една стена и запуши без никакво удоволствие. — Защо пък не? Все едно дали ще останат, или ще тръгнат, ще продължат или ще се върнат. Горкият Лопес, упорствува, за да блесне истината. Но Медрано щеше да е доволен, ако можеше да разбере; ама че каша забърка…“ Той се усмихна на Клаудия, която присъствуваше на сцената като че ли много отдалеч, а през това време доктор Рестели обясняваше, че някои печални ексцесии не бивало да надвисват над заслужената почивка на мнозинството от пътниците, поради което той вярвал, че господин инспекторът… Но господин инспекторът отново вдигна ръка с дланта напред, докато постигна относителна тишина.

— Разбирам много добре становището, на тези господа — каза той. — Но капитанът и офицерите са сметнали, че пред вид обстоятелствата, болестта и така нататък… С две думи, господа, връщаме се всички в Буенос Айрес или ще се окажа принуден с прискърбие да заповядам временно интерниране, докато се разсеят недоразуменията. Забележете, че опасността от тиф би била достатъчна, за да оправдае подобни крути мерки.

— Ето — каза дон Гало, нахвърляйки се като змей срещу Лопес и Атилио. — Това е резултатът от анархията и високомерието. Казах го още като се качих. Сега ще плащат здравите глави вместо болните, майка му стара. А тези хидроплани сигурни ли са поне?

— Никакви хидроплани! — извика госпожа Трехо, подкрепена от едно предимно женско неодобрение. — Защо да не продължим пътуването, я ми кажете вие?

— Пътуването приключи, госпожо — каза инспекторът.

— Освалдо, и ти ще търпиш това!

— Миличка — рече господин Трехо с въздишка.

— Добре, добре — каза дон Гало. — Взимаме самолета и толкоз, стига да не се споменава повече за интерниране и тем подобни дивотии.

— Действително — каза доктор Рестели, поглеждайки накриво Лопес, — предвид обстоятелствата, ако постигнем единодушието, към което ни приканва господин инспекторът…

Лопес усещаше и погнуса, и жалост. Беше така уморен, че жалостта надделя.

— Не се тревожете заради мен — каза той на Рестели. — Нямам нищо против да се върна в Буенос Айрес и там да се обясняваме.

— Именно — каза инспекторът. — Организацията трябва да бъде сигурна, че никой от вас няма да използува завръщането си, за да разпространява слухове.

— В такъв случай — рече Лопес — Организацията хубавичко се е подредила.

— Драги господине, вашата настоятелност… — каза инспекторът. — Повярвайте, ако аз не разполагам с предварителното уверение, че вие ще се откажете да изопачавате, именно да изопачавате по такъв начин истината, ще се смятам за принуден да направя това, което вече казах.

— Само това липсваше — каза дон Гало. — Първо три дни с разтреперани гащи, а после кой знае колко наврени вдън земя. Не, не и не. В Буенос Айрес, в Буенос Айрес!

— Но разбира се — каза господин Трехо. — Това е нетърпимо.

— Да обсъдим положението спокойно — помоли доктор Рестели.

— Положението е съвсем ясно — каза господин Трехо. — След като господин инспекторът счита за невъзможно пътуването да продължи… — той погледна жена си, мъртвешки бледа от ярост, и направи жест на безсилие — смятаме, че най-логично и естествено е веднага да се върнем в Буенос Айрес и отново да се включим на… на…

— Във — каза Раул. — Да се включим във.

— Що се отнася до мен, нямам нищо против вие отново да се включите — каза инспекторът, — стига да подпишете декларацията, която ще бъде подготвена своевременно.

— Моята декларация ще си я напиша аз до последната запетайка — каза Лопес.

— Няма да си единственият — рече Паула, която се чувствуваше малко смешна от толкова много добродетелност.

— Разбира се, че няма — каза Раул. — Ще бъдем най-малко пет. А това е повече от една четвърт от пътниците, нещо, което не е за пренебрегване при демокрацията.

— Не намесвайте политиката, моля — каза инспекторът.

Глицидът прекара ръка по косата си и тихо започна да му говори, докато инспекторът почтително слушаше. Раул се обърна към Паула.

— Телепатия, скъпа. Сега му казва, че Маджента Стар се противопоставя на номера с частичното интерниране, защото в крайна сметка скандалът ще се окаже по-голям. Няма да ни отведат в Ушуайа^[1], ще видиш, дори това няма да стане. Радвам се, защото не съм си донесъл зимни дрехи. Внимавай добре и ще видиш колко съм прав.

Прав беше наистина, защото инспекторът отново вдигна ръка с това негово движение, което неуместно караше човек да си спомня за пингвините, и енергично заяви, че ако не се постигне единодушие, той щял да бъде принуден да интернира всички пътници без изключение. Хидропланите не можели да се разделят и тъй нататък; прибави и други внушителни технически причини. Замълча в очакване на резултатите от старата максима, която Раул бе доловил малко преди това, и не се наложи да чака дълго. Доктор Рестели погледна дон Гало, който погледна госпожа Трехо, която погледна мъжа си. Полигон от погледи, мигновен рикошет. Оратор дон Гало Пориньо.

— Вижте какво, драги господине — каза дон Гало задвижвайки инвалидната си количка. — Да не стане така, че заради непокорството и ината на тия млади контета ние, най-уравновесените и добронамерените, да се озовем дявол знае къде, без да смятаме, че по-късно клеветата ще се разрази над нас, защото аз съм съвсем наясно с този наш свят. Щом като вие ни казвате, че… че нещастният случай е бил предизвикан от тази проклета епидемия, аз лично смятам, че няма причини да се съмняваме във вашата дума на държавен служител. Никак не бих се учудил тазсутрешната свада да е била по-скоро, както се казва, много шум за нищо. Истината е, че нито един от нас — той подчерта последната дума — не можа да види… преждевременно загиналия господин, който, от друга страна, се радваше изцяло на нашата симпатия, въпреки своите глупости в последния момент.

Той завъртя количката на деветдесет градуса и погледна победоносно Лопес и Раул.

— Повтарям: никой не го е видял, защото тези господа, подпомогнати от престъпника, който се осмели да ни затвори снощи в бара — забележете тежестта на това неокачествимо своеволие в светлината на туй, което говорим — тези господа, повтарям, за да ги наречем все още с име, което те не заслужават, забраниха на тези дами, подтикнати от порив на християнско милосърдие, което уважавам, макар моите убеждения да са други, достъпа до стаята на покойника. Какви заключения, господин инспекторе, следва да се направят от това?

Раул сграбчи за ръката Пелуса, който беше тухленочервен, но не можа да му попречи да заговори.

— Как така какви заключения?… Аз го докарах обратно, докарах го, с ето този господин! Кръвта му течеше по пуловера!

— Пиянски делириум вероятно — промълви господин Трехо.

— Ами изстрела, дето му треснах на оня от кърмата, а? Ухото му кървеше като на заклано прасе! Защо ли не го гръмнах в тумбака, божичко, да видим дали пак щяхте да ми излизате с номера с тифа!

— Не се коси, Атилио — каза Раул. — Историята вече е написана.

— Каква ти история — каза Пелуса. Раул сви рамене.

Инспекторът чакаше, той знаеше, че други ще бъдат по-красноречиви от него. Пръв говори доктор Рестели, образец на сдържаност и благоразумие; след него — господин Трехо, пламенен защитник на каузата на справедливостта и реда; дон Гало се задоволяваше с това своевременно да подкрепя с по някое и друго остроумно изречение. В началните минути Лопес си правеше труда да отговаря и настояваше, че те са страхливци, подкрепян от възклицанията и изблиците на Атилио и винаги точните попадения на жилото на Раул. Когато отвращението му отне дори желанието да говори, той им обърна гръб и отиде в един ъгъл. Групата на прокълнатите мълчаливо се събра, дискретна наблюдавана от полицаите. Партията на мира обобщаваше заключенията си, облагодетелствувана от подкрепата на дамите и тъжовната усмивка на инспектора.