Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Kirkpatrick’s Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 86 гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona (2012)

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Няколко дни по-късно Виктория подаде глава в работилницата му.

След като се върнаха от тяхната експедиция за лов на дървета, тя сновеше из хижата си, смятайки че той може би иска да прекара известно време сам. В края на краищата той беше саможив и тя се беше намесила в самотата му достатъчно за този ден.

Въпреки че той никога не я беше карал да се чувства като натрапница.

Точно обратното.

Винаги я посрещаше с добре дошла.

Напоследък те прекарваха повече време заедно. По голямата част много интимно.

Поради някаква причина Виктория стигна до извода, че Къркпатрик се нуждае единствено от растенията, които тя подбираше за разсадника в селището.

— Мисля, че това изглежда чудесно на верандата ти, не мислиш ли?

Той се усмихна на себе си. Чудеше се колко време ще отнеме на цветовете да достигнат неговата част от езерото, да се прострат до неговия дом и да украсят гледката на дните му. Скоро всеки дъх, който поемеше щеше да бъде изпълнен с богати нови аромати… Всеки блясък от нов нюанс на цветовете…

— Чудесно е, благодаря — отговори той с безразличие, без да повдига поглед от дървото, което разглеждаше.

— Чудесно.

Той посочи няколко рисунки върху бюрото си, като повдигна дъската, която режеше.

— Какво мислиш?

Виктория остави саксията, която държеше и тръгна към бюрото. Наполовина пълната торба с инструменти лежеше до няколко молива. Когато приближи към масата, прозвуча слабо цвърчене.

Лицето на Виктория просветна.

— Спарки!

Малката катеричка се намираше на писалищната маса, в малка импровизирана дървена ограда. Произведение на Къркпатрик.

— Изглежда много по-добре.

— На мен го кажи. Критикува всичко, което правя. За такова малко създание има високо мнение за себе си.

Виктория се засмя.

— Кой би си помислил, че катерица ще ти казва какво да правиш, Къркпатрик?

Той се изхили в съгласие.

— Мислех, че иска да излезе от кутията. Пълзи наоколо, и влачи шината след себе си. Цял ден само ми се мота в краката. Бях принуден да направя малко заграждение. Сега ако не хвърлям фъстъци на всеки десет минути, продължава да цвърчи, докато не му дам.

— Не е трябвало изобщо да започваш да му даваш. Изглежда съзнанието на Спарки те води — нали знаеш, както при патетата. Вероятно мисли, че си неговата майка — това наистина заслужаваше една широка усмивка и тя му я даде.

Къркпатрик направи гримаса.

— Погледай и тогава говори.

Тя се подсмихна.

— Е, това е очевидно. Мислиш ли, че ще се оправи?

— Така изглежда. Издръжливо малко човече.

Както бе казал, след десет минутен интервал цвъртенето започна. Виктория се протегна към торбата с фъстъци и подхвърли една на Спарки. Мъничките ръчички веднага го хванаха. Последваха възторжени хрускащи звуци.

Леко прокара пръсти по главичката на катеричката. Имаха подобни прически. Тя се усмихна на себе си. Изглеждаше много кротка.

— Каза, че ще направиш легло от дървото, което отряза вчера.

— Ммм — каза Къркпатрик с молив в устата, като подбираше дъски и периодично ги маркираше.

Виктория забеляза, че е свалил ризата си. Гърдите и раменете му бяха влажни и блестящи. Краищата на косата му също бяха влажни, и се плъзгаха по шията и раменете му, когато се движеше. Очевидно се бе потапял в хладните чисти води на езерото не много отдавна. Той често плуваше, а беше необичайно горещ септемврийски ден.

Косата му беше пораснала доста.

Виктория реши, че й харесва. Ако останеше през зимата щеше да се опита да убеди Къркпатрик да не я реже през пролетта…

Виктория премигна. Какво си мислеше?

Беше невъзможно да остане през зимата. Есента идваше бързо. След няколко месеца снегът щеше да завали и да остане до пролетта.

Когато той й позволи да ползва хижата, й бе споменал, че може да остане и през лятото. Колко време щеше да измине, преди да престане да бъде добре дошла?

Тя прехапа устни. Той беше толкова добър към нея и последното нещо, в което искаше да се превърне бе в „Госта, който никога не си тръгва“.

— Между другото Кати Беринджър идва тази сутрин — Къркпатрик преглеждаше друга купчина дъски.

— Чит! Чит! Чит!

Виктория подхвърли друг фъстък на Спарки. Колко фъстъци можеше да изяде една катерица, преди да оздравее?

— Наистина? Каза ли какво иска?

— Търсеше теб. Казах й, че г-ца Виктория рядко вижда слънчевата светлина преди единадесет — белите му зъби просветнаха, изпращайки й развеселена усмивка през рамо.

— Аз съм един вид на почивка.

Той изсумтя.

— Спомням си замъглено, че някой почука на прозореца ми, мърморейки нещо за градината…

Той кимна важно.

— Някои от нас са родени, за да видят зората на деня — а ти г-це Виктория, не си от тези хора. И никога няма да бъдеш.

— Хей!

Той повдигна ръце в умиротворителен жест.

— Но ти изгряваш ярко през нощта като лунна светлина — очите му блестяха, напомняйки и на двамата за онзи първи път.

Тя се изчерви слабо. Никога не се бе чувствала толкова освободена от морални задръжки през живота си, както беше през онази нощ. Смутена, тя бързо върна разговора обратно към Кати.

— И така, какво искаше тя? Каза ли ти?

— Беше наистина впечатлена от декорацията на естествения пейзаж около виличката.

Декорацията на естествения пейзаж? Челото й се сбръчка.

— Всичко, което направих беше да добавя малко цвят към цъфналите растения и боядисани саксии. Просто нещо, което винаги съм обичала да правя. Не е голяма работа.

Той повдигна вежди нагоре-надолу.

— Не и според нея. Как го нарече тя… — Той почеса брадичката си. — О, да, тя те нарече „Моне на градината“.

Виктория зяпна:

— Наистина ли? Тя ти каза това?

— Аха. Каза също, че си създала вълшебна градина. Беше напълно омагьосана от нея. Дори те нарече „художник на пейзажи“.

— Без майтап?

— Без майтап — засмя се той.

— Уау.

— Да. Уау.

— И тя искаше да ми каже всичко това, а ти ме остави да спя по време на посещението й?

— Кой съм аз, че да преча на майката природа?

— Кой наистина. — Тя хвърли фъстък по него.

Той се опита да потисне усмивката си, но все пак устните му трепнаха.

— Очевидно тя е отворила друг магазин, мисля, че каза в долината Напа…

Виктория пое въздух.

— Напа? — винаги се беше чудила какво е да живееш в долината Напа. Топло. Цветно. Слънчево. Винарни.

Виктория сви устни.

— Каза ли нещо друго?

— Чакай да помисля… — Той потърка брада. Жестът му беше прекален.

— Къркпатрик!

— Хмм? — Този път той не си направи труда да сдържи усмивката си. — Добре де. Тя искаше да знае дали ще обмислиш идеята, да отидеш там за два или три месеца през октомври. Иска да възложи проекта на теб и когато чуеш сумата, която ще ти плати, може би ще пожелаеш да благодариш на алчността на Ронком за възможността, която ти се предоставя.

— Но това е невероятно! — Лицето й светна, докато обмисляше възможностите.

— Да, така е, нали? — Той я наблюдаваше внимателно. — Това може да те доведе до други неща — ако ги искаш. Други работни места, други градове. Никога не знаеш…

— Точно така! Дори не бях помислила за тази страна на нещата! Толкова съм развълнувана! Не мога да повярвам. — Тя спря, когато друга мисъл я осени. Ако приемеше работата, трябваше да си тръгне оттук в рамките на месец. Да напусне Къркпатрик.

Не беше сигурна, че е готова за това.

Той я наблюдаваше под спуснатите си клепачи, сякаш знаеше за какво си мисли.

Притеснена, че я вижда като отворена книга, тя бързо се обърна и започна да разглежда бележките му по проекта.

— Какво значи четвърт нарязан? Приемам, че това е различен начин на рязане на дърво?

— Това е. Пръстените на растежа на дървото са приблизително перпендикулярни на борда на лицевата част и обикновено са нарязани успоредно.

— Това променя визията на дървото, нали?

— Да. Вземи дънера и го срежи на четири, тогава всяка четвъртина се обработва според бордовете от редуващите се лица. Завършваш с дъска с концентричен модел пръстен.

— Добре, знам за какво говориш. Този начин на рязане показва модела на растеж на дървото — по някакъв начин тя знаеше, че това е важно за него.

— Да.

— Тези рисунки са красиви, Дънкан. Винаги съм обичала такива легла. Какви са тези цифри, които си скицирал на таблото?

Беше гравирал овал на жена с плуващи около нея поли, разположена в голяма вана. Тя беше виждала някои от неговите художествени резби върху други произведения, които беше направил, но никоя не изглеждаше сложна колкото тази.

Той отиде зад нея, и тя можеше да усети мускусния му аромат.

— Те са деветте девици от келтския фолклор. — Брадичката му беше на рамото й, ръката му застана от лявата й страна. Той използва гумичката на върха на молива, за да очертае контурите на картината, докато обясняваше сцената. — Тези девици живеят върху огън, и поддържат котела горещ.

— Защо… — Тя почувства как горещия му дъх милва врата й. Карайки я да се сгорещи. Тя прочисти гърлото си. — Защо правят това?

— Котелът е символ на началата и на метаморфозите. Легендите казват, че когато ние приемаме предлаганото от котела, храним душите си. Девиците поддържат огъня на живота жив, от момента на запалването му. Съдържанието на котела е винаги променливо, винаги растящо, като земята, върху която стои.

— Като твоята гора? — Тя обърна глава, втренчвайки се право в гората, отразена в очите му от прозореца.

— Точно така — промърмори той. — Не дойде тук просто за да ми дадеш това растение, нали?

— Не.

Той я погледна косо:

— Ако си тръгваш след месец, ние ще трябва да работим малко по-упорито върху това да ме изтриеш от съзнанието си.

— Да, предполагам, че си прав. — Тя погледна разсеяно през прозореца. Гората ги обграждаше.

Той остави молива и обви с ръка кръста й. Придърпа я близо до себе си.

— Имам идея, която може да проработи — прошепна той в ухото й.

— Наистина ли? — Гласът й беше като на човек, способен да опита всичко за решаването на проблем, който тя не можеше съвсем да разбере.

И като че ли молеше Къркпатрик.

По дяволите, на него със сигурност му харесваше да бъде неин проблем.

— Премести се в хижата при мен.

Главата й се извърна към него.

Какво?

— Това е единственото нещо, за което се сетих. — Той сви рамене. — А една стабилна диета от Къркпатрик може би, ще го постигне.

Виктория хапеше устни, обмисляйки предложението. Звучеше безумно. Щяха да живеят заедно. Дали щеше да проработи?

— Какво мислиш? — Зъбите му захапаха меката част на ухото й и бавно я подръпнаха.

Виктория трепереше.

— А-аз мисля, че си струва да опитаме.

Къркпатрик се изсмя срещу гърлото й.

— Хмм.

Тогава той я привлече в прегръдката си.

Този следобед той я взе, точно тук, в хижата, срещу извитата библиотека, направена от него.

Постави ръцете й високо над главата, като застана зад нея, а ръцете му прихванаха нейните. Направляваше ги по гладките извивки на дървото, след това се преместиха върху нейните извивки, милвайки я.

Каза й, че тя може да се преобрази в дърво, което е било обработено.

Или той бе този, който я преобразяваше?

Къркпатрик я взе точно срещу извитото дърво. На прага на промяната. В един мек чувствен ритъм.

Виктория се премести при него същата нощ. Но му предложи да си поделят и нейната малка хижа.

През септември той я люби по много начини, призовавайки артистичните си дарби.